Агорафобия (страх от излизане от вкъщи)

[delicacy]

Vuicho Ceco, преди време и аз имах същите проблеми като теб и направо се влудявах на кръстовищата и задръстванията. Там ПА ми бяха сигурни. Зарязах градския транспорт, щото като попадах в задръстване вървях нагоре -надолу в автобуса, за да намаля напрежението и ако трафика не се разреждаше за 2-3 минути ПА изригваше с пълна сила. Тази фобия е част от агорафобията и се нарича - страх от това да не можеш да се измъкнеш веднага от нещо си, каквото и да е то. Мога да те посъветвам следното - спри алкохола и започни лекарства, и повече не ограничавай движението си, за да не си докараш още страхове. Пий лекарства и се върни бавно,бавно пак към градския транспорт, колата ти и всичко, което те притеснява, за да имаш самочувствие, че можеш да се справяш, а то ще те предпази от пораждането на нови желания да изключваш разни ситуации. Стискам палци !

[skorpi]

а то ще те предпази от пораждането на нови желания да изключваш разни ситуации.

Аз пък в момента се опитвам да тръгна по обратния път, като включвам разни ситуации, които преди съм изключила Започвам с тези, които ми създават най-минимален дискомфорт и се надявам някой ден да стигна и до най-страшните, от мисълта за които само вече ми призлява... как мислите, добра стратегия ли е това да се върви бавно и полека, с малки крачки? Аз опитвах и с добро, и с лошо... и с лошо не ми се получи много.. само се наплаших още повече и си затвърдих усещането, че навън си е страшничко... вярно, може и това да е по-бързият начин, но след всичко преживяно нямам нужда от още стрес... и така, смятам да продължа с постепенно отпадане на ограниченията - каквато и част да успея да премахна, все ще е нещо. Ще си поставям малки цели, за глобални не ми се мисли.. на този етап. Пък и всяка малка води към голямата, нали

[delicacy]

А, и нещо друго да ви споделя. Мисля си, че агорафобията е вид подсъзнателен страх да се оставим в ръцете на другите. Или казано по-друг начин, трудно се доверяваме, защото не сме имали до себе си достатъчно хора, на които да разчитаме като малки и не сме успели да създадем такъв "набор" за доверие. Та и затова ни е толкова страх да се отпуснем в ограничени територии, все се притесняваме, че някой може да ни навреди.

[delicacy]

Според мен,Скорпи, избрала си правилния път. Ще стане!

[skorpi]

Или казано по-друг начин, трудно се доверяваме, защото не сме имали до себе си достатъчно хора, на които да разчитаме като малки и не сме успели да създадем такъв "набор" за доверие. Та и затова ни е толкова страх да се отпуснем в ограничени територии, все се притесняваме, че някой може да ни навреди.

Или тези, на които е трябвало да вярваме и разчитаме най-много, са ни навреждали и сега във всеки друг виждаме опасност... нали сте виждали как пострадалите от насилие в детството примигват и имат рефлекс да се отбраняват, когато срещу тях се вдигне мъжка ръка... за да ги погали... и тук е нещо подобно... дори някой да иска да ни даде закрилата си, ние вече сме неспособни да я получим. Да се доверим... да се оставим в чужди ръце. Независимо колко много го искаме! Така искам да вярвам, че и да припадна, едни здрави и силни ръце ще ме хванат и просто ще се събудя в нечии прегръдки... обаче не! Гледам да остана будна, за да не изпусна контрола... мдааа!

[BulletproofHeart]

