evropea.com - форум за паническо разстройство

 Здравейте!
 Ако г-н Тодоров е против, нека модераторите заключат темата :).
 Тъй като Вие, г-н Тодоров, сте така любезен да ни помагате в този, а и не само в този сайт, добре ще е да има тема, в която да Ви задаваме конкретно въпроси!
 Та, моят въпрос е следният: В продължение на 3 години, от 2001 до 2004, пиех само ривотрил и диазепам. Бях стигнал до 3 таблетки на ден от 2 мг ривотрил. С много нерви и зор успяхме с моят психиатър да спрем бензодиазепините, чрез терапия с Феварин, постепенно намаляйки ривотрила. Спрях и феварина в началото на 2005-та, като до този февруари всичко беше наред. Почти нямах кризи и се чувствах добре. Сега запознаха кризите отново, отново същият психиатър ме лекува с Феварин, вземам по таблетка и половина на ден. Нещата се пооправиха, но не толкова колкото бих искал. Все още имам кризи, по една две на седмица, което ме побърква, защото не смея да тръгна на път, а ми се налага да пътувам често. Споделих онзи ден с психиатъра ми този проблем, но тя  оправда кризите с променливото пролетно време и каза, че ще минат. Въпросът ми е: Разбирате защо, не смея да вземам ривотрил или диазапем, дори когато имам кризи, разчитам само на Феварина и на себе си. Страхувам се, че бих могъл да съм по-податлив към пристрастяване към бензодиазепините, след като съм бил пристрастен, и съм ги пил толкова години. В същото време си мисля, че когато ми предстои пътуване например, бих могъл да си помогна с ривотрил. Как мислите Вие?

По отношение на лекарствата не мога да коментирам, защото не съм лекар а психолог. Задайте тези въпроси на своя психиатър, а ако имате съмнения потърсете и второ мнение от друг психиатър.
Все пак ми прави впечатление, че до сега сте наблягали само на медикаменти. Колкото и добри да са те, не могат да ви излекуват. Понякога и това се случва, но обикновено е за кратко и има рецидиви. Опитайте да включите и психотерапия в "менюто".

 Аз чета доста от публикациите Ви, и ми се струва, че сте убеден в ползата от психотерапията при ПР, както и във възможността за пълно излекуване след прилагането и. Правилно ли съм разбрал?

ПР не е болест в истинския смисъл на думата. То изчезва, когато човек си преподреди живота и изискванията, които реалността му налага и не се нуждае от симптоми за да я овладее.

Знам,че нищо не разбирам.ПР. не е болест,а на мен физическите симптоми ме съсипват.Появяват се когато съм спокойна и нищо не подозираща,че ще ме връхлети атака.Когато ми се случи сутрин,а след това взема ривотрил,нещата се потушават,но в главата ми става каша до края на деня.Как да си обясня всичките симптоми,които имам и как да повярвам,че не е болест.

Това не е толкова лесна работа, колкото звучи. За всеки отговора е индивидуален и се стига до него в процес на психотерапия.

Знам че не е лесна работа и всеки човек е индивидоален в лечението си.Вие като специалист ми кажете,горе-долу колко процента гаранция се дава,че от психотерапията ще се оздравее.Пишете ми на лични,ако е възможно да ми кажете вие самия работите ли някъде и давате ли необходимата помощ.

Гаранцията в голяма степен зависи от мотивацията на клиента. Промяната идва не само с усилията на терапевта, а обратно - в по-голямата си част промяната извършва самият клиент, а терапевта просто улеснява неговата готовност за това. Много често, когато "ножа опре до кокъла", или когато човек се сблъска с действителните проблеми, които са пред него и трябва да промени и разреши не посмява. В този случай отново се връща към старото си и "сигурно" функциониране, включително и към симптомите си. Както виждате терапевтичният успех не може да се предвиди, но ако всички предпоставки за успех са на лице той винаги е 100%. Терапията работи с личността, а не със нейните симптоми. Използва симптомите за да достигне до личностния проблем на даден човек. За да се стигне до симптома човек трупа определен опит, като дете поставен в определена ситуация заучава специфични модели за поведение, когато порастне тези модели се компрометират от реалността с която се е сблъскал и един от изходите е да се появят симптоми, без значение на какво, които да компенсират. Така човек получава това от което има нужда но чрез симптома а не с конструктивно поведение. Терапията започва винаги от симптома и тръгва назад по веригата докато стигне до самото създаване на тези модели и ситуацията около това.
Все пак има някои устойчиви личностни характеристики, които не подлежат на промяна, дори и с дълга терапия, особено при хора над 30г. които дълго време не са променили ситуацията около себе си. Личностната промяна става толкова по-трудна, колкото повече е била "подкрепяна" в своето неконструктивно поведение. В този случай терапевтичната цел е, как по-добре да живее човек въпреки своите специфични особености, след като ги приеме естествено. В такива случаи понякога отново се появяват ПА, но човек разбира много ясно защо, т.е. те не са "некакените гости" от които изпада в ужас, а индикатори за определени неща, за които си дава сметка.
Надявам се разбрахте по-голямата част от това, което искам да кажа с прости думи и което всъщност е много трудно за обяснение.
Работя във Варна като психолог-терапевт. Мился, че това не е голяма тайна, като щракнете на името ми и излиза тази информация.

Разбрах ви напълно,зная че нещата стоят по този начин.Аз съм от София,имам голямо желание да посетя психотерапевт,но и много ме е страх да не попадна на поредния безхаберник,на който да си давам парите,а на него да му е все тая.Изкам човек,който наистина да ми влезе в проблема.Останаха все по малко лекари на ,които им пука за пациента,въпреки че почти навсякаде си плащаш.

Давам ви няколко имена. Координатите сама ще откриете в нета:

Мален Маленов
Евгени Генчев
Светлана Николкова
Петя Хорозова
Весела Банова

Малко се отклонихме от темата, и простете за скептичния ми подход, сега разбирам, че сте готин човек, който има желание за това да подкрепя и да дава насоки и да се развива. На мен лично ми бяхте изключително полезен и някак успях да разреша някой важни проблеми в главата си. Виждам истинска мисъл по въпроса и това е повече от добре. Аз също смятам , че проблема е в приемането на промяната и преподреждането- "ПР не е болест в истинския смисъл на думата. То изчезва, когато човек си преподреди живота и изискванията, които реалността му налага и не се нуждае от симптоми за да я овладееи наистина"-благодаря за тези думи. Другото зависи от нас самите.  Просто не е много лесно, но няма друг път, иначе си седим в омагьосания кръг :)

Такааа.. ето че с последните постове ме подсетихте за нещо, което смятам за една грешка, която доста дълго време допусках: смятах, че задача номер едно ми е да елиминирам ПР и после да правя каквито и да било промени в живота си. Е, да, ама не. Колкото повече опитвах, толкова повече скапвах и малкото, което ми беше останало. За сметка на това ПР не само, че не си отиваше, ами и ме превземаше все повече. И тогава реших да тръгна по обратния път- да го зарежа и да почна да правя промени в др аспекти - смяна на работа, на местоживеене, на ежедневие, на обкръжение - и нещата леко тръгнаха към подобрение.
Та какъв е изводът: ПР трябва да ни стимулира да променяме живота си ПРЕДИ да сме го преодолели и именно ТАКА да го преодолеем. Защото него заради това го има, за да ни юрка да действаме, да мислим, да преосмислим нещата. Да ги променим към по-добро. Ето това е много трудно за осъзнаване. Не, когато някой хубав слънчев ден си добре, тогава ще имаш хубава работа, хубаво ежедневие, еди какво си, а тук и сега, за да си добре. Отлагането просто ни спечелва още време с ПР. И така, докато ни втръсне и не направим каквото трябва. А какво трябва? Всеки сам ще си усети. Аз засега пробвам. Инстинктите подсказват, промяната в състоянието също насочва. С терапия също може, но донякъде. Терапевтът може да даде насоките, но той няма да ги изпълни. Никой не може да живее нашия живот, вместо нас.

Понеже така казано, изглежда много просто и лесно, ето я и "черешката" на "тортата" (че без нея не е интересно :D): Всеки път, когато се опиташ да внесеш промяна в живота си (колкото и положителна да е), неврозата "услужливо" се опитва да те върне в стария коловоз с целия си арсенал от симптоми, за да те убеди всячески, че не е момента за промени и да ги саботира. Поддадеш ли се, ето те отново на стартовата линия. 100 пъти се връщаш отначало и се питаш вървиш ли изобщо нанякъде или се заблуждаваш... Горе-долу така става и с терапията, особено пък ако е успешна - докоснеш ли се до идеята за промяна, бягаш панически и си казваш: "Така съм си добре" - оставаш си в познатото, неприятно съществуване, с което си свикнал. Просто излезеш ли от него, не знаеш какво те очаква. Ето я и символиката на агорафобията - вкъщи всичко е познато и под контрол, навън - непредсказуемо и променливо. А промените, както стана ясно, плашат. Дотолкова могат да те уплашат, че да си останеш вкъщи. Какъв избор ти остава? Или да се примириш с това, че не можеш да контролираш света, или да си останеш в малката територийка, която смяташ, че можеш да управляваш. ;) Така с неврозата си можеш да въртиш всички наоколо, включително и терапевта, при който отиваш за помощ... Ето и защо психотерапията е криворазбрана и не жъне големи успехи сред такива като нас, които просто се предават в ръцете на друг човек да им оправи той живота, че ние не можем. Ако откаже, се сърдим, търсим следващ, "загрижен", "разбиращ" и "съчувстващ". Такъв, дето ще ни храни неврозата, вместо да ни отърве от нея. Едно нещо научих аз със сигурност - помощта има много лица и най-ефективната не винаги е с най-красивото "лице" - понякога тя е скрита зад садомазохистични методи, обаче единствено те те изваждат от коловоза, в който упорито си се движиш.. трябва нещо дотолкова да те разтърси из основи, че да нямаш абсолютно никаква друга алтернатива, освен тази да се промениш.

Здравейте,г-н Тодоров!
Скоро чух едно определение за хората от един известен психоаналитик и ми е интересно вие как ще го "развиете".
"Едни хора живеят за да се лекуват,а други се лекуват за да живеят."

Едва ли го е казал за да го развие някой, като мен. Как го разбирате вие и бихте ли могла да го развиете?

Разбира се,че мога,но крайният извод е доста стряскаш за мен.
Попитах Ви,защото ми е интересно какво мислите по въпроса.Да Ви попитам по друг начин,хора с ПР.,които се лекуват по 10г. искат ли да се излекуват напълно ?

Не, не желаят, но това е несъзнавано. Дали ще използваме "излекуване от ПР" или "промяна в ежедневието, общуването, в биването в реалността" няма разлика. Тези хора просто избягват да направят промените в живота си, които са необходими за да функционират нормално. Така ПР им остава единственият шанс да се впишат в същата тая реалност, легитимира ги - "имам ПА" и хората започват да ги възприемат през тяхната ПА, без значение дали ги упрекват, или им обръщат извънредно внимание. Ако някой им го отнеме, ще се разпаднат в своето съществуване. Така те ревниво си го пазят, дори ходейки на терапия с години.

Зависи кой какво разбира под "лечение"...

 Аз с радост бих се обърнал към психотерапията за помощ, но знам, че в моя случай едва ли ще ми бъде в кой знае каква полза. Загубих  двама мои много близки хора, след това голяма част от бизнеса си, аз просто знам какво ме скапа, и какво ми доведе отново ПР.
 Мислите ли, г-н Тодоров, че може да ми помогне психологията?

Психотерапията е шанс за самопознание, особено с тази част от нас, за която не си даваме, или не искаме да си дадем сметка. Това ще ви бъде ли от полза?

 Мисля, че да! Благодаря Ви, г-н Тодоров!

Г-н Тодоров, какво мислите върху факта, че понякога нямам достатъчно енергия- физическа и психическа да свърша нещо и трябва да се насилва и именно тогава получавам ПА? Ако си почивам,да речем, няма да получа ПА, но ако се насиля и работя в този момент, започва да не ми достига сила за концентрация, а това ме плаши. Какво мислите по този въпрос?

Ами няма как да имам някакво мнение преди подробно да се запозная с какви дейности се занимавате, колко време и енергия ви отнемат, защо приемате тяхното извършване като авто-насилие, с какво освен самото извършване на тези дейности са свързани /общуване с хора, възприемане на определена соц. роля/, как си почивате и т.н. Така че за да могат да се преведат самите ПА каква роля и функция играят трябва доста информация. До тук знаем че те ви възпират да прилагате насилие спрямо себе си, но нищо повече. Само си представете ако ги нямаше с колко ли дейности, чието изпълнение ще е равносилно на само-насилие щяхте да се заемете.

"...защото според мен психотерапията представлява безпристрастен поглед върху живота на човек и съответно съвет за подобряване качеството на живота му, според мирогледа на психотерапевта."

Грешно е. Съвет няма в психотерапията. Ако имаше, тогава щеше да е според мирогледа на терапевта и точно заради това се избягва. Няма оценки, критика. Най-крайното в този аспект може да е терапевта да сподели личен опит за справяне с подобна ситуация /само някои терапевти са склонни да споделят лична информация/, или ако клиента е прекалено сепариран, да предложи няколко различни варианти по един или друг начин, за да може клиента да се "хване" за някой от тях, но съвети в психотерапията няма.

Може ли да задам и аз един или два въпроса...
Мога да се похваля, че кризите отшумяха драстично и се чувствам по-добре, но все още има две три неща които ме плашат. Днеска примерно съм в криза както и предните дни, защото се събуждам с едно неразположение в лявата област на гърдите с болка, прималяване и дори ръката ме боли. Скачам и това ме държи цял ден, че дори и с дни.
Болката я усещам в лявата част на гърдата зад гърба и към ръката. Сърцето ми е учестено и всичките други усещания при ПА. Тогава идва мисълта за инфаркта. Работя по цял ден много натоварено и се движа само с колело.
Въпроса ми е...трябва ли да се плаша от тази болка и тези усещания?

Ами първо се консултирайте с лекар за всичко което споменахте като усещания. Ако всичко е наред явно както и вие сте осъзнала психиката ви подсказва че много работите. В действителност вие не променяте това въпреки всичко, може би един страх от инфаркт ще ви накара да преразгледате темпото с което живеете, така че трябва да се страхувате, не от инфаркт а от начина си на живот.

Сумати лекари и психолози са ми казвали, че ми няма абсолютно нищо на сърцето!!! Всичко било страхова невроза и самовнушение.
Начина ми на живот наистина сега в този етап е много напрегнат : лични проблеми плюс ужасно натоварване...май трябва да си разгледам начина на мислене и живот, наистина...Благодаря Ви.

Г-н Тодоров и аз искам да Ви благодаря, че ми отворихте очите да не търся проблема си с ПР само в пневмонията от която започна всичко. Но моето лутане се дължеше и на незнанието ми какво всъщност се случва с мен. Във форума открих много полезни неща за мен. Благодаря!!!

Г-н Тодоров, мислите ли че може да съществува и сработване между психотерапевт и самия пациент или как там се нарича? Как да познаем, че един психотерапевт е от нашата кръвна група? ;)

Не мога да кажа, преди да поясните, какво съдържание вие влагате в думите "сработване" и "кръвна група".

Ами, слушал съм, че пациентът и психотерапевта едва ли не трябва да получат някаква връзка  по между си, с една дума , да имат еднакъв светоглед, за да може психотерапевтът по-добре да усети пробелмите на пациента. Както с някои хора можеш да бъдеш приятел защото те разбират, а с други, не. Та това имах пред вид.

За да може да се създаде връзка не е необходимо да имат сходни светогледи, даже не е необходимо условието което често се спряга " щом не го е изпитвал на гърба си, няма как да знае какво ми е".
Психотерапевта не работи нито със собствените си виждания, нито с характера си, нито с принципите си, а с тези на клиента. Той е обучен да погледне света през очите на другия за тези 50мин., на професионален език, да го дублира, да стане едно с неговите преживявания. Така че е достатъчно вие да имате преживявания, а той да стигне до тях, за да ги преживее през вас. Не е необходимо тай да е имал идентични преживявания с вашите. Естествено понякога това е невъзможно, особено ако терапевта има нерешени свои проблеми, за които вашите преживявания му напомнят и той несъзнавано ще бяга от тези преживявания, които му "поднасяте". По тази причина много по-добре е ако терапевта няма вашата проблематика, т.е. обратното на което вие се надявате. Защото няма да се знае за себе си ли работи в терапията или за вас. Всеки обучен терапевт е наясно с тези процеси. Ако обаче не обучен добре а работи "от добро сърце", много е вероятно зад силното желание да ви "оправи" всъщност да робува на изтласканото си желание да оправи себе си, което не е посмял да изпълни. Така вие ще се превърнете в инструмент за неговата терапия. Това може да се разбере, когато терапевта ви притиска да правите нещо, което вие не можете да направите, когато е гневен, че не успявате да се справите с нещо, или когато твърде дълго терапията няма напредък.

 Здравейте г-н Тодоров, добре че има хора като Вас, които да отговарят на всичките ни въпроси, за да знаем какво е най-добре да направим за себе си. И аз искам да Ви притесня с един въпрос - през 2004г. ми откриха "Козметичен проларс на митралната клапа" след криза със силно сърцебиене, прескачане на сърцето и схващане на лявата част от тялото ми. От тогава до сега почти всеки ден получавам "прескачане на сърцето", от което се разтрепервам от страх, започва да ми се вие свят и изпадам в ужас, че ще получа инфаркт. През тези 7 години от първата ми криза до сега съм ходила при доста кардиолози, но всички са на мнение, че сърцето ми е здраво, а проблема с "прескачането" е на нервна почва. Но аз го получавам в повечето случай, когато съм в покой. Много Ви моля, насочете ме Вие към някакъв специалист, защото вече нямам сили да живея в такъв страх.
Благодаря Ви предварително

След като всички кардиолози твърдят, че със сърцето ви всичко е наред, остава само вашият, необоснован страх, с който трябва да работите. Все пак има някои лекарства, които намаляват ефекта на усешане за "двойно сърце", когато то се разтупти по по-различен начин. Щом не са ви ги дали, значи наистина всичко е наред. Сърдечният ритъм е пряко свързан с емоциите и преживяванията. Не случайно има толкова езикови картини, които обрисуват това: "пръсна ми се сърцето от страх", "сърцето ми слезе в петите" и т.н.,  и всички те обрисуват всъщност силни емоции. Както знаете мислите на човек никога не са в покой и винаги човек води някакъв вътрешен диалог със себе си, който понякога може да е наситен и емоционално "само като си помисля за това и се разтрепервам" примерно. Така че сърцето ви реагира най-вероятно на някаква емоция. Така може без да усещате по друг начин, да преживявате някоя емоция, която не сте допуснала да излезе навън.
Посетете психолог-психотерапевт, или ако нямате възможност - психиатър, който с медикаменти да облекчи вашата тревожност от нормалните процеси, които протичат в тялото ви.

 Много Ви благодаря г-н Тодоров, видях в предишни ваши отговори имената на някои психоаналитици и ще се обърна към някои от тях. Кардиолога ми предписа "Деанксит" като най-безобидно успокоително и с него определено ми намаляха страховете, но не е 100 % ефикасно.
Отново Ви благодаря за отговора.
Желая Ви приятен ден.

Психотерапията е процес на изясняване, изследване и подпомагане на промяна. В практиката ми има такива, които след като разберат себе си, правят сериозни промени с живота си. Дали симптомите на ПР изчезват, или не даже не е фокуса на терапията, защото човек разбира, какво стои зад тях. Дали ще промени това обаче си е личен избор на всеки.
Медицинския модел на лечение, няма нищо общо с психотерапевтичния. Лечителя си е самият клиент.

Напротив, много хора са посмели да променят стила си на живот. Тези промени може да са различни, от изясняване на отношенията с някои близки хора, до смяна на работа, развод и т.н., защото човек се научава първо да "чува" своите потребности и после да отделя време за тях, и да следва себе си. Има и такива, които не посмяват разбира се. Главното обаче е, че човек проумява за какво се появяват тези кризи, каква роля играят и към какво го тласкат. Научава също, как се е стигнало до тук, че точно в определени моменти да изпада в кризи, защо "овладява" ситуацията с тях, а не по друг начин. Изобщо психотерапията дава много пътища. Кой път ще си избере човек обаче си е лична отговорност.

Г-н Тодоров, Вие какъв спецялист сте

"Посетете психолог-психотерапевт, или ако нямате възможност - психиатър, който с медикаменти да облекчи вашата тревожност от нормалните процеси, които протичат в тялото ви."
Прав сте г-н Тодоров, много сте прав!! Аз съм привърженик на лекарствата до толкова, че да помагат и облекчават неприятните усещания и симптоми, които връхлитат хората.. Трябва да се промени живота, за да се избегнат паническите атаки, но не всеки има такава възможност. Както беше казал Тодор Колев - "Желанието е по-голямо от възможностите". Така, че медикаментите са най-сигурният начин за облекчаване, временно излекуване на страданията!!

"Г-н Тодоров, Вие какъв спецялист сте "

Психолог-психотерапевт

В смисъл завършил сте психология или имате медицинско образование? Нямам за цел да Ви обидя, просто ми стана любопитно.

Завършил съм психология и съм се обучавал по психотерапия. Не съм медик и не изписвам лекарства. Това е работа на психиатрите. Психотерапевтите работят с други цели и средства.

Първо ми прави впечатление, че всички с ПР се приемат под общ знаменател. Това обаче не е така, дори и да имат сходни симптоми по форма, съдържанието им и проявлението е различно. ПР винаги е насочено към другите и играе много сериозна роля в общуването с другите, границите на взаимоотношения и изобщо цялата способност за контакт. Все още долавям, че ПР е нещо, което смятате за минус. Това е така, защото всеки се фиксира върху симптома и не си дава сметка, какво всъщност е ПА. Най-простото и лаично обяснение е, че ПА се предизвиква от чувства и емоции, които са объркали правилният път и излизат през "задният вход", съреч тялото. Така никой не разбира за тях, не остават вътре в човек, а отиват в тялото, където чрез телесни симптоми разреждат своя заряд. Ако не ставаше така, или човек щеше да се пръсне емоционално, или трябва да изрази неприемлива емоция по нормалния начин. Защо тази емоция е опасна и има забрана да се изрази няма общ отговор. Така в една връзка несъзнаваното желание за раздяла между партньори, което е много страшно /да кажем за правещия ПА/ може да се превърне в симптом, а отношението във връзката да си остане ОК и човек даже да не си даде сметка, че изпитва силен гняв към този човек например, гняв който  е трансформирал в симптом и то телесен. Така ако терапевтично стигне до своя гняв и желание за раздяла вече трябва да преработи страха си от раздяла, който е активирал този чудесен механизъм. Така след като отработи и това, ще последва истинските си потребности и няма да има нужда да живее емоционално чрез тялото.
Дали другия партньор ще е подходящ аз не мога да кажа, но ПА винаги запълва нещо в комуникацията. Ако трябва лично да отговоря, може би ще провокирам и съботирам този процес, за да може човек да изрази чувствата си по някакъв открит начин, ако "случайно" ПА запълва някакви емоционални аспекти в нашата комуникация, или ще подема инициатива да посетим фамилен терапевт. Ако е насочена към друг, например към родител, едва ли ще ми пречи.

Не съм психолог, но мисля, че сте много прав, г-н Тодоров. Т.е. явно тази наша "болест" е нещо като сюблимация на неразрешен вътрешен конфликт?

track, а това не зависи ли от приятелката - т. е. какво тя предпочита. С други думи, едва ли психотерапевтът може да ти отговори на въпроса конкретно какво би направил.
Примерно, аз бих я прегърнал и бих и казал нещо за да се опитам да я успокоя, но дали тя би искала това в такъв момент, зависи от нея предполагам.

С 2-3 пристъпа сме далеч от ПР първо. Ако приемем, че това е традиция, бих си задал въпроса, кои свои емоции и чувства към мен изтласква, като неприемливи. Но това може да е и "повик" пред вас, като единствения "спасител", който да помогне във взаимоотношенията и с някой друг, към който са насочени тези чувства. Може да е страх, или несигурност по отношение на нещо свързано с вас, бъдещо събитие, минало събитие ... сегашно. Може да е страх от импулсите, които да е изпитала към други мъже, но не си е позволила да осъзнае заради вас, може да е гняв защото заради вас не си го е позволила, може да са стотици неща. За пред вас обаче са предназначени не истинските чувства, а техните производни под форма на симптом. Какво да е вашето поведение не мога да ви посъветвам. Добре е да знаете че симптомите са вид комуникация с другите, съответно с вас. Много е важно да разберете какво ви "казва" с тях и какво и "отговаряте" вие.

Да-аа, г-н Тодоров, "висока марка" сте. А какво ако човек няма панически атаки, а просто тревожност, придружена с различни соматически прояви? Още повече ако почти е сигурен откъде произтича тази тревожност? Т.е. това което психотерапевтът би изяснил след определен брой сеанси и формулирал като картина, пациентът вече си го е изяснил, но въпреки всичко нещата не вървят?

Нещата които си е изяснил трябва да се ревизират за да се види какво всъщност си е изяснил и от изясняването на какво всъщност се страхува. Проблема се крие обикновено във второто. Още повече тревожността е свързана не толкова с логика, колкото с чувства. Логиката не върши особена работа.

Г-н Тодоров, аз искам да Ви попитам за страховете ни. Страхът от излизане на вън е агорафобия, това го научих във форума. Но тогава как се казва страхът от пътуване, нали превозното средсто каквото и да е то, не е открито. Защо се появява страх от ходене на кафе, като пак може да се седне вътре. Въобще как мозъкът комбинира тези различни страхове, а не е само един. Толкова се много, че изморяват. Благодаря !!!

  Старетернити,
Аз мисля, че щом картината е изяснена няма какво повече да се умува върху нея. Заедно с психотерапевта трябва да се намери пътя за решение на проблема, и когато това стане, да даде смелост и подкрепа по пътя.

Ema,
Точно там е работата, от какво към как. И защо мислиш, че психотерапевтът може да ти отговори как? Дори да приемем, че правилно е установил какво? Ако съм неясен, мога да разясня.

Човек не може да установи сам причината. Дори психотерапевтите, които са наясно с динамиката на психичните процеси не могат да бъдат дистанциран наблюдател на самия себе си. В тоя смисъл, човек мисли че е открил причината, но просто е открил поредния извод който го отдалечава от нея.
Страховете са разнообразни защото са производни, те не са първообраза на страха. Така могат да се менят, местят, допълват както си искат та човек да се чуди чак какво става. Зад всички тях обаче има една прочона, основен конфликт, който скрит дълбоко. Ако този конфликт се разработи страховете просто престават.

Т.е. ако аз имам например религиозен страх от гледане на гол фотомодел, смятайки че това е "грях" и страхувайки се от наказание или пък от това, че в момента съм наказван за това, че вече съм гледал, то дефакто се самозаблуждавам и причината за тревожността ми може да е съвсем друга, примерно загубата на домашното ми коте, когато съм бил малък...?

 Много е вероятно да излезе това ;)
 Виж, като започне много да се говори за едно нещо, всичко може така да се манипулира, че да се получат невероятни изводи. Дали са истина, е отделен въпрос, ама като даваш пари, ще вярваш, къде ще идеш. Абе май в този вид психотерапия всичко е манипулация. :) Ти един ден  нали мисли за майка си? Ако говориш за това 2хседмично какво си мислиш,  че ще стане? Ще е виновна и за катастрофата в япоонската централа, и за  изригването на Етна и за какво ли не още ;)
Приятен ден на всички!

"Т.е. ако аз имам например религиозен страх от гледане на гол фотомодел, смятайки че това е "грях" и страхувайки се от наказание или пък от това, че в момента съм наказван за това, че вече съм гледал, то дефакто се самозаблуждавам и причината за тревожността ми може да е съвсем друга, примерно загубата на домашното ми коте, когато съм бил малък...?"

Не самата ситуация е причина, а начина по който се преживява. Дали животните изпадат в ПА? В природата това не съществува. Ако обаче, както е направен един експеримент с един заек, бива поставено в благоприятни условия това е възможно. Ако заека се сложи до клетката на лъва, в която да е в постоянен контакт с него, но без да може лъва да го докопа, нито заека да може да избяга, а просто да стои в опасна близост до него развива ПА.
В живота на човек обаче нито "лъва", нито "клетката" са толкова ясни. Но винаги ги има, т.е. ПА е съвсем обоснован отговор на тези две неща. Разликата е в това, че в единият случай опасността е външна, обективна, а при хората тя е субективна. За да се възприеме нещо, като субективна опасност, винаги е необходимо някога да е имало обективна такава. В този случай психиката "запомня" това и прави опит да предпази от последващо изживяване на тревожност при сблъсък с подобна ситуация, като съгнализира, дори при най-малката вероятност това да се случи. В психотерапията се изследва, защо идва страха от "лъва" и защо човек се е оказал в "клетка", в която нито може да пребори този лъв, нито може да избяга от него, въпреки че тялото се мобилизира, или за едното, или за другото. Тази заучена безпомощност има точни основания и причини е те се коренят в детството. Тук изобщо не се говори дали майката, или бащата или обстоятелствата са виновни. Всяко дете изгражда свой собствен образ на майката, който може изобщо да няма нищо общо с действителния човек всъщност. А страха например, или агресията се появяват към този създаден образ. В психотерапията човек преразглежда начините по които е създал своите субективни образи за обективно съществуващите значими други. Винаги се забелязва, колко изкривени са те, и как човек реагира спрямо тези изкривени образи. Спрямо тях прави и своите проекции например "всички мъже са еднакви, всички жени са еднакви, всички хора са еднакви ...".
По този начин психотерапията не работи с реалните хора, а със субективните образи, които човек е създал за тях. Също и със субективните оценки за определени ситуации, които също е създал. Именно за това да се открие логиката е трудно, защото всичко това е субективно и натоварено изцяло със собствен смисъл за всеки един. Разширявайки по един, или друг начин интерпретацията на субективните образи, които човек е създал за хора, ситуации, взаимоотношения той променя и начина, по който ги преживява. Това променя ситуацията с клетката и лъва, а след като тя се промени няма нужда да се задейства и механизма който създава ПА както е наречена. Проблема в цялата работа е че срещу цялата тази промяна има сериозна съпротива, която човек проявява несъзнателно за да запази статуквото. Така терапията в своята същност е борба със съпротивата на клиента, която съботира процеса. Именно по тази причина дори да съм запознат с вашият случай например и ви го издекламирам, какви са причините, защо, как и т.н. промяна няма да има никаква. Логическата интерпретация може да последва едва когато има катарзис, преживяване на нещо изтласкано, чувства, ситуации и т.н. Какво означава изтласкано обаче? Давам един лек пример: гледате филм, който е толкова прочувствен че ви се доплаква. Всъщност тъгата е за нещо ваше, което е било изтласкано и "няма разрешение" да бъде преживяно, но ако бъде забелязано в сътуация навън, например филма, чувствата започват да прииждат на талази. Така нещо което ми е забранено да преживея в контекста на себе си, мога да го преживея проектирайки го в нещо друго. И така една нещастна домакиня, която не осъзнава своето нещастие, плаче през сълзи за нещастната домакиня от филма.

А в какво се изразява този "катарзис"? Според Аристотел това е съпреживяване. Ако искате дайте пример от вашата практика. Да речем клиентът Ви с Ваша помощ е сглобил "пъзела", какви са конкретните измерения на катарзиса, които може да назовете?

Катарзис в психотерапията се използва, като освобождаване на  потискан афект /чувство, емоция/. Това освобождаване може да настъпи например от някакъв разказ. В терапевтичната ситуация то е резултат от изследване и задаване на въпроси от терапевта /в стремежа да достигне точно изтласканите чувства/, към някоя лична история, ситуация или т.н. която клиента говори за себе си. Скоро например една моя клиентка стигна до прозрение, защо напълно се изтощава, за да предотврати някакви бъдещи "опасности" за своето дете които могат да се случат. Това дойде след поредният и катарзис, в който тя изрази страхотен гняв към майка си, за една ситуация от детството, която даже беше забравила. Катарзиса е емоционално освобождаване, на нещо, което е било "затворник". Едва след това човек може да интерпретира и променя каквото и да било. Всъщност всяка една ПА е опасност от катарзис. И е много интересно как по време на сесия, точно преди да има катарзис, някои изпадат в ПА, като осуетяват този процес.

Ами не ги приемам за свои, след като приключи сесията.

Психотерапия и учене са различи неща. Контакта не е като учител-ученик. В психотерапията се изследва. В този случай ние можем да изследваме как е станало така че човек приема чуждите проблеми и това му създава грижи, какво печели от това.

Цяла вечност не съм надничала тук, здравейте:) Чудех се дали имате наблюдение над пациенти с мигренозни пристъпи, какво отношение и връзка имат те с паническото разстройство и тревожността? Забелязъл ли сте да има вразка помежду им и дали с времето едното не се влошава заради другото.
Благодаря предварително за отговора.

... и защо наричате пациентите си клиенти, това постъпка за техен комфорт ли се явява, защото на мен ми звучи като... кило домати, малко пармезан и щипка пресен босилек за 30 лева, примерно:)

Защото психотерапията работи само със здрави хора, които няма как да бъдат наречени пациенти. Пациентите са контингент на медицината, т.е. в нашият случай на психиатрията. Така, един шизофреник е наистина пациент, защото е болен. Хората с тревожни разстройства нямат необратими следствия на болестта. Най-лесно ще се ориентирате по здравната каса. Ако лекарствата се поемат от нея значи сте пациент, ако не не сте. Цяла Америка е на ксанакс. Всички ли са пациенти?
За първи път обръщението "клиент" въвежда К.Роджърс около 60-те години на миналия век.

"...Чудех се дали имате наблюдение над пациенти с мигренозни пристъпи, какво отношение и връзка имат те с паническото разстройство и тревожността? Забелязъл ли сте да има вразка помежду им и дали с времето едното не се влошава заради другото.
Благодаря предварително за отговора."

Освен психосоматични, главоболията могат да са и с друг характер. Добре е да се започне от лекарско становище първо.
Ако мигрената е с психосоматичен характер и се е хронифицирала, т.е. вече си е заболяване, може да се влияе от много неща. Към нея може да има и безсъние, тревожност и т.н. Но за вече създадени психосоматични болести нещата опират до правилно лекарско лечение, а не толкова до психотерапия, макар че по-добре късно, отколкото никога.
Основната връзка между мигрена и ПР е че и двете са опит психологичен проблем да се "разреши" с помощта на тялото, поради факта че психиката го е изтласкала, като нерешаем за нея.

Благодаря за отговора

Имате ли озив за проф.Крум Миланов-София.

Мисля, че от резюмето на което се натъкнах е психиатър с опит. Можете да му се доверите за лекарствената схема.

Благодаря!Скоро имам записан час,за това попитах.

Г-н Тодоров, как смятате, да си представим следната експериментална ситуация: пациент с определен проблем посещава едновременно двама психотерапевти. След n-на брой сеанси единият стига до определени изводи за генезиса на проблема и съответните мерки за справяне, а другият е на различно становище. Явно единият специалист греши, на кого трябва да се довери пациентът?

О, тук не е това важният въпрос. Въпроса е защо ли клиента е създал терапевтичен триъгълник. А още по-суровия въпрос е кой терапевт е бил в ролята на баща и кой на майка. И каква неразрешена конфликтна ситуация пре-проектира клиента от своя живот, създавайки този триъгълник.
Генезиса на проблемите винаги е един. Без значение, какъв е терапевта и в каква идеология или школа в обучен. Просто различните школи се занимават в различен аспект с триадата: АК-ВК-ОК.
АК - актуален конфликт, проблем симптом
ВК- вътрешен конфликт, как преживявам АК
ОК - основен конфликт - създаване и "разчертаване" на личността
КК - ключов конфликт - агресия/страх - с кое се преработва АК.

И така, колкото по-високи цели си задава дадена терапия, школа, терапевт толкова повече работи с ОК. Това е така наречената ядка на личността, която се променя много, много малко но вади човек от много сериозни състояние ако този опит е успешен. Това са дълбинните терапии.
Най-лесни са терапиите насочени към АК: сега ще дишате, ще спортувате, ще пиете лекарства и витамини и по-лесно ще понесете АК.

Всеки терапевт се насочва до толкова в дълбочинен метод, съответно в работещ,до колкото е посмял самият той да го приложи на гърба си. Така в диадата психотерапия двете крайности са: NLP, поведенческа психотерапия срещу психоанализа, психодинамична дълбинна терапия. Между тях има много "компромисни" терапии.
В първите психотерапевта е експерт по преживяванията на клиента, а във вторите клиента е експерт по собствените си преживявания /само че не знае това/.

В по-сериозните школи терапевта е един празен лист, върху който клиента да проектира някой значим друг от своя живот. И в един момент този лист проговаря защото е обучен да усети какво и защо се проектира на него. В по-ясни догатки може да се навлезе само при ясна конкретика.

Разбирам,
а смятате ли, че е възможно един тежък? наглед за пациента конфликт да бъде разрешен от терапевта "от раз", т.е. благодарение на неговата интуиция или опит. Давам пример от една книга, в която терапевтът след няколко сеанса усеща, че нещата не вървят и пита пациентката - защо се страхувате? Тя започва учудена да изрежда, но той я прекъсва - не какви са основанията й, а защо. Тя се замисля и отговаря, че не знае. Следва т.н. катарзис, усмихва се и разбира, че през цялото време е била заложник на собствения си страх.

Не! И аз за това лично много се ядосвам на подобни книги. Темпото на терапията не зависи от капацитета на терапевта, а от възможностите за осмисляне и осъзнаване на клиента. И когато терапевта реши да "освети" ситуацията около клиента, без оглед на неговите възможности за синтез, той работи за изграждане на собственото си его. Т.е. терапевтичният процес е в полза на терапевта. Той става компетентен, разбиращ, знаещ, "виждащ" проблема, а горкият клиент трябва да каже "да господарю".
Естествено хиперболозирам нещата за да е по-ясно каква е ролята на терапевта. Главният виновник за напредък в терапията е клиента, без значение, колко по-бързо от него се справя терапевта в прочита на проблематиката, темпото се диктува от клиента. А ако терапевта не умее да следва неговото темпо, а своето, има какво да работи върху личната си терапия принципно.

А ако един пациент отбягва сини запалки, а предпочита червени, заявява пред терапевта, че за него това е "проблем" (ха-ха), като съзнава, че го прави единствено заради това, че е фен на ЦСКА, не е ли най добре терапевтът да му заяви - така и така, сините запалки хич няма да навредят на отбора ти и прочее - т.е. нещо като рационалана минитерапия, вместо забиване в детството, отношения със съседите и т.н. - да там може би някъде се крие "пристрастеността" на пациента към червеното, но това какво го "топли", той просто иска да ползва и сини зпалки без угризения.

Ами той нямаше да иде на терапевт за такъв проблем. Примеране е реален. Ако замените проблема със запалките с някакъв действителен и нещата пак ще се наместят.
Все пак хората търсят терапия по различни причини. Аз съм имал случай, човек на който му предстои кандидатстване за сериозна позиция и който беше силно притеснен за представяне. В подобни ситуации дори и да знаем че човек преживява и проектира на авторитета /ръководителя в случая/ отношения към родител, не е нужно да се изследва това а да се тренира самата ситуация. Дори и в този случай клиента успя обаче да открие невероятните прилики между преживяването си от предстоящотосъбитие и преживяването си когато е трябвало да доказва нещо на баща си преди.

Добре де, г-н Тодоров, 1:0 за Вас. Вярно, че примерът е глупавичък, но просто това ми хрумна. Обаче не толкова важен той, колкото подтекстът в него - а именно, каква е позицията на терапевта към проблема на клиента, дори той от всяка гледна точка да е абсурден. Ето защо ще си позволя да обогатя този пример, за да не ми се налага да измислям нов. Да, страничният наблюдател би казал за този "проблем" - "гати и бунака, к'ви запалки подбира и т.н.", но! - приятели без да се усетят подаряват на пациента синя фланелка - той "блокира", за него това е "табу" - колебае се дали да я изхвърли, или да я скрие дълбоко в някой гардероб, влиза в магазин за обувки, пред погледа му са чудесни сини маратонки, но той насила отвежда поглед, може би дори си повтаря някакви мисловни компулсивни фрази - "вън, вън" или нещо от този род. Значи, това, което за "нормалния" човек, за психотерапевта не е проблем, за този пациент Е! Хем съзнава, че има нещо сбъркано, че не може така, мисли и премисля - но това мира не му дава. И тук идваме на подтекста, за който споменах. Решава пациентът да посети психотерапевт. Каква е реакцията на терапевта след изслушване на оплакванията:
Вариант 1: Абе ти нормален ли си, защо ми губиш времето с тъпизми!
Вариант 2: Ха, какъв шаран, я да му дръпна десетина сеанса като е решил да си харчи парите по този начин, току виж го убедя, че примерно съседката му някога го е уплашила с нещо, пък е била със синя пола, той не е забелязал и т.н.
Вариант 3: Може и да е важно защо се "страхуваш" от синьото, ако желаеш ще направим анализ на този важен за тебе проблем, който обаче въобще не е това, което смяташ - само че тебе едва ли те "топли" как се е формирал и развил - ти искаш да се пребориш с него, но не знаеш как. Трябва да осъзнаеш, че синьото не може да ти навреди, това е просто цвят. Няма случай синият цвят да е навредил на някого, така ти се лишаваш от много неща, и т.н и т.н. - накратко, разясняване на пациента защо неговият "проблем" не е във връзка с психотерапията, че това е нещо като суеверие за пациента...
Та след всички тези обстоятелствени разяснения, г-н Тодоров, Вие каква позиция бихте заели, кой от трите варианта смятате, че е правилен?

Нито едно от изброените. Първото нещо което трябва да се уточни е защо клиента е посетил терапевта, какво иска да постигне с това. Оценката на терапевта няма никакво значение.
Второто важно условие е да се "калибрира" това очакване. Ако клиента желае всичко синьо на света да изчезне, това не е достижима терапевтична цел, т.е. очакването и желанието на клиента трябва да се превърне в постижима цел чрез терапия.  Да вземем ПР. Очакването е симптомите да изчезнат. С това желание идва клиента. Ама самите симптоми и физиологични процеси са обект на медицината. Терапията не може пряко да ги повлияе. В този случай заявката трябва да се преформулира в нещо като "какво ли от моето ежедневие, начин на живот, взаимоотношения ми създава въпросните симптоми" /при положение, че медиците са произнесли присъда - "клинично здрав".
Когато тази цел се изясни, се поставя друга, после друга и така докато накрая терапията приключи а клиента освен симптомите е оставил зад гърба си и голяма част от старото си "АЗ" а на негово място бавно и полека е изградил нещо по-различно.

Добър вечер! Надявам се, че тук някой най- накрая ще може да ми отговори на въпроса- дали това, което ми се случва е на психическа основа.Всичко започна преди около година и половина. Прибрах се от работа. Скарахме се с брат ми, запалих една цигара, която изпуших на 2 дъха и след това се почна всичко чак до сега! Започна едно зверско душене мислех, че ще умра! Така в продължение на 2-3 часа! После отмина. На другия ден ми нямаше нищо. След обаче като се прибрах от работа се почваше отново... и така се превърна от само вечер в по 24 часа в денонощието не спирах да се душа зверски. Всичко ме задушаваше- да се храня, да пия вода, да говоря, да се къпя, да се смея, да работя..... да се радвам, да тъжа... абсолютно всичко.... не знаех какво се случва! Изкарах ужасна Коледа! Същата година се бях разделила с приятеля си. Всъщност искам да вметна, че като малка също съм получавала такива пристъпи, но това ставаше само вечер винаги се събуждах по едно и също време и се случваше едно и също. Понякога се събуждах от задушаване. А по то време  не помня да съм имала някакви проблеми вкъщи или училище. Преди родителите ми да се разделят имаше всяка вечер скандали, но това става по- късно. После се разведоха. Изпаднахме в тежко финансово затруднение, тъй като бяхме 3 деца,баща ни тотално ни изостави, а майка ми я бяха съкратили- беше на борсата- сестра ми- студентка, брат ми- в казармата, аз- ученичка. Едвам свързвахме 2та края. Имало е моменти, когато сме нямали какво да яде, нямали сме ток, майка ми беше принудена да продаде някой неща от покъщнината ни, седяхме година и повече без телевизор и хладилник. Бях на 17, когато се запознах с мъжа ми, от който вече имам дете. Той може би беше спасението за мен. И беше най- хубавото, което ми се беше случило. Бях на 18, когато се породи едно чувство в мен, че постоянно мириша на лошо.  ;D това продължи към 2 години, къпах се по 3-4-5 пъти на ден! Купувах постоянно различни сапуни и каквото си помисли човек за тяло. Бях откачила на тази тема. Само някой да заговореше за миризма и все си мислех, че за мен става въпрос! Е- преодолях го!  ;D когато се запознахме с мъжа ми на брат му му бяха намерили- рак- в главата. След операцията близо година и половина той беше добре. Но тумора бе злокачествен и отново се появи, всичко свърши с фатален край. Преживях го много тежко макар че тогава не го осъзнавах. Сънувах го постоянно. Първия ми сън бе на 3я ден след смъртта му- че ми подава ръка, но аз не отвърнах. После съм сънувала, че възкръсва, че лягам до него, че го нося...  и всякакви различни сънища. Това си обяснявам,че подсъзнателно явно ми липсва по някакъв начин го издигам в мислите си и т.н. Но това, се случи 2008. Мойте пристъпи почнаха края на 2009. Непосредствено пак се събрахме с бившия ми приятел след 6 месечна раздяла. И така той по някакъв начин ми вдъхваше надежда. Малко по- малко почнах да се съвземам от чернилката пред очите ми. След около 2 месеца забременях. Не знаех какво да правя с това задушаване си мислех- как ще родя- исках да го махна! Но успях да се преборя с това и задържах бебето. През цялата бременност продължавах да получавам пристъпи, но започнаха да намаляват- почнаха пак предимно вечер- имаше и през деня разбира се. Останалите симптоми почнаха да отшумяват. Остана само задушаването. В 7я месец дори прокървих едната вечер. Ходих по лекари- яд ме е, че поне един ме ни пусна някакви изследвания, защото имах ужасни храчки, които не можех да отхрачвам, сополи, лоша миризма в носа. Забравих да спомена, че преди да забременея бях почнала успокоителни, но нямаше полза от тях. И така след като родин преди 7 месеца раждането беше много тежко в продължение на 2 месеца след това ми нямаше нищо. Може би от болките и геъжите покрай бебето не ми оставаше време да мисля за това. Но ето, че вече след 3я месец отново започна това пусто задушаване. Имам чувството понякога, че няма да мога да се справя с това! Не знам как да се преборя! Започнах да се опитвам да се отнемам вниманието с нещо, когато усетя, че започва, но понякога не се получава! Как да се преборя? Въпреки всичко съм си наумила, че ще си направя снимка на синусите- дори и да е ок всичко, поне за мое облекчение, ще е още един признак, че е на психическа основа. Другото нещо е, че когато ми се запуши носа получавам същите пристъпи, когато използвам капки след около 15-30мин. всичко утихва и сякаш дишам с лекота. Бяха ми поставили диагноза- вазомоторен ринит. Но тогава бях бременна и всичко беше на симптоматика- без изследвания. Понякога пристъпите почват, когато наближи врем да си лягам или като вече съм си легнала. И така, моля за някаква странична гледна точка на моя разказ! :) Хората отстрани се плашеха, когато ме видят в такова състояние- като астматик, които се мъчи ожесточено да диша.......

