Агорафобия (страх от излизане от вкъщи)

[skorpi]

delicacy, на пръв поглед е това отключващият момент поне, хайде за първопричини тук няма да говорим, а само за проявите на страха... Аз още си влача здравословните проблеми, те са хронични, така че не само ме е страх, че ще ми стане зле, ами аз тръгвайки, съм нестабилна. И вкъщи ми се мота главата, но рискът да ми се случи нещо по-така, е минимален. Затова съм относително спокойна. Като ми призлее, веднага мога да седна или легна, докато на една широоооокааааа улица не мога. И да речем вървя по нея без страх, но в един момент усещам как започва да ми причернява, вече съм нестабилна и веднага се включва страхът: "Ще мога ли да стигна докрая", "Ами ако не успея да пресека, ще ме блъсне ли нещо"... Е, дори и да съм стигнала където искам безаварийно (както се случва почти винаги), то е било голямо напрежение и шашкане... затова избирам да не си го причинявам и да остана "на сигурно". Осъзнавам, разбира се, че не това е начинът. Искам да го променя... Но засега стигам от точка А до точка Б при ясно начертан маршрут и схема кое как ще стане, и хиляди пъти го премислям и си представям как ще се случи... само това ми дава някаква сигурност, че ще успея в крайна сметка да се придвижа. И си казвам: "Един път да стигна, да седна, да легна, да... " е, да ама то не е един път, а всеки път!!!

Преди бях супер стегната и организирана, и буквално навсякъде... правех толкова неща едновременно. Сега от сутринта се почва едно подканяне: "Хайде, Скорпи, стани да изведеш кучето, да направиш еди какво си, не утре, днес го направи, не после, сега, сега, СЕГАААА! Защо си лягаш, време е за ставанее... " - целият ден минава в подканяне, защото все пак някаква част от мен все още е активна и ме бута да продължавам... но останалата й казва: "Стой тук, никъде няма да ходиш, луда ли си? Виж се, че не ти е добре, бледа си, не е сега моментът, полегни си, утре ще видиш как ще е, някой ден няма да е така и ще можеш." И така това "сега" не е мн ясно кога ще е...

[delicacy]

Позволи си да не си перфектна, не е необходимо, не изпитвай и чувство за вина.Аз първо това промених в себе си, иначе нямаше да се оправя изобщо с нищо.
Сега като ми разказваш разбирам, че подбираш излизането като избираш места, където ако ти прилошее да можеш да полегнеш. Правилно ли съм те разбрала, Скорпи?
А ставало ли ти е лошо, така както при първата ПА? Имам пред вид този световъртеж появявал ли се е отново? Зная, че световъртежите са различни, един е по характер този от ПР, той е като залитане, съвсем различен е този при вертижния синдром,както различно е прималяването при хипогликемия.
Питам те, защото, ако този отоневрологичния синдром не се е проявявал толкова често, значи можеш  да рискуваш.
Наистина си затвърждавам мислите, че има нещо с чисто физически характер, което е задвижва паническото, освен вродената или придобита тревожност.

[skorpi]

delicacy, според лекарите при мен страховете идват от физическите проблеми, които са ми се наслагали - остеохондроза на шийните прешлени, хипотония, вертижен синдром... в комбинация те ми предизвикват физически оплаквания - тях си ги имам и вкъщи, независимо че ми е спокойно, но навън паниката ми ги засилва, а самите те ме правят неуверена да тръгна. Когато са в затишие и се чувствам добре физически, ми се струва, че нещата не са толкова страшни и тогава тръгвам, а през останалото време просто се влача. В момента ми се е прищипал пак нерв на врата и докато го пиша това, ми причернява поне по няколко пъти в секунда и виждам звездички, пък камо ли да изляза да се разхождам... така че нещата ми преливат от едното в другото и така се въртя в собствения си омагьосан кръг... съответно тази безизходица ме депресира и отчайва. Искам да изляза от кръга, но все още не съм намерила начина.
Според мен е грешка да се опитваме да крачим с големи крачки, защото така вероятността да се спънем нараства... обаче и на едно място да се тъпче не си е работа. 100 пъти ми се каза, че нормалното темпо е 2 напред, една назад, обаче тази назад мен ме връща в изходно положение...  
Загрижените за мен се ядосват - една част все още се опитва да ме извади от това състояние, а другата се е примирила или просто е вдигнала ръце от мен... Аз все пак мисля, че ще изляза "на светло", само не знам кога точно ще е. Пък макар и да остана с физическите проблеми, няма да съм единствената с такива. И с тях ще живея, излизам... ама когааааааа