Здравейте 
   Чета тайничко форума от около половин година ... в последния месец сигурно 3-4 пъти съм решавала да пиша и все там съм си оставала    ... Но след днешния ден, реших, че е крайно време ...
   Имам почти всички описани симптоми от около 2-3 години ... всичко започна в началото на 10ти клас ... Сега съм първи курс студентка. Когато всичко започна обиколих сума ти лекари, защото си мислех, че имам проблеми със сърцето (от сърцебумтенето и високото кръвно), но в последствие сама си стигнах до диагнозата ... Дълго време смятах, че си страдам от ПР, но осъзнах, че всъщност получавам ПА, само когато съм някъде навън ...
   Единственият човек, който знае за проблема ми и наистина ме разбира и ми помага, това е приятелят ми ... И Слава Богу, че го има ! Опитвах се да кажа на близки и приятели, но реакцията беше "Не се щуросвай", "Стегни се, стига глупости", "Какво ?!??" и "...Отиди на психиатър". Честно казано този форум адски много ми помага и ми дава сила да се справям ... най-накрая виждам, че не съм сама и единствена ... както казах, не познавам никого с ПР, а и никой около мен (освен приятелят ми) не знае какво ми е ... което е ужасно, защото няма на кого да разчитам, като ми стане лошо  Наистина ми е много трудно и аз не знам как се крепя ... Днес беше ужасен ден ... всъщност последните една-две седмици тревожността ми е на макс ... не знам на какво се дължи ... В началото на семестъра сякаш ми беше по-леко ... но си мисля, че е свързано с времето ... Това лошо, студено, ветровито, мъгливо време много ми въздейства, мамка му ... През лятото преживявам доста по-добре. Та, днес в последната ми лекция започна да ме стяга гърлото и изпитвам познатото чувство на паника ... редовните горещи вълни от ужас ме заляха ... зави ми се свят и се молех да си тръгна възможно най-бързо ... Естествено мисълта, че няма да мога да се прибера, защото ще изгубя съзнание си ме беше обхванала здраво. Умрях си докато стигна до главната улица ... добре, че там има стоянка на таксита ... Леле, тия таксита ми спасяват живота ... Та, качих се в таксито и се успокоих ... Не успях да получа ПА, бях на косъм ... Споменах ли, че пътят ми само на отиване е около час и половина с чакането, а аз всеки ден пътувам и ходя редовно на лекции .... Истински ужас е ... Най-вече към 18:30, 19:00 маршрутките (пътувам с маршрутка, защото е директна, а с градския трябва да сменям рейсове ... напълно отписвам опция метро) .... са претъпкани и не можеш да си бръкнеш в джоба дори. В последните две седмици осъзнах, че от напрежението и стягането да не допусна ПА си стискам зъбите и почти постоянно ме боли ченето ... Просто е ужас ... Това е всеки ден ... Иде ми да крещя и да се блъскам в стената ... Въпреки, че излизам си е истинско мъчение ... Всеки ден се моля да преживея ... Не искам повече така ! Знам, че има хора, които се справят с този проблем от доста по-дълго време от мен ... но наистина се чувствам изтощена, изстискана и психически и физически ... Когато съм навън съм постоянно на тръни ... освен ако не е на познато или "безопасно" място ...
   Исках да добавя, че много рядко ми се случва да получа ПА, по-скоро това постоянно напрежение и тревожност ме довършват... Някак си успявам да се овладея и да не допусна ПА, но всеки път имам чувството, че всеки момент ще стане ... Сякаш съм почти постоянно на границата и аха да се случи и ми минава ... Преди празниците получих ПА ... трая около 20-30 секунди и се изразяваше в неспособност да дишам, чувство на ужас и загуба на контрол ... мислех, че всеки момент ще припадна, треперех ... А как ми мина ... Чаках пред аудиторията с целия поток за тест и когато ми се случи започнах да бягам ... и аз не знам накъде и защо ... имах нуждата просто да се махна ... и да си поема въздух на спокойствие ... но беше истински АД !!!
   Охх, май доста се поувлякох, но тези чувства в мен напират да се излеят ... от толкова време ги държа в себе си  Надявам се, че не се сърдите, че съм чела нещата, които споделяте, и че не съм писала, но просто не бях готова. Радвам се, че ви има и се надявам заедно да си помогнем едни на други да се справим с този плевел, който ни изсмуква животите така безмилостно ....

[delicacy]

Здравей,BulletproofHeart! Това, че споделяш е първата крачка за перодоляването на ПР, и страха. По себе си съдя, че като започнах по-смело да говоря, и набрах енергия за борба. Първата ми среща с психотерапевта ми преди време също беше решаваща. Пред него за първи път споделих колко съм безпомощна. И изведнъж си казах, ами безмощна, ще опитам всичко, но ще му измисля, как да го разкарам тоя страх. След това споделях тук във форума, имаше доста хора , които ме подкрепяха и така набрах кураж и най-вече се ориентирах какво се случва с мен. Така че, смело изливай душата си, това е начина, с теб сме!

