тревожността е най-голямата ми "любов" или как стоя без гадже

[kadife]

Със сигурност, ако изляза извън контекста на хумористичният разбор на темата "търся си гадже с пр", искам да ви попитам... как допуснахте нов човек в живота си. Как му обяснихте какво ви има или може да ви стане всеки момент?!
Аз се разведох преди пет години, но бях в ремисия още по време на брака и имаше един вълшебен момент, в който не ми се налагаше да обяснявам на партньора си защо се отнасям и не искам да ме закача в даден момент, докато си правя интроспекция. В средата на брака си получих това паническо разстройство, но заедно с партньора си знаехме причината за него, имаше обяснение. А сега, как да обясня на нов партньор защо се чувствам така, той просто ще ме отнесе в графа "психо". Питам се... върнах се в тревожността си, защото не искам да се обвързвам с някого или съм панически податлива, защото нямам добър човек до себе си.
Сега се опитва да влезе човек в живота ми, но аз отлагам, лъготя, измъквам се... само и само да останем насаме с единствената ми "любов" тревожността. Истина е, обаче, че докато ми е добре - повярвайте, мога и Еверест да изкача, но почувствам ли си зле, чак изпитвам угризение, че съм си помислила, че мога да бъда с нормално поведение - сиреч, вкус към долче или не чак толкова долче, вита:)

Кажете ми... има ли някой тук, който допусна нов партньор в старото си паническо разстройство, ако да - как го постигнахте:)

[Ari]

Много трудно допускам някого. Нужно ми е време, за да се "подготвя".
Не съм самотник, имам брак зад гърба си, но сякаш сама се чувствам по-добре и тревожността ми е по-малка. Може би имам страх от обвързване, не зная, но само пред  мисълта че трябва да се съобразявам и с друг човек, който ще има някакви претенции спрямо мен, определено ме напряга.

[kadife]

Много трудно допускам някого. Нужно ми е време, за да се "подготвя".
Не съм самотник, имам брак зад гърба си, но сякаш сама се чувствам по-добре и тревожността ми е по-малка. Може би имам страх от обвързване, не зная, но само пред  мисълта че трябва да се съобразявам и с друг човек, който ще има някакви претенции спрямо мен, определено ме напряга.

Абсолютно съм съгласна, чувствам се по подобен начин. Не е до самота, в крайна сметка човек избира дали да бъде сам или не в живота си. Всички познаваме споделени самотности в партньорство. Но наистина мисълта, че трябва да се съобразя с друг човек.... дори за 30 минути ме подлудява от напрежение. Имам връзка, която чудесно ми пасва, виждаме се в месеца веднъж най-много по ред причини, да кажем не ги инсперирам аз тези причини, но идеално ме устройва. Идва късно вечер и до ранни петли го няма... радвам се, вълнувам се, докато го видя, а когато дойде - ми иде да го изстрелям с катапулт далеч от мен и да си остана пак сама.
Но сега съм в друга ситуация, има човек, който иска да влезе с по-голямо постоянство в живота ми и ми настръхва соматиката на цялото тяло Казвам си, че е по-готино да има някой, с който да не можем да се виждаме често и аз хем да се чувствам социализирана любовно, хем да си имам своето време за... апарата за кръвно, термометъра и постоянните сверки в интернет за симптоми на заболявания:(

[track]

 

[kadife]

трак, а дали... нуждата от постоянен партньор не е заместване на родителската грижа, която очакваме да е напълно безкористна? Аз, когато бях в активната фаза на страданието си бях семейна, не срещнах разбиране, като се замисля... уж имаше някой до мен, но всъщност го нямаше, търсех си сама решенията. Помня, че дори не му казвах, че съм започнала да посещавам психиатър. Като се замисля... оф, много ми е гадно - все си мисля за "Нежна е нощта" на Фицджералд, бях почти дете, когато я прочетох за първи път и още тогава изпитах едно особено усещане, че е готино да се обвържеш с лекар. И сега го мисля същото, но какво от това - както често казвам не е важно дали някой иска да си легне с Анджелина Джоли, а какво иска тя.
И все пак, в началото на една връзка, мъжете са готови да направят всичко, то просто хормоните и желанието им за единение го налага. Но после им минава, а тревожността остава и тогава ставаш все болна, все без настроение, неестествена и жена без авантюристичен дух. Греша ли:)

[track]

 

[Ari]

Партньорство и подкрепа в ПР от мъж не очаквайте. Първо, мъжете се ужасяват от болни жени, за разлика от жените, които искат да обгрижват и помагат на някого, защото им е дадено от природата. Така че, жените трябва да намерят сили в себе си и сами да си помагат, иначе ще срещат големи разочарования в живота си. Не съм феминистка, просто мъжете са създадени по друг модел от жените, самите мъже не са виновни за това. Те изпадат в потрес, ако трябва постоянно да наглеждат жената до себе си и от тук тръгват огромните проблеми между двата пола. Моят съвет е, колко по-малко занимавате мъжете до себе си с ПР, толкова по-добре, в противен случай в един момент рискувате да останете без тях, което не е страшно, но по-страшното, че ще се възприемате като неудачник в личния си живот.
И не се страхувайте, че може в даден период от живота си да сте сами. Така се чувствам по-добре.