Сега като ми разказваш разбирам, че подбираш излизането като избираш места, където ако ти прилошее да можеш да полегнеш.

При излизане подбирам и преценявам предварително 2 неща: 1. обстановката и 2. хората, като първото е с водещо значение. Осигурявам си минимални "рискове", като се движа с кола и гледам точка Б да прилича максимално на точка А - т.е. да наподобява домашна обстановка - да речем мн по-лесно ми е да отида на гости на някого, отколкото в кафене. За мен "вкъщи" е освен в моя апартамент, и в колата, и във всяко едно друго жилище, в което има столове и легло Желателно е да съм в по-малки помещения - да речем ако трябва да пазарувам, ще избера възможно най-мижавия квартален магазин, в който няма народ и мога да изляза бързо, а колата да ми е под носа. Във всяка кола, независимо чия е, пак съм си "вкъщи"... Ако няколко пъти вече съм била в една и съща обстановка и ми е позната, там също бих могла да съм спокойна (например в кабинета на терапевта)... изобщо всеки път давам оценка на обстановката като "безопасна", "по-малко опасна" или "ужасна" - пример за ужасна са моловете и големите магазини, гарите и навсякъде, където има дълги коридори и народ, който се разминава напред-назад. Завърта ми се главата от целия тоя хаос.
И тук стигаме до 2. - хората - понеже вече си знам "номерата", не мога да изляза с кой да е... трудно ми е най-много с тези, които не знаят за какво става въпрос, защото там напрежението е, че всеки момент може да ми призлее и да трябва да се връщаме, докато той се чуди кво става... ако е с ПР или поне е наясно какво ми е, е "мой" човек, но и на него пак му се опъвам и да правя уговорки... Ако някой има нерви да издържи цялото това нещо, благоволявам да изляза с него, като се моля всичко да свърши по-бързо и най-после да си отдъхна... до следващия път. Ами това е положението...

[didi]

Ехеее скорпи ти си почти като мен.Освен изброените от теб"дефекти"във врата аз имам и дискова херния там на С4 С5 С6 и шипове.Не ме питай сестро какво става най-вече при промени във времето  ....

[butterfly]