"Хората отстрани се плашеха, когато ме видят в такова състояние- като астматик, които се мъчи ожесточено да диша......."

Говорите в минало време така, все едно нещата са отминали. Ако желанието ви е някой да ви каже какво точно се случва с вас, във форум това няма как да стане. В подобни ситуации, особено ако актуалното ви състояние обострено се посещава психиатър. Би трябвало да знаете че те освен с луди хора, работят и с нормални които са в някаква криза. Биха могли да ви помогнат първо с уточняване на това, какво точно се случва с вас и второ с някакви медикаменти с които да овладеете актуалните си симптоми и страдания. След като това се случи е добре да се консултирате и с психолог-психотерапевт, за да проследите появата и развитие на симптомите и преживяванията си и да изградите терапевтичен път да преодолеете тези състояния.

Да. Обясних всичко подробно, защото исках,ако някой може да ми каже дали всичко това, което ми се случва може да се дължи на психическо разстройство. :) Тук в този град няма много психиатри, към които мога да се обърна, защото живея в малък град! А там, където съм ходила не съм останала доволна, защото така и не намерих отговорите, които търся. Навярно, ако това са някакви ПА може би съм ги преодоляла до 70%, но навярно има още, които не зная как да преодолея! И говорих в мин. време поради причината, че това се е случило, когато бях в най- тежкото си състояние!   Може би аз вече до някъде сама съм разбрала на какво се дължи, но просто явно трябва да получа отговор от друг- да, това се получава от ПА, или не, не е!

Само да кажа, че аз като малък имах ларингит, и се будих нощно време от недостиг на въздух (нещо което само при деца се случва доколкото знам), даваха ми да дишам по рецепта на една сестра, сода бикарбонат, разтворена във вряща вода и веднага се оправях. Да не би да си имала същия проблем като дете - то е свързано с възпаление на ларингса и започваш докато спиш, да се задушаваш защото ти притиска дихателните пътища.

Г-н Тодоров, не бързам да злорадствам, че резултатът е 1:1, тък като ми се струва, че "се изгубихме в превода". Ще се опитам да преформулирам нещата, играейки с "открити карти". Като база ще използвам становището на Албърт Елис (основател на рационално-емоционалната терапия - това е за членовете и гостите на форума, не за Вас, тъй като съм уверен, че много по-добре сте запознат от мене). На мене като неспециалист и любител най-много ми допадат неговите постановки. Елис открито се подиграва на психоанализа (а оттам и на деривациите му?), смятайки, че при последния почти липсва полезен капацитет, като за някакъв резултат често е необходимо терапевтът с години да се рови в главата на клиента, понякога без да има потенциал да изгради някаква хипотеза, още повече, че ако има някакви травми и прочее в миналото, то те са така добре скрити, изтласкани, от различно време и естество, че не може да бъде изградена никаква терапевтична постройка, а и не бива да се забравя, че пациентът въобще не се интересува защо се страхува от паяци например (примерът е мой), той иска да се научи с помощта на терапевта ДА НЕ СЕ страхува от паяци! Тук вече Елис открито се подиграва с Фройдовите сексуализми, едипови комплекси и т.н. И идваме до "черешката на тортата". Ако аз съм терапевт, бих се помъчил да установя мисловната конституция на пациента; ако пак вземем примера с арахнофобията, бих се постарал да обясня на пациента, че всичко се касае до мисли, че ако си фантазира, че го атакува паяк, то това не значи, че напрактика може да се случи, че паякът не виновен, че е грозно животинче, че тук няма смъртоносни паяци, че (ако е необходимо да се прибегне до Елисовата стратегия) от страха си пациентът не печели нищо, какви са доказателствата, че има "тежки" ухапвания тук и т.н, и т.н. Ако това не помогне, т.е. погрешна преценка за мисловната конструкция и пациентът "цъфне" пак след време - ще го препратя на колега - специалист по поведенческа терапия - да му показва паяци и каквото там трябва.
Извод: Можете ли Вие, г-н Тодоров, да прецените след излагане на проблема от страна на пациента, дали действително този проблем е от Вашата компетенция; как установявате дали се касае действително за психичен проблем, или за някаква щуротия от страна на посетителя и как бихте го убедили, че е щуротия?
Съгласни ли сте, че понякога вместо "многосеансие" е напълно достатъчен един сеанс (примерът горе)?
Ако трябва, ще измисля и нов пример... ;) ;) ;)

честно казано- не знам! все още ми се случва. но тук лекарите не обръщат внимание на нищо- от каквото и да се оплачеш няма значение аз или друг,все ти казват, че е на нервна почва- без никакви изследвания!!! за това не знам дали е здравословен проблем прерастнал в последствие и в психичен или само психичен? защо от цигарите се задушавам когато пуша? или като легна или като се храня? защо имам непрестанно храчки(които не мога да отхрача)  и задна хрема? защо като се закашлям и ми се повдига? как се установява този ларингс? а и той не е ли придружен с други симптоми? а аз имам само задушаване?

Ларингитът се оправя от самосебе си доколкото знам, рекох да не е на психична основа да ти се е пренесло от детството. А като ти пречат цигарите - недей да пушиш, явно не ти понасят. Ако чакаш някой лекар да ти каже че ти вредят и да те моли да ги спреш, няма да стане. От теб си зависи. ;)

ооо, аз вече почти 2 години не пуша. но преди ми ставаше така от тях. :) възможно е това, което казваш, не съм запозната с този "ларингс", но да в детството ми това се случваше само вечер се събуждах през ноща и се задушавах. и най- вероятно след това се е отключило по някакъв начин психически, отново това, от което съм се стресирала като малка! а и другото което е имам ужасен страх от това да оставам сама вкъщи, както и от тъмното и от паяци, скакалци....

Аз психоанализа не провеждам. Психодинамична терапия и психоанализа са много различни неща. Съвременните терапии имат елементи от много методи и ги правят работещи в някаква обща структура.
Иначе ровенето с години в психоанализата, не е за да намери "нещо" аналитика, защото той го намира много бързо. Времето е защото анализанта трябва да го открие, но без никаква активност, или побутване на аналитика, освен чрез тълкуване и интерпретация на несъзнаваните символи. Това време е необходимо за да се прескочи несъзнаваната съпротива на анализанта срещу осмисляне.
Съвременните динамични терапии са намерили различни решения за справяне с тази съпротива, което се случва по-бързо във времето. И все пак, там където никоя терапия не може да успее, анализата ще успее /ако случаят е подходящ/.
Много хубаво би било терапията да не е продължителен процес. Именно с това желание са измислени и краткосрочните терапии. Факт е обаче че при тях има много рецидиви или местене на симптома /точно поради факта че не опитват да открият функцията, ролята и печалбата от симптома/. В последните изследвания се оказва че дългосрочните или психодинамичните терапии оказват вличние върху качеството на живот дори и много време след терапията. Това е така защото човек се научава да изследва себе си, дори и самостоятелно и да интерпретира адекватно собственото си поведение и преживявания. Научава се на саморефлексия, но не такава " сега ще дишам, ще дишам и ще ми мине", а "какво ли в живота ми ме задушава точно в този момент, на което не съм обърнал внимание и психиката ми напомня за това с белодробно задушаване".

"как установявате дали се касае действително за психичен проблем, или за някаква щуротия от страна на посетителя и как бихте го убедили, че е щуротия?"

Ще ви обясня защо този въпрос е неуместен, даже грешен. Някоя щуротия за мен може да е нещо много важно за вас. Никога не бих се осмелил да оценявам проблема на клиента дали е голям, малък или среден. По тая логика първото нещо което трябва да кажа като дойде някой с ПР е: какво се превземаш нищо ти няма! нали лекарите са казали че си здрав, стегни се!
В психотерапията се работи с оценката на самият клиент за тежестта на проблема му. Ако неговата преценка е нереалистична, то това си има своите причини. Да му обясняваме колко погрешно мисли е загуба на време поради няколко важни неща. Точно този нереалистичен страх при ПР /или нещо друго, напр. паяци/ не се е появил случайно. Самият клиент го е създал и той играе някаква роля. Естествено той съзнава само страданието от него, без да успява да види печалбата за себе си от цялата работа. Колко по-интелигентно е вместо да започнем една кандарма, колко нелепо преценява дадена ситуация, да внесем какво всъщност печели от симптома. Тогава човек, когато наистина осъзнае  не мога да ви обясня как се "отпушва". Проблема е че много трудно и бавно се стига до този момент. Но след като се стигне до него никога повече няма да се върне към подобна компенсаторна печалба, дори напротив. Печалбата от симптома е по-скоро опит за печалба, но той винаги е обречен на неуспех. И се получава така че човек страда един път от проявлението на симптома и втори път, че чрез него не получава печалбата заради която се е появил. Така когато всичко стане ясно човек дори се научава да си достави въпросната неосъществима чрез симптома печалба, с други средства, с които успява да го направи.

Бих Ви признал 2:0, ако може да ми обясните (хипотетично, естествено), каква евентуална "печалба" може да има един пациент от симптома си, изразяващ се в страх от паяци?

Ами не мога с един пост. Иначе ако приемем някои основни постановки, страха от паяци е проекция. Чрез този проектиран страх човекът би могъл да "избяга" от друг страх, чието осъзнаване би могло да влоши качеството му на живот.  Но в повечето случаи при прости фобии, няма смисъл да се влага психодинамичен прочит. При социална, ПР, агорафобия, клаустрофобия и т.н. обаче трудно би могло да се мине без това.

Г-н Тодоров, може ли да попитам: при социална фобия мога ли да си помогна с повторение на разни фрази или изречения - чувал съм за това и преди май пробвах, но се оказах несериозен. Т. е. да си запиша нещо, което да ми втълпява че не съм еди-какъв си, и после докато си работя да си пусна записа да върви. Дали помагат тези неща?
Може и смешно да ви се струва, но аз да питам.  ;D

Нищо не пречи да опитате. Препоръчвам една книга за тези, които нямат възможност за психотерапия, която е опит на създателя на позитивната психотерапия за насоки за самопомощ. Казва се "Позитивна психотерапия на ежедневието" - Носрат Песешкиан

Благодаря за отговора. :)

"Абе, сложна ми се вижда работата и не искам да съм песимист, но мисля че ще си кретаме още дълги години с тва ПР, въпреки че много ми се иска да не съм права."

Ами сложна е да, но за терапевта. За клиента е по-просто, благодарение на това че терапевта все пак 10-15г. се е учил на това. Това се развива от 100г., така че бъдете спокойна, несъзнаваната съпротива от промяна бързо става съзнавана и съответно нелепа. Това е хувавото на несъзнаваното че като се осъзнае и приключва своята работа.
Психотерапията не се занимава със симптомите, каквито и да са те. Има и такива методи, но те са по-скоро "бързата помощ", като да превържат раната. Нищо повече, както и лекарствата действат на този принцип.
Един сеанс при мен не протича много по-различно отколкото при всеки друг психотерапевт, който работи психодинамично. Разликата е само в личностните особености, които няма как да са еднакви и които играят роля за самото създаване на терапевтичен съюз.
Причините за ПР са известни. Няма тайни, загадки и неясноти. Ефективното лечение също се знае какво е. Няма неизлекуван от ПР след терапия, ако тя е следвала рамките на психодинамичния процес. Аз поне нямам такъв случай, а и колегите, с които общувам споделят същото. Естествено проблема се явява прекратяването на терапия, което е характерно за хората с ПР, както по същият начин спират почват, намалят или увеличават лекарствата.
Единствено ако ПР е вторично, т.е. преди него има нещо друго, например личностово разстройство, тогава нещата стават доста по-трудно. Успеха там не може да се гарантира, нито по време, нито по големина. 
Нормалният цикъл за психотерапевтична психодинамична работа е в порядъка на 20-30 срещи. Понякога повече понякога по-малко. Времето е около 6 мес. Годините с които работи психоанализата са отдавна назад в историята. А и в България по-скоро можем да кажем че я няма отколкото че я има.

За психиатъра е без значение дали имате ПР или личностно разстройство /харекториву особености/. Както казах психиатрията третира симптомите по тяхната форма. Симптомите и при едното и при другото може да съвпадат. Тогава за психиатъра просто няма значение какво ще диагностицира. Лекраствата за симптомите са едни и същи.
При психотерапията обаче симптомите се разглеждат не по тяхната форма а по тяхното съдържание. Така че за психотерапията няма диагноза ПР. Просто защото всяко ПР е различно за отделната личност в съдържанието на привидно сходни симптоми при всички.
В психотерапията отново се започва със симптомите, но не за да се потушат по някакъв начин, а за да се разберат, каква роля играят за личността. В повечето случаи симптомите се оказва, че балансират взаимоотношенията с даден човек, т.е. винаги след тяхната поява се е случила промяна в тези взаимоотношения /което може да е печалбата от тях/. Както вие изявявате желанието да излизате в отпуска това би било вторична печалба от симптома. Това просто няма да стане обаче /под секрет/. Погрешно е това да се нарича манипулация, т.е. човека с ПР манипулира другите. По-скоро не разполага с други средства за да се справи в дадена ситуация, в дадени взаимоотношения и така симптомите стават едно "легално" средство с което получава това от което има нужда.
Често се случва работа в екип с психиатър, когато симптомите са твърде силни и непреодолими в дадения момент.
Разбира се, че всеки един психотерапевт е изучавал психопатология и има способността да забележи индикации за някаква патология у някой и съответно да го изпрати на психиатър, което става по много деликатен начин. Приема на лекарства не е лечение. Дебело искам да го подчертая. Приема на лекарства отлага лечението, защото минимизира симптомите. И като казвам лечение имам предвид разбиране за "ситуацията около мен и в мен", защото психотерапията е това. И човек бива изправен пред неща за които умишлено си е затварял очите.

" - Много съм щастлива, че мъжа ми е до мен и ме подкрепя
  - Как беше преди да имате ПР?
  - Много пиеше. От както се наложи да се грижи за много неща и за мен и за децата, защото имам ПР, се промени."

Ето, само на пръв поглед прозира каква ли роля играе ПР в тяхните взаимоотношения. Това е само пример от една приключила вече терапия.

Това няма как да се случи преди клиента да се убеди в безоценъчното поведение на терапевта.
Неизказаните чувства и преживявания се проектират в контакта с терапевта. Там се забелязва как клиента подхожда към контакта сесията, активността му, изобщо психотерапевтичната ситуация става подобна на ситуацията около клиента в живота. Все пак това е материя която няма как да бъде разбрана от раз. Наистина нещата за терапевта са сложнички, но с това няма нищо общо самият клиент. За него сесията е просто обикновен разговор, насочен към неговия вътрешен свят и преживявания от една страна и от друга взаимоотношенията му с заобикалящите го, близки, далечни и т.н.

"Как съпругата разбира, че отключвайки ПР, съпругът й ще спре да пие и да се грижи за нея и за децата. ПР се предизвиква несъзнавано от психиката, нали?"

За да ви отговоря трябва да навляза в детайли за тончо този случай. Той се ползва и с учебна цел така че няма проблеми за това до някъде.
Идеята на симптома не е да излекува мъжа си от алкохолизъм /което беше неговият симптом, спрямо нея/, а да я сломи и по този начин да има пространство за активност, и за мъжа и. Тя беше иззела всички активности в семейството до такава степен че мъжа и се чувствашв излишен. Така посяга към пиенето. Много властна жена. Но тя не можеше да изпусне контрола по нормалния път и за това се нуждаеше от "легитимна" причина. Така не изменя на собственото си верую да контролира всички, а просто "обстоятелствата" /симптомите/ го налагат. Произвеждането на симптом е много по-малко тревожно отколкото промяната на веруюто, характера, концепциите създадени в детството.За това казвам че психотерапевтичната промяна е много по-трудна и тревожна отколкото тревожността от ПА. И се избира по-малкото съпротивление. Да не говорим че понякога дори човек не вижда собствената си промяна като вариант.

А винаги ли се налага някаква промяна след терапията? Промяна каква - в поведението, възприемането на реалиите? Възможно ли е просто "наместване" на пластовете на вътрешния конфликт, така че да се окаже, че това, което клиентът е смятал за проблем, всъщност не е, а през цялото време се е самозаблуждавал, правейки не от мухата, ами от амебата слон?

Да, твърде много въпроси. Първо за това дали промятаната е задължителна. Ами появата на самият симптом е вече промяна, която клиента несъзнателно е направил. След неговата поява се променят много неща. В този смисъл не психотерапията иницира този процес, а просто го насочва.
Относно проекциите. Възможно е и терапевта да проектира свои несъзнавани и изтласкани конфликти върху клиента. Това се нарича контрапренос. Психотерапевта обаче дълго време и изследвал себе си в своето обучение и е бил в ролята на клиент години наред. Все пак това не пречи да се случва. В този случай терапевта работи със собствените си преживявания, които изпитва към даден клиент. Например, като гледам и слушам някой ми става толкова жал за него, че искам да го отърва от страданието. Сега, това чувство, което този някой извиква у мен, е и чувството което той извиква у значимите други в своя живот. Така ме поставя в ролята на "спасител", а себе си на жертва. И ако аз в собственият си живот съм имал силно желание да спася някой, но не съм успял, тази моя потребност ще се проектира върху клиента, който ме поставя в подобна роля. И така аз ще почна да го "спасявам" всячески - ще удължавам сесиите, ще влагам и лични ресурси и средства, ще го санкционирам, когато "не слуша". Всичко това означава, че терапия няма, или поне не е насочена към нуждите на клиента, а на терапевта. Ако обаче аз съм наясно със своя контрапренос и с чувствата си, ще мога да го използвам за ползата на терапевтичната ситуация. По този начин терапевта ползва и чувствата си, които клиентът извиква у него за терапията, като ги внася в разговора. В психоанализата дори е желателно да има контратрансфер от страна на терапевта към клиента.
Всички тези неща се учат, репетират и супервизират с години, за да могат да се превърнат от "подмолни" процеси в двигател на терапията.
Как се запомня личната ситуация. По принцип терапевта не е необходимо да помни цялта лична история на клиента, както обикновено той си мисли за да е ефективен. По-скоро терапевта помни важните за него фрагменти. Фактологията трябва да се знае, например начало на симптома, други значими събития - развод, раждане на дете, смърт на близък и т.н. Те могат да бъдат и записани в този смисъл. Останалото е процес. В крайна сметка терапевта запомня как са поднесени нещата, а не толкова какво влкючва разказа. Как реагира клиента на дадена тема. Но това са неща от "кухнята" както се казва и те са насочени към обучаващите се специалисти. За клиента мисля че това са излишни неща. Но вашето любоопитство по точно определени въпроси ми говори много повече, отколкото какви са въпросите и отговорите. Много често хората с ПР искат да предвидят нещата и да се застраховат от изненади. Това и в терапията се случва, а терапевта наблюдава този процес от "извора", както се казва.

Във форума си почивам, а и върша нещо полезно, като давам информация на хора, като вас.
Анализа и да си просите, няма как да стане във форум. Но това ми прилича на "хайде сега да видим, колко и какво ще познаеш". Общо взето нищо може би, докато не решите вие да ме информирате.
По принцип психотерапията е доброволен и мотивиран акт и от двете страни. Това не е като да ходиш на гледачка с чаша кафе и тя да ти реди що за човек си. Именно за това, полагам усилие да давам информация какво е това психотерапия, за какво е и каква е ролята на терапевта и на клиента в нея. Но моите включвания не са за да помагам всеки да реши нещо свое, а да знае, какъв път да поеме в решаването на това нещо.

Мен ме оставете сега  :) Аз съм твърде често в нета, така че по няколко минути не са проблем за мен.

На другият въпрос, обикновено се отговаря "случвало ли ви се е и друг път в живота си да се чувствате така". Но не е толкова просто. Все пак виждам, че вниквате в нещата. По принцип чувствата към терапевта не се показват открито към него, така както не са били показани открито и към значимия друг в живота на клиента. Но терапевта е обучен да усети тези чувства у клиента и да ги въведе. Тук вече навлизаме в психотерапевтичното изкуство. Ако желаете да го изучите е друга тема. Тук това е невъзможно.

Ето, това е една чудесна терапевтична заявка. И даже не беше спометато ПР. Проекциите никога не са безмислени. Няма неща в психиката, които да нямат своята логика. Откриването на тази логика обаче изисква време и работа в процес.

Съжалявам че ще отклоня поканата. Това дали идеята за кабинет ви допада или не, не може да промени работният терапевтичен процес. Няма как да бъде разтеглен под фоормата на кафе, за да ви е по-удобно. Но у мен изниква въпроса, дали и в другите ситуации, в които попадате и трябва да се съобразявате с норми и правила, които не ви харесват, правите всичко възможно за да ги промените и разтеглите за да ви паснат? Иначе звучи промамливо, особено  онази част свързана с моята полза  :). Чувстото за значимост наистина е един сериозен проблем за студент 3-ти курс по психология.
В момента, в който един терапевт в своето обучение разбира, че не терапевта помага, а клиента помага на самия себе си, всеки обучаващ  преживява криза на смисъла. Това при мен беше около 2002г.

track, аз също влизам в някои форуми, свързани със съвсем други неща с които се занимавам, и помагам без това да ми тежи, даже ми е приятно. Просто има хора, които обичат да помагат, и такива - които не обичат.
Има и 2-3 чужди форума (американски), в които съм регистриран от години, като вляза и попитам конкретна информация за нещо, обикновено до 1-2 часа ми се отговаря подробно от професионалисти, понякога 5-6 абзаца отговор и повече, от човек, който има над 10000 поста в съответния форум. Той едва ли има някаква изгода да отговаря, освен че просто е такъв човек (не е егоист и обича да помага).

"Не виждам смисъл да рекламираш услугите си като терапевт и в същото време да отказваш среща с клиент, било то и в заведение. "

Тук сте в особено голяма грешка. Аз общо взето пояснявам какво е психотерапия в контекста на ПР. И започнах да го правя активно, защото когато хората дойдат в кабинета очакванията им за психотерапевтичен процес са твърде неадекватни. Споделяйки опит колеги в чужбина, там нещата стоят по друг начин. И вместо да се губи време и пари в няколко сесии да се формират очаквания, адекватни на терапевтичния процес, това би могло да стане и в този форум, или в други. Но това не е психотерапия. Да се говори за нея и да се провежда разликата е огромна.
А тя се провежда в точно определени рамки и правила. Това не е разговор между приятели.

Терапията започва от това човек да преживее притеснението от посещение при терапевта. А правилата се дискутират в първата терапевтична сесия.
Не сте ме притеснила ни най-малко. Подобни желания са съвсем в кръга на нещата.

Track, извинявайте че се намесвам в разговора ви, но вие бъркате тотално понятията.
Аз не виждам нищо нередно да отидеш при психолог и да започнеш още от първата среща да споделяш дори най-интимни неща, които те притесняват и мислиш че може да имат връзка с проблема ти - просто се доверяваш. Вие искате да свикнете с терапевта, да се опознаете, и тогава ли?! Все едно да отида да си сменям съединителя на колата, и да искам с майстора първо да пием кафе някъде, после да ми дойде на гости, и евентуално на третия път да си закарам колата за ремонт в гаража. ;D
Мисля, че вие (track) търсите нещо съвсем различно от психотерапия, ако се съди по начина по който си я представяте (или по-точно си представяте връзката с психотерапевта).

А от къде ви хрумва, че комфорта на клиента е важен? Дори напротив. В цялата терапия клиента ще се сблъсква с много некомфортни за него истини, до които сам ще достига. Терапията не е създаване на комфорт, уют и спокойствие. Апропо, когато говорите за вашите желания, предполагам, че те са насочени и към другите, като общото е "не ме вкарвайте в некомфортни ситуации". Но в живота няма такова нещо и е пълен с подобни некомфортни ситуации. Може би точно в такива случаи вашата симптоматика идва на помощ.
Както казах и преди психотерапевтичната ситуация е проекция на живота. Както би желал да действа човек в терапията, така дайства и в живота си по принцип. И за да има терапия има две неща: правила и доверие. Ако човек в живота си полага усилия да заобиколи правилата които не му допадат по съзнателен, или несъзнателен /чрез симптоми/ път в терапията това е само опит, който обаче не успява, точно поради спецификата на терапевтичната ситуация, която е обусловена от правилата и тяхното спазване.

Г-н Тодоров, най-после случайно поаднах на интересен казус, който демонстрира способността на терапевта да прецени още при първата среща доколко може да помогне на пациента и доколко "проблемът" е в сферата на компетенцията на лекуващия.
Става дума за случай, описан в книга на Вашия колега Даръл Рей (всъщност книгата е с твърде специфична насоченост). В кабинета му идва пациент свещеник (американски?), заявяващ, че има "голям"? проблем - гледа порно и след това "мърсува". Авторът заявява, че това не е проблем за психотерапията, че това е нормално за един мъж. След време "пациентът" пак идва - че нищо не помага, че дори по време на дейността си пак си мисли за такива неща. Това, което казва авторът, е, че въпреки становището си продължава да приема клиента, мъчейки се да му обясни нормалността на това и че ако изпитва някакви угризения, то те са на чисто етична основа. Клиентът спира да идва, като терапевтът признава, че не знае дали е успял с нещо да помогне, но след известно време при него пристига "на преглед" друг свещеник със същия проблем, който твърди, че е насочен от предишния.
Много ми е любопитно, г-н Тодоров, ако Вие като психотерапевт бихте имали подобно професионално предизвикателство, как бихте реагирали? Интересно дали ще се заемете да търсите разни "травми" и конфликти в миналото и т.н.?
Моля, не се засягайте, ако смятате, че се заяждам с Вас - просто ми е интересно становището на един действащ професионалист.

"мъчейки се да му обясни нормалността на това и че ако изпитва някакви угризения, то те са на чисто етична основа"

Как според вас е изградил своята санкционираща етична рамка, която в актуалния проблем го кара да страда?
Вие сте се заел с непосилната задача за вас да оспорите дпсиходинамичната теория за личността. Дали ако я приемете няма да ви е по-лесно?
В крайна сметка психотерапевтично се работи с чувства - гняв, страх, яд, вина, меланхолия. Дали по време на порно ще се появи вината, или докато ям пържола /защото е много мазна, как мога да го правя/ за психотерапията не е от значение. Въпроса е при какви условия са се създали оценъчните структури, защо са точно такива и как да се разчупят за да са по-адекватни на настоящите изисквания, които реалността поставя.
 
"Клиентът спира да идва, като терапевтът признава, че не знае дали е успял с нещо да помогне, но след известно време при него пристига "на преглед" друг свещеник със същия проблем, който твърди, че е насочен от предишния."

И защо според вас е пратил следващият? Дали вярвате, че защото е усетил успокоение и удовлетворение след признанието на терапевта?

Искате да кажете, че нещо което е градено с години и с много подкрепления, е било развенчано от някаква реплика на терапевта? Много е хубаво да вярваме в чудеса, но в терапията такива не се случват.
Грешка е да се оспорва преживяването на клиента за проблем, колкото и нелеп да ни се струва той. Така че въпросният ми колега явно работи по други пътища за достигане на резултати. Каквито и да са те, това не помага. Какво ще помогне на някой с агорафобия ако го убеждавам, че нищо няма да му стане ако пресече булеварда, или площада вкрайна сметка? Най-много да се почувства неразбран. Това не е психотерапевтичен подход, а подхода на "загрижената комшийка"  :)
За това се казва че психотерапията е емпатиен процес, а емпатия е способността да съпреживееш това което преживява отсрещният. Ако той го преживява като проблем, значи е проблем.

Напълно съм съгласен с track! Въпреки, че в книгата на Д. Рей не го пише, ми се струва, че подтекстът е следният: споменатите пациенти са си мислели, че проблемът им е "толкова тежък" - та е "достоен за психотерапевт". Не напразно и у нас когато някой не е съгласен с някого, иска да го уязви, му казва "върви на психиатър" - т.е. максимално хиперболизиране. Това, което е направил авторът, е отказване на терапевтична намеса под претекст, че липсва обект за терапия и съотвтното разясняване на клиента защо е така. А последвалите "сеанси" дефакто не са такива, а просто, както се казва - дошъл човекът, няма да го връщам я!
Между другото - така като не съм запознат с "психодинамичната теория за личността", не желая и не мога да я оспорвам. Това пък откъде Ви хрумна?
Просто ми е интересно как бихте приложили споменатата теория към подобен клиент, какви биха били конкретните й измерения. Ако крайната цел е да бъде премахнато чувството на вина, съм безкрайно любопитен как бихте подходили Вие. Въпреки че е абсурдно и не се допуска, бих Ви давал по една бутилка Чивъс Империъл всеки път само да мога да слушам "сеансите" иззад завесите.  8) 8) 8)
Апропо, в книгата не пишеше изрично от коя деноминация е клиентът, но "етичната рамка", за която говорите, явно му е наложена, едва ли си я е "изградил".

В началото етичната рамка винаги и за всеки идва от вън. И в това се крие основния проблем всъщност. Защото след определено време тя става вътрешна. Другият проблем е, че и да иска човек тя  много не може да се промени от само себе си. Вината какво е с две думи? Искам да направя нещо. Знам че е нередно /от къде го знам е друг въпрос/. У мен възниква напрежение породено от "искам-не трябва". Въпреки това ако "искам" е по-силно /както сексуалния импулс в случая/ го правя. След това идва в мислите ми наказващата инстанция с основно оръжие - вина. А как се появява тази наказателна инстанция?
Детето няма такава. То не се ражда с готови понятия за добро и зло, съответно за "разрешено" и "забранено". Поради тази причина казваме, че то няма такава наказателна инстанция изградена в себе си. За това и децата не носят наказателна отговорност. Кой замества това, че у детето това липсва? Родителите, настойниците, правилата наложени от обществото по-късно и т.н. Така идва момента, в който човек успява по един или друг начин да интегрира собствена санкционираща структура. Но тя е преповторение на тази, която му е наложена, когато я е нямал - като дете. И сега, как ли би могло да се работи с вината по принцип според вас, без да се налага да стоите в кабинета ми ?  :)

...Така идва момента, в който човек успява по един или друг начин да интегрира собствена санкционираща структура...
Т.е. Вие смятате, че сте способен да провокирате промяна в "собствената санкционираща структура" на един клиент?

Понякога е възможно, особено при по-млади хора ... да кажем до 30-35г.
Но най-малкото което може да се направи е човек да усети и преживее, от къде идва тази структура, как е била създадена /преди/ и как действа сега. Защото тя обикновено действа по същият начин но актуалната ситуация е вече различна. Ако един човек е възпитаван на честност, скромност, послушание като дете, защото тези качества са били "на мода", какво ще прави ако модата в неговият настоящ живот е коренно различна?
Точно тук психотерапията идва на помощ за да помогне човек да опита да преразгледа своите различни структури и вече като възрастен да попромени или преподреди нещо. Защото детето не може да си избира как да бъде възпитано. Но възрастния може. Просто се връщаме там, където наученото тогава е вършело работа, но в настоящето създава само проблеми.

Track, абсолютно, абсолютисимус си права - това, което казваш и това, което чета в момента почти изцяло срива постамента на "дълбинната" терапия - действително пациентът може да не е искрен умишлено, да не желае да споменава някои неща и така всъщност да манипулира терапевта. В крайна сметка ще се получи фонноймановият "боклук на входа - боклук на изхода".  Дори и пациентът да е напълно "отворен", искрен, без са скрива всичко, то в книгата, която чета пише, че "...All of our memories are not accurate, video playbaks, but instead, reconstructions. Memories get filterd by our prior prejudices, and mixed up with things that happen later..."
Та, въпросът е какво всъщност цели терапевтът, не разчита ли той не едно обикновено сугестивно шаманство в стил "Кажи си, та да ти олекне"?

Значи, г-н Тодоров, ако моят "проблем" е, че съм разбрал, че след няколко милиона години двете галактики Млечен път и Андромеда ще се сблъскат - следователно човечеството е обречено, смятате ли, че един терапевт би имал достатъчно рационално-научен багаж и способности за ръководене на процеса на промяна на тази "структура" у мене, така че в крайна сметка сам да престана да смятам това за проблем (разбира се след преминаване през всички етапи - защо това е проблем за мене, как се формирала тази структура, че смятам, че това е проблем и прочее)?

Тук трябва да минаваме от общото към частния ви случай, което няма как да стане във форум, където по-скоро се говори от общ поглед за нещата. Но все пак това е чувствителна тема за вас, както е видно и това не е случайно.

Горкият г-н Тодоров, на такава фронтална атака сме го подложили тази вечер. Аз утре съм на работа и трябва да ставам рано, ама не ми се спи... ;D ;D ;D

"...е след няколко милиона години двете галактики Млечен път и Андромеда ще се сблъскат - следователно човечеството е обречено..."

Ако това ви създава проблем най-вероятно ще ви предпишат антипсихотик.
Сега ако трябва по-сериозно да коментираме това което ви интересува дайте по-реалистични сюжети. По фантастичните са специалисти психиатрите.

П.С. Няма как .... волейбол  :)

 ;D ;D ;D Е, явно действително моят е фантастичен, затова и ходя на психиатър. Значи съм на прав път и психотерапевт не ми трябва. Ех, тази научна фантастика, тези Бредбъри, Саймък и Азимов гледай докъде ме доведоха... ;D ;D ;D
By the way, това за галактиките е научен факт - не помня дали не беше изведен по Хистъри или Нашънъл Джиографик.

Адмирации за куража.

Стана интересно.
Track, според мен е нормално вече да не ви се отговаря в тази тема. ;D

"Но започвам да се съмнявам дали и вие не сте психотерапевт "под прикритие"."
Мария,
не, не съм психотерапевт под прикритие. Откъде пък ти хрумна това? Мисля, че ако бях, щях да намеря сили като г-н Тодоров да си призная.
По професия съм завършил информатика.
Между другото, хрумна ми едно предложение. Ако г-н Тодоров е съгласен, било ти или аз, или някой друг от форума да проведе сеанс с него (дали ще е материално-визуален, или онлайн - както и да е), като чрез запис или по друг начин вербалната страна на сеансите да бъде изложена тук, в този форум. Естествено на г-н Тодоров ще му бъдат заплатени полагащите се хонорари, но ако аз съм "избраният" бих се осмелил да предложа и една уловка, една задачка-закачка: ако след края на сеансите действително сметна, че са ми "помогнали", водя г-н Тодоров примерно в магазин Метро и му казвам: Ето Ви количка, пълнете я с каквото желаете за 1000 лв.; ако сеансите не са ми помогнали, то нека да си разменим ролите, та да мога да се напия с луксозно уиски и да имам пари за следващия терапевт  ;D ;D ;D. Съгласен съм и да бъда подложен на детектор на лъжата (аз ще си заплатя таксите), ако някой сметне, че ще излъжа, че терапията не ми е помогнала.
Може би идеята е твърде ексцентрична, но кой знае, току виж след това, ако се напечата може да се превърне в световен бестселър - психотерапия от а до я.
P.S. Аз лично нямам от какво да се "притеснявам", бих си казал всичко, дори и някой четящ впоследствие да се "подиграе" мисловно с мене. Примерно, ако бях гей, щях да си го кажа - какво пък, не е много "весело", но напоследък взе да става "престижно". Пък знам ли, г-н Тодоров може и да ме изкара... :D :D :D То в "дебелите книги" пише, че много от неврозите при мъжете се дължат и на неосъзнат хомосексуализъм?!? Въх, пепел ми на устата!!! ;D ;D ;D

Това може да се случи само в холивудски сериал. Иначе просто няма как да се случи. Но идеите които ви хрумват са ценни от гледна точка на това, как да направим терапевтичният процес по-удобен и по-осветен, което де факто означава, по-неработещ.

"...как да направим терапевтичният процес по-удобен и по-осветен, което де факто означава, по-неработещ..."
Значи, ако утре отворя местния вестник, "заплюя" си терапевта Х, изкарам У на брой сеанси (само че тайничко в джоба ще си нося едно диктофонче) и след това публикувам "стенограмите", априори това означава, че процесът е неработещ?
Г-н Тодоров, Вие направо сринахте и Епименид със земята... ;) :D ;D

Неработещ би бил заради мотивите ви, които не са готовност за промяна, а разкриване на някаква тайна. Но без вашата мотивация тайна няма да има, защото няма да има и терапията. Това е доброволен процес, а клиента трябва да има мотивация за промяна. Той б  трябвало да започне терапия за да засили и осъществи това свое желание за промяна. Къде тук виждате диктофона.
Все пак има терапевтични методи, които дори работят с видеозапис на сесията и после анализ на материала заедно с клиента, или за учебна цел при изричното съгласие на клиента и указване, за какво ще се използва записа.

"...Но без вашата мотивация тайна няма да има, защото няма да има и терапията..." No comprendo, por favor...  ??? ??? ???
Защо смятате, че нямам мотивацията? И за каква "тайна" става дума?! То всеки си има тайни, ама... Нещо работата започва да ми намирисва на приказката за Настрадин Ходжа и костенурката.  ;) ;) ;)
Или като някое комедийно шоу - изпълняват актьорите някакъв скеч, камерата следи как всички присъстващи в залата се превиват от смях. Пък на мене не ми е смешно. После се сещам - те тези са дали по 100 лв. за билети, ще се смеят не ми... А, да, забравих. Терапевтът би ми казал, че не се смея на това, защото нали съм "болен", че "съм имал много взискателна класна ръководитела, която съм забравил, но травмата..."
Абе, трябва да взема да се запиша аз на един психотерапевт... Интересно ако впоследствие тук споделя, че съм тотално разочарован, как бихте отреагирали Вие? А, да, да, че ми е липсвала мотивация и че съм бил предубеден, примерно... Твърде йезуитски, не мислите ли? То в такъв случай клиентът със същия успех може да си провежда "сеансите" и при врачка; особено ако лесно се поддава на внушение, така "хубаво" ще му бъдат "разяснени" нещата, че и най-отраканият психотерапевт би зяпнал.
Май съм малко закачливо-остър в повече, но съм свикнал, когато бъде зададено едно уравнение с две неизвестни например, то да бъде изведено според заложената в него логика, а не да се добавят нови неизвестни, защото уравнение с две и повече неизвестни се решава трудно. Може би имам погрешно разбиране за това как протича един психотерапевтичен процес и всъщност тук "преливам от пусто в празно". Дано само на греша в интуицията си, че просто на просто се касае за едно платено "изслушване" в рамките на n-на брой т.н. сеанси. ???

Изслушването е една малка част. В случая няма кой знае какъв смисъл какво аз ще кажа. Има доста изследвания, които са правени и ефективността на психотерапията е недвусмислена. Така че моето или вашето мнение няма как да промени това. А иначе, психотерапията, която е насочена към самопознание е задаване на въпроси и търсене на отговори. Всеки отговор довежда до нов въпрос и така човек разширява своето знание за себе си. Винаги се появява по едно неизвестно, после още едно, и още едно ... Може би заради това не ви допада особено това, защото няма формула за пресмятане. Както едно дете всеки ден се сблъсква с нещо ново за него което трябва да усвои, за да е готово за следващото ново нещо, което да усвои и т.н. В психотерапия се работи с детето в нас, което се страхува, мрази, ядосва се, обича, чувства се виновно и т.н., и което не е успяло да порасне по един или друг начин.
Разширявайки знанието за себе си човек би могъл да предприеме и необходимата промяна, за да излезе от състоянието, което го е тласнало към себеизследване.

Леле, тука станало интересно ;D ;D
Аз нали гледам да поизлизам вече и не съм видяла около 11 страници постове, но само ги прехвърлих, защото


оттука нататъка аз пък така смятам да си провеждам терапията, само по бански и на плажа, по кафетата, дискотеките и където има хора и шум, писна ми от изолация, всичко ми е забавно и интересно, като дете в лунапарк съм ;D :D
На Тодоров не му е лесно с нас, като гледам, ама такава професия си е избрал човекът. Вярно е, че трябва да се доверяваме, ама най-вече на самите себе си и в никакъв случай да не се оставяме в ръцете на един единствен човек, който ще ни "оправи" - ако ще и магьосник да е, ако не е богочовек, няма да може. Дори Господ ни е дал свободната воля и той не ме меси в решенията ни, какво остава за един терапевт. А този комфорт, дето си го създаваме, не е нищо друго, освен избягващо поведение. Галенето с перце не е никаква терапия, а подхранване на състоянието и няма какво да се чудим защо симптомите ни не изчезват. Докато се оставяме състоянието ни да ни командва, вместо ние него, така ще е. Колко пъти ми го повтаряха това, ама докато сам не се убедиш... Възхищавам се на хората с агорафобия, които всеки ден минаваха там, откъдето най-много ги е страх и в момента са много по-добре от останалите, включително и от мен, която си стоях вътре, на "безопасно" и "сигурно". Не искайте сигурност от обстановката и хората, не ги карайте те да се съобразяват с вас, вие сте тези, които трябва да се адаптирате. Никой няма да ви щади, да растете в саксия необезпокоявани, ще ви мачкат и стъпкват хиляди пъти, вие трябва да се научите да устоявате, така както имунната система се бори с всичко наоколо. Ако не може, временно й се помага, но кой боледува по-рядко? Онзи, който не се подлага на никакъв риск или този, който всеки ден рискува да се сблъска с бактериите и вирусите? Дори да изживеем един стерилен живот без болести, какъв ще е той, като няма да сме вкусили нищо в него... Показваме се на бял свят, каквито сме, и каквото стане, мамка му...

"оттука нататъка аз пък така смятам да си провеждам терапията, само по бански и на плажа, по кафетата, дискотеките и където има хора и шум, писна ми от изолация, всичко ми е забавно и интересно, като дете в лунапарк съм "

Чудесно. Само да хванеш детето за ръка, да не направи някоя бела. Те са много непослушни. После пак ще трябва да го наказваш с "домашен арест"  ;)

Знаех си, че това ще ми кажеш.  ;D Тодоров, колкото и да е непослушно детето, ми се иска да го изведа навън поне за малко и да рискувам. После ако се върна пак вкъщи, поне ще съм си откраднала 1-2 щастливи мига. Това не означава нито край на терапията, нито по работата върху себе си, но и вманиачаването само на тази тема не води до нищо добро, убедих се.

И така... понеже и аз съм от тия, дето си "губят времето тук", четат и пишат, опитвайки се да разрешават свои и чужди проблеми, все пак се изкуших да прочета открай докрай какво сте си писали и леко се шашнах... какви кафета, какви 5 лева, хаха, представям си извън форума какви покани получават терапевтите, ако тука пред всички стават подобни "свалки". Не че и аз не съм ги правила де, ама не с терапевтите, само със "себеподобни" :D ;D Стана ми смешно, обаче ако се върна назад, се присещам във случаи, в които съм се опитвала да си наглася терапията, както на мен ми е удобно и разбира се, беше особено безрезултатна - за мен де, "специалистите", които са се поддали, са си получили своето. Какъв беше моят извод от цялата работа? Че добрите специалисти са не онези, които се поддават на манипулациите, а които откъдето и да се пробвам да ги подхвана, не се получава, защото знаят как да отклоняват тези ми опити. Това чисто и просто показва, че се случва наистина терапия, а не нещо друго. Не че някой терапевт не може да ми стане симпатичен или аз на него и да си говорим като приятелски, ама това са други отношения, не терапевтични. А ние с ПР сякаш много обичаме да тестваме собстените си граници, както и чуждите, да ги прекрачваме... както правят децата. Пробват се и гледат докъде им е позволено. И обикновено родителят, който не се поддава, възприемат като лошия, а онзи, който разрешава и отстъпва, е добрият... в живота и в терапията обаче не е така. Лошият всъщност е добрият. Той те води, накъдето трябва.

Здравейте г-н Тодоров,възможно ли е някои от симтомите на ПА да се появяват самостоятелно и да държат почти целоднево,например днес от сутринта ей така от нищото ми умекнаха краката и получавах "прескоци" на сърцето и така цял ден, и в главата ми веднага изплуваха мисли,че ми има нещо сериозно.Един ден съм добре,а на другия някакъв симптом се появява и отново тези мисли и хуквам по доктори.Много ме притеснява пълното безсилие сутрин.Възможно ли е да се получава почти всеки ден ПА?

Възможно е, но ПА по принцип трае около 30мин. до 1ч. Повече не може. Подобна мобилизация на тялото не може да продължи по-дълго. Но това как ще се нарекат вашите симптоми няма особено значение, ако лекарите казват, че сте клинично здрава. Ако е така се касае за психосоматични симптоми. Те обикновено са много разнообразни и непредвидими, или еднакви и постоянни, изобщо богата гама симптоматика.