[track]

 

[Ari]

track, опитай се да разчиташ само на себе си, знам, че звучи неприемливо, но такива са реалностите на живота, когато бях на твоята възраст и аз мислех като теб. Но с години  разбираш, че човекът до него не е неговия родител, и не се интересува от това,  да се развива максимално добре, а се интересува от факта, как най-лесно може да го управлява и максимално да улеснява живота си. Разбира се, това човек го научава с опита, зная че сега ти изглежда нереално  Разчитай само на себе си, това е максимата, която носи успех. Доверявай се на другите, (на партньора си),но с мярка

[kadife]

... мда, а да забелязахте, че до сега не е писал мъж по темата?

[track]

 

[Stareternity]

"...и аз чакам мъжете да се изкажат по темата. Къде изчезнаха рицарите с големите ятагани..."
Приемам провокацията и хвърлената ръкавица, макар и от дама. Явно ще трябва да подложа гърди под куршумите на нежните стрелци тук, поради липсата сега-засега на други бойци, въоръжени "с ятаган". 
Не харесвам обобщенията - жените това - мъжете онова... Има всякакви и жени, и мъже (да, естествено съществуват много черти, обединяващи съответното племе). Това, което мисля, е, че както мъжете се нуждаят от жени, така и жените изпитват необходимост от мъже - това е нещо напълно нормално и заложено от природата. Може би трябва всеки да се вгледа в себе си и да се запита какъв РЕАЛНО би искал да е неговият партньор (съжалявам младите момичета, които се изживяват като бъдещи холивудски примадони, а в действителност всеки ден им носи само разочарования и обида, не че е лошо да си мечтаеш, ама... после МЪЖЕТЕ им били виновни...) Е, признавам, че и аз имам малко подобна "болест", но искам да съм честен към себе си, а и към своя евентуален партньор, пардон, партньорка - например не се стремя и отбягвам дълготрайна връзка поради това, че нямам собствено жилище и не съм добре платен. Ако последното може много лесно да се оправи (всъщност сам съм си избрал варианта с ниска заплата за сметка на многото свободно време), то не желая да "тормозя" една жена с квартири по кварталите, а и себе си в това число (свикнал съм да живея в центъра на града, в сравнително добри условия), т.е. без да желая да придавам прекалена тежест на материалното, все пак го отчитам като фактор за благосъстоянието на една връзка.
Засега толкова.
Абе, mes chers mesdames, не ви ли се струва, че започваме да обръщаме форума от "за чалнати" в на "критика на екзистенциалната философия"?

[track]

 

[track]

 

[kadife]

Бих обобщила, че повече трябва да се забавляваме тук и по-малко да циклим страданието. Разбира се, аз нито за миг не забравям, че докато правим това всеки е потенциално заплашен от внезапна, подла паническа атака, която може да го подхлъзне в пастата от самосъжаление и сос от разочарования. Но все пак, все пак главното е да обменим опит, а не симптоми. Да се опитаме да уловим и други гледни точки, а някои  и гаджета с безопасни ПР
Ако не се шегувам в моментите, в които ми просветва, как ще посрещна отново онези моменти, в които всичко ми се струва безнадеждно и си казвам "е, този път ще се развие скритата болест и ще стане цапало".
Мъжете, жените, вярно е - не бива да се обобщава, но все пак има общи черти, които ни приобщават към определени емоционални или пък социални групи. Например, аз съм типичен представител на бяла неангажирана жена на средна възраст, която страда от психосоматични мъчителни изживявания и в тези изживявания няма място за друг човек. Защото другите само пречат да се самонаблюдаваме.
Имам една приятелка, която например е типичен представител на бяла ангажирана жена на средна възраст, която страда от синдрома на свръхпреуморената българска семейна жена и в тези й изживявания има място за двете й деца, съпруг, свекърва, свекър, двама трима квакера и още толкова загрижени роднини(сега се присетих за един преразказ на синът ми като бе малък, в който бе набедил квакерите за крекери:)
Такива ми ти неща, може и форумът да има правила, които не спазвам. Може би не пиша за типичната проблематика на една тревожност, но зная, че докато ви пиша, докато ви чета... усещам съпричастност и ми е по-добре. Иначе още сега мога да ви затрупам с това какво ми бе преди малко, но... но се питам... дали се чувствате като мен понякога, да ми е неудобно да говоря за страданието си... да го омаловажавам сама, защото когато вече го няма... мога всичко, сякаш не е било, готова съм да покоря и Еверест:)
Относно мъжкото мнение, бе като нежно мяукане в нощта, плахо и ни донесе вода чак от девет планини и десет реки.. но все пак, благодарим:)