В криза съм от 2 дни ... чувствам се много виновна за всичкия си шибан живот! а това живот ли е? по дяволите аз съм само един паразит един жив труп който е в тежест на всички около себе си а дори си преча и на мене си...лошо ми е нямам ниаккви сили и само ми се спи замаяно ми е и само пла4а имама натрапливи мисли кошмари... а ангажиментите около мен текат а аз се тропясвам в леглото и не мога да отворя о4и от срам и тъга безсилие 4е не мога да се изправя пред себе си и да бъда човек..толкова ли е трудно да се събудя утре и да съм добре да съм с мислите си и да отида на лекции да се видя с хора да се прибера от свободния да се нахраня да изляза с някой ..да отида на гости на човека който ме оби4а макар каквато съм да си поговорим да се прибера доволна от деня си и да има смисал да съм изморена и да си легна,,,, мамка му дори когато си фантазирам отново страдам! как искам да бъда себе си и с всеки ден ставамм все по зле а ходя на психолог? КАКВО СТАВА ? Не трябва ли да съм по добре ? не знам какво става не знам кои ден е защо се събуждам а хората живеят деистват имам адекватност а аз имам гадните си симптоми и страхове,,,МРАЗЯ СЕ !!1 ОТВРАЩАВАМ СЕ! СРАМ ме е да се погледна в огледалото защото ми е гнусно от мене си ;( ;( ;( неиздържааааммм!!! полудявам ! тези 4 стени това прилошаване този ужас и псотоянните забележки и неразбиране на хората около мен и натякването за внушение и мързел ме довършват! ;( страдам ли самосъжелавам ли се не зная! да в криза съм и се 4ъвстам слаба даже не знам ще уживея ли а и да не на кого съм нужна в тозаи свят??? непотребна съм за тялото си аз се самоизяждам саморазболявам се психирвам се,.аз не искам да се нося и да се гледам искам си онази .... която бях . а не мога да си се върна кои ме открадна кои ме направи парцала ?? изпитвам деперсонализация дори не знам какво става сега ;( толкова ми е тъжно...мисля си за какво ли не линеики болести умиране проилошаване но си мисля и за един човек само за него мисля ..ТОЙ единственият глупак които е готов да си обре4е живота да ме търпи с мен...оби4ам го и страдам от това 4е не мога да оби4ам... просто не знам как да оби4ам..но искам да се нау4а ! искам да има някой то4но сега до мен...живея с баща си а съм на 21г смешно е нали? знам и той не иска да ме носи и търпи но насила го прави...баща ми е каза тои! искам силааааа;( ;(;(  толкова страдаммм от собствената си същност!от мисалта си от тялото си ;( мразяяя сеее ;( пове4е не искам да ангажирам никого... дори тук и вас! извиняваите 4е изпадам в това!но се 4увствам като луда ! ;( утре ще е друго но сега ... имам самоп това един форум компутар и симптомите си ;( извинете ме ! аз..!!! дано диде утре и е някак по добре

[skorpi]

но си мисля и за един човек само за него мисля ..ТОЙ единственият глупак които е готов да си обре4е живота да ме търпи с мен...оби4ам го и страдам от това 4е не мога да оби4ам... просто не знам как да оби4ам..но искам да се нау4а ! искам да има някой то4но сега до мен...

Ами браво, че имаш такъв човек - имаш доста сериозна мотивация да направиш усилие!!! Знаеш ли колко от нас са сами и се молят някой да ги прегърне поне за малко... и не се наемат да започват никаква връзка, прощават се с мечтите си, с всичко... загубват и малкото им останало. Аз разбрах, че въпреки преживяното все още мога да обичам и съм жива, просто животът е малко заспал в мен и трябва да го побутна лекичко, за да се пробуди, както и желанието да променя нещата, вместо само да се тръшкам... с ненавист към себе си и самосъжаление не става!!! Само не съм сигурна кой би ме приел такава, като аз самата не се приемам. Затова и ще се боря да се променя.
На мен също ми пострада самочувствието - не смея да правя нищо отговорно, отказах се от всякакви планове и карам буквално ден за ден. Какво като живееш с баща си? Аз живея сама не по свое желание, а по принуда, и това е нещото, което най-много ме съсипва... ако ти кажа колко мн неща ми се правят, но се спирам, защото си казвам, че съм непълноценна и нямам право да ги искам. И приемам всичко, което ми се подхвърли отнякъде, колкото да облекчи малко от малко болката... Ако стигна до ъгъла на блока, съм така щастлива и чакам някой да се гордее с мен Прелиствам албумите със стари снимки и се питам: "Аз ли съм била това?" После и мен ме е страх да се видя в огледалото... Омръзна ми животът да минава покрай мен и да го пропускам... ще продължа да правя усилия... вчера като се ядосах, тръгнах пеша и съм вървяла 25 минути, обиколих района със сълзи, стичащи се по лицето едновременно от яд и от радост... И когато погледна в очите приятелите ми, които идват при мен, ако аз не мога, виждам, че все пак има защо да живея... но ни чака много работа, мила, нали знаеш, най-трудно е да започнеш... 