Само така! Разбери, не е в твой интерес да го офертираш и да му прилагаш хватки, нито който и да е друг, с който искаш да провеждаш терапия. Ако си решила да му се довериш, просто го остави да си свърши работата. Това, ако сме сериозни и ако се опитваме да разрешим проблема, заради който сме тук.
Иначе форумната обстановка предполага някакъв вид интимност, в което да си се чувстваме достатъчно близки и да си отправяме подобни "оферти" ;D От което обаче би могло да излезе нещо друго, което е далеч от терапията. Да речем, плаж 8)
А за предложението ти за кафето ми стана смешно, защото аз ако можех да изляза на кафе като хората, нямаше да си плащам на събеседника за целта ;) Че на мене нали тва ми е проблема... с излизането. Досега не съм предлагала пари на мъж, за да пие кафе с мен и дано не ми се наложи, било то и терапевт. Една от причините да ходим на терапия е в това някой безпристрастно, необременен от чувства и ситуации, да ги разгледа без излишни емоции и да се намеси където и доколкото е необходимо, за да се подобрят нещата. Ако се сприятеляваш и го присламчваш на своя страна, саботираш терапията си и я обричаш на неуспех. Той дори и да иска, няма да може да гледа по същия безпристрастен начин и вече ще влага лично отношение като твой приятел или нещо друго. Отношенията се омешват, а и самият той няма да ти е такъв авторитет, както ако си държи дистанцията. Абе не знам дали ме разбра, но не е добра идея да си сваляш терапевта, тва исках да кажа ;D ;D И че в правилата, които съществуват, има смисъл да ги има.

Г-н Тодоров ,благодаря ви за бързия отговор.Моля за съвет какво бихте ме посъветвали да правя в такива случай.

Ако лекарите са казали че сте здрава, не бива да се притеснявате от тези така нормални реакции на организма, когато е в стрес. Но ако решите да работите върху причините които ви стресират потърсете консултация с психолог-психотерапевт. Ако все пак симптомите са много силни и чести направете консултация и с психиатър за да ви изпише някакви медикаменти.

tracк, и ти ме разбра погрешно за кафето. Да, агорафобия имам, това ми е основният проблем, и на кафе излизам с ритници, или поне до съвсем скоро беше така. Сега поне като идея ми харесва и се престрашавам по-често. Та затова се пошегувах, че ако можех да отида на кафе, той нямаше да ми трябва - проблемът ми просто щеше да е решен. ;) Защото честно казано на мене пък в кабинета на терапевта ми е по-комфортно - ей сега като направих това признание, сигурно ще ме извади да си "лафим" на шосето. ;D ;D
Недей с агресия да подхождаш към психолога, че ще ни трябва поне докато влезем в правия път. Как ще го биеш? Знам, че се шегуваш, затова ще ти кажа, че ми звучиш доста приповдигнато, което не е много характерно за човек с ПР - това го приеми като комплимент. Има някаква жизненост в тебе, усеща се дори тука. Научи се да се доверяваш повече на себе си, на другите и на самия живот, така лека-полека ще пуснеш контрола и нещата сами ще се нареждат естествено. Не е чак толкова страшно. Днеска като се прибирах от плаж, отпред имаше линейка - на някой му станало лошо. Казах си: "Голяма работа" и си купих сладолед 8) Какво можем да направим в крайна сметка? Животът е непредвидим въпреки всичките ни опити да го направим такъв...

ААА и още нещо: една от вторичните ползи е съчувствието. Не го търси. Колкото по-малко го получаваш, толкова по-добре ще си. Е, ще се ядосваш, че не те разбират, но въпреки това то е в полза на неврозата ти, не на теб. За да бъдеш "нормална", като останалите, дето по цял ден "работят и не мислят за глупости", съответно трябва да получаваш и същото отношение - тях никой не ги щади, нали? А със сигурност и те си имат други проблеми и притеснения. Докато се делим на болни и здрави, ние ще сме от страната на болните, схващаш ли? Ако искаме да сме като всички, не можем да изискваме специално отношение, щото имаме ПР. Опитвайки се да изработим останалите, накрая изработените сме ние. Затова няма не мога, няма не искам, каквото за другите, това и за нас. С или без ПР. Каква е печалбата от една отпуска или болничен за "възстановяване"?? Най-много да се роди агорафобия и да влезе в списъка с проблеми, с които трябва да се справяш. Защото излезеш ли един път от обичайния ритъм, пътят обратно е много труден. Знам, че е голяма мъка да живееш с ПР все едно го нямаш, но ако има някакъв шанс наистина да го няма, то е този...

Здравейте
Моят въпрос е следният ... Идва момент след психотерапия  със или без употреба на лекарства..пристигаме в кабинета на терапевта ни провеждаме поредният разговор и стигаме до изречението от негова страна .." ти вече нямаш паническо разтройство,агорафобия,социална фобия и всички подобни сега можеш спокойно да излезеш от тук да се огледаш около себе си и наоколо и да знаеш че всичко вече го няма и си "освободен" от симптоми и фобий. тогава навлезли в "нормалният свят" в които до сега просто сме се блъзкали или крили от него сякаш се раждаме наново но вече осъзнати хора..тогава как ще реагираме на това НОВО аз .. предполагам че всички от нас може би вече са "свикнали" с всичко случващо се симтоми проблеми страх прилошаване, а какво ще е ако един ден всичко това ни отбяга и не да изчезне а да се е преобразило в обратно по себе си приятно ?
Самият факт, че в момента фантазирам доказва ,че все още съм във друг свят,но тук всеки споделя проблематиката си , а може би само аз се осмелявам да помечтая "на глас" пред Вас ? Вие как бихте преживели тази моя фантазия ако е ваша ?
благодаря
Благодаря

Терапията има много етапи. Последният е как да ползваме свободата от това, че вече нямаме ПР. Това също изисква много работа. Защото точно прекалената детска свобода, води до катастрофата ПР у възрастният. Т.е. в края на терапията човек е изправен пред същият проблем: ако аз като подрастващ, съм имал много свобода и изведнъж съм се озовал в света на възрастните, където понеже не знам, как да я ползвам, живота ми удря различни "шамари", как сега, като знам всичко това, да я ползвам по начин, който няма пак да ме вкара в същата симптоматика. По тази причина психотерапията в последния етап можа да е и само една сесия месечно, за да може човек да анализира и осмисля новия опит който трупа, като вече преодолял ПР. Както се казва "свободата от..." и "свободата да ..." са различни неща. На мен за това любимият ми въпрос е:
"какво ще правите ако стане чудо и от утре нямате ПР?" Любопитното е че в повечето случаи хората започват да изреждат нещата които всъщност са активирали ПА преди да са го имали. Т.е. ако може живота им да е същият който е докарал ПР ще е супер за тях. Идеи?

todorov, щом се е стигнало до ПР, значи нещо не е било както трябва и колкото и да ни се иска, трябва да въведем промени в живота си, вместо да се опитваме да си върнем изгубеното. Това е много трудно, страшно и е огромно предизвикателство, но може би е и една от причините да не се възстановяваме. Ние просто не знаем какви ще сме, ако това се случи... Плашещо е да изгубиш себе си. Сещам се за аналогията с "Пълна промяна" - понякога доста грозновати хора се превръщат в красавци, но това преобръща всичко, което някога са били и макар да е за тяхно добро, те се страхуват от новото си аз, защото не го познават. Не знам каква ще съм, ако нямам ПР. Не знам какви избори в живота си ще направя. Не знам какво ежедневие ще имам, с какви хора ще се срещам. И, да, това ме плаши много, защото съм на кръстопът. Пр донякъде ме извинява да не поема по пътя си, защото съм зле и се "лекувам". ПР донякъде ме предпазва от хората, пред които се страхувам да се изправя, ситуациите, в които бих влязла, ако нямах агорафобия.
Ако нямах ПР, животът ми щеше да е различен, но честно да ти кажа, вече толкова съм отвикнала и не ми се вярва, че дори не мога да си го представя какъв ще е. Знам само, че ще е различен и разбира се, представям си го по-добър от сегашния, по-малко самотен, по-динамичен, по-изпълнен с преживявания и случки, не така монотонен и сив. И в този смисъл дали ако въпреки че го имам все още проблема и не е изчезнал, живея по начина, по който бих го правила, ако ми мине, това ще е крачка в посока към нормалния живот? Трябва ли да живея сякаш нямам ПР, за да изчезне наистина?
Въпросът, който често си задавам, е "Какво бих направила, ако нямам ПР, което сега не мога да направя, заради проблема си и защо това ме плаши"?

track, не говорим за това какво ще правим без симптомите и как ще живеем без тях, а какви неща ще започнем да вършим, които сега не си позволяваме, заради състоянието си, т. е. за сфери от живота ни, които биха се променили, защото ПР вече няма да ни спира. Ако вземем например агорафобията, изчезването й може да означава започване на нова работа, промяна в личния живот, в социалните отношения, излизания, друг тип ежедневие и т. н. И вече няма да имаме оправдание да ги отлагаме, а ще трябва да ги направим, защото вече не сме заседнали в нищото, а настъпва моментът за промяната... ПР е единственото достатъчно легитимно основение да не я осъществим. Та питам се за каква промяна точно става дума и дали ако я направя преди да ми е минало, ще ми мине, защото симптомите ми ще станат излишни  ;)

Ако приемем, че тези психически проблеми които имаме, се появяват за да ни предпазят от нещо, аз лично за себе си смятам, че ми пазят и без това доста слабите нерви от натоварване. И затова си седя в къщи, не излизам, затворил съм се.
Дали вашите пристъпи на страх ви пазят от нещо, може да си отговори всеки сам за себе си - ако има някакъв проблем в психиката, нещо което е правил като е бил добре, а не е трябвало да прави, влизал е в "шашкащи" организма му състояния доста често, без да си дава сметка че може в един момент организмът да си създаде някакви механизми, което да предпазят дадения човек от нещо по-лошо.
Например, дали е възможно да си цирков артист 10 години, или просто да скачаш с парашут или бънджи 10 години, и в един момент да се отключи ПР. Възможно ли е рискът при тези скокове да отключи в теб нещо като ПР. Как мислите.

Мисля, че нещо такова се получава в момента при мене, така че може би ако продължа, съвсем ще "клекнат" или поне се надявам. Явно съм напипала някаква вярна следа, щом ефектът е положителен...


Вероятно е възможно да отключи ПР, но едва ли ще е причината.
Тъй като темата е на todorov, ще е добре да се произнесе и по двата въпроса, ако иска.

Искам да попитам Т.Тодоров, дали успехът на терапията при ПР може да зависи от характера на човека?

Терапията винаги е насочена към характеровите особености. ПР е следствие на тях и начина, по който човек възприема и интерпретира себе си, света около него и тяхното взаимодействие, като света в случая е всичко заобикалящо. Така различните характерови особености имат различна степен и посока, която трябва да се изследва и донякъде променя в хода на терапията, за да се стигне до преодоляване на ПР. Самото ПР и ПА не са нещо неестествено. Те са съвсем нормална реакция на организма. Така че желанието да ги няма е все едно да имаме желание, когато сме изправени пред някакво изпитание или стресова ситуация организма ни да не се подготвя за нея. Това няма как да стане, защото е вроден защитен механизъм. Същото е и с ПР. В психотерапията не се влага усилие този съвсем нормален механизъм да се премахва, намаля, потиска и т.н. В психотерапията се цели да се разбере какво го "пуска" и защо, след като няма видима опасност от нещо /в действителност винаги има такава опасност, но не се осъзнава/. Тук винаги се навлиза в характеровите особености. Те може да са от леки до личноствови разстройства, или психопатии по старо му. Колкото са по-задълбочени толкова по-трудно се работи терапевтично, а напредъка е с много бавни темпове, а понякога дори може и да липсва. В различните степени за хората с ПР поне аз в практиката си отчитам две преобладаващи характерови особености - хистерична и тревожна. При хората с хистерични характерови особености работата е по-трудна.

Бихте ли обяснили какво имате предвид под "хистерична характерова особеност", за тревожната характерова особеност се досещам ;D?

"Тези личности се наричат още хистерични или инфантилни. Те се отличават с прекомерно драматизиране на собствените преживявания, театралност, преувеличено изразяване на чувствата. Това е свързано с повишеното им желание да са център на внимание, да бъдат забелязвани и харесвани от всички. Те лесно се повлияват от околните, обикновено имат повърхностни и лабилни емоции.


В търсене са на различни източници на вълнение и дейности, в които да се открояват от останалите. Именно поради това хистериците често са неподходящо съблазнителни в облеклото или поведението си, страдат от свръхангажираност с физическа привлекателност. Те са егоцентрици, склонни са към самоугаждане, постоянен стремеж към признание, лесна обидчивост, манипулативност в поведението /дори и благодарение на симптоми/, с оглед удовлетворение на собствените си нужди. "

Това е най-общо казано и стегнато, затова го копирам. В каква степен са развити горните качества и как точно е индивидуално.

Вторият тип, тревожните личности и още наречените ананкастни:
"Това са нерешителни, склонни към съмнение личности с прекомерна предпазливост и вътрешна несигурност. Именно поради това те не могат да взимат решения. Те са свръхангажирани с детайли, правила, списъци, ред, разписания и организация. Имат изразен перфекционизъм, който често пречи да завършат задачата си. Прекомерно съвестни са, трудолюбиви за сметка на удоволствия или междуличностни контакти. Прекомерно педантични индивиди, конвенционални, ригидни и упорити. Настояват околните да следват точно техния начин на правене на нещата, защото всяко промяна ги плаши и ужасява."

Макар вторият вид да е по-лесно забележим за самоопределяне, то никога не може да е обективно. Човек сам не би могъл да се самоопредели. В много случаи горните проявления са завоалирани и несъзнателно подкрепяни от самият човек.

Благодаря Ви! Аз откривам себе си и при двата типа, но като че ли клоня повече към втория...

 :)

Именно за това казах, че самоопределянето не е желателно поради простата причина, че е субективно и малко вероятно в целта. Хистеричното и ананкастното са двете страни на една монета. Те са развити в различна степен, у различните хора. Общо взето хистеричното е така нареченото символично "женско" качество, а ананкастното "мъжко" качество. При едното личността страда от вътрешен хаос, а при другото страда от прекомерен вътрешен ред. Това разграничение никога не може да се направи с такава категоричност за жив човек. По-скоро е описание на някаква личностна особеност.
Ако горните описания /които са твърде постни/ са засилени в крайности говорим за личностово разстройство, или психопатна личност. Обикновено такива личности нямат проблем със себе, а хората  имат проблем с тях.

 :)

Личностно разстройство /или психопатия което е едно и също/ е характерова особеност /разговорно казано/, в своята крайност. Различните особености се изграждат в различни периоди от живота на човек в зависимост от това как той преминава през тях. Така има основно четири типа личностни особености:
1 - шизоидна 0-6мес.
2 - депресивна до 2г.
3 - ананкастна/натраплива 2-4г.
4 - хистерична - 4-7г.
Всеки човек преминава през тези фази и усвоява определен тип поведение, което се изгражда във взаимодействието първо с родители, близки, първи социални контакти - детска градина ясла, училище и т.н.
През пубертета тези личностни особености, които са се изградили в етапите по-горе се обединяват, за да се изгради личностния идентитет. Така много често в началото на зрялата възраст 18-22г. се появяват и първите личностови проблеми, както е и ПР, като отговор на някаква личностна особеност, която започва да бие "тревога", Някаква причина идваща от вън, така наречената отключваща ситуация е извадила на яве определена неспособност за справяне.

 :)

Не не се налага. Терапията не е достоверно възтановяване на детайлите от детството. В този смисъл това не се налага. По-скоро се работи с далеч по-достъпни неща, например Аз-образа, който всеки един е изградил за родителите си, а не с действителните хора, които са били в ролята на родители по онова време.

 :)

ООО, не, ако трябва и родителите ми да се включват в терапията, ше се гръмна ;D ;D Сега ако трябва да говоря сериозно, мисля, че не е необходимо родителите на един пораснал човек да участват в терапията, защото терапевтът в хода на работата си може да проследи минали събития от живота на клиента си и най-вече как той гледа на тях. Гледната точка за преживяванията винаги е субективна, а това означава, че родителите също нямат да поднесат безпристрастно информацията, тя пак ще е пречупена през техните представи.

Тодоров, отговарям и на двете характеристики и то на 100 процента, така че не знам каква личност съм, явно сложна :D Много е интересно как в един свръхподреден човек всъщност цари тотален хаос и изобщо едно голямо противоречие има в повечето от нас. Изглеждаме железни, а сме раними и наистина сме в крайностите. В работата например е голям плюс дисциплинираността, в останалата част от живота обаче те изяжда - да изискваш постоянно максимума от себе си и другите... но ако това е характерова особеност, едва ли подлежи на голяма промяна. Аз лично бих искала да променя онази част, която води до патология и нарушава качеството ми на живот, а останалото просто ще го приема.

"Много е интересно как в един свръхподреден човек всъщност цари тотален хаос"

Да, действително е много интересно. Интересно дали подредеността е  във външният свят - работа, събития и т.н., или във вътрешния свят - чувства, преживявания, интерпретация на събития, подредени взаимоотношения и т.н. Много често се оказва че усилията да се подреди външният свят се оказват напразни поради това, че действително хаоса идва от вътрешният свят. Така ако не мога да подредя хаоса в главата си, ще го проектирам навън, където мога. И започва едно компенсаторно подреждане. Ако нещо в този ред съответно не подлежи на контрола по една, или друга причина идва и тревожността и някакви външни обекти на фобия /например/. Така вътрешният страх от хаоса в главата ми може да стане страх от хаос навън, т.е. да придобие външен израз. Така страха не идва от мен, а от външната среда - магазини, площади, асансьори, животни .... богата гама външни обекти, върху които да се проектира дал Бог.

ПРИВЕТ ДА ПОПИТАМ 1 ТУК ЛИ Е МЯСТОТО ДА СЕ КОНСУЛТИРАМ С ДОКТОРА

Не зная, дали има активен лекар във форума изобщо.

todorov, ако това може да роди една агорафобия, тъй като в моя дом аз подреждам, но навън не мога да подредя света, тогава защо в чужд дом, макар и неподреден, чувствам сигурност?  ??? Не че не ме дразни ако е разхвърляно, но това няма да ми донесе тревожност, просто ще ми е неприятно да съм в такава обстановка... какво е обяснението за това мозъкът ми да селектира по такъв начин "безопасната" от "опасната" обстановка?

А какво се случва с теб, когато някоя приятелка ти разказва надълго и широко, как е обикаляла места, които ти не смееш? Пак те хваща малко страх, но знаеш че не се случва на теб. Същото е и с чуждите къщи и реда в тях.

И да се наложи да ги подреждам, не бих се притеснила. Не ме мързи. Пак не хващам логиката... явно е антилогика.

Много е важно какво влагаш в "чужд дом", какво символно значение има той. Едно е да си в дома на приятелка, друго на приятел, на гадже, на родители, на почти непознати .... Ключа за палатката е другаде. Защо човек има нужда от огледало? Защото не може без него да се справи и да види как изглежда. Ако по същият начин има нещо, което го спира да достигне до несъзнавания си импулсивен хаос един от вариантите е като проектира този хаос извън себе си, след това опита да го подреди /където удря на камък/ след което да изпита и вътрешно чувство на ред и сигурност. Интересното е че всяко едно място върху което се проектира, има символно сходство с дадена несъзнавана част, която е в него. Така, може би обичаш да подреждаш, но някои неща повече, други по-малко, за някои не може да има компромис, за други да и т.н. Много често хората с обсесивно-компулсивно разстройство подреждат ножовете в кухнята, като така слагат под контрол агресивните си импулси, които са безконтролни в тях, а те не ги осъзнават. Така тревожността се парира, но се замества от ритуално и натрапливо подреждане на ножове. Така те си доставят неоходимото равновесие. Само за пример го давам. Иначе има много, много уникални аналогии.

Пардон, че се намесвам, но тези компулсии с ножовете например не са ли опит за неутрализиране на "дисонанса"? Предполагам, че Вие като психолог сте наясно за какво иде реч, а за останалите - не ми се обяснява, защото е дългичко...

Ами сложно е ако влезем в детайли, но ще опитам по много прост начин да го обясня. По принцип човек не си дава сметка за агресията. На свой ред несъзнаваното /което е добре да се приема като едно самостоятелно животинче, което си знае своето, подмолно, без да се интересува от съзнателната част, от морал, етика, правила и т.н./ изпитва подобни импулси в дадени ситуации когато човек е в преразход. Какви могат да са те: малко дете, което не оставя майка си да спи няколко дена подред. Естествено тя е страхотна майка и отказа от грижа би и създал сериозно по-голямо количество тревожност, /или открито да прояви агресия към това дете/, което застрашава безпроблемното и съществуване. Само че агресията е генерирана. Тя няма достъп по нормалния ред и несъзнаваното негодува, че негов енергиен импулс остава неизползван. Така намира други пътища, които да заобиколят етични, морални и социални норми за да се осъществи. Така използвайки по най-глупав начин символичността прави проектиране или други заобиколни пътища. Важното е енергията на  импулса да се изразходи. Така натрапливото подреждане на ножове става това енергийно разреждане. Няма агресивен акт - съвеста е спокойна, няма застой на енергията - несъзнаваното е доволно. Това е така да се каже компромиса. /ПА е подобен компромис апропо/. Ако това обаче излезе от някакви норми, сиреч агресията, която е изтласкана, трансформирана и достигнала по видоизменен начин в съзнателния живот започва да притеснява извършващия "агресивни" /на повърхността подреждащи дейности/,  той започва пряко да се опитва да ги отмени, което е сериозна грешка, защото те за да се презастраховат засилват проявата си. Така въпроса "дали всички ножове са подредени, или има някой който е изкаран" става натраплива мисъл водеща до компулсивно, често повтарящо се действие. Това че преди 2мин. те са подредени перфектно не е достатъчно, въпросната, примерна жена да стане и да ги прегледа отново, за да заспи спокойно, до момента в който се събуди и пак. Аналогично е и многократното заключване на врати, проверка за включени котлони и изобщо повечето натрапливости, които може да са и крайно неразбираеми за страничният наблюдател. Моя най-странен случай е бил на еднояйчни близнаци, в който и двамата отъркват дланите си за да се уверят че не държат нищо остро в ръцете си - от където и да минеха си търкаха ръцете. Уникалността беше в това че и при двамата имаше едно действие, но различен смисъл във връзката.

П.С: Добре е да се задават въпроси които всички разбират, така както аз се мъча всеки да разбере отговорите.

"Когнитивният дисонанс е състояние, характерно със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждение, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи."

Това е принципа на реалността в психодинамичната теория. Тук не се включва несъзнаваното. Поради тоя факт когнитивните, поведенческите и други школи /включително НЛП, която съвсем не е психотерапевтична школа/, които се занимават с "листата" на "дървото" и избягват значението на "стеблото" и "корена", не могат да обяснят, защо листата се развалят и бързат да ги оправят по най-различни, понякога за мен дори смешни начини. Някога когато това е възможно сработва - за много повърхностни случаи, или за кризисни интервенции, в които човек трябва да се предвижи милиметър напред в преживяването си. За съжаление в контекста на ПР случая не е нито повърхностен, нито движение с милиметър променя особено общата картина.
Вегетативната дистония, която е още по-цветуща в създаването на най-различни симптоми и да ги променя крайно нелогично съвсем не може да се осмисли с рационални отговори, които дават въпросните школи.

Е, г-н Тодоров, не смятате ли, че на преден план може да възникне едно революционно? решение (не претендирам за оригиналност) - щом като "животинчето" иска това и онова - не трябва ли то да се остави да се "развихри", да удовлетвори "мерака" си? И тук ако направим аналогия с психиатричната клиника ала Куелю, в която се оказва, че всички са си номални? и то дори повече от онези навън, а стоят в клиниката, защото там могат да дадат воля на "мераците" на "животинчето" без някой да ги упреква, да ги съди, да ги кара да се чувстват виновни, та нали са "луди"..., то не е ли добре да бъдат създадени специални учреждения, нещо като психосанаториуми, където такива като нас влизат, освобождават "животнчето" - кеф му е "да свири на невидими барабани", кеф му е "да се облича с шлифер и да се показва голо"...?

Това означава жената от примера да хвърли детето си през прозореца и спокойно да заспи. Не става, защото възпиращите структури са във същата тази глава, която иска да изхвърли детето, което застрашава нейният живот, на примитивния език на несъзнаваното. Така горката майка има няколко изхода: ила да си хвърли детето /ако Куелью това пропагандира трябва със закон значи да му се забранят простотиите/, или да се развика на мъжа си и той да поеме отговорност/компромис в двойката/, или да се разболее, като това е единствения легитимен начин да си почине без вината да я смаже, или да изтласка в натрапливи действия. Може и други да има. Всеки човек, или неговият съзнателен Аз е "бойно поле" на няколко структури в самия него:
несъзнавано - животинчето на което от нищо не му пука и е наследство от животинското и инстинктивното
свръх- Аз - съвестта, морала, нормите, "психичната полиция"
принципа на реалността - дисонанса който пояснихме, но той е между съзнаваните вътрешни структури и реалността

И сега, представете си колко е трудно в своето израстване човек да балансира по такъв начин, че винаги да има "примирие". Понякога има конфликти, които са поносими, но понякога те преминават в нещо сериозно, което Аз-а /това което си мислим че сме/ не може да овладее и да съществува комфортно. А начините за справяне които психиката е "измислила" са подобно чудо, като тялото и това което става в него - много прецизно, точно, но понякога неадекватно до пълна степен, каквото е алергичната реакция например за тялото.

""Ами сега ако се изложа пред всичките тези хора? Ако ми прилошее, как да си тръгна от работа, като съм сама на смяна? Ще ме помислят за луда... Какво ще каже шефа ми?"

Копирам това от съседната тема с извинение към автора, за да илюстрирам, какво се случва, когато механизма "когато съм болна ми е позволено да почивам" не работи. Тоя механизъм по-горе го описах. И така когато защитната мярка на свой ред удари на камък от същият този принцип на реалността какво следва? /защото някога той не е удрял на камък и е постигал своето/.
Несъзнаваното е много, много изобретателно.

"...ако Куелью това пропагандира трябва със закон значи да му се забранят простотиите..."
Не знам какво Куельо "пропагандира", но според неговия? модел? тази жена може би би трябвало да посети съответното "учреждение", където ще бъде избавена от алтернативите, за които споменавате. Еди вид там "жвотинчето" ще си почине или каквото намери за добре, то си знае. Току виж се окаже, че несъзнавано много иска да пее арии от опери - е, там ще си "попее" без някой да й се подиграва и потиска. Междувпрочем в споменатата клиника също има специалисти, които се занимават с пациентите и в крайна сметка, ако се окаже, че има нещо изтласквано, то там май е и мястото да му се даде воля да се "изрази". Не че искам да ставам апологет на лудниците...
Тук май е време Skorpi да се намеси и да ме "обвини", че съм прикрит психиатър, който си набира пациенти за Церова Кория... :D :D :D

Ами не, въпросният писател-разказвач ни най-малко не е открил топлата вода. Той просто я предлага по-много"вкусен" начин, за което го признавам за майстор. Имаче нищо смислено в контекста на психотерапията. Не могат да се задоволят инстинктите и импулсите на животинчето. Тези които го правят влизат в затвора, защото са неморални. И тука опираме до въпроса, как да разберем какви са импулсите? Как да разберем  каква е "психичната полиция" и как се е формирала? Как принципа на реалността в семейството се различава от принципа на реалността в обществото /когато човек навлиза в него и излиза от семейството/? И как да се постигне съзнателно примирие, което да е печелившо за всички, а човек да си живее пълноценно живота, без "патерици", болести, симптоми и т.н.

"...Тези които го правят влизат в затвора, защото са неморални..."
Много се извинявам за софистиката, която ще използвам. Съзнавам, че е подло, но "нещо" ме чеше - моля да бъде възприето от хумористичната му страна!
1. Кой може да каже, че желанията на "животинчето" са "неморални"? Ако то иска да пее (да, вероятно гръмко и фалшиво) - кое е тука неморалното? "Естествено" за т.н. "морални" "не може", "не е редно"...
2. А какво е морално? Това, което е написано в учебника по етика ли? То "последна истина" ли е, общовалидно ли е за всички общества? Каква е природата на "моралното" ( дори с оглед на "обществения сговор") - метафизична или диалектична?
3. По Вашата логика, щом неморалните влизат в затвора (явно и желаещите да пеят фалшиво), то ако един държавен служител е взел подкуп например и не е в затвора, то той следователно е "морален" - поради "простата причина", че неморалните са в затвора, ха-ха-ха... ;D ;D ;D

todorov, eднакво спокойно ще ми е и у вас, и у приятел, защото обръщам повече внимание на самата обстановка, отколкото на хората в дома. Дори ако дадено заведение имитира такава обстановка, ще го предпочета пред друго, което изглежда по-... служебно... същото важи и за офиси, и за всичко останало. Също така няма да се чувствам по един и същи начин на диван или на стол - може би затова повече психотерапевти разполагат с диванче, но и това не е гаранция за успех де. Стояла съм доста безпредметно на доста удобни диванчета  ;D :D

Stareternity, може да не си психотерапевт, ама го раздаваш като такъв. Иначе аз съм за създаването на клиники за работа с хора с такива проблеми и причината не е тази, която кара терапевтите да казват "не". За да няма двусмислици ще кажа ясно съображенията си - най-малкото съществуването на подобно място означава признаване на значимостта на проблема и съответно усилия в посока на разрешаването му, т. е. ще има шанс за бъдещо развитие, защото така както в други области на науката и медицината се правят открития, биха могли да се направят и по отношение на ПР, защото не мисля, че която и да е терапевтична школа е достатъчно наясно с нещата, без да се обиждат специалистите. Също така има нужда от нови, съвременни подходи, които много бавно и плахо навлизат у нас, но времето си тече. Така че това са ми причините, а не да отида някъде да ме дункуркат. От това пък най-ми е писнало... напротив. Мечтая си по-бързо да вляза в живота отново.
Но ако знам, че някъде нещо ще подобри качеството на тоя живот, съм готова да посветя малко време и средства, за да опитам.
А Коелю дава интересни интерпретации за много неща, самият той се е сблъсквал с ПА и е наясно с преживяванията на паниките... но това не значи всичко написано от него да се приема за чиста монета.  :)

"...И как да се постигне съзнателно примирие..."
То това е въпросът, я! Действително, ако му се даде пълна свобода на животинчето да се "разшета" на свобода, кой знае какви може да ги натвори - кой го знае, може да се юрне да взривява мостове и т.н. Явно трябва да му се намерят някакви заместители на деструктивните?, "неправилни"? щения на това животинче - та в крайна сметка "и вълкът сит, и агнето цяло". Само че какви са конкретните измерения на намирането на заместители или пък на "потискането" на "попълзновенията" на животинчето?

"1. Кой може да каже, че желанията на "животинчето" са "неморални"? Ако то иска да пее (да, вероятно гръмко и фалшиво) - кое е тука неморалното? "Естествено" за т.н. "морални" "не може", "не е редно"..."

1- собствената инстанция, която санкционира тези желания /вина/
2- принципа на реалността /обществото/.

Нали е ясно че нито суровото желание, нито санкцията към него се осъзнава? Осъзнава се само една смътна тревожност когато това уравнение не работи. Най-добрият вариант е да се видоизмени желанието. Ако и това сработи, човек и идея си няма какво става в главата му, той не осъзнава всички тези процеси, както не осъзнава, как работи черният му дроб, но той работи.

"амо че какви са конкретните измерения на намирането на заместители или пък на "потискането" на "попълзновенията" на животинчето? "

Психотерапия, ама не оная дето оправя за 2-6 сесии. Защото такава няма принципно.
Та, вътрешната "санкция" е създадена и "имплантирана" /интериоризирана/.
Проблема е че не обществото определя неморалното а всеки за себе си, но според социално обусловеното/в някои племена е прието бащата на мъжа пръв да оправя булката на сина си и това е нормално за тях. А за нас?/.
Едно бебе се ражда с две неща - несъзнавано и генетично сходство, с възможности да изгради съзнавано. Та, несъзнаваното не се е променило милиони години. Колкото повече съвременното съзнание, което се изгражда ограничава несъзнаваното, толкова по-често се появяват конфликти, които ние на повърхността въждаме по различен начин, а само един от тях е необясними медицински симптоми.

Ега ти легитимния начин да си изразиш агресията и квито там потиснати чувства криеш в несъзнаваното - да полудееш и да си произведеш симптоми, докато ти се обяснява от лекари, че ти няма нищо уж... и да вдигнеш толкоз шум около себе си, че всички да разберат, че си изперкал. Ако това са механизмите на психиката,за да ни "предпазва" и "измъква", значи е много, много извратена :-\
Това е все едно да избягаш от крокодила при лъва, щото ще те изяде на повечко хапки или защото е по-симпатичен. Ама и двамата те изяждат. И защо лъвът да е по-малкото зло? Защо ПР да е по-малко страшно от причините за появата му? Кое е по-страшно от чувството, че умираш? Кое, какво и кой са в състояние да ни накарат да изберем и предпочетем ПР пред друго? Особено ако това друго е поправимо...

"Стояла съм доста безпредметно на доста удобни диванчета"

Да това си е проблем. Не лягайте на диванчета. В България няма хора, които да знаят как да използват този леж. Но има хора хора които много се опитват и това сигурно скоро ще стане.
Скорпи, сама трябва да си откриеш сходствата и символите в удобните и неудобни ситуации. Но аз имам чувството че скоро ще обясня цялата психодинамична парадигна, така че може и да успееш. Това на шега. Това което виждате не е това което несъзнаваното ви интерпретира за себе си. Повишеният пулс не е проводник на инфаркт. Ама страха от него си остава. Въпреки че могат да се извадят данни до колко може да бие човешкото сърце, без да излезе от норма това не помага. Рационалното не помага. Не е лесно.

"Това е все едно да избягаш от крокодила при лъва,"

В началото лъва е бил много малко лъвче, котенце и е било много готино даже. Проблема идва, когато лъва пораства и не се държи така, както преди.

Stareternity, може би сте 1-2 нива по-интелигентни хора пишещите в последните страници на темата, от мен, но все пак аз смятам, че прекаленото четене на книги и търсенето на истината за нещо в художествената литература през въображението на даден автор (да речем), е несериозно. Той в едната книга ще пише че всички са нормални, в другата ще подхвърли, че всеки е луд по своему, талантлив писател, в крайна сметка пише 300 страници, прави книгата и си е свършил работата.
Според мен, книгата от която трябва да се учим е собствения ни живот. Ако вземем от всяка фраза или абзац на някой автор да си правим някакви изводи за себе си, или въобще за нещо, значи не е добре работата. Аз книги почти не чета, и не изпитвам нужда - нямам и време да седна книга да чета, но мисля че прекалявате някои хора.
Слушайте какво ви казва специалистът, и спрете да търсите истината в разни романи и други измислици, в които авторите си противоречат сами на себе си постоянно, просто защото трябва да изпишат няколкостотин страници и това им е работата - да дават воля на въображението си.
И, защото съм сигурен че г-н Тодоров на някои въпроси ви отговаря много добре с по 2-3 изречения, но вие продължавате да цитирате разни глупости, накрая - една много добра поговорка:
"Мъдър е не този, който много чете, а който извлича полза от четенето."

 :)

"...Ето това очаквам и аз - нови открития в областта на науката за ПР"

То всичко е открито. Няма какво повече да се открива. За психозите има какво да открива науката, ама вие сте далече от тях.

 :)

Медицината работи със симптомите по тяхното проявление. Има симптом - медикамент. Медицината не може да открие причини за тези симптоми, за това третира само тях и толкова.
Според психологията:

"Паническо разстройство

Този вид разстройство набира все по-голяма популярност, човек би си помислил дори, че е модерно. То се проявява с повтарящи се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което изглеждат непредсказуеми. Симптомите са индивидуални, но все пак са от плей-листата на заболяването. Най-срещаните са сърцебиене, болки в гърдите, задушаване, чувство за нереалност, отдалеченост от действителността (деперсонализация или дереализация) и най-вече....паника.

Причините са многобройни и индивидуални, но се въртят около адаптивна неспособност след значими събития, излизане от собствения ритъм (преумора или дългосрочна вялост) и нарушаване на границите на взаимоотношения."

Адаптивна неспособност означава, че човек се изправя пред някакво изискване на средата в която живее. Ако се адаптира по нормален начин, означава че е успял да премине през това изпитание. Ако не успее, започват да се появяват други адаптивни процеси, които са заобиколни, например симптоми и ПА. Понякога човек неспособен да се адаптира към средата хвърля усилия средата да се адаптира към него, което по принцип е невъзможно. Така би бил много щастлив ако средата му предоставя това или онова, ако хората се държат по определен за него начин и т.н. В своите крайности това е личностно разстройство - да желаеш промяна в средата, за да се впишеш. Именно това е адаптивната неспособност.  Така много лесно човек може да попадне в среди, които привидно удовлетворяват желаното и не поставят изисквания към лична промяна. Ако обаче не успее, той опитва да промени средата по заобиколни начини, като отново идеята е да се предизвика промяна вън, а не вътре. Отключващият фактор винаги е свързан с тази адаптивна неспособност - събитие, което не подлежи на контрола на човек, или поведение на друг човек което не ни е подвластно и т.н. Понеже подобно събитие изисква промяна в личността, за да бъде преодоляно, а тази личност не умее да се променя така лесно, защото до сега е правила опити да променя света, а себе си да оставя непокътната. Така нещо, което е трябвало да научи в много ранна възраст се налага да започне да го учи сега, много по-бавно и по-трудно. Като един "първолак", който в зряла възраст започва да учи "азбуката".

 :)

Тодоров, може ли човек с ПР да не се промени и личността му да остане непокътната? Според мен ПР променя из основи всеки, който се е сблъскал с него. Не съдя само по себе си...


Никога не съм лягала на диванчета с психотерапевтична цел :D
Но ми е минавало през главата, че ако се наложи и ми прилошее, ще имам къде да полегна... но това е било само на идея, колкото да ми е по-комфортна обстановката.  ;) Чиста психологическа нагласа, за да мога да изтрая до края на сеанса...
По принцип, за да мога да направя нещо, намирам начини да се самозаблудя, че съм в обстановка, безопасна почти колкото тази вкъщи. В противен случай не бих могла да си покажа носа никъде. И тези тактики за заблуждаване на симптомите имат някакво въздействие върху страха, приспиват го или поне го заслабват дотолкова, доколкото да мога да отида където искам в момента... и тук стигаме до следващия въпрос: Ако многократно успявам да намалявам страховете си по този начин и те вече почти не се обаждат и не напомнят за себе си, няма ли да изчезнат, тъй като очевидно не могат да ме изплашат както преди? Защото каквито и причини да се крият зад тях, ако съм си намерила начини за успокоение и не ми пука, че ще падна, щото винаги ще намеря къде да легна и ще стана, тогава какво? Ако този ми страх изчезне, какво ще се случи - ще се появи ли нещо друго на негово място? Или ще съм в ремисия до новия рецидив? Какво става, когато поведенческата терапия помага, без да сме работили дълбинно? Ако се сприятелим с лъва, той ще ни изяде ли?
А иначе символиката на симптомите ми е много интересна - например защо дори и в най-неприятната обстановка ще се чувствам отначало много зле, после по-добре, ще се успокоя и след това на приливи и отливи ще ми се появяват неприятните усещания, но към края може да се чувствам съвсем като у дома си... Какво ли се случва в мозъка ми в тези моменти? Кой знае каква въртележка от реакции се задвижва - мисля, че науката има какво да открива в тази посока. Не за ПР конкретно, а за самия мозък по принцип, той си е загадка.
Ако ще си говорим за книги, "Изгубеният символ" на Дан Браун също е интересен пример - там се говори за грандиозни открития в областта на ноетиката, при които се установява, че мислите на хората се материализират и могат да влияят на физическо ниво и да изменят материята. Това какво е, ако не законът на привличането, който така се популяризира напоследък под какви ли не форми... позитивно мислене, ТЕС, НЛП, утвърждения, визуализации... каквото се сетите... всичко върви натам. Има и едно течение, което се нарича Германска нова медицина - общото при всички е, че не се гледа на дадено състояние или болест симптоматично и дори няма значение самата диагноза каква е, какво ти пише в картона... Тези неща набират скорост и на мен ще ми е интересно наистина да ги докажат научно, с неоспорими доказателства, за да знаем, че не ни се говорят врели-некипели, че не са поредните опити за спекулация... макар че какво по-голямо доказателство можем да имаме от това, че всеки ден с мрачните си мисли и натрапливости провокираме физически отговор, за който няма никакво друго обяснение, освен собствената ни система за активация на порочния си кръг: негативни мисли - негативни чувства - физически симптоми - негативни мисли...
Негативна мисъл - "Ще изляза и ще ми прилошее" - Негативно чувство - "Много ме е яд, че съм такъв...", Физически симптоми - "Сърцебиене" - прилошаването наистина започва... Негативна мисъл: "Ето пак, никога няма да се оправя"... Накратко това е схемата, чрез която се материализират мислите ни. Така че според мен е въпрос на време всичко да се докаже аргументирано и да се приеме за истина. Защото науката работи с факти все пак...  :)
И ако тези факти се включат/интегрират в терапията, може би ще има и по-добри резултати...

П. С. Тактиките ми за "самозаблуждение", за да приспя страха от излизането работят сега, но преди изобщо не съм можела да ги приложа, а не знам какво се е променило, със сигурност не съм го постигнала с много излизане. По-скоро самото мислене ми се промени, но не знам от кое точно се повлия най-силно. Правих толкова неща, че вече идея нямам кое е помогнало. Само виждам, че има промяна. Мисълта да изляза не ме ужасява както преди. Не знам докога ще е така, знам само, че успявам да се спазаря със себе си, за да разширявам кръга с места, на които да мога да отида и все пак се питам как стана, защото искам да продължа, докато не спра да го мисля и да чертая схеми, в случай, че нещо се обърка...

"Ако многократно успявам да намалявам страховете си по този начин и те вече почти не се обаждат и не напомнят за себе си, няма ли да изчезнат, тъй като очевидно не могат да ме изплашат както преди?"

Ами без значение към какво е насочен, вътрешният страх който е проектиран остава непокътнат. В тоя смисъл борбата с проектираният страх върху места, животни и т.н. производни просто няма смисъл. Нивата на вътрешният страх са си същите. Така все едно запучваме едната дупка а водата излиза от следващата, и от следващата, и от следващата .... Това може да продължи много дълго време, каквато е и идеята на симптома всъщност. Така човек улисан да се бори със своята агорафобия например, която е външен страх проектиран от вътрешен, си осигурява непроменяема вътрешна ситуация. И понеже човек много по-лесно може да избегне външните обекти, от които го е страх, така самият страх го няма. Ако трябва да преговорим - вътрешен страх, изтласкан и проектиран на външен обект - избягване на външният обект - спокойствие. Така психиката решава проблема с две думи за себе си. Вътрешният конфликт е потушен, като за тази цел е използван външен обект. Изобщо това, че човек се ограничава в свободата си и начина си на живот, не е важно за потушаването на вътрешният конфликт. Много често хората с тревожност си организират живота така, че да избягат външния обект и това им носи спокойствие.

Хубаво, обаче аз казвам, че нещата са се променили по отношение на агорафобията, т. е. с външната проява на страха ми. Това означава ли, че се е променило нещо и отвътре и ако не се е, тогава как така изведнъж агорафобията ми е станала по-различна отпреди? Какво се е случило, за да мога да отида да пия кафе вчера на място, което съм гледала през прозореца си с ужас преди година? Защо сега не чувствам това, което чувствах тогава? Кое промени мисленето ми? Защо сега нямам мислите, които имах... ако вътрешният страх е останал непокътнат, тогава защо сега нещата са различни?

"...Ако ще си говорим за книги, "Изгубеният символ" на Дан Браун също е интересен пример - там се говори за грандиозни открития в областта на ноетиката, при които се установява, че мислите на хората се материализират и могат да влияят на физическо ниво и да изменят материята..."
А според Клифърд Саймък във "Всичко живо е трева" растенията притежават разум.   ;) ;) ;) Апропо касае се за т.н. научна фантастика.
"...Слушайте какво ви казва специалистът, и спрете да търсите истината в разни романи и други измислици, в които авторите си противоречат сами на себе си постоянно..."
Аз добре си давам сметка, че при условие, че човек е твърде впечатлителен и лековерен, в частност аз, една от възможните причини за "разнебитеното" ми съзнателно, което се "гърчи" под напора на То, на "Животинчето" - а оттам и тлеещият конфликт, може да е във факта, че твърде безкритично (явно заблуден за една по-скоро фалшива инстанционалност на авторитетите на творчеството) навремето "поглъщах" Толстой, Достоевски и какво ли не още.
Възможно е да е така. Дори се намират интелигентни? хора, смятащи, че дори трудовете на Хегел, на Кант са нищо повече от едни басни, разбирай словесна еквилибристика. В такъв случай би трябвало да изключим възпитателния ефект на литературата, на изкуството, на поведенческите модели, които то спомага да бъдат формирани. Оттам - нима всичко писано от човека (дори и в сферата на религията и на морала, на законодателството...) е фантасмагория, красива или грозна приказка?
Това, че споменах Куельо е поради факта, че за първи път се натъкнах на автор, който макар и в художествена форма третира проблем, сходен на нашите (и не знам как на някого от нас му хрумва, че чета, включително и него, безкритично, "попивайки всичко като жадна гъба"?). А не и на последно място и поради това, че пред мене възникна удивителна алюзия с твърденията на Пиер Дако. Ако първият е просто писател, то вторият се смята за един от водещите психолози и психотерапевти днес. Значи по аналогия и становището на Дако е "глупости"? Вероятно, вероятно... нека г-н Тодоров да каже.
..."Мъдър е не този, който много чете, а който извлича полза от четенето."...
Даммм, само че този, който не е чел много представям си каква "полза" ще извлече от например "Моята борба" на Лудото... :o :o :o

Да, и на мене ми стана интересно как се коментират книгите на Коелю от хора, които не са чели нищо негово. По какво съдят тогава? По мненията на манекенките във форумите ли? Аз лично, като човек, който се занимава с писане, много харесвам стила му чисто художествено, а може би манекенките го харесват, защото звучи по-достъпно за масовата аудитория, друг е въпросът кой какво схваща от написаното. Както и да е, това не е по темата. А иначе няма нищо лошо, че четеш, напротив, похвално е, но мисля, че тук хората ти казват по-скоро приятелски да не задълбаваш много в книгите, за да не се натоварваш с информация, която може да те разтревожи - знаеш, че ние с ПР имаме такава склонност.  ;)

"...но мисля, че тук хората ти казват по-скоро приятелски да не задълбаваш много в книгите, за да не се натоварваш с информация, която може да те разтревожи - знаеш, че ние с ПР имаме такава склонност."
Скорпи, точно това исках да кажа, защото и аз съм доста чувствителен и с годините съм се научил да не размишлявам ей така за всяко нещо което ми влезе в главата, а да работя повече и да се занимавам с нещо полезно. Така насочвам енергията на мозъка, когато съм превъзбуден да речем, в нещо което знам че няма да ми донесе тревоги, натрапливости и т. н. Лично на мен четенето на книга ми действа депресиращо, не знам защо (предпочитам да работя нещо, макар и пред компютъра), и затова едниствено чета уикипедия, да речем последно след като гледах "Ironclad" преди няколко дни (http://www.imdb.com/media/rm635289088/tt1233301), отворих уикипедия и попрочетох за крал Джон, историята на Рочестър и т. н. Обикновено това ми е четенето, след всеки изгледан филм чета към 1 час уикипедия. Защото ми е интересно и научавам нови неща от историята.
Значи, аз на Коелю не съм чел книга наистина, но преди години съм чел книги на Стивън Кинг, както и много книжки на Чейс и други, и мога да ви кажа че ако ги намеря къде са някой ден и се хвана да вадя думите на автора, върху които наистина човек може да се замисли и да си упражнява въображението, сигурно ще са не по-малко на брой, и не по-малко интересни от тези в книгите на Коелю.
Stareternity, за Хитлер пък съм чел часове наред пред компютъра, превеждал съм с гугъл от немски, от английски и т. н., и не виждам смисъл да му чета книгата - фактите са красноречиви от историята, и проблемът с това, което се е случило, не е в това дали се е родил друг като него и какво му се върти в главата (защото те са много и щъкат навсякъде). Ако ти искаш за Хитлер някакви конкретни изводи да си правиш, да му поставяш диагноза и т. н., чети му книгата, за мен немският народ е този, който позволява всичко да се случи.

