Авторът е друг, но много ми хареса:)

Познанието и различните гледни точки
 
Има една притча за петимата слепци и слона. Слепците не знаели какво е слон – никога не били виждали. И искали да разберат какво е. Един хванал хобота, друг опашката, трети ухо, четвъртият – крак, петият – тялото. И на въпроса какво е слон разказали различни неща. Защото това е, което са „видели“.
Но значи ли, че едно от описанието е грешно?

Всеки от нас си е задавал въпроси за себе си и за света, търсил е начини да се справи с проблемите, с болката, със страданието…Често тези въпроси ни тласкат към търсене на Път към познанието. Едни от нас намират отговори в религиите и духовните учения, други във философиите, трети в науката или в приложната психология.

Някои се доверяват на разума, на логиката и на научно базирани практики, а други се доверяват на интуицията си, на прозрения и вътрешни усещания. И всеки тръгва по пътя на познанието, който чувства най-близо до себе си…По този път достига и до свои открития,  свои прозрения, свои истини.

Така се създават хиляди хипотези и теории, учения и различни гледни точки.

Всички те имат свои последователи и свои доказателства. Всеки е убеден в правотата на това, което вярва. Дори нещо повече – той „вижда“ своите доказателства.

Защото в каквото вярваш, се превръща в истина за теб.

Преди време спорехме с една позната за това коя област дава отговорите на въпросите. Тя твърдеше, че само  религията(в случая християнството) може да даде отговори  на въпросите ни, само там можеш да намериш утеха и да решиш проблемите си. Отричаше психотерапията и настояваше, че само Бог може да ти помогне да решиш вътрешните си конфликти.

Аз пък си твърдях, че колкото и да е вярващ, понякога човек  има нужда от психотерапевт. А може би психотерапевтът  се явявва като инструмент в ръцете на Бог или просто ни помага да открием Бога в себе си…? Но не можем да отречем огромното значение на психологията и психотерапията.

И така всеки приема определена гледна точка за вярна.

Дори в самата психотерапия има множество клонове, някои от които си противоречат. Някои са базирани по-скоро на науката, други са с духовна насоченост. Някои са насочени към миналото(като психоанализата), а други – към бъдещето(като логотерапията, чието лечение се състои в откриване на смисъл).

В науката има много теории и всяка от тях е подкрепена с твърди доказателства.

Философите, подръжници на различните школи, могат с часове да спорят и да отстояват своята теза.

Така се започват борби между религия и наука, между отделните клонове в дисциплините, между различните теории и хипотези.

В борбата си да докажем, че сме прави и че нашата теория е правилната, дори и не се опитваме да погледнем нещата от друга гледна точка. Всеки за себе си е прав.

А коя е истинската теория? Има ли „правилна“ гледна точка?
Има ли абсолютна истина?

Как е възможно всяка теория да има свои доказателства?

Възможно ли е да има толкова пътища и всички те да са верни?

Вярно ли е, че няма грешни пътища, а има различни пътища?

Отговорът за мен е ДА! Защото светът е многостранен. И има не една, не две, а хиляди страни.

И всяка всяка гледна точка разкрива различни аспекти от света.

Примерно ако погледнем сънищата, за които писах скоро(и ще има продължение на темата):

- за учените сънищата са процес на прочистване на мозъчната кора,

- за психолозите сънищата са начин да надникнат в подсъзнанието на пациента,

- за метафизиците, сънищата са начин да надникнем отвъд.

Но можем ли да отречем едната терия и да обявим друга за вярна?

Не! Защото всичките са верни, но просто разглеждат сънищата от различна гледна точка.

Това е като да влизаш в една къща  през различни врати. Ако влезеш в едната стая, ти ще опишеш къщата по един начин, а ако минеш през друга врата и  влезеш в друга стая, ще опишеш къщата по друг начин. И двете описания за къщата ще са верни.

Защото ние винаги виждаме едно кътче от света. Няма  как да го видим изцяло. И винаги ще има още и още какво да откриваме.

Някои хора казват, че знаят отговорите на всички въпроси.

Възможно ли е знаем всичко? Можем ли да познаем всички
кътчета на света и себе си, да разгадаем всичките тайни?

Аз мисля, че не. Поне докато сме тук, на Земята.

А когато човек е достигнал момент, когато не си задава повече въпроси, може би не е стигнал края, а е стигнал определен  етап в развитието си и в момента това е всичко, което му е нужно.

Често съм чувала, че човек трябва да избере един път и да следва само него.

А трябва ли пътят на познанието да бъде само един и да вървим
по него като кон с капаци?

Разбира се, ние не можем да приемем и следваме всички пътища, не можем да почувстваме всички пътища като наши. И не е и нужно. Когато се вслушваме в себе си, вътрешният ни глас ще ни подскаже нашия път и ще открием нашата истина.

Но все пак е хубаво понякога да надзърнем през друга, непозната врата, да погледнем света от друг ъгъл. И това ще ни донесе нови познания.