[delicacy]

Момичета и момчета, мисля си, че е много важно да не изпитваме чувство за вина, заради състоянието през което минаваме. Вината допълнително товари с  тревожност и страх. Никой не е виновен, че се е родил рус или черен, така и ние не сме виновни затова че имаме подобни проблеми.
Така че  butterfly, това, което казваш :  " В криза съм от 2 дни ... чувствам се много виновна за всичкия си шибан живот!",не  трябва да стои в съзнанието ти за дълго, замени го с - "Аз се харесвам, независимо, че изпитвам временни трудности. Проблемите не ме правят по-малко стойностен човек".

[skorpi]

"Аз се харесвам, независимо, че изпитвам временни трудности. Проблемите не ме правят по-малко стойностен човек".

Или в духа на ТЕС "Въпреки че имам симптоми като: ..... , които ме карат да се чувствам жалка и непотребна на този свят, аз напълно и безрезервно приемам себе си" 3 пъти по точките... Между другото, като правех това, бях много по-добре, но малко като ми просветна, спрях да се занимавам и се върнах назад. Както и да е. Днес все пак излязох на пазар, възползвайки се от хубавото слънце. За награда си взех шоколад, въпреки че напоследък избягвам сладкото Искам да ви кажа, че това да си правите малки "подаръци" като имате дребни успехи, е доста стимулиращо. Хрумвало ли ви е? Аз сега се прибрах, ама съм супер щастлива, че поизлязох, макар и наблизко. Все е нещо...

[butterfly]

какво е да се чувстваш стойностен като не зная каква съм и защо ме има и каква е моята позиция в този живот.не е лесно.защо след последната среща с психолога си се чувствам толкова зле?нима осъзнавам колко съм безполезна ли или съм само човек със симптоми аз не живея а съществувам пренасям си тялото от леглото до отатък за малко да ям ако има какво и пак лежа и ми е зле? що за живот.? бях друга...ах как искам да съм онази малка тинейджърка преди 5 год. аз се борех бях силна мотивирана вл;бена дерзаех мечтаех и вярвах в себе си ? а сега дори не знам коя съм и къде съм? нямам работа не излизам не знам какво става навън хората как живеят ... забравих какво е среща с приятел какво е разходка  d а относно този мъж аз не го виждам освен 1 . 2 пъти в месеца  заради мен и страховете ми..имам само него а той е единствения човек който някога ме е обичал истински утре съм на психолог дано успия да отида макар че изпитвам много ПА и дано мине бързо и има полза 

[skorpi]

Butterfly, ела на себе си и чети какво ти пиша - не се хващай за слабите си страни, за това, което нямаш, остави самосъжалението настрани и спри да се тормозиш за това, което си - приеми се! Това, че живееш в момента по този начин не значи, че е напразно и че винаги ще е така. За да ти се случва, за да си тук, има някаква причина. Ами болните от рак и др болести, които са на легло - те нямат ли право на съществуване, като са неработоспособни или неподвижни? Ами всички, които не могат да ходят с краката си, ами слепите, глухите... само здравите ли имат право да живеят? Ти имаш това, другите - друго. Приеми го. На теб сега ти се струва, че нямаш за какво да се хванеш, ама има... там, където ти стъпваш в момента, аз тъпках на едно място цяла година.
И като тебе хленчих: Това нямам, онова нямам... вместо да съм благодарна на онова, което имам. Най-много съм благодарна на това, че ПР ме направи ЧОВЕК - защото мн хора без ПР не са... те не познават страданието в този му вид и са с други нагласи. Ето ти нещо положително... и да, не е лесно, но от теб в много голяма степен зависи колко още ще задълбаеш в състоянието си и в несправянето си с него... съветвам те - обграждай се с хора, които ще те бутат напред, а не такива, които ще те галят и ще ти съчувстват. Просто това ще те измъкне. И ще боли много!!!
Смисълът не го чакай, ами го намери. Разрови се в нета малко и виж как сред най-великите личности, останали завинаги в историята, има хора с доста сериозни болести и недъзи. Обаче това вместо да ги спре, ги е стимулирало. Най-големите творци - поети, музиканти, са преживяли ужасни трагедии и са живели доста зле... но именно това ги е направило различни и специални. Да не мислиш, че им е било лесно? Не ти казвам, че трябва непременно да си велика, просто прави нещо, което да ти носи удовлетворение, каквото и да е то...
Ти излизаш ли от вас? Сама или с придружител... имаш ли моменти, в които си по-добре? Ако имаш, използвай ги! Имаш ли нещо хубаво, за което да мислиш? Мисли за него, за да гониш лошото... А щом има кой да те обича такава, значи е време и ти да се приемеш.

