Вашите победи над страховете

[vladimir]

Днес си правих профилактични прегледи ( правят се веднъж в годината) за кръв и урина.
Аз по принцип се притеснявам за чувството на топка в гърлото което понякога става на гадене. Това гадене е само в гърлото-стомаха ми е ОК. Много съм изчел за органични причини за такова нещо-гадене се предизвиква най-вече от проблеми със стомаха или с гърлото. Аз гърлото съм го прегледал от четирима лекари. единственото което виждат е хроничен фарингит който си имам от дете и едва ли е причината, защото никога не ми е правил такива проблеми.
Изследванията за кръв могат да отхвърлят и гастрита от който ме лекуваха след като се разбра че не е фарингита причината. Дано всичко да е в нормата и да мирясам най-после и поне да си знам, че е тревожност.

[ddiddi]

При мен ПР се появи за първи път когато бях първи курс в Университета, на 19 години. До тогава живота ми беше песен! Аз незнаех какво трябва да побеждавам и с какво ще се боря. Обиколих много лекари, правих всякакви изследвания и НИКОЙ не ми каза, че имам ПР? Всички ми казваха, че се притеснявам от изпитите...дрън, дрън. Нямаше по- щастлив човек от мен, че съм влязла да уча изкуство, че мечтата ми се сбъдна! Една доцентка в столична болница ми каза, че се преструвам, за да не ходя на изпити  хаха   Родителите ми знаеха, че не е така, защото аз обичах Университета си!  Така живян и се мъчих, мъчих се и живях, помагах си с успокоителни и някакви инжекции, които не ми помагаха особено. А с агорафобията се борих, така сякаш съм малко беззащитно дете, което се учи сега да прохожда, но сякаш сънува и неможе и неможе. Майка ми ходеше на изпитите да ми носи рисунките, защото аз неможех да отида. Добре, че през семестъра съм рисувала много и професорите ме знаеха, а другите изпити останаха за следващата година. И така във втори, трети, четвърти курс си бях добре, даже много добре. Победих някак си с билки и хапчета това, което незнаех какво е. И по време на магистратурата в последния курс пак, бам рецидив. Всичко от начало, но много по тежко. Мислех си, че няма да го преживея. От куде организма ни намира сили, за се бори с проклетото ПР нямам грам обяснение. Но факт е, че живееш и се мъчиш. И най- лошото при мен е , че когато ми стане зле, неотминава за час или два, а дуржи постоянно, денонощтно. Но завърших, дипломирах се!!! Присъствах си на церемонията по дипломирането без страх! Даже имам пътуване до Истанбул с автобус, за да гледам Формула 1 на живо. А на пистата претъпкано с няколко хиляди души. ех, това си е победа, че можах, че успях и така!

[vladimir]

И на мен докторите не ми казаха че е ПА но аз сам се досетих. Тогава не знаех какво е ПА но забелязах че ми става зле когато си мисля че ше ми стане и ми минава като се разсеям и затова отидох на психолог.
Иначе още в началото попитах личната лекарка "Това може ли да е на психическа основа" и тя каза "Да ама ти какво толкова има дето да си се стресирал".
Така че поне за момента в България малко лекари знаят за психосоматичните симптоми и ги взимат под внимание при прегледи.
Най-добре ако дълго се лекуваш от нещо и не ти минава и докторите не откриват нищо друго да се консултираш и с психолог или психиатър.

[Student_21]

Приятели, благодаря ви за постовете, но вероятно не забелязвате, че повечето от тях отново не са във връзка с темата. Затова този път ще поясня с нагледен пример в каква насока искам да са споделените мнения.

Напр. Днес излизам на улицата и широкия площад и ми става зле. Какво точно направих, за да успея да се прибера от площада, обективираха ли се реално опасенията ми, случи ли ми не наистина нещо лошо, както очаквах, или пък за пореден път се уверих, че това са само мисли?
Пример 2: Днес получих паническа атака. Как я преборих, кое мое действие ми помогна да издържа по-лесно ужасните симптоми, счупих ли врата на мизерния страх или започнах да се вайкам, да мисля че умирам, да викам Бърза помощ и т.н

Ето и един конкретен казус, във връзка с горепосочените примери:

Представете си следната ситуация. Тръгвате на разходка по безлюдна алея, с дължина около 5 километра. С вас се движи още един човек, който не искате да разбира че в момента ви е зле. Получавате силни симптоми или ПА по средата на алеята, която е широка - няма място за подпиране, няма място за сядане, няма връщане назад. Изборът е - или продължавате или падате на земята или познатият ви разбира че ви е зле, но това не трябва да се случва. Не можете да поискате помощ и от придружителя ви, защото той не трябва да узнае, че не се чувствате добре.
Нарочно давам за пример такава ситуация, защото в такъв момент човек се чувства притиснат и без изход и симптомите или атаката са най-силни. Какво бихте направили в такъв момент и как бихте овладяли положението?