Интересно е все пак, че въпреки различната си насочност,
религия и наука в определени точки се пресичат и стигат до съгласие, да еднакви изводи. Изводи като единството на Вселената и това, че всичко вибрира…

Може би все пак пътищата са различни, но водят към едно…

А вие какво мислите? Коя е вашата гледна точка?

Кой е вашият път на познание? На  какво се доверявате?

Може ли да се направи успешен профил на човек, без да сте го виждал наживо - например само от това, което четете във форума? Вчера гледах един филм за профайлъри, които правеха профил на убиеца (ест. без да са го виждали) само по неговите действия и профилът се оказа доста точен накрая.хаха

Другият ми въпрос е:
След като жената се е наревала и навикала на стола срещу себе си сигурно е усетила облекчение.
Какво се случва след това, когато пак се изправи наживо срещу майка си? Не се ли включва пак същия механизъм?

"Това става когато наблюдава как значимите възрастни реагират по отношение на него. Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи. Детето наблюдава и отношението между възрастните и още от малко си създава правилата на общуване и комуникация."

Ако човекът не е бил любимото дете за някой от значимите възрастнои в неговото обкръжение по default?

"Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи." - без значение от поведението.

 Може ли това да е ключовия момент?

Тук необходимостта не е след като разбере, че истинската му майка например е била манипулативна за собствена изгода да отиде и да и лепне един шамар. В случая той трябва да лепне "шамар" на образа на майка си, който е съставил в собствената си глава. 

Как човек може да лепне шамар на образа за някого , който е изградил?

Интересува ме следното:

Как човек сам да си направи самоанализ за да достигне до събитието (някога в миналото), което е накарало мозъчето му да изработи даден механизъм за овладяване на реалността (било то ПР, ОКР или нещо друго, свързано с перкомерна тревожност)? Доколкото разбрах от Ваште обяснения винаги има едно такова ключово събитие или момент. След това просто механизмът се доразвива. С новите ситуации, с които се сблъсква човек в живота си, които предизвикват подобно чувство на това, което е потиснал при първоначалния момент, се прилага същия механизъм, но с по-голяма вариативност. Докато накря човек забравя какво (емоция, чувство) е породило този механизъм, тъй като той се е прилагал милион пъти след това.

Какви въпроси трябва да си задава човекът - аз вярвам, че ако често с задаваш точния въпрос, в едни момент отговорът ти се поднася( защото подсъзнанието си работи по него).

Винаги ли отключвщият момент е точно един (момент, събитие, човек)? Задължително ли се корени в детството?

Благодаря.

Не нямам, но няма да ми стиген времето да ги изброявам. Много са разнообразни (имам богато въображение).

Да в ранен стадий:))

  Тъй като винаги на изпит има опция да знаеш всичко, обаче професора да е куку, което пише оценки, различни от двойка на 10-ината късметлии, които е изтеглил сред купа от книжки. Всички останали получават 2. Затва на помощ идват ритуалите  Това в рамките на шегата. От ОКР до това да вярваш, че има нещо, което те пази и ти помага - Бог или друго, има тънка разлика. Просто не трябва да се прекалява с нищо.
[/quote]

Дамм..само дето разликата не е токова тънка:) тънка е според вас , защото едното за вас е нормално поведение, а другото не е. И двете са -> "да вярваш, че има нещо, което те пази и ти помага". А осотносно баланса и аз съм на това мнение.

Не, не може да се каже. Но какво би било по-различното за вас ако можеше да се каже така? Какво удовлетворение би ви доставило това?
[/quote]

Преполагам, че ще се успокоя, ще се скрия зад определението "тревожна" и по този начин ще се освободя от отговорност за живота си:) Но може и да не е така.

Проблемът при мен е, че болезнено приемам неуспеха и често (ако има вероятност да не съм на 100 %) изобщо не правя нищо и така хора с много по-малки възможности ме изпреварват (няма значение за каква ситуация става дума). Мисля, че и в тази насока трябва да работя. Как определяте това качество - като перфекционизъм или страх?
Малко по - нагоре в отговорите си бяхте писал за ниско самочувствие  - как лекувате това с терапия?

Да , възможно е...Може ли да се каже тогава, че тревожните хора са по-незряли от тези , които не се вживяват много?

Ами те все още ме "обрижват", нищо , че съм "дърта магарица"
В смисъл ако ми трябва нещо са насреща. Така , че не знам като кого ме обригрижват ритуалите.
Всеки се чувства несигурен често. Хората си дават чувство за сугурност по различни начини. Някой с ритуали, други с вяра в Бог или съдбата - ето , предпполагам, че това е отговора.

Половината от родителите ми ( хаха) е суеверна. Може и да има връзка.