[dani29]

Скорпи близначки да бяхме нямаше да сме на 100% еднакви в чувствата и преживяванията си.Аз дори не мога да опиша така добре всичко както теб и много често неща които са  в главата ми аз преоткривам като чета твоите редове.Да има как да се телепортираме и да се запознаем защото ви чувствам близки . До скоро

[skorpi]

dani29, през повечето време пиша главно заради себе си и имам усещането, че си приказвам сама, но отдавна не ми пука И все пак се радвам, когато някой от вас ми каже, че е имало смисъл... опитвам се максимално точно да опиша и пресъздам случващото се, за да намерим заедно решение... лека-полека опитвам пак да излизам, засега е трудничко, но съм доволна и на толкова. Все е нещо... аз си знам какво изпитвам, но важното е, че не се отказвам. Дори да спирам, е за кратко. Не съм такъв тип човек, че да се примиря. Няма да се дам, колкото и да се тръшкам. С или без помощ ще се справя, въпрос на време е. И с други неща съм се преборвала, и то по-страшни. Е, заради тях получих за награда ПР, но всичко тече и се променя. Виждам, че един ден съм зле, но на следващия нещата се оправят, после пак има спадове... нормално е. Все още гледам напред с надежда. Надявам се, вие също

[reni1506]

Аз започнах да предпочитам да излизам сама...така няма да има нужда да обяснявам защо си тръгвам преди разходката да е приключила .
За сега,когато излизам с определени задачи,за които да мисля,нямам проблем.Но ако изляза безцелно-просто така-ме хваща шубето.

[delicacy]

Рени и аз така постъпвах в началото - излизам си сама, за да съм независима, ако нещо ми прищрака, да не се налага да обяснявам. Това си  е освобождаващо чувство, пък и човек придобива увереност, че може да се справя сам. Ще видиш, че след време няма да ти прави впечатление самичка ли си или с някои, просто ще си си изградила свои начин за справяне, които след това се превръща във вид условен рефлекс и полека-лека забравяш за парализиращия страх. Можеш да споделяш, кои места си "посетила" безпробелмно и кои те затрудняват. При мен  такситата и градския транспорт най-вече ме притесняваха. Сега само самолетите май останаха, но ще ги преборваме някак и тях

[skorpi]

delicacy скоро и до Луната ще може да отиде... 
За излизането - и аз предпочитам сама и като ме питат: "Ама майка ти беше ли с тебе", мн се изнервям, защото не считам за плюс това, че някой ме придружава - даже напротив. Ако този "някой" ме респектира по някакъв начин, ми е още по-притеснено, ако ще дори и той да е с ПР - зле ли ми е, нищо друго няма значение, аз просто не знам на кой свят съм и нищо и никой не може да промени това, което усещам в момента...
Придружителите по-скоро ги ползвам, за да ме закарат до там, където трябва да стигна и съответно да ме върнат бързо, ако се наложи. И е плюс, ако знаят какво ми има, защото като кажа да тръгваме, не се налага да обяснявам защо, какво ми е станало и пр. Просто нямам време тогава, трябва да се измъкна веднага Аз в повечето случаи, когато действително съм припадала е, защото да речем седя и изведнъж ми прилошава, и аз ставам рязко и хуквам да бягам (все едно от усещането), от което се трупясвам, защото точно в тоя момент е трябвало да си остана на мястото, не да търча  Ама какво да се прави, така ми идва на момента - да избягам... успявала съм да се сдържа и тогава се разминавам само с колабс... само че преди това не ми пречеше да излизам пак, изживявах си го за момента и продължавах, като другите хора. Не съм си фиксирала съзнанието само в това... пък сега сякаш друго на тоя свят няма и освен да припадам, друга работа си нямам... не знам защо така съм решила, че всеки път обезателно има такъв риск, ама е отвратително и така ми се натрапва, че ми отива желанието за каквото и да е друго

[Outsense]

skorpi, искрено се възхищавам на начина, по който успяваш да опишеш нещата, през които се налага да преминаваме с тези ужасни състояния! Всички тези физически и емоционални борби, надежди и страхове... Само човек, преминал през това знае колко е изтощаващо!
А, специално на мен, агорафобията ми се вижда най-трудна за преодоляване. Парадоксалното е, че я развих точно, защото имаше на кого да разчитам и, несъзнавайки какви са рисковете, се възползвах от това. Уж, докато ми мине.. А то стана по-зле, защото сега не мога да изляза без някой да ме придружава.
Как се справям? Стремя се (за съжаление, само в по-"добрите" дни, които до момента са твърде недостатъчни) да излизам поне наблизо до вкъщи... Веднъж се ядосах на себе си и си оставих и мобилния у дома, за да не звъня на някой да ме прибира, че ми е прилошало. Опитвах де да не се съсредоточавам в световъртежа, а да се преструвам на "нормална".  И лека-полека забавих крачката, разгледах 1-2 магазина, усмихвах се на продавачките. И установих, че могло... 
Въпросът е как да се наканя да го правя в лошите дни, които преобладават, особено сега, през зимата... И до момента съм зациклила така... И живея буквално ден за ден.
Вие как успявате да се мобилизирате и да не се отказвате?