[vladimir]

Еми ето миналата седмица тръгнах към кабинета на терпевта. Естествено бях обзет от натрапливи мисли как ще ми призлее и няма да мога да отида или по пътя ще се изложа пред минувачите. Бях обзет от тревожност. Мислех си непрекъснато че ще ми се догади. И наистина ми се догади.

Изведнъж ме спря едно момче-правеха подписка на центъра за по сериозни наказания за пияните шофьори. Аз спрях, прочетох нещата и се подписах. После си продължих по пътя и се усетих че нищо ми няма.

Извод: За всичко е виновно катастрофалното мислене. Разсейването може да служи като моментно спасение.

[Stareternity]

Доколкото знам ПА се степенува, примерно от 1 до 10. От около месец чат пат получвам в степен примерно 3 или 4. Трае около 2-3 секунди - като "гореща вълна" отвътре. Става след усилено мислене, преминаващо в негативен аспект, свързано с разни философски и етични "дискусии" в съзнанието ми - оттам чувство, че хората са..., светът е..., ама дали е така..., че полудявам, че как ще я карам така, че "това" ли е моят заобикалящ свят - бам - ПА. Имаше една от да речем 8 степен - започна почти от само себе си, едва ли не на майтап - тъкмо се бях унесъл преди сън, т.е. един вид бях "беззащитен" - страх, че може да ми стане "нещо" - бам - ПА. Веднага се разсъних - помогна ми контролирано дишане, отпускане на тялото, вътрешно действително се "хилех" - т.е. хем физически гадно, пък отвътре - все едно всичко е като някакво причудливо, квазиоргазмистично преживяване; пих и половин успокоително; след това съм заспал. Най-неприятно ми беще, че смятах, че ПА съм ги загърбил тотално, че след толкова дълго пиене на хапчета... Действително, преди това около 10 месеца не помня да съм имал ПА.
Мисълта ми е - човек има ли достоверната ИНФОРМАЦИЯ - че това - ПА - е наистина много неприятна, но напълно безопасна, че де факто преживяването се явява по-скоро една полезна тренировка на организма (да, доста чудато звучи) - тогава човек е един вид малко или много "въоръжен". Питате ли ме преди време, в началото? Няма братче, кой да ти каже к'во става - загриженост - да; обаче човек като не е наясно, започва да си налива сам масло в огъня...

[dragon]

И на мен докторите не ми казаха че е ПА но аз сам се досетих. Тогава не знаех какво е ПА но забелязах че ми става зле когато си мисля че ше ми стане и ми минава като се разсеям и затова отидох на психолог.
Иначе още в началото попитах личната лекарка "Това може ли да е на психическа основа" и тя каза "Да ама ти какво толкова има дето да си се стресирал".
Така че поне за момента в България малко лекари знаят за психосоматичните симптоми и ги взимат под внимание при прегледи.
Най-добре ако дълго се лекуваш от нещо и не ти минава и докторите не откриват нищо друго да се консултираш и с психолог или психиатър.

И при мен така-колкото повече очакваш че ще усетиш дадено телесно усещане толкова повече го усещаш.

[t.todorov]

Тревoжнo oчакване - характернo за всички видoве тревoжни разстрoйства. Характернoтo е с тoва, че се развива, превзема и oбласти, кoитo не са натoварени първoначалнo с прoблематика и симптoми.

[dragon]

А нали няма вариант терапията да излекува самите симптоми, а тревожното очакване да остане?

[t.todorov]

Тревoжнoтo oчакване е симптoм, кoгатo надвиши oпределени нoрми. Аз същo съм притеснен да не ми вкисне винoтo, нo живoта ми не запoчва да се върти oкoлo тoва ми притеснение, т.е. не ми пречи на нoрмалнoтo функциoниране. Същo така си казвам " и да не стане сега,  дoгoдина ще стане" /нoрмал-психoлoгична защита, кoятo се включва, за да предпази oт тревoжнoст/.

[kadife]

     Не, че нещо, но тук защо сте събрали всичките мъже и не ходите по другите теми?!  