"Това означава ли, че се е променило нещо и отвътре и ако не се е, тогава как така изведнъж агорафобията ми е станала по-различна отпреди? "

Знаеш, че няма как да гадаем. За да се види, какво се е променило трябва да се разгледа под лупа ситуацията около теб. Дали постепенно си се излагала на ситуации, или нещо друго се е променило. Но ако не е системно излагане на ситуации, а има промяна със сигурност се е случило по отношение на вътрешния ти конфликт. Той е многокомпонентен и само единия компонент е взаимодействие с външната среда. Ако обаче останалите компоненти, които са вътрешни останат непроменени, е много вероятно човек да стане зависим от външната среда, или ако достъпа до фобия бива отрязан, психиката да потърси друг обект, към който да проектира вътрешния конфликт. Това ще е също толкова неразбираем и нереален страх от нещо. Но освен такива проекции, психиката разполага и с много други "оръжия", така че нищо не се знае. Все пак психиката има известна повторяемост, така най-вероятно да пректира отново, но при задействаща, или отключваща причина от вън.

Ами ще се гледаме под лупа, значи :D
На мен ми се промени по-скоро отношението и начина, по който възприемам излизането, а не толкова самото излизане. И преди съм правила опити за същото, което и в момента, не бих казала, че сега съм положила повече усилия, просто сега не го свързвам с нещо толкова страшно или неприятно. Може би нещо в обстоятелствата се е променило, а оттам и във вътрешния ми свят, но мен това ме интересува най-вече, за да знам как да продължа, докато го изчистя напълно проблема, за да не се връща.

П. С. На мене понеже ми е минавало веднъж вече, знам горе-долу какво се случва преди ремисията и сега натам върви, но тогава мислех, че съм се отървала завинаги. Затова сега дълбая повече. Не искам да има трети път.

 :)

 :)

По-скоро придружителят ме е взимал със себе си ;D И да ме мъкне насам-натам... което не ме успокоява особено, но все пак ми е нужен в повечето случаи, за да ме закара някъде по-далеч от района, в който съм... Интересното е, че сега предпочитам познати придружители, мои "доверени" лица, докато при предния епизод на агорафобия точно от тях бягах, да не засека някой, който познавам, иначе се движех спокойно сред непознати. Сега, като излизам, в повечето случаи съм с човек, който ми знае "номерата", така да се каже и си е изградил някаква тактика, за да се справяме с положението. И част от тия придружители имат ПР. Но имам и такива, които идея си нямат, че имам проблем с излизането и с тях ми е най-напрегнато, като съм, за да не се случи нещо, което да ме издаде.  :-\ Тогава всеки път стискам палци всичко да е наред, но не мога много да се отпусна.


Това нещо е добре да се прави със специалист, за да не се оплетеш в собствения си себеанализ.  ;)

Искам да питам г-н Тодоров дали съществува психическо пристрастяване към лекарствата, не физическо с разни симптоми, а психическо. Защото ми се струва, че самото усещане, че имам лекарство с мен ме прави по-сигурен.

При мен има със сугурност.Аз съм психически зависима да си нося хапчето в чантата.Дори не го пия,но ако не го нося съм в състояние да изпадна в ужасна паника.Затова избягвам да си сменям чантите,защото всеки път проверявам по 100 пъти дали съм го сложила.

"Искам да питам г-н Тодоров дали съществува психическо пристрастяване към лекарствата."
Да съществува.

Благодаря. А, как можем да се справим с психическото пристрастяване към лекарствата?

С психотерапия. Но зависи от лекарствата и от "справянето", за което имате предвид.

Ами, имам пред вид транквиланти като ривотрил, лексотан, ксанакс. Мисля  си, че когато ми се наложи да го взема, не  толкова хапчето ми помага, колкото усещането, че съм го взел и че то няма да ми предизвика ПА. Нося ги с мен навсякъде, само мисълта че са с мен ме успокоява. Страх ме е например да ги оставя и да изляза без тях. Е, този страх искам да премахна, да не се боя че нямам успокоително в себе си.

Господин Тодоров,Вие самият имал ли сте панически атаки?

"Господин Тодоров,Вие самият имал ли сте панически атаки?"

С каква цел се интересувате?

"Страх ме е например да ги оставя и да изляза без тях. Е, този страх искам да премахна, да не се боя че нямам успокоително в себе си."

Каква е причината лекарствата да са символ за вашето успокоение не може да се каже. Това трябва да се изследва за да се види с какво съдържаие е натоварен този символ за вас. Това става в психотерапевтичен процес.

   

 Здравейте, приятели! Надявам се всички да се чувствате по-добре, и да оздравеем скори всички :)!
 Питането ми днес не е само към г-н Тодоров, но го моля и той да ми отговори!
 Занимавам се с бизнес. Често имам срещи, които продължват в ресторанти и т.н. Вече два месеца, след като смених лекаря си и отчасти обстановката, не съм имал кризи, и общо взето се чувствам добре. Пия ксанакс три пъти на ден по 0,5 мг и само вечер по 50 мг феварин, сутрин и вечер по 20 мг пропранолол. Въпросът ми е следният: аз не съм пияч по принцип, но често гостите ми искат да се чукнем и т.н. Обаче от страх не близвам и капка, макар, че лекуващият ме психиатър, който е и национален консултант, ми каза, че спокойно мога да изпия бира, дори две, или чаша концентрат. Според него няма да има последствия върху моментното ми състояние. Какво мислите вие? Благодаря Ви!

Не с цел любопитство,разбира се.Просто сте прекалено съпричастен към проблемите на хората във форума и отделяте много време за да отговаряте на всички въпроси.Само човек също преживял подобно нещо ,може да е толкова съпричастен,поне аз така мисля!

Отделям по няколко минути на ден, в паузите от моето ежедневие. Мисля, че този форум е на ниво и информацията, която давам ще е полезна на много хора.
Всеки терапевт в обучнеието си минава години лична терапия. Аз не съм бил изключение, така че може да се каже, че съм съпричастен. ПР е симптом на личностен проблем, а знаем, че няма идеални личности. В този смисъл аз съм работил и работя върху себе си така, както сега моите клиенти работят със себе си. В този смисъл може да се каже, че сме "колеги" в справянето с личностната си проблематика, без значение дали тя е сходна, или не.

Питам се, човек може ли да се чувства сигурен дори и да е в несигурна среда?Не зная как да го постигна това. Промяна в поведението ли се изисква или да се примириш?Всеки ден ми се въртят подобни въпроси, не зная философ ли станах, изперках ли тотално ;)

Средата е винаги несигурна. Въпроса е, кога е придобил човек убеждението, че тя е сигурна и кога се е компрометирал с това си виждане, при какви обстоятелства. Така човек трябва да изради ясно разграничение между сигурна и несигурна част от средата.
Другият вариант е да я е възприел, като крайно несигурна и да е развил механизми, с които да се опитва да я предвиди /тревожност, соц. фобия/ за да се чувства сигурен. Когато тези механизми ударят на камък в някой момент идва и срива. При всички положения човек не трябва да се опитва да промени средата, а да преосмисли и преразгледа собствената си субективна интерпретация на средата, която е такава, каквато е. Имаше един много добър пример: ако човек по една или друга причина е изградил грешни меридиани и паралели за планетата земя, какво трябва да промени? Земята, или собствената си координатна система?

 Аз не мисля, че съм невидим, писаното от мен също едва ли е невидимо. Извинете ме, че пробутах маловажните си въпроси въ високо интелектуалната Ви дискусия!

Ioan: Мисля че ако не е противопоказно на лекарствата, които пиеш, можеш да пиеш алкохол, щом ти е казал доктора. Ако ти се пие. Всеки организъм е различен, някои имат нужда от алкохол повече и той ги влече, а има хора (като мен), които могат една година да не се сетят да пийнат и глътка и пак да са си добре. :)

 :)

 Благодаря, Приятели! Все пак, ако сте забелязали, темата, чрез която досаждаме с въпроси, към г-н Тодоров, съм я пуснал аз. Знам, че той е психотерапевет, но знам и че е наясно с подобни на моя въпроси!  Аз по принцип пия рядко, но понякога се налага. Затова попитах. Все пак не ми е ясно какво се получава, при свързване на алкохола с моите лекарства в организма. Знаете, че хора в нашето състояние искат да знаят всичко за трудно обяснимото и трудно лечимото ни заболяване :). Успех на всички Ви!

 :)

Според мен, ако си хапнал и замезваш, има по-малък риск от проблеми. Но: по отношение на смесването с лекарства, един около 50 годишен колега преди няколко години почина, според докторите точно защото продължаваше да си пие хапчетата които му предписаха, и в същото време "дърпаше" по 50-тина грама ракийка на всеки 2-3 часа (което те категорично забраняваха).
Така че, ако пише на листовката да не смесваш с алкохол, най-добре недей, или да е нещо минимално (2-3 глътки).

Здравейте  Мен ме вълнуват цигарите  някой знае ли дали цигарите могат да предизвикат паническа атака  Аз си мисля че могат но въпреки това пуша много много

 :)

г-н Тодоров,ако сте запознат ми пишете,може ли неолексана и ривотрил да се вземат в комбинация.

 :)

"г-н Тодоров,ако сте запознат ми пишете,може ли неолексана и ривотрил да се вземат в комбинация."

Запознат съм, но относно лекарства могат да дават становище само лекари, а не психолози, а аз съм психолог. Вашият лекар знае най-добре, а ако не се чувствате добре пиейки ги, трябва да му кажете, за да може да си свърши работата.

Да ривотрила ми го изписват с зелена рецепта,но днес взех кардинално решение,че спирам флуаксона.Не ми помага въобще.Псито ми е в отпуск,но ми беше казал,че ако не ми понася го спираме моментално.Е аз го спрях,с него ще се чуем в понеделник,но и на него да бях се оплакала отнего и той щеше да ми го спре.Сигурна съм.Информативно четох за неолексана,за това си позволих да ми сподели някой мнение.Мойто пси ми прави впечетление,че работи с по стари медикаменти,като му споделя някое на билкова основа или друго той нищо.Професор е,но си държи на по стари медикаменти.Може и страннно да звучи,но съм в състояние сама да си направя експеримент с неолексана.Взимам ривотрил и от това ми идва малко притеснение,но....

 :)

Флуаксона го пия от една седница и ще го спря от раз,защото не съм го приемала дълаг период.Не съм го заменила за ривотрил,а го пиех заедно с него.От един месец ходя при въпросния професор и сега да търса друг,супер.Толкова ли стресираща ви се видя една хранителна добавка,на фона на отровата,която поемаме с години.

 :)

"възможно ли е самата агресия да е следствие на потиснато друго нещо"

По-скоро не. Важно е по какъв начин и при какви обстоятелсва агресията е била разрешена, или в другия случай е било "табу" нейното изразяване. Всеки етап на развитие има своя специфичен начин на изразяване на агресия и причини за нейното пораждане. Също така се сблъсква и с определени забрани за агресия.  Заедно с това  се изпитва и вина само от усетената агресия към значими хора, дори и да не е изразена, както и страх от това, че ако бъде проявена те ще оттеглят любовта си или агресията ни ще ги унищожи /във фантазията/. Говоря за етапа на формиране на реакции и защити в ранна детска възраст. В зряла възраст те просто се преповтарят.

 
Тъй като действително от БТВ обещаха продължение, може ли да се намерят участници, които са се излекували напълно, за да покажат и другата страна на медала?

П. С. Виждам всякакви други емотиконки, само не и Нинджата мииииии (http://www.sherv.net/cm/emoticons/fighting/ninja-smiley.gif) (http://www.sherv.net/ninja-emoticon-555.html)

(http://www.emoticoner.com/files/emoticons/smileys/big-bed-smiley.gif) (http://emoticoner.com)

Разбира се че мoже, нo трябва към психoтерапевт да се oбърнат. В БАП има мнoгo такива.

 :)

Г-н Тодоров,много се колебая,а не трябва,да посетя психотерапевт.В предишни постове сте ми написали колеги от София.Спряла съм се на Маленов,кабинета му е близо до моят дом.Предполагам го познавате като колега.Чудя се това ПР.,как ще се повлияе от терапията,като аз имам много физически симптоми.Хем искам да му се обадя,хем се мъча уж сама да се справям.Стига човек да си допадне с психоаналитика,съм сигурна,че ще има някакъв ефект.Толкова много го искам.

Пoзнавам гo личнo - мнoгo тoпъл и прoфесиoналнo пoдплатен терапевт.
Преди да запoчне същинската терапия, ще се oпитате заеднo да утoчните целите, oчакванията и възмoжнoстите, за да oтсеете за себе си, каквo мoже и каквo не мoже да се прoмени с терапия.

Много благодаря за отговора,сега малко решителност да му се обадя.Във всички случаи ще е по добре от АД.,съсипах се от тях,спираш ги и всичко се връща.Притеснявам се,че много години съм с ПР.и да не е закостеняла работа при мен.Трябва да пробвам.

   Топъл терапевт... ах! :laugh:

В смисъл че е емпатиен. Тoлкoва. Терапевтите следят за границите в oтнoшенията си с клиентите. Иначе не са терапевти.

   Несъмнено! huglove

 :)

Тревожните разстройства наследствено ли се предават?

Да,но не негенетично, а поведенчески. По-скоро се появяват от преживелищният  опит като деца. Генетично могат да се наследят различни аспекти от темперамента, което не е причина за тревожността.

Тук малко ще поспоря с г-н Тодоров.
Паническото разсройство се предава по наследствен генетически път. Друг е въпросът, дали ще се развие през целия съзнателен живот или ще си остане непроявено. Предразположеността към това заболяване /състояние/ е наследствен фактор и само определени ситуации биха го отключили.
За съжаление след 20 години "Демокрация" в страната ни все по-често стресът е причината за появата на ПА и оттам ПР.

ПР е комплекс от симптоми, които подсказват слаба способност за приспособяване към средата. За това ген няма, има заучена безпомощност. Тя е заучена в точно определено време, по определен начин и поради определени причини - взаимоотношението с родителите и другите значими фигури в детството, и трупането на специфичен опит. За това няма нито загадки, нито нещо неизяснено. Всичко е изяснено от 100г. насам и няма някаква революция по въпроса. Ако беше генетично щеше да е непреодолимо. Само че ПР  е преодоломо в 99% от случаите, стига някой да е готов да се сблъска с реалността обезоръжен, което е трудно, но не и невъзможно, за да може да започне да трупа конструктивен опит и да учи нещо различно.  ПР е зов за помощ, че няой, някъде не може да се справи със света около себе си, живота си, взаимоотношенията си с другите. Тук няма болест, камо ли генетична. Както казах генетично може само темперамента да се предаде, а ПР е характеров проблем не темпераментов. Какво ли носи обаче вярването за генетика? Каква функция има това вярване? За какво служи?

"Ако беше генетично щеше да е непреодолимо. Само че ПР  е преодоломо в 99% от случаите".
Разбира се, че е преодолимо, но при определени условия.както са преодолими високото кръвно налягане, захарният диабет, сърдечната и бъбречната недостатъчност, астмата, дори и карциномните заболявания!!

"ПР е зов за помощ, че някой, някъде не може да се справи със света около себе си, живота си, взаимоотношенията си с другите."
Абсолютно правилно, съгласен съм в Вас.
Но ПР е "отключено" от определена ситуация, силен стрес.
За темперанта - да биологическа заложеност но няма нищо общо с генетиката. Пример: Баща и майка холеричен темперамент, детето - флегматичен.

Хипертония, астма, гастрит, колит, диабет тип2, алопеция, дерматити, хроничен болков синдром /мигрена например/ .... всичко това са психосоматични болести. Какво е психосоматична болест? Това е способността на психиката чрез тялото да реши психичен проблем, поради липса на други средства. Така тялото става изразител на проблема и го компенсира. Цената, която се плаща /физична болест/ изобщо не е основание за психиката да "загърби" този начин на справяне, защото за нея той е единствения. В тези случаи изобщо тялото няма проблем. То си има нормална функционалност и цялост. Представете си че има "глупав" диригент, който управлява перфектен оркестър по плачевен начин и всички инструменти макар и перфектни свирят фалшиво. Вкрайнасметкавсеки ще псува горките музиканти, а те следват диригентската пръчица. С инструментите ли да се занимаем? Какмислите? /инструментите са симптомите ако не е станало ясно/.
Има разлика между психосоматичен симптом и психосоматична болест. Първото е сигнал и способност да се реши психологичен проблем с даден орган, или система, а второто е сигнал, че даден орган или система, поради многократната му употреба за решение на психологичен конфликт е излязал вече от строя.
ПР е вътрепсихичен конфликт, който поради невъзможност по друг начин се изнася "навън" чрез телесен симптом/и. Нищо, ама нищо повече. Изобщо във фокуса на терапията не е самият симптом, а посланието което носи. ПР и неговите симптоми са просто едни послания за далеч, много далеч по-различна психологична проблематика от телесна болест на каквото и да било.

Хъ, може ли един "подъл" въпрос? Съществувало ли е ПР преди 19 век?

Много добре обяснено, много вярно.
Но какъв е извода - ако не се лекува дълго време смптома /симптомите/, те прерастват в телесно заболяване. Не е ли така?

Няма кой да ти отговори на този въпрос, приятелю.
Отговора се крие в създаването на двете науки -"Психология" - наука за душата и "Психиатрия" - наука за лечение на душата.

Колкото по-сложно функционира едно общество толкова повече дадена личност която не е усвоила "правилата на играта" ще страда /а и те стават по-трудни заусвояване/. ПР е проблематика на развитите общества, т.е. България е вече вътре с двата крака /както каза един път един френски аналитик на шега/.
И преди е имало ПР,  особено в страните с развито социално функциониране. Има си логика психоанализата  и психотерапията да се появят в точно определен момент - нито по-рано, нито по-късно. Тя следва нуждите. Точно тогава от патриархален начин на живот е започнало преминаване в социален.
Преди се е наричала страхова невроза и конверсионна невроза. Едната е белег за тревожна личност, другата за хистерична. В психоанализата се превръщат в преходна невроза, която се появява в отношението аналитик-анализант, където анализанта проектира несъзнавани чувства преживявания, или незавършени, емоционално заредени ситуации със значимите други от детството си. Именно с помощта на преносната невроза,която се развива в анализата, аналитика може да си даде сметка за минали взаимоотношения с анализанта.

Аха, само накрая не разбрах добре  :)
Демек, да се връщаме към патриархалното общество, щото сегашното, нещо... Някъде бях попадал на модел, за "несправящите се" със съвременния свят, че имат личност на средновековен човек... Аз го превеждам така - уважават жените, обичат природата, не умеят да лъжат и крадат, възпитани и вежливи - абе, не са "в час" - т.е. По математическа логика - за да влязат "в час" е нужно да са... (да не изброявам). Дали утре като отивам на работа да не се пробвам?  ;) ;) ;) Ще си затананикам люта чалга, повечко "попържане"...  ;) ;) ;)

Да, иронията е братовчеда на гнева.
Промените в света не са подвластни на отделният човек. Единствено неговата собствена адаптация към света, такъв какъвто е, е в ръцете му. Тази способност за адаптация много зависи от това, как човек оценява реалността, себе си и взаимодействието си със света. Ние хората не се ядосваме на на космоса че е враждебен, а просто създаваме скафандър, който да ни помага пребивавайки там. За справянето в живота, човек от малък започва да разработва своя скафандър, според ситуациите, които е преживял и сметнал за опасни. Така, когато стане възрастен може да навлезе в "космоса" на живота, без притеснения за себе си. Какво се случва обаче, когато неговия микро-космос в детството му, който е семейството, го подпомага да изгради скафандър който не му върши работа после, в големия космос на живота? В тоя случай има грубо два вида скафандри - такива, които да такава степен го предпазват от света, че той е дистанциран от него, не успява да си взаимодейства и такива, които са твърде слабични и след като се "опари" от опасния свят пак се дърпа от него. И в двата случая има една тенденция - да се предпазя от опасностите. Така в крайна сметка човек е заставен да подложи своята интерпретация, както  за света, така и за себе си на преосмисляне. Това заставяне налага симптома. Дали ще го направи, или ще остане "глух" е друг въпрос. Така всеки симптом тласка към запълване на някаква празнина, някаква едностранчивост, която е неадекватна и трябва да се преразгледа, за да си осигури човек нормално взаимодействие със света и от там така необходимото чувство за сигурност. Наред с това трябва да преживее и чувствата, които са в него и не са излезли когато и към който е трябвало, иначе промяна на модела няма как да се случи. Много често терапевта става обект на това непреживяно и изтласкано към значимите фигури на клиента. В една съседна тема залегна следата за "симпатиите" към терпевта от една участничка. Тези симпатии естествено не са породени от сегашната ситуация. Най-вероятно това е преживяване, което не се е осъществило към някой значим друг и е било в латентност, и едва сега намира подходяща почва. Анализата го нарича позитивен пренос.
Именно за това терапевтичната ситуация няма аналог, това е изкуствено създадена реалност, като лаборатория, където се случват неслучили се неща, изживяват се неизживени неща, защото терапевтичното пространство е като един голям скафандър и там човек може да свали собствения си без дасестрахува за себе си, да го огледа, да прецени в каква степен е неадекватен и да започне да го променя, или даже да го захвърли и да си направи нов.

 :)

"Има толкова много други хора около децата, от които те също взаимстват."

Така е. Имах предвид семейство, не само родители. Ако трябва да сме по-точни взаимоотношенията със значимите за детето други. Но в ранното детство винаги има фигури, които играят бащина и майчина инстанция, а детето трябва да получи от тях две неща - емоционална сигурност и лишения, на които го подлагат, за да изгради в себе си правилата за живеене в света, т.е. познание.
Човек наистина се развива през целия си живот. В някои случаи обаче трупа новият опит върхо стари схващания за себе си и света, върху стари преживявания. В този случай колкото и опит да трупа, погрешната му интерпретация го прави не особено полезен и развиващ личността.
Живота на човек е сложен и има много аспекти. Всеки човек за някои неща се вписва идеално в реалността и без проблеми си взаимодейства с нея. За други обаче не е успял и удря на камък. А всичко това зависи от гледната точка на личността за себе си, другите и света. Тази гледна точка се създава от опита и преживяванията които го съпътстват. И тъй като няма двама души, които са еднакви, няма и точен отговор, как за едно човек може, а за друго не.

А защо смятате, че проблемът ми е в "неадаптирането" към света? Кой свят - тоя в Северна Корея, Швейцария или Южен Бантустан? Пак ирония?! Допреди тази гадост да ме сполети, а и допреди да эачета разни книжа в стил "децата на л-т Шмидт" по "психология" и "помогни си сам" картинката за света ми беше доста ясна. От сегашната мъгла съм напът да се завърна към същата "яснота". Може и ирония да е, по-скоро горчивина. Аз се чувсвам като затънал в яма с ***, а Вие ми говорите за адаптация - ха-ха-ха...

Не говоря за вас, а за ПР по принцип. Но и останалите психологични проблематики се въртят около това.

Големи дискусии, и километрични обяснения и аз като трак нямам търпението да ги изчета из основа. Това което не харесвам на терапевтите е , че винаги свеждат нещата до някакъв стереотип. Както всичко останало на тоя свят, според мен нещата са доста относителни по отношение на ПР- етиология, ход и прогноза...

Относно модела скафандри, аз  не съм притежател на нито единият вид...Аз си подновявам скафандъра всяка седмица, така имам по един модел предвиден за всеки вид ситуация :)

Тука не мога да се съглася. Аз когато съм ходил на терапия съм питал много неща как са "при хората по принцип". Обаче никога не съм получавал отговор и терапевта ми е казвал че за всеки е уникално.

Браво значи си попаднал да добър терапевт :o

Интересно, как смятате - може ли да се допусне, че Страхът се заучава (не напразно го пиша с главна буква); ако искате - "натрупва" - крачка по крачка, отстъпка след отстъпка. Докато при един смел човек се стигне до "заключването" му зад девет катинара. В тази насока не се ли заучава и отам поддържа с постоянство Смелостта? Не сме ли се всъщност "научили", в негативния смисъл на думата, да се страхуваме - до един "навик" за скриване в черупката?
Не съм много сигурен дали тази "болест" се трупа, трупа - и изведнъж "бац!". Веднага пълно активиране на соматичните гадости. Аз ако ги нямах, ехееей - щях да си пея!  :P Би било редно "натрупването" да бъде съпътствано от съответна градация по отношение на соматиката. Не съм лекар или психолог, ама така ми се струва по пътя на логиката. Почти при всички хора все някога в живота им има някакви форми на "сътресение" - ама ПР не развиват...
Не знам как е при другите, но аз не искам да се "гърча", търсейки разни травмиращи ситуации в миналото си, откъдето... Какво, трябва да си измислям ли? Нито с парашут съм скачал, ни на война съм бил... Не ми се вярва това, че като малък съм се губел, да е "фактор". Просто е, да съм по-мек, нелепо.
Съжалявам, че пак ще ме уличите в атака към някои постановки на течения в психологията - просто си разсъждавам...  ;)
Ако действително е вярна хипотезата? - теорията?, че съществува "причина" (да я обозначим с Х) или "причини" (ЕZ) - може да ги наречем и "конфликти"..., то те водят до "изявено невротично състояние" (обозначено с различни понятия, имащи по-близки или далечни смислови връзки) - да го обозначим с Y. От Y - към соматизиране - S. Или X->Y->S. Въпросът е, че в тази прогресия се губи един елемент - Страхът. Ако обозначим соматичния страх ("да не ми стане нещо") с f, то след него се получава цикъл. Въпросът е какво е мястото на елемента Страх, обозначен с F? Има го някъде там, но какво прави в целия израз? Може би пропускаме "отключващия момент". След него идва Страхът. И тук е важното - трупал ли се е досега скрито за нас? И независимо от това, защо идва точно тази "емоция". Защо не идва страст към пеене, например? Още повече, че този Страх е много силен, но определено Ирационален! Може би той е символ, знак за нещо? Въпросът е за какво? И ако е така, какво общо има между него и соматичните прояви като замайване, стягане в главата? Замайване от страх? Нещо не ми се връзва?!
А колкото до т.н. "причини", не знам как е при другите, но на мене лично ми се струва, че много добре знам, какви са те. Бих ги обединил с думата "неудовлетворение" - многоаспектно. Обаче! Защо то води до ПР? Какъв е този Страх в цялата работа? А и твърде е вероятно написаното по-горе да е поредната ми словесна еквилибристика, в която няма много рацио, а само пишман-логика.
Много ми се иска да се срещна с някого, който да ми каже - преди години имах ПР, ходих на терапия, стигнах до такива и такива изводи, промених това и това, вече и помен нямам от ПР, страхове и подобни неща.
Дали няма някакви такива групи, където "стари пушки" да споделят за по някоя минута, барем за почерпка с чаша коняк?  ??? ??? ???

Страхът е нормална човешка емоция. Всеки я изпитва в моменти когато има реална опасност за целостта му. Невротичният страх е необоснован от външна опасност, или самата ситуация не изисква такава по сила реакция на страх. Какво тогава включва този чудесен механизъм по такъв неадекватен начин за логиката? В повечето случаи това е опасност даден импулс да се осъзнае, което не трябва да става. Какъв е импулса, причината и повода да се изпитва тревожност е индивидуален. Така че във формулата трябва да сложите и величина на индивидуалност. Но формулата, като цяло не е особено вярна.
Страхът не се заучава. Заучават се ситуации и преживявания предизвикващи страх. Трябва да се прави и разграничения между ПР, агорафобия, социална фобия, конверсионна невроза, защото симптомите имат различни символни значения от психотерапевтична гледна точка. За всеки един симптом има причина, това е недвусмислено. Идеята на симптома е човек да не стигне до причините. Психотерапията прави "насилствен превод", което е шок за психиката и нейният баланс, защото тя е балансирала благодарение на симптома. Този баланс е естествено деструктивен от гледна точка на логика и качество на социален живот, но е много конструктивен по отношение на вътрепсихичният конфликт.
Симптомите при ПР са породени от непроявени, неизживени и потиснати емоции. В тези случаи човек живее социално желателен живот, който е далеч от вътрешните му нужди. Страхът идва тогава, когато тези нужди може да се осъзнаят.
При хората с агорафобия картинката е подобна. "Крепостта" вътре и опасността "навън" имат същото символно значение.  "Ако аз изляза навън реалността може да ми предложи ситуации, в които да осъзная истинските си нужди". Тези нужди по една или друга причина се считат за опасни. Така всяко излизане е свързано с опасност проектирана в най-различни неща - ще припадна, ще ми се присмеят, ще повърна и т.н. Този страк кара човек да си стои в крепоста, където горната опасност е минимална. Не случайно най-силните кризи на хората с агорафобия са в хипермаркети символ на големия избор ... много неща има в тях. Даже една клиента ми беше споделила, че ако е много осветен даден щанд със стоки, симптомите и се засилват.
Така за всяка проблематика от психотерапевтична гледна точка терапията се фокусира към определени неща. Вие погрешно си мислите, че ние търсим и ровим нещо в миналото безцелно. Това което се случва сега, в актуалния живот е същото както и преди, но се решава с други средства вече. Никога няма ровене, а търсене на паралел. Такъв винаги се открива.  В повечето случаи социалната фобия е характерна за мъжете, ПР за жените, както и конверсионната невроза за жените. Все пак няма свястна статистика за това и изводите ми са от моята практика.

"...защо идва точно тази "емоция". Защо не идва страст към пеене, например?"

Ето този въпрос е много осветляващ. В действителност може да има импулс за пеене. Ние не знаем това. Ние знаем, че по отношение на някакъв импулс има забрана, а тревожността е всъщност реакция на опасност, ако се осъзнае. Така човек може да развие фобия от караоке клубове /лаично следваме примера/ защото точно в караоке може да осъзнае истинския си импулс че му се пее, което е страшно.  Или може да получи симптоми гледайки "гласът на България" например /как други пеят/. Импулсите обаче са доста по-силни от това човек да попее. За психотерапията миналото и детството в случая има няколко важни значения: как забраните в детството са били наложени спрямо импулсите, как са били преживяни тези забрани, опасност от какво е имало ако се преживеят и какви мерки е предприело детето за да се защити от опасността от импулсите си.
Тук вече има много варианти. Има по-кротки деца има и такива, които са по-експресивни /имащи нужда да изразяват себе си по-напористо/, има различни родители - строги, емоционални, дистанцирани, дресиращи, обичащи, упрекващи, хвалещи, обичащи се и т.н.
Детето винаги заема такава позиция, че да се чувства сигурно и обичано. Дори когато са налице незрели и неадекватни родители, детето ще каже "аз съм виновен, за да се държат така с мен", с което казва "родителите ми са добри всъщност". Тази вяра му осигурява горните преживявания на сигурност и обич, дори когато такива липсват.
Естествено прекаленото задълбаване в миналото се практикува само от анализата. Според нея ако се осъзнаят корена, причината за актуалното състояние сега, самото поведение няма да е необходимо и човек много бързо ще го промени, без  да го тренира по един или друг начин.
Какво означават тези толкова спрягани думи осъзнаване, инсайт, катарзис и т.н. Това означава да се заобиколят, или обезсилят защитните механизми за личността. Това не става нито с мислене нито с логика. Психотерапията всъщност е борба със защитите на личността. Тези защити са били адекватни за ситуацията, когато са били създадени, но те продължават да работят въпреки, че ситуацията е коренно различна и те не вършат работа. Както и преди съм казвал несъзнаваното е глупаво. То не си дава сметка, че човек вече не е дете, че шефа му не е баща му, че партньора му не е майка му /или баща му/, че реалността вече не наказва по същият начин изразяването на определени импулси и т.н.
Както сам разбирате симптомите са само периферията на един дълбинен личностен конфликт, който важи за всички хора. Дали "входа" към този проблем ще е тревожност, депресия, хистерия, няма кой знае какво значение от терапевтична гледна точка. Самата невроза е на повърхността, без значение каква е тя. Все пак нейният вид дава информация какъв аспект от този вътрешен конфликт трябва да се "разбута" и толкова. Всяка една психотерапевтична група е  подходяща човек да работи с проблематиката си. Има смесени групи с различни проблематики, има и такива със сходни. Има такива насочени към изследване и такива насочени изцяло към заучаване. В България избора не е толкова богат. Има групи в София и Варна.
Иначе за седянката на чашка, за която говорите тя няма да има ползи за вас. Всеки терапевтичен път е индивидуален. Това е така защото вътрешния конфликт на всеки е съставен от уникални за себе си съставни части. И 100 души да ви разкажат как са успели, това особено няма да ви помогне, ако следвате техните стъпки. Единствено бихте видял какъв път трябва да изминете вие самия, т.е. по какъв начин да работите със себе си.
 

 :)

Аз за "заучаването" имах нещо друго напредвид - примерно стотина епизода "Спешно отделение", по няколко на ден. След това, поне при мене, като се сетя само, и ще ми се "подкосяват" краката. Ако ме питате защо, няма да мога да отговоря. Аз за такъв страх говорех - конкретно никаква заплаха, а от гледна точка на "фантазията" - бррр...

Здравейте, г-н Тодоров,
Радвам се, че открих тази тема където паникьорите получават адекватни отговори на въпросите си.
Бихте ли ми разяснили каква е раликата между паническо разстройство и психосоматично разстройство. Двама специлисти ми бяха поставили диагнозата ПР преди доста време, а наскоро психотерапевт заключи, че при мен се касае за психосоматично разстройство. Ясно е, че и двете състояния са генерирани от начина на мислене и в тази посока работя, за да се свърши с този кошмар. Чела съм доста за симптомите на ПР и аз се вписвам на 100% в тази картина. Държа да отбележа, че не съм хипохондрик. За двете години от както получих първата ПА на няколко пъти съм получавала различни симптоми, които сама съм продиктувала с мисленето си. Примерно веднъж много се бях притеснила, че съм бременна и на следващия ден вече си имах всичките симптоми, които съпътстват бременността, друг път по време на диета пък започнах да получавам хипоглекемични кризи, а се оказа, че захарта ми е в норма..В подобни състояния съм изпадала 5 пъти за тези две години. Чета, че по приницп и хората, които имат ПР са изпадали в подобни ситуации - гледайки филми или четейки различни листовки на лекарства могат да си предизвикат подобни симптоми... Та поради тази причина се зачудих..., понеже не съм сигурна дали изобщо ПА са характерни при психосоматично разстройство. И всъщност от голямо значение ли е каква ми е диагнозата в хода на психотерапия. Медикаменти не съм приемала, справям се сама някак и мога да се похваля, че съм преборила напълно страха от ПА и си позволявам да си играя със симптомите, останаха само замайването и стягането в главата

В хода на психотерапията за вас не е от значение. Тези разделения и диагнози са психиатрични класификации. В психотерапията те се имат предвид, така или иначе, но самата терапия се ръководи от други неща.

"Психосoматичното разстройство се характеризира с:

- наличие на многобройни и променливи телесни симптоми с давност поне две години, за които не е доказано телесно заболяване;

- отказват да приемат съветите на лекарите, отхвърлящи телесното заболяване, нарушение на семейната и социалната адаптация, породени от телесните симптоми.

Психосоматично разстройство

Лечение:

Лечението на психосоматичното разстройство се провежда с психотерапевтични методи"

Паническо разстройство

"Основна характеристика са повтарящите се пристъпи на силна тревожност (паника), които не се ограничават до определена ситуация или обстоятелства, поради което са непредсказуеми.

Както и при другите тревожни разстройства, основните симптоми варират по интензивност при различните пациенти, но често срещани са: внезапен пристъп на сърцебиене, болка в гърдите, чувство на задушаване, световъртеж и чувство за нереалност (деперсонализация).

Почти неизменно се среща вторичен страх от смърт, от загуба на контрол или от полудяване.

Отделните пристъпи обикновено продължават няколко минути, но понякога и по-дълго; честотата на пристъпите и ходът на заболяването също са твърде променливи.

Пациентите в пристъп на паника често изпитват нарастващи по интензивност страх и вегетативни симптоми, достигащи своя максимум на върха на пристъпа. Ако това се случи в определена ситуация - в автобус или сред много хора, пациентът може в последствие да избягва такава ситуация. По подобен начин, честите и непредвидими пристъпи на паника водят до чувство на страх от оставане сам или отиване на публични места. "

Това са психиатричните определения за двете диагнози.
Ако трябва да ви дам отговор от психотерапевтична гледна точка, когато се касае за тревожна личност се слага ПР, когато се касае за хистерична личност - психосоматично разстройство. Симптомите са сходни и за психиатрите няма никакво значение кое от двете ще е, но вторичната психологична печалба от симптома е с различен смисъл, съответно симптомът при едното върши една работа, а при другото друга. Така симптома е носител на различни ползи. Това разграничение се прави от психотерапията, защото терапевтичната цел при едното и при другото е различна.

Благодаря Ви за отговора.
Психиатричните определения съм ги чела из интернет пространството и именно от прочетеното там беше продиктуван въпроса ми. Принципно имам всички симптоми на ПР и тревожността при мен надделява над хистерията, която обаче не крия, че е силно изразена при мен....
Аз не искам да подлагам под съмнение компетентността и възможностите на моя психотерапевт, но ако при мен наистина се касае за ПР, а не за психосоматично разстройство то да разбирам, че може би ме води в грешна посока ли?  Открили сме провокаторите за това разстройство и работим върху тях...., но да не се окаже, че губя ценно време и разходи..

Г-н Тодоров,
Защо не ни предложите списък от примерно 10-20 книги по приложна психология - независимо на какъв език? Желателно е да са научно издържани - не разни еквилибристични озарения на някой ботсуански репортер, втълпил си, че има какво да каже по психология. Просто много дезинформация и шарлатания има в тая област... 

"Принципно имам всички симптоми на ПР и тревожността при мен надделява над хистерията, която обаче не крия, че е силно изразена при мен...."
Това сама трудно можете да определите. В психотерапията хистеричното не е със същото съдържание което се влага разговорно.
Не се притеснявайте за посоката на терапията си. От вас зависи в голяма степен дали ще спечелите от процеса, или ще бягате от него. Терапевта е този, който ви "превежда" информацията, която му давате на разбираем за вас език, а посоката се определя от двама ви, като един от основните въпроси който често трябва да чувате е  "от какво имате нужда?" Посоката на терапията се определя от вашите нужди.

За книги 10-20 са много. Ще ви кажа две, които са на достъпен език. Проблема на сериозната литература е, че е пълна с терминология. Така стават трудно разбираеми и захвърлени много бързо.

Пиер Дако - "Съвременните открития на модерната психология"
Фриц Риман - "Основни форми на страх"

В първата автора опитва да обясни дълбинната терапия с много примери от практиката си и на достъпен език. Малко в повече ми идва на мен плама с който обяснява, но иначе опита да се обясни психоанализата и дълбинната психотерапия е доста сполучлив.
Във втората е направен разбор на четирите типа личностни акцента и характерните страхове, които са под повърхността на това, което съзнаваме. Обяснено е как всеки един тип се справя с агресиите си, биографията, която го предопределя да е развит в един или няколко типа, както и терапевтични насоки.
Все пак с книги човек не може да си проведе сам психотерапия. Добре е да знаете това. Някои терапевти се опитват чрез книги и техники да провокират самопомощ у хората. Например Носрат Песешкиан - "Психотерапия на ежедневието". В нея има така да се каже стъпки, които човек сам може да направи за структурирано самонаблюдение и някаква промяна на гледната точка. Но и при най-добро желание може да стигне само до някъде.

Именно точно това ме притеснява най-много, че психотерапевтичния формат трудно се случва, като че ли на моменти усещам как буксувам ... Някакси ми е трудно, след като толкова много години съм подтискала всички емоции в един момент да ги отключа..., те са така здраво блокирани, че чак се плаша от себе си на моменти. Но знам, че ако продължавам да живея в тези капани няма да стигна до никъде и ще продължавам да страдам и да си произвеждам тези страшни симптоми. Мислех си, че поне като преборя страха от паник атаките те ще спрат да ме навестяват, но уви и това не се случва, снощи отново трябваше да прилагам цял час диафрагмено дишане, за да не „получа инфаркт”   :).  Но както е казал Айнщайн : „Не е възможно да излекуваш нещо със същия ум, с който си го създал”,  така че има още много много да работя върху себе си...

 :)

Zdraveite , az sashto sam s PR...prijatno mi e da obshtuvam s vsi4ki , no  izkam da popitam imali tuk v foruma ot Varna , za da se zapoznaeme i sreshtnem obmenim usmivki i bolejki :)prijaten den na vsi4ki!

И аз съм от Варна и бих се радвала да се запозная с хора със сходни проблеми. Може да си сформираме даже група за психотерапия при г-н Тодоров, ако разбира се той ни одобри...... :)

zdravei da tova e strahotna ideja ..vednaga bih se vklu4ila v grupata ...

zdravei obyrkana prijatno mi e :), s udovolstvie bih se vklu4ila   v grupova terapija kazvaite kade se namira ?

Ето ви информация за групова терапия:

http://ttodorov.alle.bg/news/panic-atak-group/

Blagodarja vi !

Господин Тодоров,

по каква схема е най- добре да се прекрати употребата на Ривотрил? В момента вземам половинка от 0.5 мг и много искам да се пробвам без него, бих Ви била много благодарна ако ме посъветвате как да постъпя.

На този въпрос може да ви отговори само психиатър. Аз съм психолог-психотерапевт. Попитайте психиатъра, който ви е назначил тези медикаменти.

Мая, не знам от колко време го пиеш Ривотрила, но не бива изведнъж да го спираш, защото внезапното спиране, може да се окаже като бумеранг и после става още по-лошо. Най-добре е лекуващият лекар, който ти го е изписал, да ти напише схемата за спиране...

От много време го пия, и да зная че не трябва да се спира изведнъж... Аз нямам психиатър, не посещавам такъв вид специалист. Благодаря все пак за отговорът :)

    Принципно не е редно да черпиш информация от хора, които нямат образованието за това, но аз пък имам опита. Спираш Ривотрил 500 както си го и започнала, но по обратен ред, твърде възможно е да си забравила първоначалната си схема. Можеш и по тази схема(но тя бе моя, не съм сигурна,че е добра за всеки пациент):

7 дни сутрин - половинка    - обед нищо             - 16ч.  - половинка
4 дни сутрин - четвъртинка - обед четвъртинка   - 16ч.  - четвъртинка
4 дни сутрин - четвъртинка - обед нищо             - 16 ч. - четвъртинка
3 дни сутрин - нищо           - обед нищо             - 16 ч. - четвъртинка

и после... усмивка :)

Благодаря за отговорът Кадифе,

аз в момента пия само една четвъртинка вечерно време, заначи съм на няколко дни разстояние от спиране ....аз мислех да пия няколко вечери през вечер по четвъртинка и накрая нищо..., но ще се възползвам от съветът ти! Благодаря още веднъж! sky

Г-н Тодоров,
От икономическа гледна точка психотерапията "услуга" ли се води (казвам икономическа, защото не съм запознат с разните там данъчни и пр. определения)?
Ако е услуга, хайде, да не е "здравна", какви са Вашите лични наблюдения при получаване на услуга. Поне моите са, че по-скоро правилото е да се заплаща след получаването на услугата. Не напразно, бих потретил - получаването. Получава получателят услуга - плаща. Колкото трябва. За да се изразя по ясно - шият Ви костюм. Ще стане готов след около седмица. Трябва ли преди да сте получили услугата и да видите резултата от нея, да ходите всеки ден и да плащате?
Защо терапевтите у нас се придържат именно към последния модел. Каква е гаранцията, че клиентът ще получи услугата, за която се е обърнал. На какво разчита терапевтът - че клиентът просто ще започне да посещава друг?

Вие сте в сериозна заблуда. Клиента не получава услуга, ходейки чат-пат на проби, както за костюм и накрая да смъмри шивача, че му е плитък чатала. Психотерапевтичната работа или услугата звучи по следния начин:

Клиентът: Искам да ми партнирате, докато се опитвам да променя някои неща в себе си
Терапевтът-партнира.

В случая самия клиент си дава услугата, а терапевта му помага да го направи по-лесно. Така човекът от вашият пример се учи, как да си шие костюми сам, под супервизията на "шивача".
Няма никой да ви свърши работата. По тази причина вие може да отлагате постоянно собствената си промяна /което е и идеята на симптомите, защото те са алтернатива/. Терапевта не дава нищо на клиента си, той отнема. И то отнема много ценна .... за съжаление илюзия. И е работа на вашият партньор да ви насочи от желанието ви някой да ви ушие костюмя до разбиранет,о че всъщност шивача на вашият костюм ще сте вие и то по такъв начин, че да не извика вашата реакция: "майната ви шивачо! Отивам при друг дето няма да ме кара мен ами той ще ми го ушие!" Проблема е, че костюма наречен личност, може да бъде ушит само от вас.