Принципно няма нищо лошо в ритуалчетата с мярка. Лошото при мен е обаче , че на моменти зациклям в тях и ми отнемат много време ( много много време). Общо взето ме съпътстват цял ден.
И са всевъзможни и много разнообразни. Ако реша да ги бойкотирам, не мога да се концентрирам върху нищо друго. Много е неприятно. Преди време ми се е случвало в процеса на разговор с приятели да стана и да се разходя ( за да си направя ритуалчето) с някакво нелепо извинение, че трябва да отида еди каде си за малко. Чудя се дали хората си мислят, че съм тотално куку. Наскоро засякох един двама познати да правят нещо подобно ( странни ритуалчета - техни си) и ми станаха крайно симпатични ( мислех, че само аз съм зле).

Относно това защо ми липсва закрила - родителите ми не са били крайно изискващи и строги, обръщали са ми внимание и са давали всичко за мен и т.н. Смея да кажа - много добри родители. Не знам защо съм развила такова чувство, че трябва да контролирам всичко - може би защото много от рано съм осъзнала, че невинаги човек има власт над това, което се случва, а често е жертва на събитията. Осъзнала съм , че мама и тати не са някакви свръх хора. И тъй като не съм приела , че моят жовот ще е низ от независещи от мен неща, които да трябва спокойно да приемам съм развила някъв свръхконтрол (с  всичките му плюсове и минуси). Може би се е случило и защото съм израстанала във време на промени.... знам ли, когато много хора са оставали без работа въпреки, че са имали образование и т.н.

Но пък нашите баби са израстнали във време на война - не виждам да са толкова сдухани , колко е нашето поколение. (25-30)

Реших да изгрея с малко размисли ( и страсти):

защо хората с ритуали вярват, че те им помагагат и продължават да ги правят? Защото ги е страх да се изправят пред емоциите си ли?

Веднага ще дам пример :

притеснено ми е дали ще си взема изпита или дали ще се представя добре на предстояща среща. Преди да изляза от дома си си правя всичките един милион ритуала за да мине всичко ок.
Защо в този момент не разсъждавам нормално - да седна за 10 мин да попрочета нещо по темата например,  а правя ритуали?
В крайна сметка ето до какъв извод стигнах:
правенето на ритуали дава светкавично облекчение на напрежението. Дори си мисля , че действа като дрога - дават спокойствие и понякога еуфория. След това ако си ги направиш както трябва тръгваш с едно повишено самочувствие, все едно нещо те пази (мислиш си няма как да не се представя добре). Изпитът започва, ти си убеден, че ще се справиш и го правиш. - това е функцията плюс
И най нелепото е , че след това си мислиш , че тъпите ритуали ииат някаква заслуга за това.

За толкова години все се питам: имат ли някаква заслуга в действитетлност (допускам , че има възможност да имат:))))

Другото което си мисля, защо не мога ( искам ) да се отърва от тях.
Първо няма да има нешо, което да ми дава светкавична гаранция за успех и второ страхувам се , че като спра да ги правя нешата ще излязат извън контрол още повече.

И нещо друго да ви споделя - явно токова много съм се била надъхала ( и все още ) , че по този начин контролирам жовита си , че когато нещата не станат по начина покойто ги искам , съм си  мислела ( и все още), че аз съм виновна за това. Дори и в дадена ситуаия някой да се е държал като  абсолютен тъпанар, аз пак си мисля, че вината е в мен. Т.е мислила съм си , че ако правя ритуали ще променя мнението на хората за мен или развоя на дадено събитие, което няма никаква връзка с мен. Защо така оневинявам хората и прехвърлям цалата отговорност за всичко на себе си? Сега като го пиша страшно нелепо ми изгпежда. Впоследствие тази вина така ме е смазвала, че съм изпадала в депресия.
 - това е функция минус

Благодаря много за отговорите.

Според Вас трябва ли да пия валдоксан, защото съм тревожна?

Относно способностите, не ми се струва наивно човек да мисли, че има такива.

А относно ритуалите - и аз като малка имах ритуали, които спазвах и съм убедена, че е било няква лека форма на ОКР, ако въобще може да бъде определено така. Понеже не исках да ги спазвам, но се чувствах длъжна, сякаш щеше да се случи нещо(?), ако не ги изпълня... Но това е в миналото. Та, в този ред на мисли не е ли странно, че тогава съм имала ОКР, с което съм се справила някак си(?) сама, а сега имам ПР? Тези факти могат ли да имат нещо общо помежду си? Знам ли, нещо като трансформация, едното да е предистория на другото или най-малкото факта, че отдавна с мен нещо не е наред... 
[/quote]
Тук специалистът трябва да се изкаже. Според мен общото е, че и двете са свързани с тревожност.
А когато тя е много силна, колкото и пъти да си правиш ритуалите, не се получава чувството за облекчение и тогава идва ПА.

Въпрос към Т. Тодоров:

Какви са най-често функциите на тези ритуали?
Спасяват малко дете от несигурния свят? Карат го да си мисли-  щом си направих домашното (чукнах на дърво наприемер) значи това лошото дето си го мсиля няма да ми се случи.
Защо въпреки, че осъзнавам, че това е глупаво не мога да се спра?
Вярвате ли в това, че мозъка на "болните" от ОКР функционира по по-различен начин (както съм чела наляво и надясно и че има генетична предразположенист към това?