[skorpi]

Вие как успявате да се мобилизирате и да не се отказвате?

Трудно. Опитвам се да мисля за това, което бих искала да постигна, когато се оправя и просто да гледам на спадовете като на нещо нормално и моментно, което ще премине... за съжаление и аз разчитам на външната намеса и ако ми обърнат гръб хора, които искам да са до мен, се сривам, чувствам се изоставена и мотивацията ми отива на кино, а тя трябва да е вътре в човека, не в другите и не в обстоятелствата. И аз така се ядосвам, с яд и рев вървя напред, и със скорпионския си инат - в някои случаи е полезен
Чувствам се отговорна и пред тези, които се борят и са се борили за мен.
Като имам лоши дни, чакам да дойдат "добрите". А като ми е тъжно, просто се свивам в черупката си, намирам си с какво да се разсея или чакам някой да се сети да ме потърси... и да ме измъкне   Понякога се моля. Друг път ми пада пердето и не ми пука какво ще стане, защото ми омръзва да съм в постоянен страх... Гледам да съм благодарна на това, което все още имам и ми е останало, за да не го изгубя и него... и да вярвам, че някой ден всичко ще е просто кошмар, от който съм се събудила

[BulletproofHeart]

Здравейте, отново
Първо, Delicacy, много много ти благодаря за разбирането и подкрепата Друго си е да получиш едно рамо, от човек, който е в същото положение
Skorpi, много пъти съм чела неща, които си писала .. Има адски много сила в теб ... Един път не съм прочела, че се отказваш и че не можеш повече ... имаш надежда и вяра, че нещата ще се оправят ... Това е просто прекрасно ... Искрено се възхищавам и на факта, че живееш сама ... трябва си много смелост да се справяш сам.
Искам да ви попитам нещо ... Много пъти, когато съм споделяла страховете си с приятеля ми и той ме е питал: "Добре, от какво толкова те е страх всъщност?" ... Като се замисля ... от какво толкова ни е страх наистина? Мен най ме е страх, че ще получа ПА и най-вероятно ще припадна ... Е, получавала съм ПА и след няколко секунди ми минава ... Никога не съм припадала ... И като знам, че като получа ПА и няма да ми стане нищо повече от това да изпитвам ужас за някакво време от какво всъщност се страхувам ... Твърде добре знам етапите, през които преминавам като ми се случва .. тогава На моменти се чувствам наистина силна и способна да се справя и даже ми изглежда глупаво да се страхувам ... Когато обаче ПА почука на вратата силата ми си плюе на петите ...
Та, питах се ... вие как ги чувствате нещата ... Не мислите ли, че твърде много се вглъбяваме в състоянието си на моменти... Неведнъж се е случвало на всеки един от нас да изпита това, от което най много се страхува ... Щом сме го преживяли първия, и втория и петия път, защо продължаваме да се страхуваме толкова? Съжалявам, че задавам толкова много въпроси, но си мисля, че с питане всичко става  ... Трябва да сме напълно наясно със себе си и с процесите, през които преминаваме, за да знаем какво се случва, как се случва, защо се случва и съответно как да се предотврати ...
О, още един въпрос ... Гледали ли сте "K-PAX" с Kevin Spacey (Филмът е много хубав, ако искате го гледайте ... има много полезни мисли в него)... За тези, които не са го гледали, нашият беше извънземен и дойде на Земята ... Та, той беше казал, че на тяхната планета не се нуждаят от лекари, защото знаят, че всяко същество има способността да се самоизлекува ... Много често си мисля, че както сме се вкарали в това състояние, така можем и да се изкараме от него ... Лошото е, че се е наслоявало много много много и трудно може да се "изчисти", но все пак е възможно ... Много пъти съм се замисляла за психотерапевт или хапове ... но се опитвам да не прибягвам до това, защото ще се чувствам зависима ... Не искам някой да ми помага ... не искам нещо да ме кара да се чувствам по-добре ... Искам аз да съм причината, аз сама да си помогна, защото знам, че доктори и хапове са просто помощ ... но аз съм тази, която може да оправи всичко. Сами трябва да си помогнем, не трябва да разчитаме на нищо друго ... Последният ми въпрос е какво мислите за това? На какво разчитате? Мислите ли, че в самите нас е ключът? Съгласни ли сте с това, което казах? Или не? Защо?