Т.е. възможно е клиентът да отлага "промяната" примерно 10 години и за да не насилва "партньорството" на терапевта за този период (а и за да спастри, хммм, 10-15 000 лева), може и да си спести терапията? Един вид, при калпава работа, калпав е панталонът?  ;) И калпави партньори, пардон, шивачи няма?  ;)
Между другото, ако един човек е затворен в да речем концлагер и получи ПР, каква личностна промяна е нужно да направи?  ;) Моля, не прибързвайте да ме упреквате в ирония и гняв. Имам предвид ролята на социогена (терминът не е мой!). Или по-простичко - в болно общество - как да има здрави душевно хора. Едва ли е възможно да бъде променен светът, за да ни е добре на нас, ама просто не виждам каква е тая личностна промяна, дето уж не я искаме?! Като се замисля - не крада, не мамя... Т.е. трябва да се променя като почна ли, нещо не разбирам? Пак по-простичко - "събереш ли се вълци, трябва да виеш с тях..."
Следващия път трябва да питам моя терапевт - дали да не взема да крадна нещо от някъде, че да се променям, стига с тая съпротива.  ;) :D

Да има доста гняв у вас. Това да разберете е работа на вашият партньор. Шивача се сменя когато виждате, че и един бод не можете да направите за собствения си костюм под неговото ръководство. Има и калпави шивачи искам да кажа.
Относно концлагера можете да попрочете кой и как е създал екзистенциалната терапия.

"Виктор Емил Франкъл (на немски: Viktor Frankl) е австрийски невролог и психиатър, роден във Виена на 26 март 1905 г. и починал на 2 септември 1997. Той е бащата на логотерапията и на екзистенциалния анализ. Книгата му „В търсене на смисъла” за първи път публикувана през 1946 г., отбелязва живота му в концентрационния лагер и описва психотерапевтичния му метод за намиране на смисъла на живота във всички форми на съществуване, дори и у най-мизерните и пропадналите, и по този начин да открие причината за продължаване на живота. Франкъл е една от най-видните личности в екзистенциалната терапия."

Това е само откъс.

Да, така е. Има гняв у мене, признавам. Как мислите, от какво е? Какво се крие зад него? За да Ви помогна, не е неудовлетворение... Познайте?   ;) :D

Имате си терапевт - хванете тази нишка, дори и гнева да е насочен към него. Не се знае каква фигура е за вас той и какво проектирате в него.
Врачките са следващата, в ляво :) Аз не гадая.

Какви са тия дискусии вие да не сте невротици ? :D

Stareternity оставам с впечатление, че от доста време ползваш услугите на твоя „шивач” и ми е интересно той не ти ли сподели колко време ще ти е необходимо, за да „усвоиш занаята”.
Аз също не получавам такъв отговор....... Чувала съм за доста хора, които ходят продължително на психотерапия и дават сума пари, без да има резултат от терапията....
Г-н Тодоров колко време е необходимо на един психотерапевт, за да прецени и даде прогноза ( приблизителна) - колко средно сесии са нужни за решаване на проблемите на клиента му?

Това е трудно да се каже по няколко причини. Първо клиента не е в състояние да знае какъв проблем има всъщност. В някои случаи това знание минава през главата му, но той бързо и тревожно го отхвърля. Неговата заявка за работа е винаги по отношение на симптомите. Тази илюзия скоро отпада и човек вижда всъщност пред какво е изправен. За колко време всеки би могъл да се справи с действителният си проблем никой не може да каже. Зависи от тежестта на проблема, от способностите за справяне, аке те липсват трябва да се "отгледат" първо, зависи от терапевта, метода връзката между двамата. Има много неща които се случват в процеса на работа, в динамика и те не могат да се предвидят.  По-структурираните методи, които разполагат с някакви схеми опитват да определят колко време отнема горе-долу минаването през терапевтичната схема, напр. 10 -20 сесии. Психодинамичните терапии не се придържат към схеми. Там въпроса стои така: психотерапията на човек продължава до края на живота му и въпроса е, колко време от този период ще има нужда да я провежда с помощта на психотерапевт и от кой момент той ще си стане психотерапевт на самия себе си. В крайна сметка терапията приключва като няма какво повече да си кажат.

Аз съм чел за този модел - да речем в нигата Х, написана от терапевта У като пример се споменава за клиент с "богат опит" от различни терапевти... И тук авторът обикновено се захваща и за обикновено кратък срок - опс! Какъв е изводът? Първо - един циничен коментар би бил, че до този момент клиентът един вид не е "искал" да бъде излекуван. Какво, внезапно при нашия автор ли е проискал? Второ - школите, към които са се придържали предишните терапевти просто не работят (за становището по отношение на "чуждите" школи, ония от които не е съответният адепт, има много писано - от благосклонна ирония до пълно отрицание. Следователно има и неработещи такива. Значи важно е клиентът да има информация за съответната школа - сам трябва да си направи труда да потърси информация. Трето - всички шоли работят ?!, или почти всички - тогава явно терапевтите, при които е попадал клиентът, са а) не добре подготвени б) "самонакичили се" "специалисти" в) просто не им се удава тази дейност Четвърто - интересно какво е становището на официалната медицина по въпроса, т.е. защо примерно мене от поликлиниката ме пратиха на психиатър, а не на психотерапевт (дотогава, признавам, не правех разлика между двете)
Доколкото съм наясно примерно тези от школата на нервно-лингвистичната психотерапия твърдят, че не е нужно (а и невъзможно на практика) да се търсят причините за съответния конфликт (действително ако те се коренят някъде в по-далечното минало, човек просто може да ги е "забравил", да не си дава сметка за тях); дори едва ли не за пределно кратък срок "разрешават" проблемите на клиента.

 :)

Няма нервно-лингвистична школа. Има нервно-лингвистично програмиране, което е префърцуненото наименование на условния рефлекс на Павлов с храната, звънеца и стомашните сокове.
Що се отнася до психотерапията, особено психодинамичната такава, ние не говорим за забравени спомени, а за непреживени аспекти на психичния конфликт, изтласкани чувства, адаптиране към неблагоприятна среда в детството и т.н. Няма бързо лечение, иначе има много книги, които това внушават. Няма как да стигнеш от 1-вия до 10-тия етаж, без да минеш през междинните, дори и с асансьор. Разликата в школите и времето не се корени в това коя по-бързо "оправя", а коя какво "оправя".  Докато едните си поставят едни цели, другите се насочват към други. В терапията клиента сам определя целта към която да се стреми. Терапевта му помага да си я формулира.

 :)

Аз от първия етаж съм свикнал да стигам направо на десетия. Който спира на всеки, излиза и пак влиза - но проблемс.  ;D
Дали е школа, или не, г-н Тодоров, предполагам, Вие си знаете най-добре! ;) За справка - EANLPt European Association for Neuro-Linguistic Psychotherapy.  ;) :D

Аз нямам „богат опит” с психотерапевти и не искам и да изграждам такъв, понеже спадам към онзи тип „болни”, дето искат да се „излекуват”  :) Нямам идея от коя школа е моя избранник – специалист в тази област...
На 10-ия етаж няма ли площадка за хеликоптери?  ;D Пожарът е на 10ет и ние не трябва ли там да го гасим? Инсталацията е дала на-късо и ние ще я сменим, но само на 10ет – демек където се е появил проблема. Ще я монтираме по-здрава, за да не се появи отново пожар. Защо ни е нужно да обикаляме по-долните етажи?
Не знам вече, но все си мисля, че трябва да спра да се ровя назад из годините и да тръся причините за грешния ми модел на мислене към днешна дата, а че трябва тук и сега да коригирам тези бъгове..Аз месеци (години) наред мога да си споделям с терапевта за моя живот, но това мога да го сторя и с приятелите си на по чаша уиски примерно и ще ми е по-приятно и евтино  ;D

  Вие сте традиционалист! Мога пък да си представя как бихте се възмутили, ако станете жертва на пикапьор/ка :)

  "Тук и сега" бъговете се коригират  само с медикаменти и пак си даваш бъгове, но  не ти пука. А богат опит с терапевти имат предимно тези, които не искат да се излекуват.

Здравейте!От много време ви чета,но не съм коментирала...Минала съм през почти всичко(надявам се),паническо разстройство,различни фобии,мании,магарии,паник атаките почти всеки ден са със  мен ,но съм им свикнала вече,и от всичко най-много ме притеснява вече само едно--незнам от какво е ,избива ме едно напрежение в главата-една жега  имам чувството че 6те ми гръмне главата(от притеснение ли е,от напрежение ли е?)...Моля ако някой от вас е усещал нещо такова ми пише.Правила съм скенер на главата и всичко е наред,знам че е нещо на нервна почва,но дали от това може да ми стане нещо по страшно(тръгва от тила на горе по главата)...Благодаря ако някой реши да  ми пише   love

Pami, мило невротиче,
щом и до скенер си стигнала, и пак не са ти открили нищо,
просто се опри на малко здрав разум, че ти няма нищо. Колко хора често имат най-различни болежки, които обаче си минават и просто не им се връзват - дали ще пият аспирин за глава, или друго, те си знаят. И аз съм имал случаи, но не знам доколко са като твоя - чувствал съм, че ще ми се пръсне главата - когато съм четял псевдонаучни простотии, вместо да ги захвърля на момента и да тегля една на авторите им. Днес например цял ден ми беше "бясно", щото водех вътрешни диалози, напатил се от прочетената напоследък сволоч в областта на популярната?! психология, грешка, на ментърпсихологията - от глупост не съм си подбирал добре четивата. Друг път ми е силно замаяно - оказва се, че е имало пълнолуние или земетресение и т.н. Т.е. не се впрягай и самонавивай с мисловни филмчета-менте. Просто не са верни.

Мерси за отговора.Значи скенер съм си правила защото съм със главоболие от години,което не се влияе много добре от лекарства,А не затова което описах преди малко.Знам 4е е на нервна почва,просто попитах някой дали е усещал същото.А за здравия разум аз си го имам,но е нормално да се притеснявам от някои  неща все пак ...  :)   не съм пила антидепресанти и затова ми беше доста трудно да се справя със вси4ко

Не че ми е работа, ама това да не е мигрена? По-добре да се отзоват дамите във форума. Те би трябвало да са по-наясно. Иначе това си е нещо най-обикновено. Ето защо, Пами, нямаш опасения да се притесняваш от каквото и да било.

"European Association for Neuro-Linguistic Psychotherapy."

Да, там школата е развита в психотерапевтичен метод. В България няма организация, която да покрива обучителните и терпевтични критерии спуснати от ЕАП и съответно не фигурира като метод в БАП.

 :)

Е, ами аз затова и сам ще си чета по тая тема и ще си правя едно друго.
Между другото, за да се позаям с Вас. Гризе ме отвътре, какво да се прави - ще ме прощавате, нали съм невротик  ;) Та: Какво Ви говори името Х. Айзенк?  ;)

 :)

"Между другото, за да се позаям с Вас. Гризе ме отвътре, какво да се прави - ще ме прощавате, нали съм невротик  Wink Та: Какво Ви говори името Х. Айзенк?"

Добре е да четете автобиографията на психолозите, с които искате да се заяждате с мен. Много удобно е да вярваме, че психичните проблеми са в биологията. Проблема е, че биологичните спецове нищо не могат да направят по въпроса.
Интересно ми е, че ме избирате за опонент. На кой ви приличам? С кой човек от вашият живот би ви било приятно да спорите и най-вече да оборите? Кой не ви е позволявал да сте "отгоре" както казват сексолозите.
Разчитам на вас да търсите доводи, които оборват психодинамичната терапия. Колкото по-настойчиво търсите, толкова повече се нуждаете от нея и това ви вбесява предполагам.

Г-н Тодоров, отново манкирате. Използвате любимия си стереотип - отговаряне на въпроса с въпрос/-и. Ако ще иде реч за вярвания в разни неща, вярвайте в каквото желаете  ;) Не съм Ви избрал за опонент, защото не мога да бъда такъв. Все едно Вие да сте ми опонент по информатика  ;) А тия басни за отгоре и отдолу и сексолозите ги оставете за "фантазьора от Виена". Вашата терапия нито искам, нито имам намерение да я оборвам - не я и познавам, нито пък ми е работа, не знам и как стигнахте до извода, че целя това. Ако въобще съм искал нещо, то е да цитирам нещичко. То е в пряка връзка и с направено емпирично изследване, свързано с името на една Скандинавска столица. Ето, отново Ви подсказвам, пардон, заяждам  ;) А Вие сигурно пак ще се направите на "ощипана мома".  ;) ;D sky

Има няколко терапевтични варианта. Именно за това психотерапията е пъстра, така както е пъстър света. Най-трудното решение е, че човек трябва да променя себе си, а най-лесното е че нещо ще се случи, някой спец ще го оправи без да се променя. Тук всичко зависи от факта до колко човек е готов да преглътне горчивата истина и доколко не е. Колкото повече не е готов, толкова повече се насочва към методи които не се занимават с миналото. Защото там има травма. Човек иска да забрави травмите, а не да ги разработва. Но тези ситуации в миналото винаги ще действат, като котва и какъвто и "двигател" да си сложи на своята лодка, няма да направи и метър напред, освен да пени водата зад себе си стоейки на едно място. В краен случай ще прави съвсем леко отместване, което не задоволява психодинамичните школи. Там целта е друга. Понякога няма смисъл да се работи с миналото, защото така или иначе травмите които са трасирали пътя на човек се пазят толкова упорито, че не са достъпни. В тоя случай психодинамично не може да се работи със всеки. Една от причините е защото самият човек отхвърля това или ако усети "бяга" от такъв процес несъзнавано. Така човек често не намира причина за състоянието си в себе си, а в другите, в обстоятелствата, в света, обществото и т.н. Такива хора са наречени с етикета психопатни, което означава определено формиране на характера. Такъв човек отива там, където няма да изискват от него такива работи като ретроспекция и осъзнаване. Такива личности търсят само неща които да препотвърдят позицията им и яростно се съпротивляват на всичко което би могло да подскаже че проблема е в тях.  Тъй като психотерапията е доброволен процес избора се прави от всеки. Но разликата между човек лекуван с КПТ и психодинамична терапия е много голяма. В единия случай човек е получил оръжие в ръцете си за да се бори с ПА, а в другия променил себе си, опознал е себе си, променил е това което е успял, а останалото е приел. Така е успял да е в по-голяма хармония със себе си живееки в реалния свят. За това, както и да звучи психотерапията е израстване, личноста извървява път, който е нямала шанса да извърви и трупа ценен опит ако е мотивирана да го направи обаче.

Господин Тодоров,
да разбираме ли тогава, че ако пациента съдейства изцяло на терапевта и прави и следва всичко което му се препоръчва в крайна сметка ще настъпи пълно "излекуване"? Или най- вероятно е доста индивидуално, но ако трябваше да се наемете с прогноза или говорейки от Вашият опит колко процента от съдействащите пациенти постигат пълен успех и никога не се връщат в кабинета на терапевта?
А относно психопатите, аз определено съм един от тях, но с избирателна пропускливост. Което ще рече, че - да аз често обвинявам държавата, хората в тая държава, местната управа и т.н за много от причините които ме фрустрират. Интересното обаче беше, че когато съм живяла в чужбина и тия неуредици там просто не съществуваха аз много бързо се подобрих и заобичах пак хората, улиците и слънцето?!

Всичко е много индивидуално. Проблема не е в средата а в адаптацията ни към нея. Не знам какво визирате под пълно "излекуване". То болест няма има развитие на личността. Терапията се намесва в един кратък отрязък в човешкият живот и после я няма, но развитието на човек си продължава. Често се случва човек с психотерапия да преодолее даден етап от живота и да навлезе в друг. Там да се сблъска с други трудности които не може да прекрачи сам и пак се връща в кабинета за да прекрачи и този етап. Естествено много за кратко. Изобщо думата "съдействие" не ми харесва. Терапевта съдейства на клиента. А клиента работи и то яко. Представете си, че възпитанието гради у човек определени способности. Когато обаче някои способности в някой етап не се изградят така, че човек след време да се справи с предизвикателствата пред, които се изправя, в терапевтичната среда сяда на "учебната скамейка". Така терапевта заема тази част на "родителя", която е липсвала на човека - понякога строг, понякога обичащ, понякога изискващ и т.н. Така в терапията човек започва да развива нещо, някак почвата става благоприятна за точно това. Е, може и да не стане. Но това е идеята. Терапията е, като едно повторно възпитание запълващо липсите и доста по-трудно. Защото е много по-лесно на едно дете което е жадно да учи и един възрастен който вече е научил някакъв модел.
На въпроса за процентите - 100% надграждат разбирането за себе си, но всеки стига до различно място. За някой една малка промяна в гледната точка за нещата е предостатъчна, други имат нужда от все повече и повече ... и стават психотерапевти  :)

И аз така смятам. Това е т.н. социоген. Не е възможно да си затънал в блато и да се правиш, че всичко е розово. Не е и възможно да се "нагодиш" според блатото. Все пак си е блато. Не знам за другите във форума, но на мене ми се струва, че живея в блато. Поради ред причини. Който не ги забелязва, значи е сляп. Който се прави, че всичко е О.К., значи манипулира останалите, просто е един от "заблатяващите". Който наистина живее без конфликти със себе си - искрено му завиждам и бих се радвал да се поуча от него. Такъв като последния ми се струва, че е редно да е свестният психотерапевт. Такъв, който вече е терапевтирал собствената си душа.
Мисля, че делото на невротика е в собствените му ръце - като барон Мюнхаузен трябва да се самоизвади от блатото, в което е затънал. В тази му дейност е добре да бъде подпомогнат от психотерапевт. Въпросът обаче е: към кого да се обърне клиентът? Ако има болен зъб и е нужно да избира измежду 300 дентални "школи", между представителите на които не рядко явление е осмиването и обявяването на останалите за "ментета", видите ли, "мойта зъболекарска школа е най-добрата, при другите ще останете без зъби", как да постъпи пациентът? Ако подозира, че зъболекарят си е закачил гръмко табелата "специалист по дентална медицина", а де факто притежава слаби познания по нея, ако е и с "развалени зъби" - как да постъпи клиентът? Ако за зъболечението лекарят не може?! или не иска?! да заяви никакви разумни срокове (не е имал досега пациенти и не притежава дори приблизителна статистика?!), ако накрая не би се посвенил да заяви (след като редовно си е прибирал парите), че пациентът примерно не е искал да му бъде излекуван зъбът или пък че "се е съпротивлявал" и прочее, чакайки "в паяжината си " за "следващата жертва" - как да постъпи клиентът? Ако някой от вас е такъв клиент, как би избрал своя зъболекар?
queenmaya23, има такава сттистика. Но тя е правена в нормалните държави. Кое в нашенската тиня е нормално, че и статистика да дириш? Разширявам подсказката си от предишния пост - столицата е Хелзинки  ;)
И нова подсказка - кой е тоя "гуру" на психологията и прочее, за когото се твърди "наличните данни сочат, по-скоро че въведените от ... понятия нямат определено научно съдържание и се отнасят към областта на поезията и фолклора" и "нееднократно прибягвал до фалшификации, разказвайки за ефективността на използваните методики".
Кой ли е той? Откъде ли преведох тези цитати?
Аз не желая подобен терапевт да ме "терапевтира", предпочитам да е човек като Айзенк или Курпатов...
А иначе г-н Тодоров е начетен мъж. Само че не всички българи живеят в столицата, а и за колцина нуждаещи се е познато името му. За качествата и успехите му като терапевт, нека да говорят клиентите му.
Та такива ми ти работи - не е лесна задачата на клиента, г-н Тодоров, никак даже. Самият клиент не си дава сметка какво точно го "мъчи", пък камо ли терапевтът с "приказки" и подпитвания ще разбере. Вие сам твърдите, че понякога тези травми не са достъпни. А как стават? Как терапевтът получава "достъп" до тях - с разпити ли? Дайте пример от собствената си практика - ще бъде наистина прието с апломб. И ако може, без разни родови травми, майки и бащи, насилвания, анимуси и аними, че от тях ми се повръща  ;)  love3

От моя психотерапевт знам, че именно тези които отхвърлят всички останали направления освен своето собствено "не стават".

Ето за тези коиото знаят английски няколко признака по какво може да се познае калпавият терапевт:
http://www.goodtherapy.org/blog/warning-signs-of-bad-therapy/

Аз не зная защо ме определяте на адвокат на някаква школа. Самият аз съм завършил две и гледам към трета с едното око обаче, че съм уморен вече. Едната е дълбинно-психодинамична, а другата структурирана и кратка във времето.

Има две посоки на работа:

1. Как клиента да заживее по-добре въпреки проблематиката си.
2. Как клиента да въведе промяна в психичния си конфликт.

В психодинамичната терапия всеки стига до някъде. Няма човек който напълно да е осъзнал своя несъзнаван психичен конфликт. Винаги една част остава скрита. В този смисъл ако клиента е подходящ за психодинамична терапия и успее да навлезе в сериозно самопознание, такова че да даде отражение в начина му на живот и преживяване на себе си и света е - ок. Ако не може - по т.1.
Вие търсите рационално обяснение на ирационален конфликт - чувства, преживяване, страхове, емоции .... Психотерапията работи не с рационални, а с ирационални съдържания. Е ако тях хич ги няма .... с каквото има. Общо взето всеки терапевт работи с това, каквото му поднесе клиента.
Какво значи "живея в блато" ? Ми излезте. Вече не сме в желязната завеса. Аз имам десетки познати, които предприеха адекватно на нуждата си поведение и напуснаха страната. Разбирате ли, че тук проблема не е, че сте в блато, а че не правите нищо за да промените това. Проблема е в липсата на адаптивен отговор, който да задоволи вашата нужда. Когато един човек е вперил поглед в "блатото" навън, печели нещо много ценно - не вижда "блатото" вътре, а това го спасява от тревожност.  Така чистосърдечно вярвайки казва, че при него всичко е наред - проблема е някъде си.
Това е нормална психологична защита и добре, че я има. Че какво да си каже лисицата, като не стига гроздете? Че е сладко? По добре е да завърти реалността така, че да се справи със тревожността която идва след фрустрацията. Тази лисица ще търси от девет кладенци в десетия доказателства че е кисело гроздето и ще се съпротивлява на всяка възможност която може да и подскаже, че е сладко. Рационалното в впрегнато да работи за ирационалният конфликт.
Такива защити има още доста. Част от поведението на човек е винаги да търси причина извън себе си, а в краен случай може и в себе си, но поне да е извън психиката. Например в тялото е по-позволено. Така човека, който се е натоварил със задачата да бъде "локомотив" не е виновен, че дърпа 100 вагона. Проблема му е във високото кръвно. Ама високото кръвно е просто адаптивен отговор на неговото поведение. И кое да променяме в случая? Поведението или адаптивния отговор. Всеки симптом е адаптивният отговор на дадено поведение, преживяване, събитие ... Симптомът винаги е уместен и винаги на мястото си. Погледа трябва да е в друга посока. Представете си дадено поведение да не предизвиква симптомите които са адаптивни? Така можете да си опечете ръката която без да искате сте сложили на печката без да разберете, ако я няма болката от изгаряне. Така симптома "бие" алармата че се случва нещо нередно. Ако аз не мога да усетя и преживея факта че живота който водя ме задушава, първото нещо, което ще направи психиката е да спусне симптома от психиката в тялото. Ето ви я буцата в гърлото и задушаването.  Вместо човек да се бори за "въздух" и лично пространство в общуването си с хората например които го задушават, той продължава да е същият в контакта с тях /много е важно човек да си остане такъв какъвто е, защото всичко останало е създава силна тревожност/, но започва да се бори за въздух в буквалния смисъл, защото не му стига в буквалния смисъл. Проблема е изнесен в тялото и опита е да бъде решен там. Аз като терапевт с кое да се заема според вас? С техники за дишане при задушаване, или в това да настъпи равновесие между клиента и хората или нещата които му "отнемат въздуха"?  Така човек разбирайки за действителния си проблем изпада в сериозна тревожност. Това е много труден етап - да се разкрие работата която върши симптома. Преди това терапия няма обаче. Тя започва след това. При някои и не успява да започне. Тогава ще учим техники за дишане. Няма как.

Това с адаптирането пак не ми се изясни. Как де се адаптирам към блатото, като не искам блатото да ме дърпа надолу? Как да се адаптирам, че като тръгна да пресичам всеки се опитва да ме прегази, как да се адаптирам към некопетентността на различни професионалисти от различни области? Как да се адаптирам към това, че хората си гледат в краката и не виждат по далеч от носовете си, че не могат да ти кажат едно усмихнато'' Добър ден''? Как да се адаптирам към неща, които хора от запада или отвъд океана приемат за назадничеви, бушменско поведение?
 И ако не мога да се адаптирам да сменя обстановката? Ами не мога в момента, а и не искам, не искам цял живот да бягам, а ако остана съм безсилна да променя толкова закоравели проблеми. Не мога да променя света или по- точно хората тук в България, значи че вината е моя, аз съм ненормалната. Но какво е да бъдеш нормален?
 Хайде давайте, тук сте все хора с интелигентност над средната- моля дефинирайте думата нормален...

Нормален е много сложно понятие. Кой е нормален се определя чрез сравнение с другите- който не отговаря на стандарта наложен от мнозинството е считан за „ненормален”.
Когато някой страда от психоза и чува звуци казваме: „Той тоя е ненормален, щом чува звуци.” Защо чуването на звуци е признак на ненормалност? Защото мнозинството от хората не чуват звуци.
Обаче тук идва въпросът: „ Ако на земята живееше един единствен човек и той страдаше от психоза нормален ли е той?” Да-тъй като той сам си е стандарта.
В този смисъл няма нищо ненормално и нищо нормално.

Според мен „нормалното” решение за блатото е първо да решиш щом излезеш от него къде ще отидеш и второто е да направиш всичко възможно за това.

Vladimir
но защо нормата трябва да се определя от мнозинството? Както знаем мнозинството са не само грозни но и глупави хора, защо нормата не се определя от една шепа, една шепа, но избрани хора?

Това че човек чува звуци, не е непременно знак за лудостта му. Те и микровълните са невидими за нас-мнозинството, но това не означава, че те не съществуват. Представи си някой през средновековието, в опити да обясни на селяните съществуването на електромагнитното поле, какво биха си помислили те за него?

А откъде знаем, че някой не ни причислява нас към грозните и глупави хора?
Всичко е въпрос на гледна точка-"Разни хора арзни идеали". Но по-важното е да бъдеш себе си въпреки чуждите констатации, защото както те имат своето мнение кое как трябва да е така и ти имаш своето и ако те не зачитат твоето не би трябвало и ти да зачиташ тяхното.

Имам предвид гласове като например че някой те вика-а и тези звуци не могат да бъдат улавяни от ушите.
Както и да е-важното е че няма нормално и ненормално и затова човек трябва да бъде себе си във всеки аспект от живота.

Аз например макар че съм мъж не обичам да пия бира. Не ми харесва вкусът и-горчив е и наподобява пикня, гадно ми е. И когато излезем с приятели и седнем някъде и те си поръчат бира аз си поръчвам Спрайт защото това ми хресва. Ако някой попита защо не съм си поръчал бира казвам: "Не ме кефи бе човек." и така. В 95% от случаите разговора продължава до тук. Рядко някой е толкова прост, че да ме упрекне заради факта че не ми харесва бира. А и да ме упрекне кой има проблем в случая-Аз че пия каквото ми харесва или той че се опитва да се наложи?

И аз съм така - изключително рядко пия алкохол - просто не го харесвам. Понякога малко вино или Бейлис.
Там е работата, че май ние сме нормалните. Които май-май си мислим, че може и да не сме или пък т. н. нормални биха ни нарекли другояче. Т.е. как се нарича тоя, който си мисли, че нищо му няма и че е нормален, живеейки в ненормална държава? Е, кой всъщност е нормалният? Това, което се случва на човек като мене е по-скоро нормална реакция на ненормалността наоколо. Не мога да пия ракия, и не искам, не мога да слушам чалга, и не искам, не мога да крада, и не искам, не мога да смуча пари от хората, мамейки ги безочно, и не искам. Какво, за да стана "нормален", да започна ли?
Може и да не са там причините за моята невроза, може де факто да са част от "конфликта", може и тия ми забележки да са в резултат на "невротично" възприятие, но все ми се струва, средата на обитаване е твърде важен фактор.
Та колко е права queenmaya23, колко много е права - потоци, лавини от коли - аз живея в центъра - това ли е нормалната, човешка среда на обитаване? Да продължавам ли?
Аз самият подозирам какъв може да ми е проблемът. Но доста вероятно е и да се заблуждавам. Не знам дали и на моя терапевт му е ясно - всеки път продължава да ме разпитва и разпитва - явно дири...  ;) Добре че не си пада по мистиката, че съм й лют враг.

Stareternity
ние просто сме трябвали да бъдем родени поне 3 века по- рано. Имам чувството че само ти разбираш това което пиша, и само аз разбирам написаното от теб. Без да ти изопачавам думите.. Брилянтните мозъци работят по един и същ начин  :)

Не искам да прозвуча като самохвалещ се политик но това от което се оплакваме в нашата държава го има навсякъде и винаги го е имало-и едно време и сега.
Бедност, престъпност, прсотаци, тъпаци, продажни политици-това го има навсякъде по света. България не е нещо по-специално от другите страни. Освен това го е имало през всеки един исторически период.
Аз не разбирам защо българинът често изкарва нещата така сякаш живее във възможно най-лошата страна.

Владимир,
като попътуваш малко из чужбина ще намериш отговорите на тези въпроси

"Но какво е да бъдеш нормален?"

Това е утопия. Всеки има различни варианти на нормалност. В крайна сметка ако уникалността не влиза в разрез със средата човек не преживява конфликт, или е сублимирал голяма част от него. Давам ви пример - работех дълго време с един алкохолик, който в крайна сметка си отвори казан за ракия. Сега кара мерцедес. Друг пример - жена която нямаше никакви механизми да въведе нормите които обществото изисква от всеки един за да го "приеме" - започна да се занимава с изкуство. Нейните норми дойдоха от изискванията на изкуството. Така основната цел е човек да изгради равновесие между собствения си вътрешен психичен свят и социалния. Казвате че човек не може да промени света и сте права. Т.е. само едната част от уравнението подлежи на промяна. Въпроса е мога ли да прежаля до някъде моите нужди и се съобразя със социалното и до къде. Ако не мога да понеса задръстванията в столицата мога да стана хижар в родопите. Там "България" е друга. Така човек или ако не може да направи компромис със себе си отива там където средата не влиза в такъв разрез, или се научава да търси "Родопите" в собствената си психика. Имам предвид начина на мислене който ще му достави същото усещане.
Все пак не бива да забравяме че за едно дете първото "общество" е семейството, а първата му "родина" е дома. Това е неговия свят и какво отношение ще развие към това и как ще напълни със съдържание тези понятия зависи от неговия опит. Имал съм пациенти при които в семейството всичко е било идеално. Като в балон, който родителите в стремежа си да дадат най-доброто на детето са го предпазили от здравословна "лошотия". Например никога не се карат пред него, винаги вземат справедливи решения и проявяват разбиране и т.н. Това е много добре стига човек да не се изправи някога пред горчивата истина, а тя е че света е и добър и лош. Така всичко зависи от понятията за правилно и неправилно които човек е изградил. Ако някой с други понятия за нормално заживее вашият живот може да е най-щастливия човек. Реалността винаги се явява като коректив за тези субективни представи.

 :)

Аз съм разговарял с много хора пътували в чужбина. Общувал съм и с много чужденци. Политиците в чужбина също обещават много неща от които после не изпълняват нищо. Там престъпността в големите градове е в пъти по-висока, тук само София може да се мери с тях. Париж и Лондон имат около 200 no-go areas-райони в които дори полицията не ходи.
Единственото което отличава някои страни това е чистотата по улиците и то единствено заради манталитета на хората. В Австрия Германия и Швейцария примерно няма боклуци по улицата защото хората не считат за правилно да ги хвърлят там-не заради глоби или нещо друго. В Гърция и Италия примерно чистоата е на тукашно ниво.
Казват примерно че в Германия заплатите са много по-високи. Това е така. Но цените също са много по-високи-300 милилитра минерална вода е 1,87 евро, кутия цигари е 4,86 евро а месечната такса за фитнес е 44,27 евро.
 http://www.numbeo.com/cost-of-living/country_result.jsp?country=Germany

vladimir
Никой не говори за големите проблеми на една страна, на едно общество. На мен ми е ясно, че тия неща са извън това което един инидивид може да промени. Аз  говоря за дребните неща, тези са които ме дразнят най- много, и не казвайте, че човек трябва да има приоритети и да не се ядосва за дребни неща. Напротив, големите събития, се случват в резултат на низ от много малки такива.  Това че си говорил с хора които са пътували в чужбина и т.н , нищо не означава. Иди поживей и виж каква е разликата. Много ясно че ако живееш в някой забит квартал или емигрантски такъв няма да си с много добри впечатления. Аз съм живяла в 3 държави и съпругът ми е чужденец, така че имам много по- ясна предтава как стоят нещата. Хората са различни повярвай ми. Нищо лично, ако си се почувствал обиден по някакъв начин прости ми!
С риск да засегна форумните патриоти, ще се оттегля от дискусията. Темата е твърде обширна и не подлежи на онлайн дискусии. Дайте да говорим за по- леки неща, както каза Трак да не се вземаме на серьозно...
 sky

Вярно е-темата е много обширна и не и е мястото тука. Иначе от „дребните неща” мен лично най-ме дразнят хора които не само са прости но и се гордеят с това. За съжаление където живея е пълно с такива. >:(

Аз ли криво казах, ти ли криво ме разбра?! Ето, има си чудесен разбор на критериите за нормалност (тоя път без нито един въпрос вътре, йееее  love1).
Имах напредвид наложения и налаган, внушаван стереотип - по медии, автобуси и т.н. - демек, стереотип, в който аз не се вписвам -  на балканския мачо и респективно на балканската дулсинея. А иначе кой каквото ще да си слуша, пие и прочее. Няма лошо. Само да не ми го пуска в рейса, да не ми "мачее" и т.н. Пък и тия мачовци май много са си добре даже - дай им коли и жени  ;) Та и аз искам да съм добре. Изводът е: "налага" се да прослушам чалга, да попържам на глас и други подобни  ;)
А иначе въпросът за социума, у нас и там, за масовото "изкуство", за "промиването на мозъци", за националния характер е много обемист и нито му е мястото да го раздуваме тука, нито наистина се връзва с темата, нито ще е работещ предвид естеството на форума.

 :)

Интересното е, че дискусията се премести в социалното и избяга от личното. Така на практика видяхте как действа този механизъм - да отклони вниманието към неща извън нас. Аз познавам много щастливи хора живеейки в България, дори и да си чупят колите всяка седмица по тия пътища. Когато вниманието е фиксирано върху лошото, което неминуемо присъства, значи човек има нужда да направи проекция точно в този аспект на реалността, за да я преработи и изгради липсващата му половина. Защото света тук и навсякъде е както добър, така и лош.
Както казахме обществото за човек първоначално е семейството. Ако моето семейство е задоволявало всяка моя прищявка, щях да съм много сърдит на обществото, че не го прави. Ако съм имал невероятният комфорт в своето детство, много ще съм ядосан, че обществото не ми го предлага. Ако съм живял в розов балон, сега ще имам нужда от каменна крепост, защото съм се докоснал до живота извън балона итрябва да се пазя. 
Общо взето дори как определяме живота си в средата, в която сме, без значение каква е тя, става за материал за работа, върху нашите несъзнавани мотивации, интерпретации и преживявания.

Не не, нищо не се е преместило. Аз реших да не си хабя енегрията, не тук и не по този начин могат да се дискутират неизчерпаеми теми като тая. Такива хора, чиито коли се чупят и въпреки всичко са щастливи са единици. Без да целя да засегна лично когото и да било, аз винаги съм казвала че глупците са облагодетелствани, за това, че са слепи за нещата които са видими с просто око за останалите. Лека вечер отивам да си допия биричката :)

Господин Тодоров,
не мога да се адаптирам. Ей сега тъкмо чета че пак някаква родилка починала и оставила сираче на 2 години. Като чета такива новини и ми си разтреперват нервите. Какво да правя? Да спра да чета новини нали? В интерес на истината преди около месец си бях наумила да не гледам новини изобщо, така и направих и действително се почувствах по- щастлива, някак си спокойна. Но нали не мога да живея като индианец, искам да знам какво се случва около мен, изтърпях само 4 дни. От днес спирам да чета и гледам новини! Но това  ми напомня на щрауса, нали като си заровя главата проблемът пак ще съществува и именно това не ми дава мира. Това че не го виждам, не означава че не зная, че той съществува...

Владо, ти в коя Германия си бил,че така коментираш с лекота?
В тази,в която аз живях,цените на храната ,а даже и фитнеса са абсолютно същите както тук. С тази разлика,че нашите заплати са в пъти по ниски ;)

Не можах всичко да прочета от начало до край,но също се придържам към коментара на Мима,че не държавата,а хората тук са дразнещия елемент,тяхната култура и манталитет. Докато не се промие мозъка на българина, държавата си заминава.

Мая спри с гледането на новини. Аз отдавна ги прескачам. Наистина там няма нищо положително и радостно,само мъка и нещастие. Аз също много им се вживявам,но моя психиатър ме посъветва от самото начало да спра да ги гледам. доста по добре се чувствам,слушам музичка и си върша нещо в къщи. След което си пускам моите сериалчета,които са доста неангажиращи и никой да не ме занимава :)

Това за манталитета на българина е много вярно. Пример- снощи в училище имаше тържество по случай празника да Християнското семейство. В края водещата помоли всички присъстващи да не бързат да излизат,защото искат да направят презентация на детска книжка с продължение 5 минути. Книгата е написана от внучка на Захари Стоянов, и илюстрирана от нейната 7 годишна дъщеря. Жената излиза на сцената и започва да говори, че използват приходите от тая книжка за помощ на деца от Босна и Херцеговина и изобщо за помощ на деца в неравностойно положение и т. н и т.н Няма да повярвате какво се случва- докато тя си говори всички започнаха да излизат навън, никой не го интересуваше, ние бяхме седнали най-отзад и просто се изумихме , как може да нямат тия хора грам уважение към труда и таланта на тая жена...Просто българина има една овча психология, да си гледа в краката и да не го интересува нищо, та презентацията трая наистина 5 минути, но никой не прояви нужното търпение, ей така от уважение към другите пък и към себе си. И най- смешното беше, че в края тая писателка/поетеса издикламира някакво стихотворение, чийто думи призоваваха младите да не напускат страната си и да се лутат по света, че кат България нямало друга...Аз се разсмях, честно...

Относно гладането на новини, аз разбирам, че те оказват ефект, но не съм по сериалите. Музика слушам много, но и новини гледам. Не мога да живея в 21век и да не съм информирана. Но ще прескоча няколко дни дано се почувства по- добре!

Да стратегията на щрауса не работи особено. Когато такива събития ни влияят доста повече от нормалното /колкото на повечето хора/ истината не е, че сме по-чувствителни. Истината е, че такива моменти ни напомнят на нещо свое. Ако аз преживявам чуждото нещастие като свое, може би ще преживявам моето нещастие като чуждо. Обикновено човек е по-чувствителен към определени несправедливости около себе си, тогава когато е имало несправедливост и спрямо него. Той съпреживява това обаче, не съзнателно, а чрез "лошите" събития, които наблюдава извън себе си. Така има нуждата да подреди целия свят и чувства, че едва тогава ще се успокои, но всъщност неговия вътрешен свят има нужда от подредба. Как може да стане това според вас? Света е и добър и лош, в него има и щастие и нещастие, има добри и лоши новини, има добри и лоши хора, ние самите сме добри и лоши. Стремежа и нуждата да я няма едната половина на нещата /без значение коя/,не е случайна и не е случаен начина, по който тя се преживява, когато се появи. Именно след такива събития, или по-скоро заради начина, по който се преживяват се отключват и епизоди на ПР. Много е трудно да се каже за всички общо, защо преживяват по-различно подобни събития. Това се корени в неговата лична история. Ако се позовем на теорията, човек който мрази хомосексуалистите, повече от нормалното /за повечето хора/ се смята че е така защото има латентен хомосексуализъм и прави всичко възможно да го изтласка, да не го осъзнае. Защото тогава ще има сериозна тревожност. Така всеки един хомосексуалист за него е шанс да изтласка по-дълбоко в несъзнаваното своя латентен хомосексуализъм. Много често такива хора забелязват незабележими за другите "гейски" неща и са много чувствителни по отношение на "мъжките" работи.
Всички маневри на психиката са за да избяга от тревожността. Опитайте да прехвърлите горния пример във вашият случай.

Има логика. Имаше в период,в който приемах нещата такива каквито са и не се вживявах много много на това,което се говори по телевизията или пък отва което сполетява чуждите хора. Бях добре, чувствах се необременена. Но наистина нещо се случи и всичко това като ,че ли изведнъж коренно се промени. Започнах да се усещам как драматизирам нещата,как се тревожа за неща,които не зависят така или иначе от мен,страдах зараду дргугите и т.н. Но какво е отключило това ми състояние и защо се стигна до тук все още е мистерия за мен. Знам,че нещо много ме уплаши, но дали само то е ключът?
На първо време престанах с депресиращата музика, с тъжните филми и с новините по телевизията. Ако искам нещо да знам,просто отварям и го прочитам, но наистина нямам нужда да знам колко катастрофи стават на денонощие,колко баби са били убити от внуци или синове или колкото бебета са намерни по контейнерите. Това не са най важните неща ,с които трябва да сме в течение в 21-ви век,сори.

"Това не са най важните неща ,с които трябва да сме в течение в 21-ви век,сори."

Това е част от реалността. Хора се раждат, други умират. Как едното да е по-уместно от другото? Вие сама казвате, че тази непоносимост се появява в определен момент, или етап. Това не е случайно. Света винаги е бил такъв, но се е променила вашата интерпретация за него, начина по който го преживявате. Т.е. при равни други условия вие преживявате нещата различно и то от един момент нататък.
"Бях добре, чувствах се необременена."
Обикновено в живота на човек има някои неща, или хора, или нагласи, които играят ролята на буфер между "лошата" част на реалността и него самия. Така човек дори и да наблюдава, той не го преживява, защото има сигурност. Така обаче той е бил възпрепятстван да изгради "имунитет" сблъсквайки се в здравословни дози със "суровата" реалност. Така, или има нужда от стария буфер, или има нужда да изгради нов буфер. Иначе, вече пораснал ще се сблъска със сериозни количества от негативната реалност, а той няма ресурса за това. Много често болестта играе този буфер, като осигурява дистанция между лошата реалност и човек. Като гледам лоши неща ми "става лошо". За да не ми става така - спирам да гледам. И така болестта, или симптома си е свършила работата - отдалечил е човек от реалността, която не може да понесе. Проблема е, че така се отдалечава човек и от реалността, която може да понесе, която иска да преживее. Тъй като тя е неразделна смесица. Добро и лошо са в едно. Но поради фактра, че човек не  успява да се справи с едното, се лишава и от другото, защото те вървят в комплект. Тук идват на ред най-различни "кандарми" - "мисли позитивно", "обръщай внимание на птичките и пчеличките ....", но в крайна сметка човек е изолиран от своя "буфер" в еднаква степен и от едното и от другото. Човек обаче се ангажира само с това от какво го лишава. Ни най-малко не си дава и сметка от какво го пази. Защото благотворната функция на буфера ще изчезне в този случай. Най-добрият буфер е този, за който не знаем че ни помага, но много добре знаем, за какво ни пречи. Като ПР например. Идеи?

Съгласна съм,че всичко това е реалност и че в определни етапи от живота си ние я възприемаме по различен начин. Това би означавало ,че абсолютно всеки човек би бил споходен от ПА рано или късно. Или хората си остават едни и същи от началото до край? Има ли някакво обяснение за всичко това,разбираемо и приемливо за нас? Мисля,че това си остава загадка в науката.
Да наистина човек не трябва да се изолира от заобикалящия го свят и трябва да бъде наясно какво се случва в него, но не е ли по важно да се концентрираме в собствения си вътрешен свят, да намерим покой там и все пак сами да преценим кое ни радва и кое ни прави тъжни? Аз не смятам,че игнорирайки "лошото" можем да подминем "доброто".По скоро навлизайки в едното можем да объркаме другото и обратното. Мисля ,че е абсолютно нормално ,а дори и важно човек да може да ги различава и да отсява нещата по важност и смисъл. Естествено е,че всичко е навързано и върви ръка за ръка,че сполети ли те едното ,няма как да не те сподели и другото.Макар,че не винаги е необходимо. Не разбирам,защо е нужно да си ангажирам съзнанието с нещата,които ме плашат или ме нараняват и ме натъжават? Кому е нужна този тип реалност? Да я възприемаш и да знаеш,че тя е такава ,каквато е е едно,но да навлизаш в детайли,само защото е част от света е друго.
Блажен е животът,докато живееш без умуване е казал Софокъл. ;)

Г-н Тодоров,
Много Ви е висок стилът - доста асоциативно мислене се иска. Пък като се знам какъв съм асоциатор  ;) ;D Ето и сега се питам - от какво ПР иска да ме предпази? И какво - "от единия чорап, та в другия", мога да мисля и да премислям, да си самоизмислям разни "озарения" - иий, гледай ти, от туй ще да е... Вероятно сте прав, може би се касае за конкретни стъпки, които трябва да бъдат взети, един вид тялото сигнализира за това. Те може и да са малки - от това да не се консумира захар, да не се пие кафе с кофеин - до изясняване на отношенията с началник и други подобни. Подозирам че на мене примерно ми е пределно ясно за какво иде реч в моя случай, ама един вид се въртя като зверче в клетка. Обаче е вероятно и да се заблуждавам - то от фантазия полза никаква. Какво - да, за мене работното ми място е ад, да напусна? Хубаво, и утре като се озова на опашката в социалните служби ще цъфтя, така ли? Както ме апострофира моят терапевт - работа имало и т.н.
И още нещо, от скоро си мисля, че никакво ПР нямам - май съм си го измислил. Ненапразно ми казаха вегетативно разстройство. Нямам и нямам ПА (и не искам да имам). И да бъда честен, страхът ми е да не би да имам - един вид тревожно очакване...  :-\
Та такива са моите идеи, чакам други.