[skorpi]

Не си мисли, че и аз не се чувствам като теб... че не ми е тъжно всеки път, когато ме канят на кино, ресторант, театър... или на почивка... или просто на кафе... че ми е лесно да извръщам всеки път глава, когато видя майка с количка, или хора, които ходят прегърнати навън, без да си броят крачките... че животът ми е низ от оправдания, извинения и отлагания... плача всеки път, когато пропускам нещата, които ми се иска да направя... нали затова пуснах темата... мн е депресиращо да правиш всеки ден едно и също и да не знаеш ще има ли край... вечер не мога да спя от мисли и от самота... Ето точно тук ако се подхлъзна в самосъжаление, ми е спукана работата... радвай се, че имаш близки около себе си и хора, които те обичат. Понякога това е всичко, което ти е нужно...

[sexomniac]

привет на всички
не се страхувайте !!!
знам че е лесно да го кажеш , но какво друго мога да кажа в този момент .и аз съм имал моменти когато ми е било много трудно да излизам от вкъщи , и дори в момента не бих казал ,че това чувство е изчезнало напълно . мисля че за всяко нещо си има причина , и че трябва да търсите кое е това нещо , което отключва страховете ви , и съответно как да го избегнете . пожелавам ви успех с преодоляването на неприятното чувство , и един съвет - правете си упражнения в домашна обстановка - ще ви помогнат ! 

[skorpi]

и един съвет - правете си упражнения в домашна обстановка - ще ви помогнат !

Като ти гледам ника, мога да си представя какви упражнения правиш

[sexomniac]

така ли ? и какви упражнения си представяш че правя ? 

[Vuicho Ceco]

Сегааа и аз да си кажа болежките. Както се вижда тази агорафобия в повечето случаи върви ръка за ръка с ПР. Не бях се интересувал какви са точно симптомите на тази фобия, но днес изчетох всичко, което намерих из нета за нея и без да съм лекар, установих, че мойто ПР-че вече си има другарче. Както и да е. Честно казано при мен нещата са малко по-иначе от, в смисъл, че не ме е страх да ходя навън, правя го всеки ден, но, ако примерно трябва да отида на работа, направо ми се подкосяват краката. Още повече, ако трябва да съм с колата. Умишлено отбягвам задръстванията, защото попадна ли в задръстване - веднага атака. За градски транспорт - дума да не става. Вече 2 години не съм се возил. Интересното, обаче е, че предишната ми работа бе свързана с много пътувания из цялата страна, а тогава само ме бе страх от градски транспорт, но сега нещата са доста зле...за жалост. Работя на пълен работен ден в държавна институция, но отново за жалост, само да вметна, че първата (и най-силна до момента) атака бе точно на работното ми място. Направо ужас. От този момент ходя час и нещо преди началото на работния ден, влизам в едно заведение (което е сигурно място за мен) и се започвам на бира. 2 бирички и съм готов за подвизи. Но колко държат 2 бирички, до обяд вече са станали 5-6, защото започвам да усещам онова гадно чувство, тази топка в стомаха, което е признак не предстояща атака. Такааа, до края на работния ден - биричките са 8. Задължително е такси след това, по обиколни маршрути, за да не влезна в задръстване и така. След това задължително навестявам кварталното кафене (което е още едно сигурно място) - там още 2 бирички, те ти ги 10. След това в къщи - хайде вечеря с 2 ракийки, защото пък без ракийките - няма заспиване. Много кофти работа. И така като се минат 5 дни, вече не мога да спя, събуждам се по никое време, целият вир-вода, пулс 150-60, не мога да заспя и на следващия - парцал. Но то, както чета биричките и ракийката хич не са решение за проблема. Ще трябва май на чичо доктор да се ходи скоро......