Паулу Коелю и ПР

Не ви ли звучи ужасно познато? Следните два откъса са от неговия роман "Вероника решава да умре".

"На екрана член на салвадорското правителство даваше скучно обяснение за някаква несправедливост, когато изведнъж Мари почувства как сърцето й ускорено заби. Каза си, че нищо й няма. Може би беше получила задух от спарения въздух в киното; ако симптомът не изчезнеше, щеше да отиде във фоайето да подиша малко.
Но събитията се развиха много бързо — сърцето й продължи да бие все по-силно, започна да я облива студена пот. Изплаши се и се опита да насочи вниманието си към филма, като се надяваше по този начин да освободи съзнанието си от всякакви лоши мисли. Видя, че не е в състояние да следи това, което става на екрана; картините се сменяха, виждаха се и надписите, ала Мари сякаш бе навлязла в някаква съвсем различна действителност, където всичко това бе странно, неуместно и принадлежеше на един свят, в който тя никога преди това не е била.
— Зле ми е! — каза на мъжа си.
Опитала се бе да избегне това изречение, защото то означаваше, че с нея нещо не е наред, но беше невъзможно да го отлага повече.
— Хайде да излезем — отвърна той.
Когато хвана жена си, за да й помогне да стане, забеляза, че ръката й е леденостудена.
— Няма да мога да изляза оттук! Моля те, обясни ми какво става!
Мъжът й се изплаши. Лицето на Мари бе покрито с пот, а очите й блестяха особено.
— Успокой се! Ще отида да извикам лекар.
Тя се отчая. В думите имаше смисъл, но всичко останало я плашеше — киното, полумракът, хората, които бяха насядали едни до други и гледаха светещия екран. Сигурна беше, че е жива, би могла дори да докосне живота наоколо, сякаш е някаква твърда материя. Никога преди това не бе изпитвала подобно нещо.
— Не ме оставяй тук сама! Ще стана и ще изляза с теб. Върви бавно!
Двамата се извиниха на зрителите от същия ред и тръгнаха към дъното на залата, където бе изходът. Сърцето на Мари щеше да се пръсне и тя бе сигурна, съвсем сигурна, че никога няма да успее да излезе оттук. Всичко, което правеше — да стъпва ту с единия, ту с другия крак, да моли за извинение, да се вкопчва в ръката на мъжа си, да вдишва и издишва, — всеки неин жест й се струваше съзнателен и обмислен и това я ужасяваше. Никога през живота си не се бе страхувала толкова.
„Ще умра вътре в киното!“
Стори й се, че разбира какво става с нея, защото преди много години една нейна приятелка бе умряла в някакво кино: спукала се аневризма в мозъка й. Церебралните аневризми са като бомби с часовников механизъм. Кръвоносните съдове на места се разширяват — като балоните на износените гуми — и могат да останат така цял живот, без нищо да му стане на човек. Никой не знае, че има аневризма, докато случайно не бъде открита — например след рентгенова снимка на мозъка, направена по друг повод, — или в момента, когато самата аневризма се спуква и залива всичко с кръв. Човек веднага изпада в кома и обикновено малко след това умира.
Докато вървеше по коридора в тъмната зала. Мари си спомни за приятелката, която бе изгубила. Най-странното всъщност било това, че спукването на аневризмата засегнало възприятията й: тя като че ли била пренесена на някаква друга планета, а предметите около себе си сякаш виждала за пръв път. И ужасният, необясним страх, паниката, че е съвсем сама на тази планета. Смъртта.
„Не мога да мисля. Трябва да се престоря, че всичко е наред, и нещата ще се оправят.“
Опита се да се държи нормално и за няколко секунди странното усещане понамаля. От момента, в който се бе появил първият симптом на тахикардия, до мига, в който стигна до вратата, изминаха двете най-ужасни минути в живота й. Когато излязоха в осветеното фоайе, като че ли всичко започна отново. Цветовете бяха ярки, уличният шум сякаш проникваше отвсякъде и нещата изглеждаха съвсем недействителни. Започна да забелязва подробности, на които никога преди това не бе обръщала внимание: остротата на зрението например, която обхващаше само едно малко пространство, към което насочваме очите си, докато останалото е съвсем размазано."

" Отвори чекмеджето, за да вземе писалката, която винаги държеше на едно и също място, но не можа да я намери. За част от секундата й мина през ума, че е постъпила странно, като не е върнала писалката там, където трябва.
Това бе достатъчно, за да се разтупти сърцето й и ужасът от предишния ден да се върне с цялата си сила. Мари застина неподвижно. Слънцето, което проникваше през щорите, придаваше на всички предмети различен цвят, по-ярък, по-агресивен, но тя имаше чувството, че в следващата минута ще умре; всичко тук бе толкова странно, какво правеше тя в тази кантора?
„Боже мой, не вярвам в теб, но те моля да ми помогнеш!“
Отново я изби студена пот и разбра, че не може да овладее страха си. Ако в този момент влезеше някой, щеше да забележи изплашения й поглед и с нея беше свършено.
„Студът!“
Предишния ден студът й бе помогнал да се почувства по-добре, но как да стигне до улицата? Отново възприемаше всяка подробност, свързана с нея — ритъмът на дишането (имаше моменти, в които чувстваше, че ако не вдишва и не издишва, тялото й не би могло да стори това от само себе си), движението на главата (образите променяха местата си така, сякаш някаква телевизионна камера непрекъснато се въртеше), сърцето й, което биеше все по-бързо, а тялото й бе плувнало в студена, лепкава пот.
И ужасът. Без да може да си обясни защо, се страхуваше да направи каквото и да било, да стане от стола, да пристъпи…
„Ще ми мине.“
Вчера й бе минало. Но сега беше на работа, какво да направи? Погледна си часовника — и той й заприлича на някакъв абсурден механизъм с две стрелки, които се въртяха около една и съща ос и посочваха някаква мярка за време, за която никой никога не бе казал защо трябва да бъде 12, а не 10 — като всички останали мерки, измислени от човека.
„Не трябва да мисля за тези неща! Ще полудея!“
Луда! Може би тази бе точната дума за онова, което ставаше с нея."

Авторско право
© 1998 Паулу Коелю
© 2000 Даниела Петрова, превод от португалски