Трябва да отбележа, че логика в думите на Г-н Тодоров има. Но както винаги има неща с които не съм съгласна. Например, не може ли човек да бъде просто емоционален, чувствителен? Винаги когато сме съпричастни с мъката на някого трябва да бъде защото се опитваме да не изживяваме собствената си мъка?  Аз винаги съм си била така- съчувствам на хората, поставям се на тяхно място и в частност, този случай с детенцето естествено че си представих моето дете, без мен... Това е страх вероятно на повечето родители, страхът че няма да могат да изгледат децата си докато порастнат и могат да се грижат сами за себе си.
Отностно гей-хейтърите, аз също не обичам гей- хора и не точно тях, но начинът по който ни принуждават да ги харесваме. Ние всички имаме някаква сексуална ориентация, но не я промотираме на лягане и ставане, а гей хората вършат точно това- една непрекъсната демонстрация. Аз във всеки случай не съм гей, много си харесвам мъже... Познавам и доста мъже, включително моят, които малко вероятно са да бъдат латентни гейове и ги ненавиждат...

Stareternity
много си еротичен, ох  исках да кажа ироничен  love

queenmaya23, не ми вдигай акциите  ;) ;D
Хайде, че трябва да се стягам и да вървя на работа. Преди малко пуших цигара на терасата и ме споходи следното "озарение" (едва ли е т.н. в психотерапията инсайт?!). Размисляйки над г-н Тодоровите забележки за "предпазването", се питах от какво, аджаба, ме пази това чудо? По течението на размисъл, кой знае какви глупости мога да измисля. След което се сетих за една табела в кабинета на моя терапевт - да казвам първото, което ми идва наум. В този случай реших да се осланям на интуицията. Първото, което ми дойде наум беше думата "секс".  ???
И какво излиза - този ми "приятел" ме предпазва от секс. Излиза, че е така. Един вид това наред с "блокировките" ми, че съм беден и грозен е "добра" оправдателна причина да си "блея"... Само че егати и приятелят... Защо ще ме "предпазва" тъкмо от секс?! Защо? За да не претърпя разочарование, да не бъде наранено егото ми (както сочат моите пишман опити в тази сфера). И какво излиза - действително гадинката е един вид "мило другарче". Явно на това другарче трябва да му се обясни, че прави мечешка услуга и подобни "подаръци" не ми изнасят. То трябва да разбере, че предпочитам "мечка страх - мене не страх"!  ;D cat

"Какво - да, за мене работното ми място е ад, да напусна?"

Ама не това е идеята. Това е бягство. Както казахме стратегията на щрауса не работи. Коя част от работата ви е ад? Това е въпроса и защо я възприемате така. Според кои свои критерии? В кои ситуации е най-голям ад и в кои по-малък?
Относно секса - мислите ви се насочват в правилна посока. Дори и да не е това, виждам, че можете да мислите по посок,а каква е функцията на симптома. Това все някога ще доведе до резултат.
И понеже вече подадохте друга тема - разочарованията в живота ви в тая посока, може би трябва да се насочите към това, кое е предопределило тези разочарования. Неща като "късмет", "съдба", "жените са си такива" и "просто съм си такъв", не ви вършат работа, да ви кажа от сега.

"Аз винаги съм си била така- съчувствам на хората, поставям се на тяхно място и в частност, този случай с детенцето ..."

Това е удобен момент за една история. Един психиатър много искал да се срещне с Фройд за да учи анализа. Когато Фройд го приел той му разказал, как на идване му станало много жал за едно момче, което срещнал в парка заедно с майка си, която непрестанно го напътствала, какво, къде и как да прави. Фройд отговорил:
- Вие ли бяхте това малко момче господине?

Та, човек вижда и страда за неща извън себе си, за които не е успял да преживее у себе си. Но всъщност всичко зависи до степента. Ако това прерастне и човек започва да страда от него, значи има нещо "гнило" зад него. В този смисъл много е ценно да се самодаблюдаваме какви събития които не ни касаят пряко предизвикват нашата емоционалност и силни преживявания. Там има нещо наше, което сме забравили, изтласкали, отрекли и когато го видим го преживяваме, на "гърба" на ситуацията за да разтоварим емоционално нашият нерешен проблем.
Давам и друг пример - терапевт, който много силно иска да оправи клиента си. Мисли за случая извънредно, преживява много силно случая и т.н. Кой иска да излекува всъщност и кого е припознал в своя клиент? Да видим дали ще познаете  :)

Г-н Тодоров,
да разбираме ли, че всяка емоция която изживяваме или всяка ситуация която ни впечатлява силно е испирирана от подтисната такава у нас самите? Аз за себе си признавам- имам много подтиснати емоции, както положителни така и отрицателни. Не мога на глас да изживявам, както някои хора. И в крайна сметка ако е така какво да правя? Ако примерно имам подтиснат някакъв гняв трябва ли да се поставя в същият вид ситуация и да я изживея както ''трябва''?
Заговори се тук за работно място и шефове, ако примерно човек изпитва подтиснат гняв към шефа ,трябва ли следващият път да го излее тоя гняв..? И така до кога? Ами ако човек ежедневно се сблъсква поне с 10 ситуации при които подтиска емоциите си? И все пак искайки да се наричаме с етикета ''нормален'' тази нормалност не се ли корени точно в способността да подтискаме някой вид емоция. То нали тия които не умеят да правят това се озовават в Диспансера :)

Stareternity
считай ги за вдигнати... това де- акциите ;) Ти имаш нужда да ти се вдигнат, много си неуверен и себекритичен.  spank

Много основателни въпроси задавате. Проблема е в това че някои хора успяват да потиснат гнева или други преживявания, там където е невъзможно да се изразят, но намират други средства с които това да стане. Хората с ПР обикновено са или-или. Или ще избухна че ше ги попилея, или ще мълча и ще избухна вътре в себе си.
Но това е единия аспект. Другия е защо моят шеф предизвиква толкова силен гняв? В терапията се следва същата последователност. Първо човек да усвои някакви начини да отреагира, да кажем гнева и после да изследва какво го провокира. Но не говорим само за гнева, има вина, срам, страх и други преживявания, които не могат да намерят изход навън, нито могат да се преработят "вътре" в психичния свят на човек. Т.е. основния въпрос не е какво да правя с гнева си който се провокира много често, а защо моят гнев се провокира често. В повечето случаи потиснатия гняв се е появил много отдавна в дадена ситуация. От там нататък всяка подобна ситуация го провокира. Ако стигнем до дъното първия гняв на детето е като се ражда. Тогава всички чакаме с радост то да се разгневи  :) След това всеки един момент който е свързан с гняв е някаква фрустрация. Отбиване, махане на биберон, ходене до тоалетна/а не в гащите/ и т.н. Така гнева е ответна реакция срещу някаква наложена норма на поведение според приетите стандарти или някакво лишение или незадоволено желание. За всеки етап от живота на човек има различни норми, които надграждат останалите. Много е важно още от самото начало гнева да се канализира по социален начин. Това обаче може и да не стане. Така в точно определени ситуации човек има емоционален изблик и не знае какво да го прави. Знае че си е патил ако го изкара и най-вероятно го потиска. Това потискане е всъщност способност гнева да се преработи вътре. Най-често това е тялото. Така човек за да се отърве от социален конфликт прибягва до вътрепсихичен конфликт за да преработи емоциите си. Какво може да се направи? Човек се учи да използва емоциите си в своето развитие. Така да се каже това развитие предполага да създаде една голяма гъвкавост между двете крайности, като стотици нюанси на двата цвята черно-бяло. За да стане това обаче, трябва да има пространство където човек да стигне до истинските си емоции насочени към истинските обекти или ситуации, да ги изрази, да се почувства облекчен и някак мярата му да премине от едната и другата крайност в по-приемливи нюанси. След това трябва да започне да трупа опит с тези нови нюанси на своите емоции за да стигне до извода, че когато емоцията е премерена няма лоши последствия ако излезе навън.

Тичам да си купя емоционално кантарче :) Действително сте прав, при мен няма примереност, както казахте или избухвам или нищо не казвам и се самоизмъчвам. Трудно е за разгадаване, но истересна дискусия се образува :), та последен въпрос да уважа дискутиращите : защо когато човек е намерил кантарчето, примерил си е емоциите , изучил ги е и т.н и сложил ПР в архивите, след време може пак да се върне в изходна позиция?

Защото не го е направил както трябва, а просто ситуацията за късмет се е превърнала в по-щадяща го тогава, първия път. Или просто е работил само върху нови начини да изрази гнева, но тъй като това е работа на половина не става. Другия вариант може да е че се е появила нова ситуация, в която той отново разпога само с тези две крайности. И на помощ отново идва това, което да компенсира липсата на кантарчето както първия път - ПР.

Благодаря Ви за приятната дискусия Г-н Тодоров,
ей сега отивам да насритам тия задници дето ме ядосват, ще ги ритам ама лекичко :D

Аз също мисля,че трябва да се работи до край,но как да разберем кога е настъпил краят?
Например,как виждате вие например или как разбирате,че вашия клиент повече няма нужда от лекарства? Как разбирате,че той вече е "излекуван" и е работил до край? Има ли определени стъпки, рундове през които се преминава в процес на лечение? Знам,че за всеки човек е различно, но как преценявате вие кога клиентът е готов да се отдалечи от вас и дори повече да няма нужда да ви вижда?

Разбирам, че става по-компетентен съзнателно за самия себе си от мен. Много приятно чувство е - да разбираш сесия след сесия, че ставаш все по-излишен, и че просто клиента има нужда да споделя, как се е справил с това и онова, а аз да казвам, браво и чудесно. Когато успее да направи новото си поведение и начин на мислене устойчиво, даже няма нужда и от моето потвърждение. Просто си стискаме ръцете.

Много хубаво звучи наистина. Аз не виждам за съжеление още този момент. Медикаментите ги оставих,но посещенията при терапевта си не мога. :(
Дали и за това ще съм готова някой ден? А дали не прибързах със спирането на лекарствата? Но така го почувствах,пожелах го,сега започвам да се колебая:(

Терапията не е нещо хубаво всъщност. Терапията е нещо тежко и трудно. Човек променя себе си. В крайна сметка терапията означава терапевта и проблема да застанат един срещу друг. От това при кой от двамата ще застане клиента зависи дали ще е успешна терапията. Клиента трябва да се отмести от проблема и да застане до терапевта, ама проблема не се пуска никога така лесно, защото е много ценен за човека. А в какво е ценен, трябва да помага терапевта.

Ужас.Значи отърване няма с една дума ....

Разбира се, че има отърване от ПР. Отърване от страданието обаче не. Човек спира да страда от ПР, за да почне да страда в живота си по принцип. Но това важи за всички хора. Там поне, в живота си, може да промени нещо, или да приеме страданието, като част от живота, за да може да се наслади на щастливите моменти.

А как разбира терапевтът какъв точно е проблемът на клиента. То аз за себе си не съм сигурен, пък... Трябва утре да питам моя - вече трети месец ме разпитва - не го ли е разбрал тоя проблем, бе. Аз тия пари да не ги бера по дърветата  ;)
Аз ако занам какъв е проблемът, охооо. Както Архимед и опорната точка.  ;)

"Т.е. основния въпрос не е какво да правя с гнева си който се провокира много често, а защо моят гнев се провокира често"
Не съм сигурен дали се касае за гняв. По скоро бих използвал един микс от следните понятия: обида, раздразнение, накърнено достойнство, усещане за несправедливост, за двуличие. Знаете ли, кога разбрах, че не това е моето работно място? Още на първия си работен ден. Помня кривата си усмивка и как си нашепвах, че трябва по най-бързия начин да се измета оттам. Интуиция? Оттогава минаха почти 10 години... За какво иде реч ли: днес установих, че съм намесен в интрига. Ако някой има да ми казва нещо, защо не ми го каже в очите? Защо аз не интригантствам? Абе, въобще не ми се говори. Стана ми болно, споделих с един колега, а той отвърна, че останалите са "дребни душици". Аз продължих, че не ми е ясно нямат ли си работа, каква е тая болезнена страст да надзъртат в дейността на другия - къде съм ходил, какво съм правил...
А работя тая работа, защото ме е страх да не остана без пари. И защото имам "вторична изгода". Ама наистина не се търпи - не само аз май желая да се махна оттам. И да, всичко си го гълтам вътре. Колко пъти съм "продължавал" работа и в извънработно време - вътрешни разговори, дискусии...
Това за работата - дали в нея е проблемът - не знам. Не виждам нищо неосъзнато там.

За три месеца трябва да сте наясно къде е ключа за палатката. Или сте "глух" за насоките които дава терапевта, или не ви дава насоки. Ако е първия вариант е по-добре, защото и това е материал за работа. Ако е второто .... лошо. Предоговерете вашата цел на работа, като уточните какво е направено до тук и какво предстои. Това е моя съвет.

Хе-хе-хе, първо като прочетох думата "лошо" ми "стана за миг лошо" - после успокоих - значи и да го сменя, до три месеца при нов ще съм наясно с проблема.  ;D ;D ;D cat cat cat

Не е сигурно, че при друг, дори при други 5 ще е по-различно, но ако не сте наясно на къде се движите в терапията си сте в правото да обсъдите това.

А, наясно съм?! Още в началото стигнахме до извода, че се касае за конфликт, който трябва от несъзнаван да бъде осъзнат. Ама не знам кой е конфликтът, демек проблемът. Аз мога да си мисля много работи, ама...
И какви специалисти биха били тия Ваши други 5-ма колеги, ако и те биха били безсилни?! Стигаме до оня модел, дето автори на разни книги, в които твърдят, че са се справили с ПР, описват как са търчали по доктори и терапии - все напразно. Т.е. в подтекста на думите Ви чета, че голяма част от другите школи не работят?!

Оставете школите и терапевтите. Това дали терапията ще е успешна зависи от вас. Всичко останало са помощни средства. Та вашия мотив какъв е, е много важно за терапията. Искрено се надявам вашият терапевт, щом ви е казал така, да е един от 3-мата психоаналитици в България. Лошото е, че ги знам и тримата и мисля, че не е. В София има психотерапевтични групи, за един уикенд месечно, а цената е 60лв. за целия уикенд. Защо не проучите и тази възможност. Вече си имате магистрала все пак до там. Поне гаранцията, че ще е психотерапия работата е гарантирана. Знам че това ще е голямо начинание за вас, но извънредните проблеми изискват извънредни решения.

Защо пък решихте, че е един от тримата психоаналитици, или пък не е?! Как и къде се разбира за тия групи? На Централна гара ли да питам? Да не взема да се озова в някаква секта?  ;) ;D И защо пък група - какво, ще си споделяме ли? Ами ако там са все разведени жени примерно, аз за какво ще споделям, ще блея през прозореца и ще си цъкам на телефона?! И накрая и да си платя ще трябва... ;)

Господин Тодоров,
Вие съвсем млад сте бил :) Сега мога да Ви вярвам повече, не обичам стари закостенели орехи sky

Просто казвам че е съвсем в реда на нещата да сте ориентиран относно терапията която провеждате и ако няма напредък да търсите други варианти. Това не винаги е само по причина на некадърен терапевт и немотивиран клиент. Това което най-помага в терапията е връзката между терапевт-клиент.

  - Коя връзка?! - попита тя абсолютно дръзка.

 :laugh:

Връзката в комуникацията, доверието, разбирането ... В психотерапията има различни наименования, но това чисто и просто е връзката която може да се случи между две човешки същества, или съответно не може. Това не може да се планира, или да се научи, или да се направи нарочно. Но без нея няма как да има терапия, каквато и да е. Само с нея пък също не може да има терапия. Може да има споделяне, доверие, емоционална подкрепа, но това не е точно терапия. Терапията е развитие напред. Тя не е основно "олекване" на актуалните преживявания.

 О, да. Да пием желанията да съвпаднат с възможностите ни :)

" Въпросът ми е първо вие какво мислите за тази теория и второ къде стоят „несъзнаваното” и „конфликтите” в нейния контекст?"

Пренасям този въпрос от другата тема, че там съвсем заслужено и тактично ни изгониха  :)

Конфликтите, или вътрепсихичния конфликт е винаги между желания, които не са позволени, социалните рамки и ограничения, заради които не са позволени, и мерките които взема психиката да държи раздалечени тези две неща.
Несъзнаваното е "резервоар" в който се "складират" забранените желания, но не само това. Там се складират всички желания в най-животински първообраз. Детето се ражда само с несъзнавано. Няма друго. Благодарение на възпитанието, което е приучаване в норми, част от тези желания и нужди се санкционират и детето се фрустрира. Това е свързано с тревожност. За да не се тревожи постоянно една част от психиката взема защитни мерки спрямо тези желания, които носят най-голяма фрустрация и тревожност. Те се връщат обратно в резервоара. Проблема е, че не си стоят кротко там, а постоянно искат да излязат и да бъдат удовлетворени. Така онази част, която ги пази трябва постоянно да взема мерки да не излязат /освен когато човек спи. Както казва Фройд - сънят е царския път към несъзнаваното/ и в някои други моментчета /например лапсусите/.
Тук идва малко сложно вече. В действителност не се изтласква желанието, а ситуацията, която го поражда. Това означава, че остава да "виси" енергията на желанието. Има желание, импулс, има изтласкване на ситуацията и желанието няма обект. Според някои това е механизма на тревожността. Както се казва по аналитично, либидото е в задънена улица, няма обект. Много често детето си намира преходен обект. То много обича мама, но много мрази своята кукла, която облича също, като мама. Либидото /енергията/ е изразходена. Мама е цяла, желанието е удовлетворено, детето не се чувства виновно, че куклата е на парчета. Ето един компромис по отношение на това, как детето да се справи със своите амбивалентни чувства към майката. Децата не могат да разберат че майка им е и добра и лоша. Те нямат средства да проумеят, че двете неща могат да са в един човек /впрочем някои възрастни също/. Но от тук нататък започват много аналитични работи и не знам до колко ще е разбираемо.
В психодинамичната терапия няма нови и модерни неща, няма "открития" или концепции. Тя се върти около няколко неща които се пипват от тук от там, но си остават на мястото. Променят се психотерапевтичните техники как да се отработи несъзнавания психичен конфликт.

Господин Тодоров всичко разбрах освен едно-защо е необходимо човек да разбере как се е зародил проблема и да осъзне емоциите. Ако примерно знае само че проблема му е че се страхува от критика то той пак би могъл да пробва да промени модела си като рискува да не се хареса на някого. Защо трябва да осъзнава как се е формирал страха от критика и какви тайни чувства таи та да може впоследствие да се промени?

Защото докато се опитва да се пребори със сегашните си страхове, у него ще бушуват тези, които са от много отдавна. И просто няма как да стане да промени поведението си, или ако стане ще много как да кажа .... насилствено. И тъй като неотработените чувства ще искат да имат достъп навън, най-вероятно симптомите ще се изместят в нещо друго и отново с пълна сила.

Г-н Тодоров,
незнам дали правилно съм изтълкувала всичко казано от вас, но днес направих първи стъпки към адаптацията... :) По два различни повода, най- накрая казах това което съм изкала да кажа от доста време. Държах се много премерено, запазих тотално самообладание и казах това което мислех, това което ме дразнеше. Нищо не попих на  вътре и сега честно казано се чувствам добре. Вътрешно удовлетворена и доволна от себе си. Решила съм вече нищо да не тая в себе си и да бъда по- смела и настъпателна, омръзна ми всеки да ме третира като 5 годишно дете и аз все да си мълча!

Чудесно! Чудесно е че сте се почувствала по-добре след като сте изразила позиция, или премерена емоция. Добър в тази посока е един трик:
В такива моменти, когато човек е нападнат автоматично се защитава, нападайки другия /или преглъщайки тази атака, което е атака към себе си всъщност/. Така влиза в един цикъл, в който няма печеливши. По-добрия вариант е да говорите от първо лице, единствено число. Напр: Аз мисля, аз се чувствам, моята нужда е ..., моето мнение е ... По възможност да се избягва "Ти" формата - ти си виновен, ти не ме разбираш, ти ме обвиняваш.... Вместо това, сподяляйте какво преживяване ви носи даденото поведение на отсрещния. Още един пример

Грешно: Ти все не ми обръщаш внимание
Вярно: Чувствам се пренебрегната, когато не ми обръщаш внимание.

Така първо давате информация на другия, как се чувствате /грешка е да се мисли, че другия е в главата ни и в преживяванията ни във всеки момент/ и второ му оставяте възможност или да направи нещо, или не, без да се чувства заставен, или нападнат.
Дано имате все повече успехи в тази посока.

Благодаря Ви за съветите и подкрепата. Високо оценявам стремежът Ви да помогнете. bouket

Господин Тодоров, задавам въпроса от другата тема където ме преместиха:
Аз пък не разбрах добре. Значи последно от какво са симптомите-от неадаптивно поведение или от несъзнателен конфликт? Кое е по-важно да докараш несъзнаваните емоции в съзнаваното или да се стараеш да си измениш поведението?

Няма как да се измени поведението ако не е разрешен психичния несъзнаван конфликт. Все пак някои направления полагат големи усилия и до някъде успяват, но единствено при тях се появява явлението рецидив. Което значи че дори и да се моделира изкуствено нов тип поведение, то не е нито стабилно, нито може да се каже, че човек се е справил с проблема си. Става като оня виц:
Двама приятели се срещат и единия пита другия:
- Как си, още ли имаш проблеми с алкохола?
- Не вече не пия.
- Браво, как успя?
- Почнах да се друсам.

Е вица малко е пресилен, но се получава нещо такова: да махнем едното, та да се появи другото. Това не развива личността по никакъв начин. Моето мнение е, че такива методи трябва да се ползват, само тогава, когато не е възможно с даден човек да се проведе дълбинна терапия. Такива хора аз пращам на КПТ терапевт.

ОК обаче има още  нещо. Ние изтласкваме нашите конфликти защото нашето АЗ (ЕГО) не може да се справи с тях-прекалено е слабо. (Поне така съм чел). Здравия човек има силно ЕГО което регулира силни емоции и не се налага да ги изтласква. В този смисъл работата трябва да е насочена към промяна на ЕГО-то за да стане и моето силно като на здравите хора.

Ако рискувам в истинския живот да бъда агресивен ( в добрия смисъл) примерно-нещо което слабото ми его изтласква няма ли да се получи нещо като превъзпитание и Егото ми да се засили?

Не е толкова лесна тая работа. Все пак живота винаги учи. Човек учи, в какви ситуации и до колко да е открито агресивен цял живот. Ако тази способност е отдавна "заклещена", трябва да започне от "А-Б". Това не е толкова лесно, както е на думи. Особено с агресията. Възрастния човек няма защитеното пространство, което има едно дете, което експериментира и учи. За възрастния това нясто е психотерапевтичния кабинет. Това е защитеното пространство.

Значи ако терапевта ме издразни (което често се случва) да се престраша и въпреки изпитавната от мен вина и страх да му заявя моето различавашо се от неговото мнение вместо да замълча както правя винаги. Това би ли било терапевтично начало?

" ... а се престраша и въпреки изпитавната от мен вина и страх да му заявя моето различавашо се от неговото мнение вместо да замълча както правя винаги. Това би ли било терапевтично начало?"

Зависи от терапевта. За мен би било терапевтичен триумф. По-важното е че всъщност той ви дразни, защото ви прилича на някой друг авторитет, а вие не му противоречите или не изразявате своите преживявания, защото преповтаряте стария модел, който е създаден в старата ситуация, в детството да речем, където сте нямали друга възможност да реагирате към този авторитет, освен да търпите и да преглъщате. Все пак не всеки терапевт може да претъкува подобно отношение към себе си и да го направи сърцевина на терапевтичния процес в полза на клиента. Но при всички положения там е защитена среда за всякакви реакции - терапевтичния кабинет. Той е като лаборатория за създаване на нови неща, включително и шанс човек да учи как да изкара някои чувства навън, при което е сигурен че няма да има последствия, освен принос за терапията му. Но не мога да ви дам съвет, защото ако терапевта не е подготвен да поеме и претълкува вашето поведение ... Истината е че ако съм сигурен че срещу вас стои психотерапевт, щях да ви кажа смело напред. Но няма как да знам.

Мился да опитам това нещо. Кой знае след това може да се престраша и в ситуации извън кабинета в реалния живот и така постепенно един ден да стана здрав нормално-агресивен човек.

Не забравяйте, че терапевта работи във ваша полза, а не вие в негова. Ако трябва да бъде "боксова круша", за да се научите да "удряте" - ще бъде :)
Успех!

Мисля си все пак това не доближава ли психодинамичната терапия до поведенческата?

 ;D ;D ;D
Добре че не съм терапевт че и аз щях да ям бой.
 ;D ;D ;D
Иначе когато Dragon се научи да "удря" тогава биха му минали и симптомите, нали? Естествено ако именно агресията е причината де.

Нещо такова. Ако това е причината. Но "удряйки" трябва да се справи със преживяванията, които съпровождат това удряне. Там е тънкия момент. Самото "удряне" е много, много лесно.

   Правете любов, а не война!

   Последното нещо, което би ми хрумнало да сторя на терапевта си е да му се ядосам, че не казва онова, което искам да чуя, за да се почувствам подкрепена в слабостта си.

  "Целувката" по-лесна ли е от "удара"? На мен и двете ми се струват еднакво сложни, но едното е по-възможно :)

   

И двете са материал за работа. Все пак позитивния пренос е за предпочитане. Но при положение че се е появило някакво дразнение, гнев или други неща е по-добре да бъдат изразени. Всъщност доверие означава да бъдете автентични пред терапевта.

На какво се дължи блокажа пред терапевта? Искаш да му кажеш толкова много неща... но в един момент блокираш, спираш се... Получава се един хаус в главата ти...

Причините може да са различни. При всички положения обаче е добре да споделите на терапевта си точно това: "искам толкова много неща да ви кажа но блокирам".
Много по-важно е не какво казвате, а как го казвате и през какви преживявания минавате, докато го казвате, или не. Вие имате право да блокирате, да говорите, да плачете, или да се смеете в терапията, а работа на терапевта е да свърже поведението ви с проблематиката ви, за да видите как работят вашите неща - мисли, емоции, чувства. Все пак и терапевта трябва да усети, какво се случва с вас ако е способен да "погледне нещата през вашите очи". Но това е трудна работа. Така че, по-добре е да споделяте подобни неща, които преживявате.

" Мисля си все пак това не доближава ли психодинамичната терапия до поведенческата?"

Те са много свързани. Първо е психодинамичната работа, а после поведенческата. Не може без едното, или другото. Ако говорим за цялостен процес.
Някои твърдят, че след като човек разработи несъзнавания си конфликт, трябва да се "пусне" в джунглата на живота. Така със знанието, което има за себе си и предизвикателствата, с които го сблъсква живота ще може сам да си направи "поведенческата терапия", т.е. промяната на поведението си. Все пак няма лошо дори и в това да бъде "подпрян" терапевтично в определени граници.

И как става това справяне с преживяванията в процеса на терапията?

Като се преживее. Няма как говорейки за това да бъде разбрано. Все едно да говорим, как се плува в морето и вие да ме разберете, при положение, че никога не сте влизал във водата. Мога да ви обяснявам надълго и нашироко, как се цапа с едната, с другата ръка, с краката .... но като влезете в морето ще придобиете друга представа, за информацията, която съм ви дал преди това.

Мисля че разбирам. Има разлика да осъзнаеш нещо логически само на интелектуално ниво и да го осъзнаеш и емоционално.
Ето давам пример:
Бяхме излезли с един приятел и срещнахме други наши познати и се заговорихме с тях. Докато говорихме единият от тях чрез намеци ме засегна и обиди. Както винаги аз изпитах чувства за вина и страх. Отново не посмях да се отстоя. Малко след това се появи ПА.
Аз мога по логичен път да свържа обидата с ПА и да заключа че всъщност ПА при мен е агресия излизаща чрез тялото. Обаче реално аз не изпитвам агресивност към човека който ме обиди. Казвам си че му се ядосвам подъзнателно но гнева не навилза в съзнанието.

Прочетох на едно място че в днешно време в психотерапията значението на интерпретативната работа намалява за сметка на значението на връзката клиент-терапевт. Какво е вашето мнение гн Тодоров?

Винаги връзката е била по-важна и преди, и сега.

Гн Тодоров, а какво мислите за идеята, че човек изтласква своите емоции и желания заради "патогенни вярвания" както беше написано някъде във форума и че основната терапевтична работа е тези патогенни вярвания да се разрушат, което става в процеса на терапията. И в този смисъл трансфера и връзката клиент-терапевт е основния метод за лечение?

Много ми е важно да зная, на какво точно искате да си отговорите, за да съм по-ясен в отговора си.

"И в този смисъл трансфера и връзката клиент-терапевт е основния метод за лечение?"

С какво отговора на този въпрос ще ви помогне? На какво искате да си отговорите?

Ами просто дали тази теория за патогенните вярвания е приета от терапевтите или е нещо считано за невярно или неточно.

Всмисъл патогенно вярване може да е например: "Ако се отстоявам майка ми и баща ми ще ме изоставят". Заради това вярване агресивността бива изтласкана. Съответно ще се осеъзнае чак когато терапевта с държанитео си ме убеди че няма да ме изостави ако съм агресивен.

Ами не е само това. Доста по-сложно е. Терапевта влиза в обектната система на взаимоотношения. По-скоро чрез проекциите, които прави клиента към него той си дава сметка какво да се търси. Ако аз не усетя агресия у своя клиент ще си задам въпроса къде е тя след като адекватното и място би било в да кажем тази ситуация. След което ще наблюдавам, какво вместо нея ми показва. Едва тогава мога да предположа, в кой етап от развитието да се върнем и да разработим ситуацията от миналото, която е задействала това поведение.
Подобни въпроси ми задават обучаващи се терапевти. С какво яснотата по тези неща ви помага на вас все пак?

Иска ми се нещата да бяха много по-простички. Може би проблема е в мен, че искам да разбирам изцяло какво точно се случва на психотерапията и да имам знания като на терапевт. Просто имам някаква нужда да знам какво става в кабинета.
Ако знаете колко книги съм изчел че и книги от google books на английски с помощта на google translate. Обаче нещата хем са много сложни хем има различни теории и всеки си държи на неговата.

Въпросът ми е: Трябва ли да приема мнението на психиатър, според който не се нуждая от психотерапия, а само от лекарства (диагнозата му е силна невротичност с панически атаки), ако самата аз съм на друго мнение? (споделих с него, че почти нямам социален живот, че имам суицидни мисли, че трудно взимам решения и тн. ;в квалификацията на психиатъра, бе отбелязано, че провежда и психотерапия)

 :)

Така, почвам с въпроса за психиатъра. Ако психиатъра е сигурен че под психотерапия вие разбирате посещение на астролог, който хвърля и боб, и между другото е и хомеопат, но и психотерапевт .... бил е прав. Проблема на психотерапията е, че много рядко се случва. Според мен е искал да ви предпази от шарлатани. Ако не е така, просто не е запознат и пак иска да ви предпази.

Психотерапевта не трупа каквото и да било. Каквито и желания, чувства и преживявания да има към клиента те са в контекста на терапевтичната динамика. Ако терапевта иска да извие врата на някой, най-вероятно не се справя със своето дете тийнейджър и ако вие му напомните на него, ще посика да ви сложи на място.
Не забравяйте че времето, чувствата и интерпретациите на терапевта са изцяло насочени за вашата успешна терапия.

Желанието да се знае всичко от "кухнята" на психотерапевтичният успех е желание да се държи контрола за процеса. Това е централна проблематика за хора с действително ПР - да не изпускат контрола. Така че вашата жажда за отговори, всъщност е бойкот за вашият терапевтичен напредък. Не че ще биете терапевта си на "партия шах", а просто "стискате" това положение от което искате да се измъкнете.

1. Под психотерапевт не разбирам нито едно от посочените от Вас, просто защото те не отговарят на определението психотерапевт.

2. Той няма от къде да знае какво имам предвид аз под психотерапевт, защото не се поинтересува доколко съм запозната с понятието "психотерапевт"

3. Както споменах в квалификацията му беше посочено, че е психотерапевт, което някак си ми се струва, че изключва възможността да не е запознат!

4. Че иска да ме предпази от шарлатани оК, но ако наистина е психотерапевт от себе си ли ще иска да ме предпази !?!

Нещо не мога да разбера аз ли съм глупава или той е шарлатанин!

Или не е добър специалист щом не е разбрал проблематиката, с която съм отишла...

Да не се окаже накрая, че съм права и квалифицирани психотерапевти има само в София, Пловдив и Варна (по неговите думи в града,в който живея такива няма,което изключва и него самия...)

И в този случай аз какво правя... пия си лекарствата тихо и мирно и чакам да ми мине ли!?! - Щото това няма да стане...

Или почвам да обикалям по всевъзможни психолози и психотерапевти, докато не открия някой, който според мен е добър специалист(като се има предвид, че тези посещения не са безплатни, дори да не бъдат ефективни!), което пак е субективно, защото моята преценка нищо не значи!

И още нещо : Според Вас кой вариант е по-добър един специалист, който да провежда и двата компонента на лечение (психиатър-психотерапевт) или двама отделни специалисти? (ако това въобще има някакво значение)

" 3. Както споменах в квалификацията му беше посочено, че е психотерапевт, което някак си ми се струва, че изключва възможността да не е запознат!"

Психотерапия се учи над 10г., след образованието по медицина или психология. Така че най-вероятно е "платноходка", която се обръща натам където духа вятъра.
Най-добре е специалистите да са двама. Едното и другото нямат нищо общо. Това са отделни фрагменти от справянето с ПР. Медикаментите създават основата за да има психотерапия. Толкова, нищо повече. Когато човек е фиксиран само и единствено върху своите симптоми психотерапията е почти обречена. Човек трябва да може да погледне отвъд симптомите си, а за тази цел те трябва да не му стъжняват живота. Това се псотига с лекарствата. Нито повече, нито по-малко.
Относно това как да изберете свия психотерапевт .... това е труден въпрос. Наистина е така. Въпроса тук е от каква важност е за човек да се справи с това, къде са неговите приоритети. Аз работя с хора които пътуват на 100км. за сесия. Имам колеги, които работят с хора които са си взели квартира в София например, за да могат да подържат процес на психотерапия. Това наистина е процес. Има и такива, които са успели да сформират цели групи от своя регион, за да могат да поканят психотерапевт за групова терапия и така да си осигурят процес. Стига усилията да са обосновани и мотивирани дори и в нашите мизерни условия има варианти. Но те няма да дойдат нито от психиатъра, нито от някой психотерапевт.

Според регистъра на БАП, психотерапевти има само в София, Бургас и Варна ... Wow с 10 о-та и три удивителни !
Вашето име също не фигурира там.
Попадам на многобройни сайтове с регистри и всеки претендира, че предоставя информация само за квалифицираните психотерапевти в България... А имената в различните регистри не се припокриват (с малки изключения) !
Това как ще ми го обясните ?

Вие гледате само индивидуалните членове. Но към БАП има и групови членове - това са регламентираните школи и психотерапевтите с диплом към тях.
Все още регистъра не е изграден. Ако сте забелязала едно вписване става за 6 мес. Важното е специалиста да членува в организация, която фигурира в БАП.
Индивидуалните членове са пионерите в психотерапията в България, и такива , които са изпреварили вписването си по регламент. Просто не съм задействал процедурата. Но всеки терапевт трябва да има диплома. Това е важното! Диплома от школа по психотерапия, която е приета в БАП. Дали е в регистъра като индивидуален член за сега е въпрос на членски внос. Като се приеме закона за психотерапия регистъра ще е актуален изцяло. Няма значение дали е лекар, психиатър, психолог, или социален работник. Дипломата към дадена школа приета в БАП гарантира степента на подготовка, етиката и процедурата за оплаквания при даден специалист.

 кхъх - кхъх, какво гарантира? Защо се превъзбуждате толкоз? Кой като дете ви е карал да се чувствате като ученик, който иска да докаже, че все пак е успял?

 За какви дипломи, сертификати ми говорите, когато студент по медицина взима изпит с тройка?! Какъв сертификат, когато плащаш 60 лв. и ставаш член на нещоситамкоетоеопасносамопосебесидорииданефункционира. И изобщо каква динамична психиатрия в една напълно статична страна?! На човек да му дойде да измъкне постамента в банята, да разбие стъклото и задушавайки в себе си Макмърфи да тегли черта към хоризонта и докъдето стигне, това е.

Разбрах ви.
Смятате ли, че психотерапия, да речем по скайп би могла да бъде ефективна ?

  ... ами, защо да не е, но ако питаш мен, колкото виртуалният секс на скайп ще компенсира реалният, толкова и терапия на скайп ще бъде плодоносна - когато човек пише, има време да помисли, да поправи дори мисълта си, както и  терапевтът ти няма достъп до мимикрията, която е важна, струва ми се. Но можете пък да не пишете, а да говорите... няма как да разбереш, докато не опиташ, май. Предлага ти се такава алтернатива ли, не можеш ли да пътуваш до някой град, например Пловдив, бих ти съдействала.

Кадифе, видеовръзка и разговор, само няма да мога да го докосвам терапевта (и по добре за него  ;D )
Относно това дали мога да пътувам, отговорът е - зависи колко чести биха били срещите с психотерапевт.

" Разбрах ви.
Смятате ли, че психотерапия, да речем по скайп би могла да бъде ефективна ?"

Категорично не. Ще използвам метафората на кадифе, ако позволи: любов от разстояние няма.
Психотерпаията онлайн може да е компромис, когато или клиента или терапевта се налага да е извън страната и то за кратко и само и само да не се прекъсва процеса.
Все пак ако става въпрос за контакт който по обективни причини /голямо разстояние е такава причина/ няма как да се случи на живо е въпрос на договорка. Но в "далечната" терапия се губи сърцевината, така че аз лично не бих работил така, само за спорта.

Кадифе, много неща не са уредени в страната ни, но обикновено хората които се занимават с тях се опитват да ги уредят по своему. В психотерапията това "свое му" е модела в Австрия. Малко повече вяра ако може. Дипломата не е гарант за успех, а за това, че злоупотребата има последствия!

 :)

Тоя път аз ще ви изгоня от мойта тема, която даже не е моя.

 :)

   Бих предпочела да не докосваш психотерапевта, ако ти съдействам :laugh:Но къде е живот, всичко се случва. Иначе сесиите ще определите заедно като времеви диапазон.

  О.... какъв характер!:laugh:

  Този път ние ще експлоатираме темата Ви, която даже не е Ваша. Как Ви кара да се чувствате изместеният център на внимание?


п.с. шегичка.


"Кадифе, много неща не са уредени в страната ни, но обикновено хората които се занимават с тях се опитват да ги уредят по своему. В психотерапията това "свое му" е модела в Австрия. Малко повече вяра ако може. Дипломата не е гарант за успех, а за това, че злоупотребата има последствия!"

 кажете това на стотиците пациенти, които не са осъдили досега и един лекар в нито едно направление на медицината като цяло

Добре тогава можете ли да ми кажете всичко което трябва да знамз а психотерапията като клиент? Без подробности от кухнята за специалисти само това което трябва да знаят клиентите. Защото от много четене съвсем се обърках.

Здравейте, хубава дискусия се е заформила.

"Дипломата не е гарант за успех, а за това, че злоупотребата има последствия!"

  Това означава, че като си намери човек читав психотерапевт, няма нужда да му проверява дипломите и членството в БАП. А за последствията- наистина едва ли ще има някакви за психотерапевтите. Всяка дума от този кодекс може да се изтълкува двуяко и терапевта никога няма да е виновен. И наказанията са смешни. Само не знам при провинение на психотерапеввта, дали се връща  взетата сума досега? Това ме кара да мисля, че БАП е създадена за защита на психотерапевтите, а не на клиентите. И няма нищо общо с качеството на работа на същите....т.е. безсмислено е. Ето Кадифе е доволна от психотерапевта си, който явно не членува в БАП.
 Аз се питам колко психотерапевти  се издържат само от психотерапия и са само в частния бизнес т. е. работят само с клиенти и то така, че да имат добри доходи и да не им се налага да доработват на други места? ::)

  Кадифе, имаше един лекар от южна България, анестезиолог, който май се самоуби след като уби човек на операционната маса. Но и той не беше осъден, де.

Лекари и психотерапевти са различни неща. БАП е организация която е гарант за своите членове. Естествоно, че може да има и други коректни специалисти извън БАП. Но може и да има некоректни. Ако обаче специалист от БАП е нарушил правилата на работата и етиката, ще има санкции.

"Променят се психотерапевтичните техники как да се отработи несъзнавания психичен конфликт."

Господин Тодорв, според вас има ли по-правилни и по-неправилни техники за отработване или за всеки пациент е индивидуално и терапевта трябва да нагажда методите си според случая?

''Лекари и психотерапевти са различни неща.''

Естествено, че са различни, въпреки че  при мен комбинацията лекар-психотерапевт се оказа печеливша.

Казвате, че БАП е гарант за своите членове. Гарант за какво?  За успех на терапиятя ли, имайки предвид тапията, която всички притежават там, или е създадена да гарантира правото на членовете си на защита, когато се получи оплакване от клиент? Вероятно е и за това, да държи изкъсо своите членове, за да не надигат много глава.
  Един случай: моя приятелка е фризьорка и член на асоциацията на в Бг.На  20 м. разстояние от нейния, има друг салон на колежка, която не е член на структурите на тази професия и при нея е пълно с хора, трудно се записва по-скорошен час.
   Казвам това, за да покажа, че по отношение професионализъм и качество на работа няма членски, организационни и други изисквания. Смешно е като се палите така в защита  БАП и толкова яростно му адвокатствате.

ПП.  не ми отговорихте на въпроса колко психотерапевти се издържат само с чиста психотерапия-лечение на хора с психологични проблеми, без да преподават-това май се оказва добре платено, да участват в проекти и фондации и т.п. неща. Като питаш Гугъл за някое име и пред теб излизат курсовете за обучение, които води, или работи на 5-6 места и... сякаш истинската психотерапия е между всичко това. Говоря за членове на любимата БАП.
И  пак опираме до опит, професионализъм и качество на работа.

Естествено е да се обучават специалисти. Има недостиг на такива. Един терапевт работи с клиенти, обучава и супервизира работата на млади специалисти. Аз не виждам нищо лошо да се работи и по проекти. Те са насочени към хора, деца, педагози ...
БАП първо е представител на световната и европейска психотерапевтични асоциации. Това е връзката на българските терапевти със света по принцип. Второ налага критерии в работата и обучението по психотерапия. Трето, изработва закон за психотерапия в България, и четвърто контролира работата на своите членове. БАП не се ангажира даден терапевт да доведе терапията до успешен край, а да работи и спазва правилата - етични и професионални.

!!!

" БАП не се ангажира даден терапевт да доведе терапията до успешен край, а да работи и спазва правилата - етични и професионални.  

Това изречение убива всичко казано до тук!!!!!!!


Психотерапвет се търси когато имаш проблем.  Търси се професионалист-достатъчно опитен, кадърен, адекватен за да може да ми помогне да се справя с проблема. Ако БАП не може да го гарантира, то се обезсмисля всичко, което прави. Това потвърждава тезата ми, че БАП е създадена за да защитава психотерапевтите, след като няма отношение към успеха на терапията. cat

С проблема си се справяте вие не терапевта ви. Отивайки на терапия е много наивно да очаквате, че някой, с нещо си ще реши ваш проблем.

   Г-н Тодоров, не четете какво съм написала, а си повтаряте  като папагал това, което си знаете като заучени фрази.
   Написах "да може да ми помогне да се справя с проблема" , не той да се справи с него.

   Ама  едно си баба знае, едно си бае!

 :)

"Написах "да може да ми помогне да се справя с проблема" , не той да се справи с него."

Тъй като с проблема си се справяте вие, няма как да се предвиди изхода от терапията. Когато лекаря ви каже "не яжте мазно за да не ви боли корема" е във вашите ръце дали ще ви боли корема или не и дали ще се откажете от любимите пържоли например. В този смисъл работата и в терапията е сходна. Терапевта довежда до някакво знание и клиента си. Какво той ще реши да прави с това си е негова работа. Живота си е негов, страданието също, както и възможността да се справи. Тук идеята е дали терапевта е бил в помощ на клиента си за да разшири знанието и периметъра си за своя проблем. Дали го е осъзнал, почувствал, усетил. Така че БАП няма как да държи отговорни терапевтите при неуспешен развой в терапията, освен ако по време на процеса са действали неетично и непрофесионално изпълнявайки точно определената си професионална роля. А тя е доста точно определена и в етичен и в професионалин план.

   Трак, Миме, никого не нападам.  Опитвам се да разбера предимствата и недостатъците на това да имаш психотерапевт от  БАП  и такъв, не от БАП.  Просто не ми звучи много адекватно да говориш за ролята на една организация за психотерапевти, която не е обвързана  с крайния резултат,  а само с някакви етични норми. Излиза, че всеки който е покрил изискванията, може да си прави кавото и колкото може и  стига да спазва тези норми, няма да има грижи.   Като обяснението е, че при неуспех, виновен е само този, който търси помощ, а не и психотерапевта.  Та нали той е този, който има опит,  и  поглед напред.  Ми,  то така става като при врачките – "ще разваля магията, а времето ще покаже,".  Ама като чета аргументите, май няма  разлика. То затова и искат закон да ги разграничи от врачките.

   А колкото до сроковете, разбира се, че трябва да има някакъв ориентир. Какъв е смисъла от една безконечна терапия?   Ако нямаш някакъв примерен срок и не вървиш на добре,  наистина трябва да извиеш врата  на някой.  А  ако изобщо не вървиш и причината е в теб, смятам, че е редно терапевта ти да те посъветва да прекратиш  срещите, за да не си харчите времето взаимно и ти- парите. Поне моят психотерапевт  ми каза това още в началото.

И хайде стига с това минало. Ти на кой етап от терапията си вече, не мина ли  през миналото вече?    Иначе нямам нищо против Т.Тодоров, просто ми е доста  сухичък и скучен, и понякога мисля, че вреди с изказванията си, това е. Аз не бих отишла на такъв тип терапия,  но това мисля, че съм му го казвала вече.