 Прочетох тази тема още в началото, но колкото пъти да съм понечвала да напиша нещо по нея, толкова пъти съм се спирала, защото не съм сигурна, че изобщо някога съм преборвала паническа атака. Тя просто си идва и просто си минава, колкото е решила там да те разлюлее. Положителното мислене, отпускане, приемане... всичко това всеки път в момент на активно страдание ме е запращало още по-дълбоко в соматиката. Единственото, което ми помага, когато съм зле е да видя, че ако съм вдигнала кръвно, започва да пада при мерене. Да усетя, че атаката си отива... само това ми помага! И друго ми помага... не зная как да ви го обясня - чувството, сигурността, че мога да избягам, че зависи само от мен ситуацията и че имам повече от един избор и най-важното, че ако ми стане толкова зле, че да стане най-лошото, НЯМА да се изложа пред никого.
 Приемането на медикамент в този момент никога не ми е било алтернатива, защото така или иначе атаката е бързоразвиваща се, активна, динамична - нима има време за толкова кратко да подейства медикамент?! Да не се заблуждаваме. Е, тогава обикновено взимам валидол под езика, но със същия успех мога да сложа под езика и замразена малина от хладилника. Просто чакам да премине... и докато се случва, няма нищо по-страшно, по-фатално, по-драматично от случващото се с тялото ми.
 Но когато премине.... о, когато премине Тогава съм лека като перце, уплашена малко от преживяното, но изпълнена с нова вяра, че нищо не е толкова страшно, щом след това отново мога да се усмихна. Приятно изморена, сладко отпаднала, все едно съм се борила с най-големият кошмар и съм го победила. Победила! Знам, че ще има следващ път, но това не ми пречи да се гордея с това, че съм боец.

[dragon]

Един приятел беше получил паническа атака на бала си и ми разправя как: "...ме откараха в болницата и ми биха една голяма инжекция в задника..." .
И веднага му подесйтвала. Вика после: "Така не бях спал от години."
Той много трудно заспива и даже си пийва касанаксче преди сън. И то набавено без рецепта по "втория" начин.
Голям образ. Да не говорим че изпушва по две кутии цигари на ден.

[t.todorov]

Предпoлага се, че мъжете са с действителна тревoжнoст, а жените с хистерична прoблематика, даваща телесни симптoми, напoдoбяващи тревoжнoст. Нo разбира се тoва е самo предпoлoжение

[t.todorov]

...
"ХИСТЕРИЧЕН ПРИПАДЪК СЪЩЕСТВУВА, НО САМО АКО ИМА ЗРИТЕЛИ НА ТОВА СЪСТОЯНИЕ
Ще се опитаме да обясним как изглежда един хистеричен припадък. Често всичко започва с гърчове, които се съпровождат с викове, с плач, имитация на животински крясъци, поток от несвързани думи, състояние на екстаз, стонове, дори “пророкуват бъдещето”. Болните могат да си скубят косите, дрехите. Но... непременно трябва да има кой да ги гледа, непременно трябва да има зрител.

Има и друга картина на хистерията, на голямата хистерия. По време на такъв пристъп болният може да плаче или да се смее, може да шепне, да се заслушва в нещо, да вижда “картини”, да възпроизвежда нещо неясно с ръце и т.н. Припадъците продължават от един до няколко часа в зависимост от аудиторията и от това доколко тази аудитория се интересува от “представлението”. Съществуват и малки хистерични припадъци. Най-често те се изразяват в плач, оплаквания от прилошаване, болки в областта на сърцето, сърцебиене, спазъм в областта на гърлото, затруднено дишане. Лицето на болния може да се зачерви или да побледнее.

Освен това трябва да се прави разлика между хистерични припадъци и епилептични припадъци. При хистеричните непременно трябва да има зрители - ако няма, то и припадъкът бързо завършва. Хистерикът си избира да падне на леглото или на дивана, или пък на креслото, при това го прави много театрално. А при епилептичния припадък болният пада там, където се намира. "

[kadife]

  Г-н Тодоров, несъмнено е така. Свидетелство за подобно поведение са и филми от времето на Гражданската война в Америка, примерно. Нима някой умее да припада по-добре, драматично и артистично от жените в Южняшкото общество. Но това със сигурност се различава от онова, което изпитва жена в панически пристъп. Или не се различава... като се замисля много жени тук написаха, че не могат да стоят сами, защото ги е страх да не им стане лошо. Но за себе си мога да кажа, че когато ми стане зле, правя всичко възможно да се прибера у дома най-бързо. В подкрепа на това мога да добавя и че почти не помня да съм получавала паническа атака извън дома си и пред хора. Може би преди време съм си позволявала да ми се случи такава пред майка ми, но изражението й на енот в тръба ме отказа много бързо
  Не знаех, че има разлика в изживяването на тревожността при мъжете и жените. Вероятно приетият постулат, че мъжете не плачат е изградил волю-неволю подобно становище. Но пък жените са по-склонни да потърсят помощ и да споделят състоянието си от мъжете, защото ни е позволено да бъдем "слаб пол". И все пак, хистерията е привична за жените, защото никой няма да изпадне в ступор, ако види жена да плаче и да си разкъсва дрехите. Докато, ако това стори мъж... ще бъде съсипваща егото на цялото мъжко съсловие гледка. Но все пак, съвсем лаично, мога да обобщя, че от хистерия  май имат полза само виновните Затова и трябва да има зрители, защото идеята на упражнението е вероломна.