  Разбрах,
 БАП не се интересува от качествата и нивото на един психотерапевт. Достатъчно е да е покрил часовете,  и всички изисквания. Ясно е, че нямат ясни и точни критерии за оценка на един психотерапевт, освен тези норми.  Аз затова казвам, че такава организация се създава за да защити членовете си.
 

Няма няколко вида терапевти - тези и онези. Те са едни. Останалото е опит за терапия. Може този опит да е успешен, може и да не е. Всичко това е включено в етичният кодекс, което изброявате, но вие не си направихте труда да го прочетете. Естествено че ако няма напредък терапевта препраща клиента на друг терапевт, или специалист, ако мисли че липсата на напредък се корени в липсата на адекватна динамика между двамата.
Тук все едно спорим дали лекаря трябва да е завършил медицина. Както знаете има и добри и по-слаби лекари, но условието за всички е едно и също за да ги наречем такива - образование. Същото е и с терапевтите.
БАП защитава титлата "психотерапевт" и това че в тази титла има точно определено съдържание, и клиентите които се ползват от услугите на психотерапевтите, като следи за спазване на правилата от самите терапевти. По-ясно не мога да ви го кажа.

" Както знаете има и добри и по-слаби лекари, но условието за всички е едно и също за да ги наречем такива - образование. Същото е и с терапевтите'

 Условие - да, но дали ди добър или лош, има значение  опита, а той се трупа с работа. Затова ви питах кой се издържа само с психотерапия, без никакви други занимания....но както и да е.

Аз получих отговор на въпросите си.
Слънчев и весел ден на всички! love

Аз, както и повечето колеги, с които работя се издържаме с това. Естествено работим в различни полета на психотерапията и консултирането, както и в обучението.
Не опита е важен. Една врачка и тя трупа опит, но опит в какво е въпроса.

 :)

''БАП защитава титлата "психотерапевт" и това че ...  ''

  Аз ви говоря за професия и  професионализъм, а вие за титли.
  То и Христо Стоичков има титла "доктор хонорис кауза" love1
   Та освен всичко друго, БАП раздава и титли...... aplause

Объркана съм .
Както каза един от клиентите в " In treatment " - Механикът ти иска определена сума и колата ти е нова, лекарят ти казва от какво си болен и колко ти остава, но вие психолозите не давате гаранция ... " (нещо такова).

 Таа, "продуктът" от вашата работа не е конкретен, гарантиран, не е обвързан с период от време... Което на мен си ми звучи, като чудесна възможност и за терапевти с образование и за псевдо-терапевти да живеят на гърба на горките страдащи и отчаяни хора, тъй като резултатът от работата им е субективен !

 Един мой приятел психолог (!) се изрази така "Психотерапевта е кошче за душевни отпадъци, по-добре си намери някой, с когото да споделяш, хем ще ти е без пари" ... Аз имам с кой да споделям, не е там въпроса.Ние си плащаме, но какво точно ни давате Вие ?

Какво точно се очаква от вас - да сте състрадателни, да съпреживявате, да сте внимателни, търпеливи, сдържани, наблюдателни, анализиращи ... Или това е по желание ?
Какво конкретно ? Съвети, насоки, препоръки, изводи... ? (имам предвид освен спазването на етичния кодекс и изслушването)

Питам, защото искам да знам за какво ще плащам. То стана ясно, че трудно ще го намеря такъв, който да отговаря на изискванията, поне аз да знам какви могат да ми бъдат изискванията към него.
А и вие казахте, че психотерапията рядко се случва - в смисъл ?
Някакво условие извън нужното образование ли имахте предвид, или образованието на терапевта е единственото условие ?
Защото искам да знам нещо повече от " Не терапевта решава проблема, а клиента " ...

И няколко въпроси към съфорумците - Колко от вас са провеждали или провеждат психотерапия? Сменяли ли сте си психотерапевта/и и защо ? Намирате ли вашата психотерапия за ефективна и успешна? Каква конкретно е Вашата представа за понятие като " Успешна психотерапия " ?

   Медеа, а дали не си така упорита да откриеш минусите на психотерапията, защото се боиш да се потопиш в себе си.
   Етапът със съпротивата е точно стъпката преди влизането в кабинета на психотерапевта. :)

    Гаранция няма, но самата мисъл, че започваш да работиш с някого за решаването на проблема си, че се ангажираш в "договор"  е предпоставка да положиш максимални усилия. Виж, усещането, че човекът срещу теб е читав идва още с първите няколко посещения. Това чувство не го ли усетиш от самото начало, никоя организация и никой авторитет не могат да компенсират със същестуването си.
    Размишляваш по много дълбок, смислен и цветен начин, лично за мен би било удоволствие да разговарям с теб, както вероятно и за всички твои близки или познати. Но идеята да ползваш някого за споделяне и да ти излезе без пари, особено пък излязла от психолог, направо ме потриса:) Не съдиш ли сама по себе си колко би те натоварило да чуеш на някого страховете, терзанията, надеждите и да оцелееш емоционално, ако си ангажирана по някакъв личен начи с този човек? Именно в това е смисъла да потърсиш оторизирано лице, защото знае как да се "изчисти" от онова, което ще му оставиш и знае как да не ти дава нелепи съвети или да те поощрява в тези ти страхове, както правят повечето ни приятели или близки в желанието си да бъдат съпричастни.

  Но наистина е така.... проблемът се решава само  от нас, всеки път.

Представете си, че искате да отидете от точка А до точка С, като по презумция трябва транзитно да минете през точка В. Можете да тръгнете пеша, можете и с кола. Дори и да вземете кола обаче, от Вас зависи как ще шьофирате и за колко време ще стигнете. Може и някъде да набиете спирачките и да спрете, даже да се върнете, особено ако "пътя" през точка В не е идеален, даже е доста труден, което не е влизало в първоначалния ви план дори. Можете и да ходите пеша, макар и разстоянието да е много дълго. Психотерапия е да си наемете "кола" която да използвате за по-бързо предвижване. Няма вариант някой да ви вози, или колата ви да си върви сама. При всички положения вашето движение ще е свързано с вашите усилия, без значение със, или без кола. От модела на колата която сте наели пък зависи през какви пътища има ресурс да ви преведе. Много често колата се чупи преминавайки през точка В, дори и вие да сте перфектен шофьор. За това обучението по психотерапия, прави една кола колкото се може по-вседеходна.
Та голямата илюзия е че терапевта ще ви грабне на ръце да ви преведе през проблематиката, а това няма да стане. Той е инструмент, който можете да ползвате, който да ви служи. Терапия в която вие ще стоите до шофьора в дясно няма. Както се казва в една поговорка ние можем да закараме коня до реката, но не можем да го накараме да пие насила вода.
Относно вашият приятел психолог: психология и психотерапия са много различни неща. Така че му е простено :) Когато и аз бях завършил психология нямах никакви умения и малко теоритични познания. Обучението по психология ти дава основата по която може да се изучи тази наука в последствие.
Психотерапевта става такъв, след като има доста години лична терапия. Това е основното условие. Всичко останало са просто подробности.

Сега усещам и втора грешка сякаш. Психотерапията не е споделяне на терзания. Да и това го има, но само и само за да се стигне до следващата стъпка. Защото всяко едно страдание, каквото и да е то има функцията да предвижи човек крачка напред, като го преодолее. Просто трябва да се разбере в коя посока трябва да бъде тази крачка и как да се извърви.

 Кадифе, не съм упорита, защото търся минусите, просто искам да съм сигурна, че ще има плюсове.Особено след като днес говорих с една дама, претендираща с образование в Чужбина и тн. тн. и тя се изрази по телефона с думите " Да, лекувам паническИ разстройстА " !, аз такова нещо не знам да има... Отделно ми говореше все едно се разбираме да пием кафе или нещо такова ! Не я усетих като професионалист въобще, просто не съм сигурна дали мога да се доверявам на преценката си ...

 Относно споделянето - Да, това е другата причина да ИСКАМ да вляза в кабинета на психотерапевт, защото знам че моите проблеми и терзания товарят другите, а и те не са длъжни да знаят как трябва да постъпя аз, но ме е страх, че ходенето на психотерапевт ще бъде оценено от семейството ми като лиготия, приумица, пари на вятъра и тн.  :-\

Заменете думата психотерапия със самопознание и ще ви е по-лесно. Всъщност психотерапията подпомага самопознанието. Вашите симптоми на ПР са 10% от проблемите, с които ще се сблъскате в психотерапията опознавайки се.

" Особено след като днес говорих с една дама, претендираща с образование в Чужбина и тн. тн. и тя се изрази по телефона с думите " Да, лекувам паническИ разстройстА "

Образованието в чужбина няма нищо лошо. Въпроса е в това, че тя лекува. Какво точно лекува? Лекуват лекарите. Психотерапевтите не лекуват, защото работят със здрави хора. Диагнозата ПР, или някаква тревожност не е диагноза за болест, а за проблематика. Шизофренията е болест.
Радвам се, че по телефона сте усетила несериозността от случката. Наистина се доверявайте на хора, които са терапевти. Не психолози, нито психиатри, а психотерапевти. Психиатрите могат да ви помогнат с лекарства и нищо повече. Там е тяхната сила. Д овладеете първично силните симптоми и страданието от тях. Това не е справяне с ПР, а смекчаване на обстоятелствата.

Не съм сигурна, че каза точно "лекувам" , може би на мен ми се искаше да е казала това...
По - скоро ми направи впечатление израза " Панически разстройства " .
Не знам, наблегна на това, че едва ще успее да ме "вмести" в графика си, защото била много заета - сякаш ми прави услуга или нещо такова ...
Впрочем тя е клиничен психолог и като я попитах дали има и нужното образование да е психотерапевт, тя ме попита какво ме притеснява в това, че е клиничен психолог. Нямам и доверие за сега, но ще видим утре. Имам намерение да я " пробвам " .

Ако става въпрос за Варна шанса е 1:3. Това малко на шега, ама горе-долу е така.
Клиничният психолог, все пак дори и да не е терапевт, няма да ви обърка повече. Което е все нещо. Ако и успеете да създадете връзка с нея за да споделите истинските си дерзания /знаем, че има такива, които не се разменят тук/ още по-добре.

Тодоров, искам да попитам възможно ли е ПР да започне още в детска възраст, но едва по-късно човек да си даде сметка, че го има... т. е. говорим за предучилищна възраст, още преди пубертета и съзряването? И ако да, какви са шансовете на човек, който от дете има ПР, да се възстанови? Извинявам се, ако съм задала този въпрос по-рано, но не си спомням дали питах или само възнамерявах да попитам. Благодаря! love

ПР е симптомокомплекс. Това е психиатрична диагноза основана на симптомите и нищо повече.
Всяка една психологична проблематика се корени в детството и то с натрупване. Какво имам предвид? Първият етап е до 1г. Ако този етап не е преминат успешно се изгражда определена черта, която се пренася и впреминаването на втория етап - 1-3. Така преодоляването на втория етап е белязан от неправилното преодоляване на първия. Дори и да се премине ще е  с определен акцент. Така стигаме третия 4-7г. В този етап имаме наследство от 1-ви и 2-ри. Така се преминава и през третия. Идва един застой, в който, като че ли тези етапи загубват своята сила - 8-12г. /не винаги/. Така човек влиза в пубертета. В този етап се случва сложната амалгама между всички досегашни етапи. В този етап кризата е в идентичността. В този смисъл човек се връща към своя начин и го доразвива, какъвто и да е бил той. В крайна сметка излизайки от този етап, да речем на 20-22г. той е това което е. И се сблъсква със следващото изискване - да е възрастен. От това как е преминал през всички възрастови кризи, как е минал през последната - идентичността, как реалността около него е оказвала натиск, или не, или го е направила изведнъж, зависи как ще се оформи индивидуалната проблематика. Именно в това е проблема. През живота си човек изгражда своите приоритети около едни неща, а живота му сервира други, за които не е готов. На всичко отгоре и не може да се адаптира, защото не е развил определени ресурси за това. Принципа на реалността забива сериозен шамар върху човек, когато неговите възможности и очаквания изобщо не са включвали такива удари. Тук на помощ се появява например ПР, като единствен начин да се овладее реалността и ударите, които предлага.
Тази динамика е характерна за всеки един вид проблематика - тревожна, депресивна, хистерична, смесена .

 :)

Зададох този въпрос, тъй като след психотерапията ми започнах да си давам сметка за много неща назад във времето, които съм позабравила, всъщност не си ги спомних в хода на самата терапия, а месеци след това, без да съм си поставяла за цел да ровя в миналото- напротив. Просто си дадох сметка за някои неща, които  съм си обяснявала по друг начин до момента, защото тогава дори не съм подозирала, че съществува нещо, наречено Паническо разстройство, нито съм знаела какво е деперсонализация, но симптоми съм имала. Може би дори и агорафобия, но тя е била маскирана под други форми и не ми е пречела да излизам, всъщност, пречела ми е вероятно, защото съм се чувствала различно от останалите, но тогава не знаех с какво точно съм различна. Просто след като винаги съм я имала, не съм знаела какво е да я нямам и съответно не съм отчитала присъствието й в живота ми. И това е продължило до един определен момент, в който нещата са се сринали до там, че вече нямаше как да не обърна внимание. Вече съм повече от убедена, че на около 5-6 г., ако не и по-рано, съм развила ПР и примери мога да дам мноого - това са "маскирани" примери, защото там нещата не са толкова ясни, каквито са сега, обаче са си симптоми на една тревожност, която с времето се е изразявала по всевъзможни начини. Досега мислех, че съм имала много проблеми  психически, но вече съм абсолютно убедена, че проблемът е един и същ и че в зависимост от обстоятелствата, зрелостта и степента ми на сигурност те са приемали един или друг облик, но никога не са изчезвали. Не знам дали това е добро или лошо, т.е. дали това осъзнаване нещо променя и дали помага. Не знам и дали фактът, че толкова много време съм го имала, намалява шансовете ми да го нямам. Само знам, че тази официална версия, която съм разказвала пред терапевта си за началото на ПР не е цялата истина, а само финалният етап от нея. Целта на тези ми размисли е да преценя каква част от мен може да се възстанови и да се изгради наново, предвид тези факти. Какъв е шансът един зрял човек, който цял живот е градил тревожни начини за справяне с действителността, да заживее по друг, различен начин? Не знам доколко е реалистично да се очаква да се извърши такава мащабна промяна и дори да е възможно, колко ли време е необходимо да се случи?? Ами ако тревожността е пропила личността до там, че да е станала част от характера?  :tease1:

Скорпи, зададе въпросите, на които най-много ме е страх да получа отговори !  :-X

 :)

Възможна е промяна, но е нужна много работа. Трябва да се извърви път, който не е бил извървян, или е вървян в "грешна" посока /за времето си е бил във вярна посока!/.

 :)

Пригответе си каквото искате :) И с бързоходки, и с бавноходки пътя е един и същ.

Здравейте на всички! След като прочетох част от тази тема реших да се регистрирам и да разкажа и задам няколко въпроса към г-н Тодоров.
Та, когато бях на 16, 16 и нещо (в момента см на 21 почти) от време на време почнаха да ме връхлитат едни странни мисли примесени със страх. Колкото и просташки да звучи почвах да си мисля неща от сорта на "Защо обичам да слушам музика, защо харесвам жени, защо обичам да се нося по определен начин" и т.н. като докато си ги мислех тия работи изпитвах страх, че няма да мога се отърва от мислите си, че ще се изгубя в тях, и че ще спра да изпитвам удоволствие към нещата. Примерно, като си мислех "защо ми харесва еди си коя песен" докато слушам определена песен и почвах да изпитвам страх, че песента ще спре да ми харесва (въпреки, че вече знам, че страхът е бил предшественик а мислите ми са били производни). Както и да е, тогава тия мисли ми се появяваха сравнително рядко, най-често когато съм сам и няма какво да правя или също ми правеше впечатление веднага след продължително физическо натоварване, примерно след тренировка (но за второто не съм много сигурен). Минаха няколко месеца, бях вече на 17, когато с част от класа ми отидохме на почивка в планината за 2 вечери. Всичко там мина добре, но навръщане във влака с приятелите ми се заговорихме за тайни организации, за световната конспирация и т.н., в което няма нищо лошо разбира се. Лошото беше, че почнах да се плаша и да ме гони параноята, и да си мисля, че такива хора ме преследват и наблюдават, като 2 седмици след това, всеки ден отварях в интернет и четях сякакви статии...направо станах като енциклопедия по темата :D (в момента между другото изпитвам срам като ги говоря тия работи). Та, тогава мога да кажа, че осъзнах, че нещо не е наред със мен. Минаха отново няколко месеца, дойде лятото и заминахме много хора от училище на море за 1 седмица. Там ми се случиха едни неща дето ме депресираха (сега като се замисля проблемът не е толкова в нещата от колкото в това как реагирах на тях) и като се прибрах от морето почнах много да се самоупреквам, беше ми паднало много самочувствието, чувствах, че сякаш обстоятелствата поставят моето положение в безизходица и положителна промяна нямаше как да има. И тогава дойде преломния момент. След 1-2 дена на подобни мисли изпаднах в едно състояние на много силна тревожност, въртеше ми се главата, потях се постоянно и един вид не чувствах реалността както трябва. От сякакви неща се плашех, даже един път помня гледах една чаша и се плашех от чашата и аз не знам защо... Казах на наще, че не ми е добре, обясних им как се чувствам и ходих на психолог. След като говорих с доктора той ми каза, че съм имал спад в нивата на серотонина, което водело до страхови състояния и натрапчиви мисли. Изписа ми тогава четвъртинка Ксанакс, който трябваше да пия всеки ден в продължение на 1 месец, след което почнах да пия Золофт. Ксанакса ми влияше много добре, вечер като го пиех и сутринта като станех бях на 90% добре, но след 3-4 часа пак се влошавах. За ксанакса и сега мога да кажа, че ми влияе най-добре (нищо, че не съм пил отдавна) - незнам дали могат да се правят някакви изводи от тук. Та да се върна на думата си, пих 1 месец ксанакс и след това минах на Золофт, който го пих сигурно 1 година, като през това време посещавах психолога в месеца 1-2 пъти. Имах подобрение от Золофта, но бях далеч от нормално състояние. Мина известно време, завърших гимназията и заминах да уча за чужбина, където често се чувствах доста зле и едвам завърших, но въпреки всичко не пиех хапчета, защото си казах, че няма да ги пия тия хапчета и не виждах особен смисъл в тях. Завърших си там първата година и се върнах обратно тука да продължа. ТОВА е основно за миналото.
Сега мога да кажа, че от няколко месеца усещам, че почвам да изтървам сериозно края на нещата. Станал съм в някаква степен анти-социален, като под това имам предвид, че по скоро имам неухотност към създаване на нови приятели. Като цяло живота ми стана с главата надолу...
Едно от нещата, по които най-много съдя за лошото си състояние е, че съм станал в известна степен комплексар и съм развил сексуални проблеми - това е в абсолютен противовес с това, което бях преди!!! Сякакъв може да съм бил ама комплексар или сексуални проблеми да съм имал - в никакъв случай!!! :) И за последните 2-3 месеца мога да кажа, че тия сексуални проблеми най-много ме тормозят и ме карат да си мисля какви ли не неща...
Обстоятелствата около мен не са кой знае колко цветущи, но като се замисля не са и лоши, горе долу съм в средно положение и не виждам особена логика да се намирам в такова състояние...
Искам и да отбележа, че при мен няма такива моментни пристъпи на панически атаки, при които да се задушавам, или да имам прекалено силно сърцебиене и т.н., както и не ме е страх от смърт или болести (е страх ме е ама не под формата на невроза :D :D) Просто съм си в 90% от времето в едно състояние на дереализация и деперсонализация, в което изпитвам едно средно чувство на страх и тревожност, и което ме кара да си мисля абсолютните простотии.
Искам да отбележа, че съм забелязал, че най-добре се чувствам след като се събудя от сън, веднага след като съм легнал след усилена физическа активност на слънчева светлина. Давам пример с лятото, ходихме да ритаме в двора на едно училище, страшна жега и страшно много печеше, ритахме 2 часа, прибрах се, легнах да спя, спах около 3 часа и като станах не се бях чувствал така от много време, спокоен, не се потях, но след 1-2 часа пак всичко си беше по старо му.

Другото МНОГО ВАЖНО нещо, което искам да споделя е, че майка ми е със страхова невроза, тя сега е на 42, и ми е разправяла, че е така от 16 годишна, после дълго време е била добре, и сега от няколко години пие хапчета постоянно. Интересното е, че нейните родители са адски стабилните хора (баща ми и той е добре, както и неговите родители и са добре), но тя като малка го е развила (6-7 годишна) покрай развода на родителите и е била подложена на много голям стрес, имало е полиции, местели са я от градове на градове и т.н.
Така, другото ВАЖНО нещо, което искам да кажа е, че като малък 7-8 годишен когато бях ми се случваше вечер да ставам (най-често след прекалена употреба на шоколад или бонбони) и да треперя от страх. Още помня как треперех по 5-10 минути, зъбите ми тракаха, въздух не можех да си поема, но тогава докато ми се случваше това нищо нямаше в главата ми, нищо не си мислех, просто ставах, умирах от страх 5-10 минути, успокоявах се, лягах да спя и на другия ден нищо. Я се повтореше това в следващите 5-6 месеца, я не!
Тук, искам да се обърна конкретно към вас г-н Тодоров, да споделите какво мислите по въпроса? Аз от моя страна постоянно си мисля, какво по дяволите стои зад проблема ми, добре си бях преди, толкова много приятели си създавах (и огромната част от тях все още са ми много добри такива), постоянно излизах, имах желание за социална активност, винаги съм бил от будните в класа ми, точно от този тип дето малко учат пък изкарват хубави оценки, а сега...нищо общо - почнал съм да ставам комплексар, имам сексуални проблеми, страшно сантиментален съм, емоционално потиснат съм, ужасна концентрация, много слаб сън и постоянно в главата са ми пълни врели-никипели...
Това е като цяло от мен, има и още неща, които мога да кажа, но не мисля, че това му е мястото, а и по-добре да се взема в ръце и да варя на доктор и да се излекувам най-накрая и да влизам в релси, че вече трудно издържам!

Пожелавам успех на всички ви и приятели стягайте се! :)

Мисля че на финала сам си отговорихте на въпроса, който задавате на мен. Просто посетете отново вашият психиатър за да започнете медикамент с който малко да се нормализирате.
От психотерапевтична гледна точка, симптомите са само повод да се започне терапия, която е по-широко обхватна. В нейният процес може да се разбере на какво се дължат всички тези неща, т.е. по описанието на симптомите няма как да има отговор. Това може да стане само при психиатъра, тъй като в новата класификация на болестите с която те работят, диагнозите се поставят върху симптомите, а не върху причините за тях. Психотерапията работи с причините, а не със симптомите.

Благодаря за отговора г-н Тодоров! А, смятате ли че проблемът ми може да е чисто и просто наследен и да няма конкретен и основателен повод за него? От това, което прочетох видях, че се търсят изживявания, които са се наслоили в личността подсъзнателно и в последствие дават отражение без да се съзнава конкретния проблем. Възможно ли е такъв конкретен проблем при мен просто да няма и цялата работа да е, че съм го прихванал наследствено?

Наследствено не могат да се "прихванат" поведенчески модели. Те се научават. Или човек изработва такова поведение, което да му осигури сигурност в средата, която пребивава. Понякога това са копинг стратегии на някой от възрастните около него /ако мама се справя с определени ситуации по определен начин и успява и аз ще правя така/. Именно за това е важно да се разберат няколко неща:
- каква е била средата на човек през различните възрастови етапи
- в какви аспекти е развил определени акценти на поведението си, преживяванието си и интерпретацията на ситуациите около него, взаимоотношенията и т.н., за да се справи с точно неговата среда
- с какво средата сега, или при появата на симптомите е конфронтирала неговия досегашен модел
- как чрез симптомите си набавя това, което не може по други начини
- как да обогати и попромени поведението си така, че да успее да се впише в реалността около него, без необходимостта да "използва" симптоми за това

-

DG, нямаш проблеми, ще ти кажа какво са ми казали. :) Ама най-вероятно ще отида след нова година, щото сега покрай празниците не ми се занимава с такива работи. Иначе, и аз често сдухвах покрай това с края на света и 2012, но като се замисля аз постоянно се чувствам се едно света ще свърши, не през декември 2012, а вдругиден... :D :D тъй, че тва с 2012 по-скоро е някаква прищявка на подсъзнанието ни ;)
DG, другото което мога ти споделя е, че при мен мисля, че семейната среда като негативно обстоятелство е изиграла най-голяма (лоша) роля! Вкъщи сме, и винаги сме били прекалено много хора, винаги ми е липсвало лично пространство на 100%, стая моя никога не съм имал, не съм имал дори къде да уча (когато ходех на училище времето като беше по-хубаво излизах да уча на балкона...), имало е винаги сериозни противоречия между едната част на семейството ми (майка ми) и другата (на баща ми), постоянно ми е било говорено и обръщано едно излишно внимание още от малък, което само ме натоварва - даже мога директно да кажа, че израстнах едва ли не с два чифта родители. Та целия този цирк в семейството ми (мога да го нарека социален феномен,защото наистина още не съм срещал втори човек, на който като мен да му липсва до такава степен лично пространство), който се дължи на простичкия факт, че сме много хора на едно място, мисля че е довел до едно заложено в мен от малък чувство на страх от обвързване, и въобще страх от по-сериозно въвличане на хора в живота ми. И това нещо комбинирано с това, че съм темпераментна личност, и не съм дърво като цяло, мисля че стои в основата на сегашното ми състояние. Общо взето от всичките разсъждения, които съм правил върху себе си съм стигнал до извода, че проблемът ми се дължи 40% на кофти обстоятелства, 40% наследственост (от майка ми), и 20% от мен - причината, да знаете, никога не е една!!! :) Това е, което мисля...естествено може и да се заблуждавам!   

Ние много сме се стегнали май и там ни е проблемът, трябва да се поотпуснем малко  ;)  ;D

А иначе и аз съм живяла винаги с много хора и съм имала малко лично пространство и като цяло имам проблеми с обвързването ... но не знам доколко това може да бъде причина  ::) Г-н Тодоров да каже  :)

 :)

Ами, Midea, то разбира се опира и до личност. Ама ако същината ти е такава, че това обстоятелство силно си противоречи с нея това според мен води до едно съзнателно потискане на емоции и чувства, което от своя страна създава разминаване между съзнанието и подсъзнанието, оттук се създава един нарушен баланс... и ето ти го проблема готов! Това е според мен, но нека все пак чуем г-н Тодоров. :) 

Midea  ;D  ::)

 :)

Хахахаха, май те изкарах климатик :D

Кой за каквото си мисли  ;) А климатикът топли иии ... духа  ;D

 :)

" ... но не знам доколко това може да бъде причина   Г-н Тодоров да каже..."

Няма как да кажа, без да знам вашата история и преживявания. Няма готови отговори за тая работа.

 :)

По-интересното е, че си с идеята, че някой ти дължи казването на това, онова ... Какво ли означава това да "изтупуркаш" въпроса си и да тропнеш с крак - "дайте ми отговор"? Какво означава факта, да се изисква от другите, а и през ум да не мине да се изиска от себе си? И ако не минава през ума, каква е причината? Каква ли е нуждата да "завъртим" околните да "заработят" нашите отговори? И какво ли се случва с преживяванията, чувствата, отношенията ни с тях, когато те не го направят, както ни се иска?

 :)

И най-простичкото действие е по-прогресивно от всяка една мисъл! Хората сме така устроени, че не усещаме реално нещата докато не ги изживеем, опитът с въображение не може да се компенсира! Затова най-доброто, което можем да направим за себе си е да поработим над нас, не с излишни мисли, а действайки! :)

" Просто питам и очаквам отговор, защото аз нямам такъв за себе си."

Аз като психолог мога да ти кажа, какво и как правиш, за да получиш своя отговор, не да ти го дам, защото не съм месия.
Какво означава, като нямам отговора, другите трябва да ми го дадат? И как се стига до твърдението че ти го нямаш? Искам да кажа, какво си правила за да го намериш, колко време си го търсила, как си го търсила и такива неща.

 :)

" надграден над мен и останалите и да можете поне да се справяте с подобни ситуации .."

Ами справянето се състои в това да открия, какво се крие в начина ти по който търсиш  отговори, а не да ти дам отговорите. И аз мисля че ти го казах какво се крие в този начин.
Основният ти въпрос, на който може би трябва да търсиш отговор е защо ли имам очакването, че другите трябва да свършат моята работа? Като казвам другите визирам  по-широко. Но имаш къде да се опитваш да си отговориш на този и други въпроси.

П.С: Тона ми е принципно спокоен. Да не стават грешки  :)

 :)

Здравейте,попаднах случайно в този форум и останах много впечетлена от г-н Тодоров. Имам един въпрос -възможно ли е да ходя при един терапевт в продължение на година и половина и да нямам никакво подобрение ?
п.с Имам ПР от много години

Възможно е. Въпроса е какво влагате в подобрение. Както и в ПР. Това е психиатрична диагноза основана на симптомите. Има много други проблематики, които се изразяват със същите телесни симптоми, но не са ПР. Тъй като за психиатрията това няма никакво значение, защото е насочена към симптома. Така без никаква информация става много трудно да се прецени, дали имате напредък или не, към какво се стремите в своята психотерапия и какво ви кара да продължавате контакт с терапевт, който оценявате, че не ви предвижва напред.

 :)

Правила съм всякакви изследвания ,здрава съм .Симптомите са ми -Световъртеж,сърцебиене,треперене на ръцете,изпотяване,коремни болки,задушаване,страх....Преди 8 години когато получих 1та си криза започнах да ходя при всякакви лекари и всички казваха че ми няма нищо и съм за невролог или психиятър,така и намерих въпросния терапевт.Ходех при него в продължение на 2е години ,открих много неша за себе си , промених живота си,паниките изчезнаха ....спрях и терапията ,не след дълго пак започна всичко,пак този страх,пак тези телсени симптоми....тогава прибегнах към лексотана.... сега от година и половина пак посещавам същия този терапевт с надеждата, че ще се оправя.Стремя се да махна лексотана,защото само да усетя че ставам тревожна и че ще получа криза и го визмам,стремя се да открия какъв е проблема сега за  тези ми състояния,стремя се да съм отново щастлива...

Имаш напредък в това, да се опитваш да се доближиш до психотерапията. Имайки предвид първоначалната ситуация, това за мен си е напредък. Но както казах имаш на разположение пространство и време за да си отговориш на тези въпроси.

" стремя се да открия какъв е проблема сега за  тези ми състояния,стремя се да съм отново щастлива..."

Ами дано успеете да откриете. Това е добра посока за работа.

 :)

Вече две години търся и не откривам причината...А възможно ли е както бяхте споменали моят терапевт да работи за себе си,да е намерил нещо в мен което е негов проблем ...щом няма резултат след толкова много терапий вече незнам какво да си мисля :(

О, това време и пространство няма "да те хване за ръката", ама ще си е там и ще чака ти да го използваш, когато и както решиш.

" Вече две години търся и не откривам причината...А възможно ли е както бяхте споменали моят терапевт да работи за себе си,да е намерил нещо в мен което е негов проблем ...щом няма резултат след толкова много терапий вече незнам какво да си мисля "

Като за начало обсъдете с него вашите опасения.

 :)

да и аз така смятам да направя , ще потърся друг

Писна ми да пия лексотани през 2-3 дни,писна ми да се чуствам тревожна,писна ми да ме е страх че ще получа поредната криза....вече изпаднах и в депресия нищо не ми се прави,нищо не ме радва,нямам тонус,нямам желание за нищо,постоянно се вглеждам в себе си слушам сърцето си дали бие ритмично,нещо да ме заболи и веднага си мисля най-лошото,веднага пия хапчета....имам чувството че ще полудея , аз не живея ,аз преживявам

Дано правите разлика между психиатър и психотерапевт. Ако работите само с психиатъра си, трябва да знаете че той само с лекарства може да ви помогне и то не да се излекувате, а за намалите по сила и честота симптомите си. Това правят лекарствата.

разбира се че правя , до сега съм работила само с психотерапевт (неорайхианска терапия ) Лексотана сама съм си го назначила , защото ме е страх да не получа онези страшни кризи които съм получавала години наред ...и съм си внушила че немога без лексотана

Yanakieva, Здравей!!! За лексотана да ти кажа, че аз го пиех 2 години нон- стоп. И аз като тебе си го бях самоназначила. Първо започнах с половин на ден, после прибягнах до цял. Но той ми помагаше за много кратко, само леко приспиваше симптомите ми. И  един ден се замислих, как ще живея цял живот с лексотан? Накрая дори не ме приспиваше, беше все едно съм взела бонбонче. Отидох на психиатър и сега съм на съвсем други медикаменти, които са за ПР !!!
Успех!!!

Много благодаря за споделеното мнение , аз също мисля да отида на психиятър да ми изпише антидепресанти, но ме притеснява че тези лекарства не лекуват , те само притъпяват симптомите ,а проблемите които предизвикват  ПА си остават вътре в мен и един ден когато спра лекарствата ПА пак ще се появят :((

Добре го каза  :) ... И аз се чувствам така  ::)

Как да изберем правилният психотерапевт ->
http://evropea.com/psychoterapist.html

Може би си го чела, но все пак   :) ::)

 :)

Неорайхианската психотерапия е по-особена, защото е телесен метод. За две години обаче би трябвало да има някакъв напредък, или терапевтът ви просто да забележи, че нещата не се случват и да ви препрати при друг колега.
За терапевта ви може терапията ви да има успех и да не знае, какво е вашето преживяване и мнението ви по въпроса. За това ви казах, че е добре да си уеднаквите понятията "успех" и "цел" на терапията.

 :)

" Отдадох й прекалено голямо значение и имах съвсем различни очаквания от това, което получих в крайна сметка. "

Това е част от динамиката. Човек често проектира своите очаквания към значимите други и към психотерапевта си. Но това е така, защото винаги е имало някой, на който да отдава прекалено голямо значение. Или се полага усилие да има някой такъв. Това което се проектира върху терапевта често е сходно с това, което проектира към хората по принцип - очакването от мен да дойде нуждата, а от другите да дойде задоволяването на тази нужда. Така човек често може да се вкара в различни конфликтни преживявания и да се обгради с такова обкръжение, което да потвърждава неговите очаквания.
Когато човек се уповава на друг, забравя или не умее да се уповава на себе си. Първата психотерапевтична стъпка е човек да поеме отговорност за себе си. Ако не умее трябва да се научи и то главно, като долови, че побутва другите да правят нещо за него, че да му е добре. Когато успее започва и психотерапията.

 :)

" Лошото е, че аз се сърдя като не срещна това, което очаквам и дори се и ядосвам"

Ами сигурно, а ядът е свързан с агресия, но тъй като човек проумява, че не може да проявява агресията си към всеки, който не му удовлетворява нуждите, а му се иска, агресията остава в него и го "трови". Ако беше дете можеше да се тръшне, да се разреве, дори да удари някои за да излезе навън. Но възрастния живее според правилата.
Концепцията за приятелство и партньорство също е изградена на база основната движеща мотивация: желанията ми да бъдат задоволени. В този случай всичко ще "служи" да сбъдне тази потребност. И ето, че ако я няма има празно място. Не можеш да си обясниш какво би било едно приятелство, в което всеки да се грижи сам за себе си, или едно партньорство. Така и в другите аспекти от ежедневието има такъв вакуум и човек не може да го напълни със съдържание. За това психотерапията засяга много аспекти и човек ги преоткрива и променя лека-полека. Но първо трябва да си позволи неговата едностранчива позиция да бъде разклатена. Всъщност самите му симптоми ясно подсказват и внасят това съдържание, за да разклати и позицията си.

Забравих да погледна тази тема, пък виж колко се писало в нея :)))))))))))))) Аз знам, че нещо ми има и ми е интересно името му, нищо повече.Трак, 2012 е на прага, верно трябва да се направи нещо по въпроса :)))))))))))))))))))) Ама ще пиша в споделям, че, щото достатъчно теми оспамихме.  ;D

-

 :)

Искам да попитам и още нещо ,този постоянен страх който изпитвм (страх от болести,страх от това да не умра,страх от всичко свързано със самата мен ...) от детството ли е тръгнал , от нещо преживяно в детството ми ? И ако е така как може да се оправи ,как да спра да се страхувам за живота си ....

 :)

То е ясно че е един от симптомите, но как да се справя с него

 :)

Да ти кажа чесно ходих миналата седмица и ми изписа феварин , но все още не съм го почнала , защото се колебая както споменах по горе тези хапчета ще ме накарат да се чуствам по добре,но те няма да ме излекуват ...и се чудя дали само терапия или съчетано хапчета + терапия , кой е по успешния метод за справяне с това ужаноооооо състояние 

Искам да питам г-н Тодоров, понеже бях споменал по-рано, че като бях малък съм ставал нощем да треперя от страх. Въпроса ми тука е каква може да причината за това в едно 7-годишно момче например? Имах много пълноценно детство, не са ми липсвали тогава нито приятели, нито пари, нищо... не съм изживявал и някакви тежки стресови ситуации... Мен това ме чуди много, да не би проблема ми да си е чисто генетичен и просто да имам някакви наследени проблеми с производството или абсорбацията на серотонина... искам да спомена също, че пак като малък бях ходил 2 пъти на доктор, защото имах силно главоболие и напрежение в главата - това сигурно съм бил има-няма 6-годишен. 

Комбинирания метод за лечение е най-добър. Комбинира се така:
1. Лекарства.
2. Когнитивно-поведенческа терапия - за овладяване на симптомите.
3. Дълбинна психодинамична терапия - за изследване на причините и промяна.

Не бих могъл да пророкувам, какво ли е карало едно дете на 7г. да се събужда и да се страхува, без да зная в каква точно обстановка е живяло, какви взаимоотношения е подържало с обкръжението и т.н.
Виждам основна грешка, че повечето хора под "лошо" детство разбират наситено с някакви ясно негативни ситуации, или събития които трайно са оформили преживяванията. Всъщност възрастния може да страда и от "идеално" детство с еднаква сила, както и от много лошо детство.
Преживяванията на едно дете на 4-5-6-7г. и симптомите който изпитва са всъщност симптоми на семейната система. Ако приемем че семейството е един организъм, и той нещо не е както трябва, първите симптоми ще се появят у детето. То ще е изразител на семейният проблем. Ако се роди друго дете, не се знае как ще преживее своята детронация от "трона" и с какви средства ще продължи да се бори за "първото" място. Много често в такива моменти децата регресират - връщат се към по-стари форми на функциониране. Например дете, което се е научило да говори добре, започва да говори бебешки и т.н.
Генетичното е хубаво вярване, ама не върши работа.

---

Г-н Тодоров, колко ваши клиенти са завършили терапията си успешно, т.е са преодолели ПР или друго тревожно разстройство, което са лекували при вас ?
Налагало ли ви се е да пренасочвате клиент поради липса на напредък в терапията ? Може да не ми отговаряте, ако прецените, че въпросът ми е неуместен .

DG, страхова невроза и ПР са едно и също нещо.
Относно съмненията ти дали не си с БАР, и аз имах такива за себе си и се оказа, че то има по-лека форма, която се нарича циклотимия. Има инфо в нета, прочети, ако искаш  :) Циклотимията също се лекува успешно с психотерапия.

-

---

" В психологията съществува условно деление на психичните разтройства на неврози и психози. При неврозите имаме стабилна връзка с реалността, докато при психозите силата на когнитивните изкривявания е голяма и резултатът е налудни мисли, през които реалността е силно изкривена. "  ;)

Каква е разликата между психо и невротик?
- Психото не вярва, че 2х2 = 4.
- Невротика вярва, обаче това го тормози.  ;D

Ми значи първо е било психоза, после невроза. Повече секс и ще се оправя, нали трак?  ;D

Диагноза "страхова психоза" няма. Да не говорим че вече няма и "страхова невроза".
Както и преди съм казвал в психотерапията няма преодоляване на ПР, борба с ПР, успешех двубой благодарение на терапевта с ПР. ПР има в себе си симптоми, които насочват човек към някаква хареактерова промяна. Това е трудна и много бавна задача. Симптомите ще спрат да чукат на вратата когато това се случи. Много мои клиенти и такива, на мои колеги са преодолели съществени свои характерови особености, успели са, или да променят нещо у себе си, или поне да се вписват по-адаптивно в света такива, каквито са защото не всичко може да се промени.

Г-н Тодоров бихте ли ми препоръчали някой ваш колега в София при който да отида

-

На страховата невроза отговаря ПР, но не съвсем. Психозата е съвсем различен вид психична болест. Шизофренията е психоза.

За София има доста добри специалисти.

Мален Маленов
Евгений Генчев
Петя Хорозова
Светлана Николкова
Весела Банова

Значи няма борба с ПР, а борба със себе си ? Защото е трудно човек да промени каквото и да било у себе си, особено, когато е на възраст, в която характерът е формиран и нагласите, и очакванията към себе си, околните и света като цяло са оста, около която се "върти" личността.

Много е трудно да. Но все пак човек намира и друг вид оси, около които да се завърти и то изцяло в себе си, просто не си е давал сметка че ги има.

-

БАР е по-друга категория. Кой си е мислил за шизофрения? Такава диагноза се поставя след поне 10 дневно наблюдение в стационар, по време на психотична криза.
Преди се е наричало манийно-депресивна психоза. По новия МКБ се нарича БАР за да се избегне смисловото сходство с психоза.
БАР се лекува с лекарства, а психотерапията е насочена по-скоро като обучение в това, човек сам да предусеща началото на зараждащите се фази за да промени медикаментите си. В крайна сметка човек се научава сам да коригира медикаментите си в различните фази на това заболяване. Но това е болест.  Лекува се почти изцяло от психиатри.

-

Това е като диабета. Не вземаш инсулин - влошаваш се.
При правилно лечение човек получава почти постоянна стабилизация и нормален начин на живот. Това е физиологичен проблем. Говоря за БАР. Така че лекарствата в различни дози са единствения начин да няма манийно-депресивни кризи.

 :)

--

Ако е така, значи не е БАР.  :) Споко, просто всички сме малко ->  crazy2  ;D

Мен честно да си кажа един от най-големите ми страхове е да не се побъркам и като чуя думички от рода на психоза, шизофрения и т.н. и супер мн се плаша. Като видя някой луд по улицата също се сдухвам...

" Фактът, че се страхуваш от нещо е сигурен признак, че не се случва. "  :)

Medea, по принцип страхът от побъркване май всеки си го има. Иначе при мен страхът от това по-скоро се гради на това да не загубя чувствата, страстта и емоциите си :)

 :)

-

 :D


Май никой не е особено въодушевен от факта, че ще му се наложи да кара празниците с роднини  ;D   ::)

 :)

-

DG, забелязвам, че имаме доста общо с тебе по линия на семейна среда, роднини и т.н. и искам да те питам дали можеш да кажеш за себе си, че изпитваш една сценична треска като цяло към обществото. Аз това за себе си със сигурност мога да го кажа, че от малък си я имам тая сценична треска и често съм загрижен с това как ме възприемат хората и какво впечатление ще направя, въпреки че съзнавам напълно, че в това няма особен смисъл. Аз лично  това си го обяснявам с факта, че никога не съм имал "мойто си" и от там човек почва да обръща прекалено голямо внимание на външния свят. Един вид, ако грубо казано живота на човек се състои от вътрешен свят - семейство, роднини, дом, лично пространство и външен свят - приятели, обкръжение, обществена дейност и занимания, и т.н. Оттук, ако вътрешния свят липсва човек почва да отделя много излишно внимание на това как изглежда "отвън". С други думи, се получава нещо от сорта, че външния свят почва да компенсира липсата на вътрешен, но под формата на съвсем друго естество, тъй като двете са много различни и реално външния свят не може да даде, това което наличието на вътрешен може... незнам дали си се изразих разбираемо :D :D :D ще ми се да видя какво мисли г-н Тодоров по въпроса :)

Обаче на мен все ми се струва че точно в самият момент когато идва ПА няма нещо конкретно или нещо по-специално от другите моменти което да конфронтира възприетите модели на поведение. ПА съм имал и когато съм у дома и си гледам филм или си сърфирам в нета или си слушам музика. Имал съм ПА и дори докато се къпя и всякакви подобни с нищо по специални ситуации.
Имам предвид че по принцип нямам ПА в гореспоменатите ситуации но се е случвало и в тях.

Честита Коледа на всички!!!...
-

---

 :)

Като заговори за сценична треска ... Аз преди се занимавах с театър.
Сценичната ми треска тогава, преди представление е нещо, което в момента е с мен постоянно, докато съм навън!  slap Тогава беше приятно, сега е изморяващо и съкрушаващо  :-\

DG, така като каза и аз се сещам сега, че от 1-ви до 5-ти клас съм излизал от време на време на представления да чета работи пред хора, 8-ми клас също съм излизал и като се замисля не съм имал особени проблеми освен нормалното напрежение нали. Бе като цяло еб*ти деградацията...имам чувството, че на 15 кат бях, бях 10 пъти по-стабилен, и по-улегнал, и повече мъж, и по-умен и повече от всичко :D :D
Другото, което е и аз си ги мисля тия работи с мимиките и жестовете, даже някой път като вървя из улиците и си мисля, че не вървя както трябва, че походката ми ме издава къв съм, че интонацията ми докато говоря е грешна, че гласът ми не звучи както трябва, а като на някой шматка, и сякви ей такива. Иначе наистина май донякъде гласът ми звучи малко променен, а може би и походката, защото все пак самоувереността, която съм имал преди в момента по десетобалната е някъде на... минус 4  :-[ Бе общо взето част от нещата, които си мисля са истина, а останалата по-голяма част са пълни врели-никипели :)

-

Весела Коледа на всички!

" Обаче на мен все ми се струва че точно в самият момент когато идва ПА няма нещо конкретно или нещо по-специално от другите моменти което да конфронтира възприетите модели на поведение. "

Наистина е трудно човек сам да забележи нещо, което по принцип крие и от самия себе си. Наблюдението на ситуацията около ПА не е толкова лесно. За да се разбере, какво конкретно трябва да се гледа при всеки, трябва известно опознаване на човека, начина по който функционира, по който общува, начина по който размишлява за различни минали, настоящи и бъдещи въпроси, начина по който се чувства в определени ситуации, начина по който изразява чувствата си. Така че самото наблюдение на "нещо конкретно" не е лесна работа. Това "нещо" се пропуска, защото то не е толкова значимо, че да се види "от далеч".  Обикновено то е нещо простичко, но понеже човек се е слял с него изобщо не си дава сметка, че то е препъни камъка, който активира ПА, като защитен механизъм, който да противодейства.

Г-н Тодоров, откакто пия АД имам странни сънища, което явно е нормален ефект, но често са свързани с реални хора, които познавам, а преди рядко сънувах реални хора... Както и да е ... Начинът, по който тези реални хора са вплетени в случки и ситуации в моите сънища, сякаш отразяват някакви мой страхове или желания, които съм потискала. Възможно ли е или всичко е заради АД?

" Начинът, по който тези реални хора са вплетени в случки и ситуации в моите сънища, сякаш отразяват някакви мой страхове или желания, които съм потискала."

Сънищата са царският път към несъзнаваното, в което има много неща - изтласкани чувства, желания, ситуации. Със сънища в психотерапевтичен аспект се работи на символично ниво. Те много зависят от ситуациите, които са се случили непосредствено в деня преди съня. Добре е ако човек реши да работи с тях и да се опитва дори и сам да си ги тълкува по някакъв начин, да си ги записва веднага след като се събуди.

Могат ли наркотиците, марихуаната, алкохола да "отключат" ПР ?
Знам, че влияят на хора с ПР и могат да засилят тревожността и да предизвикат ПА, но могат ли те при по продължителна употреба да превърнат по-силната тревожност в ПР ? Или да са фактор в появата му?

По-скоро наркотиците са фактор, че се компенсира нещо, фактор че даден етап от развитието не може да се премине адекватно.  ПА е същото, компенсира се липсата на дадени умения в адаптацията, главно социални, защото те се появяват по посока към "другите". Тези други играят особено значение при ПР. Така личността има дефицити, които се компенсират в общуването с другите, чрез симптоми.
Друг е въпроса, че ПА може да получи и  тревожна личност, и хистерична, и депресивна. Само в случаите при тревожните личности се касае за ПР. В останалите случаи е активиране на подобна вегетативна поради други причини, различни от тревожност.

 :)

По това, че начина по който попадаме и реагираме в социални ситуации, в общуване с другите, в планирането на собствените ни перспективи за живеене, развитие, бъдеще, удовлетворяване на собствените потребности, разбиране на собствените си преживявания и т.н.,  няма да налага помощта на ПА, а ще се случва по конструктивен начин.

 :)

-

 :)

Здравейте Г-н Тодоров,

От няколко месеца насам се чувствам изключително зле. Всичко започна след нерви, свързани с крайни срокове в работата и т.н. Имаше някои "спънки" в издаването на един проект, но всичко се оправи.  В същия ден, в който приключих с работата си и се успокоих, че всичко е минало ок( беше към 18:00) за пръв път от седмица и нещо си поех въздух спокойно, почувствах се добре, без напрежение и даже в лека еуфория от добре свършената работа. Влязох в магазина (от големите вериги) и изведнъж усетих, че примялявам. Започна да ми се вие свят и да ми се повръща. Реших, че ми е паднало кръвното. Прибрах се. Започнах да пия айрян със сол и т.н, хапнах. Измерих си кръвното -то играеше - беше ту високо ту ниско. След това започнаха да ми изтръпват леко ръцете и т.н. - ясните на всички симптоми. (Интересното беше, че докато работех усилено в продължение на месеци върху това, което трябва да свърша не ми прлошаваше. Стана ми лошо едва когато приключих с работата). Накрая изпих един успокоителен чай и си легнах. На следващия ден се чувствах като прегазена от трамвай - страшно силна умора и леко гадене отново. Отидох на работа. Постоях там 1 час и след като усетих, че пак ми става лошо побнегнах към болницата. Личната ми лекарка реши, че прилошаването е на псих основа и ми предписа деанксит. Пих го няколко седмици и се чувствах горе долу добре - не ми ставаше лошо , но изпитвах страшна умора.
Седмица след като спрях да го пия отново се чувствах като пребита. Последва отпуск, през който основно спях. След отпуската и отиването ми на работа,  отново ми прилоша - пак бягане до болницата. Лекарката ме прати на ендокринолог и психиатър (каквато е и практиката ) когато си с подобни оплаквания. Тъй като през всичкото това време ( 2 месеца) нито за миг не се чувствах добре започнах да си мисля, че съм болна от редица различни болести (задължително страшни и неизлечими) - като диабет, рак на белите дробове( заради тъпата болка в бърдите, която постоянно усещах)

Психиатърът ми предписа ксанакс и неолексан. Нямах намерение да ги пия, но още на следващия ден отново рязко ми пролоша и си ги закупих. След като пих  ксанакс около седмица получих и най-силната атака - с изтръпване на двете ръце до лактите, краката до коленете, неспособност да си поема въздух, силно прималяване. Най- непоносимо от всичко ми беше прималяването, имах чувството, че потъвам и ще изчезна от този свят. Отново в спешния. Жената там беше много мила и ми обясни , че това било описано в учебниците под "хистерия".

След като пих ксанакс (много малки дози) около 3 седмици, неразположенията леко се редуцираха но се появи задух. Беше ми трудно да си поемам въздух и постоянно се прозявах ( поради липсата на кислород).
Не можеш да си обнясня защо силното изкуствено осветление ме дразни изключително много (изнервях се ) и винаги ми ставаше леко лошо малко преди да ми се приходи до тоалетна. Псих ми каза, че в това състояние (така и не каза какво е състоянието) сетивата са силно изострени. След като попрочетох малко форум разбрах, че постоянно съм нащрек и се "вслушвам" във всяка и най-малка промяна в телесното ми състояние ми от страх да не ми прилошее отново.

Сега би трябвало да пия валдоксан ( ад), но все още не съм си го закупила. Надявам се и да не го направя. Опитвам се да анализирам защо ми се случва това.

Спях да пия кафе. Започнах да се храня редовно, да спя повече. След като прочетох, че подобно състояние ни помага да овладеем реалността си съставих списък с всички неща, които стоят нерешени и ме карат да се чувствам не добре. Изкарах и доста подтиснати емоции ( върху листта) към хора, които ме дразнят, са ме обидили и т.н и се опитах да им простя. Представих си как би изглеждал заобикалящият ме свят, за да се чувствам по-спокойно в него и започнах да променям това,  над което имам власт.
Записах се и на спорт - по 2 часа седничмо интензивно. След втория ден тренировка обаче отново усетих прималяване. та въпросът ми е -  възможно ли е да е от натоварването? Да спра ли със спорта.

И малко предистория:

Винаги съм се чувствала "тревожна", но не знаех , че се нарича така. Мислех си , че просто съм такъв чешит.  Като малка (тинейджърсак възраст) си миех често ръцете. По късно започнах и да извършвам ритуалчета, за да не се случи нещо "лошо". Знам , че повечето деца са го правили, но при мен този механизъм за освобождаване от напрежението се запази доста по-дълго. Имам го и сега и се напрягам да го подтискам , за да не се изложа пред хората, в работата и т.н. Бях си въобразила, че имам свръхестествени способности и мога да управлявам енергии за да се предпазвам от разни лоши неща.

След като почти се уверих, че физически ми няма нищо, остана само силният страх да не би да полудея. Страшно много ме е страх от това. Възможно ли е хората, предразопложение към тревожност в един момент да развият и по-сериозни псих болести и тотално да откачат?

Благодаря за отговора.

" Възможно ли е хората, предразопложение към тревожност в един момент да развият и по-сериозни псих болести и тотално да откачат?"

Възможно е по същият начин по който и нормални хора могат да откачат. Това че сте тревожна личност не влияе на това дали може да откачите или не. След като така добре сте започнала да анализирате себе си, защо не започнете да го правите със специалист? Това е по-добрият вариант. Когато човек сам мисли за това много често пропуска важни и съществени неща.

След като така добре сте започнала да анализирате себе си, защо не започнете да го правите със специалист? Това е по-добрият вариант. Когато човек сам мисли за това много често пропуска важни и съществени неща.
[/quote]

С удоволствие бих. Може ли да ми препоръчате няколко имена във Варна?

Относно ритуалите - трябва ли да се мъча да се отървавам от тях защото такова поведение е крайно неприемливо - ясно е , че ми пречат. Но ако ги няма няма ли напрежението да стане още по-голямо?

Лечимо ли е това и колко време е терапия е необходимо?

и какво всъщност ще е излекуването? Има ли въможност тази тревожност да избие някъде другаде , т.е да се пренасочи от ритуали и ПА към някоя друга болест(чисто физическа например) доакто си милим, че сме ок?

 :)

"Относно ритуалите - трябва ли да се мъча да се отървавам от тях защото такова поведение е крайно неприемливо - ясно е , че ми пречат. Но ако ги няма няма ли напрежението да стане още по-голямо?

Лечимо ли е това и колко време е терапия е необходимо?

и какво всъщност ще е излекуването? Има ли въможност тази тревожност да избие някъде другаде , т.е да се пренасочи от ритуали и ПА към някоя друга болест(чисто физическа например) доакто си милим, че сме ок?"

Не трябва да се мъчите да се отървавате, поне на този етап, ако не ви бъргат толкова много нормалното протичане на ежедневието.
Това е абсолютно преодолимо, а не лечимо, защото не е болест, макар и да е наречено като ОКР - онсесивно-компулсивно разстройство.
Относно това как ще го преодолеете няма как да се опише. Това става с разбиране на това каква функция играят тези ритуали за вас, да се изследва тяхната полза и т.н.
За Варна можете да намерите доста специалисти, дори ако ползвате гугъл за тази работа.

" А г-н Тодоров, има ли хора, които някога в миналото не са си мислели, че са със свръхестествени способности?Тоест, не е ли нормално това, особено като осъзнаеш, че всъщност нямаш нищо такова?
А от друга страна, да си внушиш, че имаш достатъчно сили, за да се предпазиш от вредното влияние на другите, не е ли по - скоро хубаво?Защото наистина се предпазваш от тях на подсъзнателно ниво и не могат да ти действат?"

Нямам идея за какви въздействия ме питате. Не познавам "други" с вредно влияние. Безсъзнаваното си работи без значение дали някой го иска или не.

За Варна можете да намерите доста специалисти, дори ако ползвате гугъл за тази работа.

Едва ли всички са еднакво добри.
А при кого бихте отишли Вие?

 ;D

Относно способностите, не ми се струва наивно човек да мисли, че има такива.

А относно ритуалите - и аз като малка имах ритуали, които спазвах и съм убедена, че е било няква лека форма на ОКР, ако въобще може да бъде определено така. Понеже не исках да ги спазвам, но се чувствах длъжна, сякаш щеше да се случи нещо(?), ако не ги изпълня... Но това е в миналото. Та, в този ред на мисли не е ли странно, че тогава съм имала ОКР, с което съм се справила някак си(?) сама, а сега имам ПР? Тези факти могат ли да имат нещо общо помежду си? Знам ли, нещо като трансформация, едното да е предистория на другото или най-малкото факта, че отдавна с мен нещо не е наред... 

Относно способностите, не ми се струва наивно човек да мисли, че има такива.

А относно ритуалите - и аз като малка имах ритуали, които спазвах и съм убедена, че е било няква лека форма на ОКР, ако въобще може да бъде определено така. Понеже не исках да ги спазвам, но се чувствах длъжна, сякаш щеше да се случи нещо(?), ако не ги изпълня... Но това е в миналото. Та, в този ред на мисли не е ли странно, че тогава съм имала ОКР, с което съм се справила някак си(?) сама, а сега имам ПР? Тези факти могат ли да имат нещо общо помежду си? Знам ли, нещо като трансформация, едното да е предистория на другото или най-малкото факта, че отдавна с мен нещо не е наред... 
[/quote]
Тук специалистът трябва да се изкаже. Според мен общото е, че и двете са свързани с тревожност.
А когато тя е много силна, колкото и пъти да си правиш ритуалите, не се получава чувството за облекчение и тогава идва ПА.

Въпрос към Т. Тодоров:

Какви са най-често функциите на тези ритуали?
Спасяват малко дете от несигурния свят? Карат го да си мисли-  щом си направих домашното (чукнах на дърво наприемер) значи това лошото дето си го мсиля няма да ми се случи.
Защо въпреки, че осъзнавам, че това е глупаво не мога да се спра?
Вярвате ли в това, че мозъка на "болните" от ОКР функционира по по-различен начин (както съм чела наляво и надясно и че има генетична предразположенист към това?

" Вярвате ли в това, че мозъка на "болните" от ОКР функционира по по-различен начин (както съм чела наляво и надясно и че има генетична предразположенист към това?"

Няма как да има наследствено ОКР, или нещо друго. Това биографично основани проблематики - единствено зависят от нашият преживелищен опит от детството до днес. Мозъка, както и психиката функционира съвсем нормално, само че от "нейна си" гледна точка, а ние интерпретираме тази нормалност като "странна". За пътя който е извървяла вашата психика в своето формиране, всичко което се случва е логично и нормално.

" Какви са най-често функциите на тези ритуали? "

Различни за всяка личност. Техният смисъл и функция се открива когато се направят определени биографични връзки, когато се разбере начина на мислене на личността, т.е. как биографията е оставила отпечатък в неговото развитие.
Ще ви дам пример - мъж на 37г. с натрапливо миене на ръце, както и натрапливо търкане на ръцете поради усещането че има нож в ръцете си и иска да го махне, знаейки че такъв няма и ядосвайки се сам на себе си че прави тези неща, както и последвала социална изолация. Функцията при него на симптомите беше да се справи с ежедневието си когато неговата по-голяма сестра напуска мястото където живеят, омъжва се. Тя му е давала много сигурност в семейството където никой е нямал топло отношение към него. Така той остава сам срещу родителите си, които са твърде деспотични и притискащи го за различни неща. Основният му проблем е че не е успял да извоюва собствената си свобода и да последва нуждите си поради страх, дълг и друг подобен вътрешен и социален натиск на съвестта. Така сестра му е била оазиса, спасението от всичко това и го е разбирала, даже  на моменти е "воювала" вместо него. Когато тя излиза от сем. система нещата се обострят, а агресивните му импулси към родителите които са изтласкани се преживяват чрез симптоми - да хвърля "оръжието" от ръцете си защото ме е страх да не го използвам, да измия "мръсотията" която изпитвам към родителите си. За тези интерпретации, до които той стигна бяха необходими 6 мес. терапия.
Терапевтичната цел беше как да се научи да отстоява себе си и собствените си нужди. Тази цел отне още година.

Благодаря много за отговорите.

Според Вас трябва ли да пия валдоксан, защото съм тревожна?

Реших да изгрея с малко размисли ( и страсти):

защо хората с ритуали вярват, че те им помагагат и продължават да ги правят? Защото ги е страх да се изправят пред емоциите си ли?

Веднага ще дам пример :

притеснено ми е дали ще си взема изпита или дали ще се представя добре на предстояща среща. Преди да изляза от дома си си правя всичките един милион ритуала за да мине всичко ок.
Защо в този момент не разсъждавам нормално - да седна за 10 мин да попрочета нещо по темата например,  а правя ритуали?
В крайна сметка ето до какъв извод стигнах:
правенето на ритуали дава светкавично облекчение на напрежението. Дори си мисля , че действа като дрога - дават спокойствие и понякога еуфория. След това ако си ги направиш както трябва тръгваш с едно повишено самочувствие, все едно нещо те пази (мислиш си няма как да не се представя добре). Изпитът започва, ти си убеден, че ще се справиш и го правиш. - това е функцията плюс
И най нелепото е , че след това си мислиш , че тъпите ритуали ииат някаква заслуга за това.

За толкова години все се питам: имат ли някаква заслуга в действитетлност (допускам , че има възможност да имат:))))

Другото което си мисля, защо не мога ( искам ) да се отърва от тях.
Първо няма да има нешо, което да ми дава светкавична гаранция за успех и второ страхувам се , че като спра да ги правя нешата ще излязат извън контрол още повече.

И нещо друго да ви споделя - явно токова много съм се била надъхала ( и все още ) , че по този начин контролирам жовита си , че когато нещата не станат по начина покойто ги искам , съм си  мислела ( и все още), че аз съм виновна за това. Дори и в дадена ситуаия някой да се е държал като  абсолютен тъпанар, аз пак си мисля, че вината е в мен. Т.е мислила съм си , че ако правя ритуали ще променя мнението на хората за мен или развоя на дадено събитие, което няма никаква връзка с мен. Защо така оневинявам хората и прехвърлям цалата отговорност за всичко на себе си? Сега като го пиша страшно нелепо ми изгпежда. Впоследствие тази вина така ме е смазвала, че съм изпадала в депресия.
 - това е функция минус

Това може да каже психиатъра ви. Въпроса е какво възлагате на лекарствата каквито и да са те. Те не лекуват а правят нещата малко по-поносими. Ако искате да ви е по-поносимо, но да продължавате така ги пийте. Ако искате да ви е по-поносимо, докато работите върху психологичният ви проблем, ги пийте успоредно с психотерапията. За всичко си решавате вие.

-

-

" След това ако си ги направиш както трябва тръгваш с едно повишено самочувствие, все едно нещо те пази"

Много точно сте го усетила. Но както се вижда ритуала замества нещо, което липсва - самочувствие, спокойствие и до някъде закрила. Въпроса е защо ли липсват тези неща у човек, за да има нужда той да вярва в подобни ритуали?
Как човек изгражда самочувствие, кое го кара да се чувства спокоен и от кого получава закрила по принцип в живота си?

Половината от родителите ми ( хаха) е суеверна. Може и да има връзка.

Принципно няма нищо лошо в ритуалчетата с мярка. Лошото при мен е обаче , че на моменти зациклям в тях и ми отнемат много време ( много много време). Общо взето ме съпътстват цял ден.
И са всевъзможни и много разнообразни. Ако реша да ги бойкотирам, не мога да се концентрирам върху нищо друго. Много е неприятно. Преди време ми се е случвало в процеса на разговор с приятели да стана и да се разходя ( за да си направя ритуалчето) с някакво нелепо извинение, че трябва да отида еди каде си за малко. Чудя се дали хората си мислят, че съм тотално куку. Наскоро засякох един двама познати да правят нещо подобно ( странни ритуалчета - техни си) и ми станаха крайно симпатични ( мислех, че само аз съм зле).

Относно това защо ми липсва закрила - родителите ми не са били крайно изискващи и строги, обръщали са ми внимание и са давали всичко за мен и т.н. Смея да кажа - много добри родители. Не знам защо съм развила такова чувство, че трябва да контролирам всичко - може би защото много от рано съм осъзнала, че невинаги човек има власт над това, което се случва, а често е жертва на събитията. Осъзнала съм , че мама и тати не са някакви свръх хора. И тъй като не съм приела , че моят жовот ще е низ от независещи от мен неща, които да трябва спокойно да приемам съм развила някъв свръхконтрол (с  всичките му плюсове и минуси). Може би се е случило и защото съм израстанала във време на промени.... знам ли, когато много хора са оставали без работа въпреки, че са имали образование и т.н.

Но пък нашите баби са израстнали във време на война - не виждам да са толкова сдухани , колко е нашето поколение. (25-30)

" родителите ми не са били крайно изискващи и строги, обръщали са ми внимание и са давали всичко за мен и т.н."

Интересно как ли замествате сигурността която те са ви давали, за да намалят почти до край несигурните неща, които могат да ви споделят. Каква ли роля играят ритуалите при вас? Като кой точно ви обгрижват, за да сте сигурна и спокойна :)

Ами те все още ме "обрижват", нищо , че съм "дърта магарица":)
В смисъл ако ми трябва нещо са насреща. Така , че не знам като кого ме обригрижват ритуалите.
Всеки се чувства несигурен често. Хората си дават чувство за сугурност по различни начини. Някой с ритуали, други с вяра в Бог или съдбата - ето , предпполагам, че това е отговора.

Заместват родителите ви в ситуации, в които вече ги няма, защото сте "дърта магарица" :)

Да , възможно е...Може ли да се каже тогава, че тревожните хора са по-незряли от тези , които не се вживяват много?

"Може ли да се каже тогава, че тревожните хора са по-незряли от тези , които не се вживяват много? "

Не, не може да се каже. Но какво би било по-различното за вас ако можеше да се каже така? Какво удовлетворение би ви доставило това?

Не, не може да се каже. Но какво би било по-различното за вас ако можеше да се каже така? Какво удовлетворение би ви доставило това?
[/quote]

Преполагам, че ще се успокоя, ще се скрия зад определението "тревожна" и по този начин ще се освободя от отговорност за живота си:) Но може и да не е така.

Проблемът при мен е, че болезнено приемам неуспеха и често (ако има вероятност да не съм на 100 %) изобщо не правя нищо и така хора с много по-малки възможности ме изпреварват (няма значение за каква ситуация става дума). Мисля, че и в тази насока трябва да работя. Как определяте това качество - като перфекционизъм или страх?
Малко по - нагоре в отговорите си бяхте писал за ниско самочувствие  - как лекувате това с терапия?

"Малко по - нагоре в отговорите си бяхте писал за ниско самочувствие  - как лекувате това с терапия?"

Има различни причини, които могат да доведат до ниско самочувствие. В терапията без значение каква е темата и нуждата, винаги първо се изследва. Ниското самочувствие може да е следствие на неспособност за обективна самооценка. Това пък от своя страна може да е заради различни причини: нереална оценка за поведението и способностите ни от значимите други в детството, нереално завишена оценка от значимите други в детството, която след като попаднем в реалният свят на възрастния търпи "насилствена" корекция. Важно е да се знае, как човек е изградил своите опорни точни за да се оцени и още по-важно е дали тези опорни точни са в него, или в заобикалящата го среда, или и двете. Ако са в него е важно дали са обективни, ако са в средата това е сериозен стрес, защото човек ще се мъчи всячески да си ги осигурява за да може да се "измери", ако са и в него и в средата трябва да се разбере как си взаимодействат ...
Изобщо на такива въпроси няма как да се отговори универсално. Така самото изследване на нещата малко по малко дава яснота на това кое трябва да се промени. Как става това с терапия едва ли мога да ви разкажа. Създаването на нещо ново и различно е бавна и трудна работа разположена в доста време.

Здравейте г-н Тодоров преди години 6-7г припадах няколко пати от ниско кръвно и много се уплаших тогава ме беше страх да стоя сама ходих на с пихолог изписа ми някакво лекарство от което спях от 24 часа 23 но с моята си воля спрях да пия лекарствата и за около месец мога да кажа че овладях страха си и водех нормален живот до преди  5 месеца когато бях с детето си на разходка пред мен припадна една жена на улицата и пак се уплаших много и като че ли нещо в мен се отвори и започнаха едни кризи на другия ден пак бях с детето и на разходка по средата на патя започнах да се задушавам пулса ми стана много бърз стана ми лошо на пътя и от тогава получавам почти всеки ден кризи виене на свят страх ме е да излизам на вън почти не излизам само в много краен случаи пия ривотрил от 5 мг три пати по половинка с по един дианксит и пак си ги получавам кризите най много ме страх от това което ми става на сърцето и точно в това е и моя въпрос към вас на момента се едно сърцето ми прескача  получавам задух и много ме плаши започва много бърз пулс след това няколко пъти ми случи и няколко удара силни един след друг като в момента на ударите немога да дишам и ми прималява според вас това нормално ли е и трябва ли да се обърна към кардиолог личната лекарка ми прави три кардиограми като две от тчх бчха след криза и каза че ми няма нищо на сърцето пишеше нормално екг на кардиограмата но много ме плаши че вече 5 месеца не спира това ещо и само заради него ме е страх да изляза на вън и да остана и сама   

Така като ви чета вие първият път не сте била на психолог, а на психиатър. Та можете отново да посетите психиатър който да ви предпише медикамент, като му разкажете предишната си история, за да има предвид какъв да избере за вас и в каква доза. Няма как обаче телесно здрав човек да се лекува от лекарите, а вие сте телесно здрава. Така че може би е време този път наистина да потърсите психолог-психотерапевт, а не психиатър.

-

" Значи, когато не си научил темите, остава да се надяваш някой Отгоре да ти помогне да ти се падне тема, дето знаеш или да можеш да препишеш..."

Или общо казано надеждата външната среда да работи за мен, защото аз не го правя. Така ритуалите ще я направят предсказуема и съответно помагаща. Това означава вместо аз да положа усилия да случвам нещата, ще правя ритуали, които да гарантират че средата ще случи нещата. Някакви изводи от тази работа?

-- :P

-

Важното е изводите до които стигнете, да ви помогнат в нещо и да се предвижите едно стъпало напред или нагоре. Ако този извод ви тласка да направите нещо за да се предвижите значи е добър извод :)

-

  Тъй като винаги на изпит има опция да знаеш всичко, обаче професора да е куку, което пише оценки, различни от двойка на 10-ината късметлии, които е изтеглил сред купа от книжки. Всички останали получават 2. Затва на помощ идват ритуалите  :tease1: Това в рамките на шегата. От ОКР до това да вярваш, че има нещо, което те пази и ти помага - Бог или друго, има тънка разлика. Просто не трябва да се прекалява с нищо.
[/quote]

Дамм..само дето разликата не е токова тънка:) тънка е според вас , защото едното за вас е нормално поведение, а другото не е.:) И двете са -> "да вярваш, че има нещо, което те пази и ти помага". А осотносно баланса и аз съм на това мнение.

А ти имаш ли проблем да кажеш какви точно ритуали изпълняваш? :)

 :)

Да в ранен стадий:))

Не нямам, но няма да ми стиген времето да ги изброявам. Много са разнообразни (имам богато въображение).

Ти пробвала ли си да се надсмиваш на ритуалите си? Да не ги вземаш на сериозно?
В същото време анализирала ли си някой от своите ритуали - как се чувстваш преди него, след него, защо го правиш, какво ти дава ритуалът и т.н. Коя твоя тревога успокоява...

Миме, не мисля, че твоето е ОКР. Има огромна разлика, според мен между суеверия и ОКР. Тоест, предполагам всеки си има "трикче" за късмет, то ако всичките тия дребни неща ги считаме за ОКР, значи на половината хора, които познавам трябва да им се постави такава диагноза  slap И аз преди да изляза, имам 5 неща, които проверявам дали са с мен и не виждам нищо по-нормално от това.

Разликата според мен е, че ритуалите при ОКР са задължаващи, отнемащи време, обсебващи; този, който ги извършва иска да спре да ги прави; те го тормозят, но той не спира да ги извършва, защото си мисли, че ако спре, ще последва нещо лошо (?) от това...
Не знам дали го обясних точно, г-н Тодоров може да се включи за пояснения по темата  :)

-

 :)

Интересува ме следното:

Как човек сам да си направи самоанализ за да достигне до събитието (някога в миналото), което е накарало мозъчето му да изработи даден механизъм за овладяване на реалността (било то ПР, ОКР или нещо друго, свързано с перкомерна тревожност)? Доколкото разбрах от Ваште обяснения винаги има едно такова ключово събитие или момент. След това просто механизмът се доразвива. С новите ситуации, с които се сблъсква човек в живота си, които предизвикват подобно чувство на това, което е потиснал при първоначалния момент, се прилага същия механизъм, но с по-голяма вариативност. Докато накря човек забравя какво (емоция, чувство) е породило този механизъм, тъй като той се е прилагал милион пъти след това.

Какви въпроси трябва да си задава човекът - аз вярвам, че ако често с задаваш точния въпрос, в едни момент отговорът ти се поднася( защото подсъзнанието си работи по него).

Винаги ли отключвщият момент е точно един (момент, събитие, човек)? Задължително ли се корени в детството?

Благодаря.

-

" ... аз вярвам, че ако често с задаваш точния въпрос, в едни момент отговорът ти се поднася( защото подсъзнанието си работи по него)."

Малко отзад напред ще почна. Безсъзнаваното работи по това човек никога да не си зададе точният въпрос. Именно за това човек с "напъни" нищо не може да направи сам.
Защо не може сам все пак? Човек сам не може да се анализира, поне в такава степен че да направи необходимите смислови връзки, защото дори в момента в който "иска" да си отговори, той всъщност не иска.
Да се търси събитие няма смисъл. Това обикновено са поредица от събития, преживявания и ситуации благодарение на които психиката си изгражда имунитет постепенно. Именно от този имунитет човек страда после, защото ситуациите не са същите, но той има точно определен имунитет. /тук може да се търси коя ситуация е отключила нещо, но просто за да се навлезе към механизма/. И за да сработи този механизъм човек несъзнавано влиза в такива ситуации, в които имунитета да заработи.  Така ако аз, като дете съм се страхувал от тъмното и в този момент съм получавал от майка си подкрепа, а когато всичко ми е наред не съм получавал, аз имам чудесен механизъм който да следвам - получавам подкрепа, когато се страхувам. След като порасна това ще ми служи по същият начин: там където имам нужда от подкрепа, но колкото и да се страхувам тя не идва, сменям човека докато дойде "правилният". Така ще си намеря човек, който откликва на моите страхове и ме обгрижва. Ситуацията е преповторена и всичко е наред. Колко пъти във форума се изприказва " ...той не ме разбира, не разбира какво ми е ....". Това наистина е сериозен проблем. Човек все едно си казва " уплашен съм, моят модел не работи! Колкото и да се страхувам, никой не ме подкрепя. Защо така?" В първият момент човек засилва това, което прави с идеята да е по-лесно на другите да разчетат от какво има нужда и да му го предоставят. " на мен ми е толкова зле, а терапевта ми нищо не прави по въпроса, що за терапевт е той?" - примерно :)
Разбира се тук изхождаме от първият опит, който дадох за пример в детството. Опита може да е съвсем различен при всеки и той всъщност е различен. Дори терапевта в началото не знае кое е това което човек е изградил и преповтаря невротично. Именно за това винаги терапията започва с детайлно обрисуване на ситуацията около някоя симптоматична криза примерно: какво се случи преди нея, с кого, как реагирах, от какво имах нужда, как, къде и т.н. Така терапевта се ориентира в кои ситуации човек си служи със симптоми и си задава въпроса защо с тях. Всъщност се откриват някои наистина сходни неща: "страхувам се хората да не разберат какво ми е", "не мога да изразя емоциите си", "не мога да възпра емоциите си", "чувствам се виновна пред...", "искам майка ми да не ме смята за провал..." и т.н. и т.н.  Така обстойно разглеждайки няколко ситуации, в които е имал симптоми започва да открива нещо общо между тях и стига до въпроса "как съм станал такъв човек? Благодарение на какво? Какво толкова съм преживял?"
Така започва да изследва своя път на развитие и да преживява грешките, които са допуснати спрямо него. За да ги преживее е необходимо много време, много добра свързаност с терапевта си, много кураж да си позволи да мрази, да обича, да е агресивен, или да прощава. Въпроса е на кого?
Дори и някой, някога да е сгрешил по отношение на него това не е ли вече минало заминало? Отговора е не. Безсъзнателната психика не борави с величината време. Човек докато расте има способността да интегрира в себе си много образи - на майка си, на баща си, на детето в себе си и т.н.  Тук необходимостта не е след като разбере, че истинската му майка например е била манипулативна за собствена изгода да отиде и да и лепне един шамар. В случая той трябва да лепне "шамар" на образа на майка си, който е съставил в собствената си глава.  Това е трудна задача и именно за това психотерапията е изградила необходимите условия тези субективни образи у всеки един да се променят и развият по някакъв начин. Ще се учудите, че дори миналото на човек, където е преживял някаква травма да си остане същото, защото ние не можем да сменим историята, той може да постигне промяна по отношение на вътрешният си свят, които е като една лента, на която е записана историята. Така човек започва д апридобива нов опит.

Тук необходимостта не е след като разбере, че истинската му майка например е била манипулативна за собствена изгода да отиде и да и лепне един шамар. В случая той трябва да лепне "шамар" на образа на майка си, който е съставил в собствената си глава. 

Как човек може да лепне шамар на образа за някого , който е изградил?

" Как човек може да лепне шамар на образа за някого , който е изградил?"

Ами има начини. Психотерапията за това е създадена. Тя е изкуствена реалност където човек да може да борави със своя вътрешен свят. Всеки един психологичен проблем всъщност винаги е емоционален проблем в по-голямата си част. Човек се научава да познава, използва, преживява и осмисля емоциите още от дете. Това става когато наблюдава как значимите възрастни реагират по отношение на него. Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи. Детето наблюдава и отношението между възрастните и още от малко си създава правилата на общуване и комуникация. То ги запечатва и по-късно в своето партньорство ги развива, но използвайки базата която има. По същият начин човек интегрира различни правила, норми, интерпретира някои ситуации по определен начин и т.н.
В процеса на психотерапия човек преразглежда тези аспекти от личността, които му създават проблеми.  Пример: "всеки пък като застана пред шефа си и трябва да му докладвам какво съм свършила ми се подкосяват краката, имам буца в гърлото, корема ми се свива на топка и искам да избягам. - На кой човек от вашият живот от който сте се страхувала така ви прилича вашият шеф? - Ма майка ми! Тя вечно не беше доволна от това как правя нещата и вечно ме критикуваше".
Ето пример в който актуалната ситуация е всъщност едно преповторение, поне в преживяванията на клиентката. Обективно погледнато шефа и беше съвсем нормален и нямаше никаква причина тя да преживява тази ситуация по такъв начин. Но уж от "нищото" всичко това се случва. Така в кабинета образа на майка и много бързо беше материализиран, под формата на "горещ стол" и тя ридаеше 30мин. срещу нея, в които смени първо страх, после гнев и омраза, после вина че е била агресивна и после прошка. Така тя успя да преживее всичко непреживяно в истинският живот в терапевтичният кабинет в който не беше дошла истинската и майка а нейният образ за майка и.

Днеска на всички им се пише, даже и г-н Тодоров е много активен :)))

"Това става когато наблюдава как значимите възрастни реагират по отношение на него. Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи. Детето наблюдава и отношението между възрастните и още от малко си създава правилата на общуване и комуникация."

Ако човекът не е бил любимото дете за някой от значимите възрастнои в неговото обкръжение по default?

"Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи." - без значение от поведението.

 Може ли това да е ключовия момент?

 :)

--

"  Може ли това да е ключовия момент?"

Може, но може и да е нещо друго. Това както казах се изследва. Няма как да се налучка по логика.

Може ли да се направи успешен профил на човек, без да сте го виждал наживо - например само от това, което четете във форума? Вчера гледах един филм за профайлъри, които правеха профил на убиеца (ест. без да са го виждали) само по неговите действия и профилът се оказа доста точен накрая.хаха

Другият ми въпрос е:
След като жената се е наревала и навикала на стола срещу себе си сигурно е усетила облекчение.
Какво се случва след това, когато пак се изправи наживо срещу майка си? Не се ли включва пак същия механизъм?

Незнам дали г-н Тодоров може да отговори и дали този въпрос трябва да се постави пред терапевт или по скоро към лекар - каква е възката между замъгленото виждане и ПР и дали може да се бърка с обикновено късогледство?

Профил е много лесно да се направи, но въпроса е за какво ще послужи.

Относно вторият въпрос, мисля че не сте разбрала смисъла. Там не става въпрос човек да се нареве та да му олекне и така до следващият път когато е насъбрал и пак да се нареве за да му олекне пак.  Смисъла на психотерапията не е толкова плосък. Идеята е човек да реорганизира комуникацията между вътрешните образи които има в психиката. Защото след като се "нареве" както казвате, следва и реорганизацията. Когато се преживеят истинските емоции и преживявания човек "пораства" емоционално. Именно за това някои терапевти казват че психотерапията е като отглеждане на едно дете. В началото клиента е едно "емоционално" бебе, което по нов начин придобива емоционален опит благодарение на взаимодействието с терапевта или с групата ако говорим за групова терапия. Така психотерапията следва същите етапи както и човешкото развитие. Първо човек е безпомощен, като бебе и трябва да е обгрижен. После трябва да бъде фрустриран със своята действителност, така както едно дете бива фрустрирано като му се каже че не може вече да пикае където и както си иска, а в цокала. И т.н. И така малко по малко в една защитета терапевтична среда човек запълва своите празноти с нов опит. Всичко това е свързано с много емоции, чувства и преживявания - обич, агресия, гняв, страх, вина, влюбване, разлюбване ....
Идеята е вместо човек да има нужда от опорни точки, които да идват отвън, да ги изгради вътре в себе си.

-

Не говорим за визуализации в случая. Сам човек няма как да работи психотерапевтично със себе си. Просто е невъзможно. Все едно да играя шах сам срещу себе си. Просто не става.

Господин Тодоров, вие имал ли сте лсучай някой ваш клиент да предпочете да не се промени и да продължи да страда от ПР пред това да използва придобитото знание?

Разбира се. Но това пак е частично предвижване напред, защото човек приема ситуацията такава каквато е и това поне не му създава проблем - невъзможността да съм едикакъв си ...
Понякога когато клиента стигне до някакъв тежък момент в който да осъзнае нещо за себе си има случаи да напусне терапията, да избяга от истината защото не може да я понесе. Все пак това зависи и от терапевта, дали ще дава "храна", която да може да се смели, защото това е правилото. Т.е. с какви темпове ще върви терапията зависи от това, какви неща може да понесе клиента. По тази причина необучените специалисти някак изпитват задоволство че са разгадали проблематиката на клиента си и бързат да му я поднесат в желанието си да му помогнат по-бързо, което е крайно грешно, защото терапията крачи със стъпките на клиента а не на терапевта. Най-лесното за терапевта е да разгадае проблематиката, а най-трудното да помогне на клиента и той самия да я разгадае.

А кога/как се разбира, че терапията може да приключи ?
Това оценка на клиента ли е или ваша (на терапевта) ?

Зависи от случая. И от двамата най-вече, но главно от клиента. Той сам трябва да усети своята емоционална зрялост и по-точно, как да я развива и без терапия. Самото решение за прекъсване на терапията е признак за емоционална зрялост. Изследванията върху ефективността на дълбинната терапия показват, че човек променя своята емоционална зрялост дори и години след терапията. В този смисъл края на терапията не е край на промяната по принцип, а по-скоро край на това клиента да има нужда от външна помощ за да разбира своите чувства, емоции, желания, мотивации и да предприема поведения които да са в унисон за да си достави това от което има нужда, най-вече във взаимоотношенията със своето обкръжение.

Г-н Тодоров, може ли човек да се раздели с постоянната си колебливост и нерешителност с психотерапия. Възможно ли потисната агресивност да избива под формата на нерешителност? Възможно ли е колебливостта и непостоянството да е вид защитна реакция?

" Г-н Тодоров, може ли човек да се раздели с постоянната си колебливост и нерешителност с психотерапия."
Може, но до къде ще стигне в тази промяна зависи от човека.

Благодаря! Но бихте ли ми обяснили, в какво точно зависи от човека? И нерешителността защитна реакция ли е или вид човешка поведенческа стратегия, ако мога така да се изразя?

Зависи от кой ъгъл ще се погледне. Много е важно думата "нерешителност" да се изпълни с точно вашето съдържание и смисъл, който влагате. Нерешителността е различна при всеки.
Общо казано нерешителността всъщност е способност за прецизно претегляне, нуждата да се поддържа статуквото, способност да се понасят познатите неща, макар и трудни, пред алтернативата за новото и неизвестното, дори да изглежда по-лесно. Такъв тип поведение има своята роля и то не е случайно. Човек моделира поведението си според опита, които е натрупал през живота си. Някога за вас е било ценно да сте нерешителна и вие сте развила тази способност. Кога и какво го е определило, не може да се каже. Проблема идва, когато човек започне да страда от някоя своя способност, която е развил прекалено.

Нерешителност в смисъл желание да прецениш всичко от различни ъгли, когато взимаш решение, така че да не обидиш някоя страна. Но все се случва да има недоволни. Но, всъщност трябва ли да се страхуваме от това,че ще има недоволни?

-

" Нерешителност в смисъл желание да прецениш всичко от различни ъгли, когато взимаш решение, така че да не обидиш някоя страна. "

Това е по-скоро учтивост. Както знаем учтивостта е обратното на откритостта. В единия случай човек се съобразява с потребностите на другите, в другия случай със своите. Когато по един или друг начин човек е станал учтив може да се каже, че е агресивен към себе си, защото му се налага да потиска много агресивни импулси насочени към хората. В някои случаи към тези към които изпитва /дори и да е несъзнавано/ най-силна агресия, обикновено към тях е най-учтив и най-чувствителен по отношение на това, как ще изтълкуват поведението и държанието му.

Защо ПР се появява само при някои хора ?
Какво имам предвид : Имам приятели, които, като мен са чувствителни, учтиви, не умеят и не смеят да освобождават (удовлетворяват) агресивните, и сексуалните си импулси (някои са с различна сексуална ориентация), и въобще в много отношения си приличаме. Нещата, които изброих (има и други) са все прилики в области на характера, в които имаме еднакви или подобни модели на реакция ... ?

Нерешителният човек е жалък и не заслужава уважение.

Ако не си в състояние да потъпкваш всичко лошо в живота си, имам в предвид твое не чуждо и теб самия не някой друг, тогава си никой.

Ей, chair !

" Имам приятели, които, като мен са чувствителни, учтиви, не умеят и не смеят да освобождават (удовлетворяват) агресивните и сексуалните си импулси (някои са с различна сексуална ориентация) и въобще в много отношения си приличаме. "

Може да си приличате, но не сте еднакви. Има толкова различни учтивости - ролева, доброта, от страх, от нрав ... Не всяка една учтивост е потискане на агресия, а понякога и соц. желателно поведение. Ние разбираме че учтивостта е потискане на агресията поради страх, точно по това, че е съпроводена от телесни симптоми в този случай.
ПР всъщност е начин да се компенсира, да кажем в случая учтивостта ви. ПР не обенява хората под общ знаменател, че личностните им особености се доближават. Тялото е устроено така, че действа еднакво при всички. Ако има психично потискане, ще има телесно изразяване. Организма винаги се стреми към равновесие. Именно симптомите на ПР уравновесяват.

П.С: Някой спешно да си вземе изписаните му медикаментите!

Всичко зависи от човека.

Не всички сме еднакви.

Не ме разбирай погрешно, но проблема е проблем докати ти самата не кажеш - "това не е мой проблем" . разбираш ли какво ти казвам?

проблема не е равен на проблем от същата степен, той няма да бъде дори дефиниран като "потенциален" проблем, ако ти не казваше постоянно това е моя проблем - аз не мога да освободя емоцията си навън. .... дрън-дрън дрън...

няма такава змия като змия с огнени очи и драгон с вода вместо огън ,разбираш ли?
Твоя ум е способен да надвие нещо, каквото и да било ако то те атакува.

Аз моите ги пих сутринта  ::) , "колегата" с прахосмукачките, мантрите и енергиите...  ;D

дрън-дрън

Пробвала ли си някога във общото време, имам в предвид не във физическо ниво, да противостоиш, да кажеш, аз съм тази която диктува нещата.
Знаеш ли какъв е ефекта първия път , винаги има странен ефект, силно главоболие, гадене, втрисане, болки в стомаха много пъти с температура.

Точно. Но в случаите, за които говоря, има психично подтискане, а няма телесно изразяване... Това възможно ли е ? Психичното подтискане може ли да има друг начин за изразяване ? 

по принцип, може, но рядко ....

какви са симптомите?

не е важно за теб

"Психичното подтискане може ли да има друг начин за изразяване ? "

Може - изкуството например е един от начините.

разбира се, колегата иска да каже да правим разлика между потискане на лошата енергия .... защото ако се потискаш ти самата , може да избие като някакъв лош навик и после до паника........ ако потискаме това дето искаме да бием някой тогава побеждаваме ......

Аха. Еми аз рисувам, пиша и тн., но пак си я имам силната тревожност.

ehrilato, не знам какво имаш предвид и не ме интересува.
Един съвет от мен: отиди на психиатър. И стига си "дрън-дрън"-кал глупости  ;)
Ти какъв "колега" си на г-н Тодоров ?

Много моля да не ме тълкувате и да не ме наричате "колега".
Имате шанса да направите тема, в която да развиете вашите гледни точки за дискутираните теми.

приятелко, не искам да те обидя но може ли да ми кажеш кога точно се проявява тази тревожност

Еми, не ме наричай "приятелко"  ;D


Каквото имах да ти казвам, ти го казах.

А имали ли сте (вие или ваш колега) случай/и, когато клиента не иска да се откаже от страданието на тревожното си разтройство, просто защото толкова дълго е живял с тревожността си, че не знае какво да прави със щастието, думата дори не е щастие, ами по-скоро свободата/спокойствието си ?

Може ли тревожността да се превърне в начин на живот, въпреки страданието произтичащо от нея ?
И въобще, ако има такива случаи, те признак на какво са (ако може да се направи обобщение, колкото и всеки случай да е индивидуален) ?

"Може ли тревожността да се превърне в начин на живот, въпреки страданието произтичащо от нея ?
И въобще, ако има такива случаи, те признак на какво са (ако може да се направи обобщение, колкото и всеки случай да е индивидуален) ?"

Има такива случаи. Понякога, човек не е склонен да промени подредбата на живота си, макар да осъзнае грешните избори които е направил поради факта че е бил ръководен от тревожността си като начин на живот. В случаите когато човек не може да прежали организацията на живота си до тук може да се каже че е готов да живее по начина който и до сега. Все пак и в този случай психотерапията може да се намеси, като "покрай" промяната на личността човек може да подреди по по-добър начин ежедневието си. Така без да се променя като цяло, както и без да прави генерални промени може да успее да живее по-пълноценно.

Имам проблем с излизанията и с оставането на чуждо място, пътуванията, и тн., все неща, които се отнасят до агорафобия. Но не ме е страх от това, че там няма да има помощ, елементарната логика е, че сред колкото повече хора си, толкова повече хора могат да ти помогнат, ако припаднеш/прилошее ти и тн. Но при мен е различно - не искам хората да знаят, че имам нужда от помощ, да виждам уплахата по лицата им... Другото, което е, че когато съм навън, сред хора или не, се чувствам гола, точно това е усещането ... В момента медикаментите са тези, които ме "завиват", за да не се чувствам "гола" навън, та въпросът ми е : това агорафобия ли е ?  ::)

В психотерапията тези наименования не са от особено значение, стига да не се касае за психична болест. Тя работи с личността. По-добре е да намерите вашето наименование на усещането да сте "гола" пред хората и да си зададете въпроса къде са ви "дрехите".

В общуването ми с другите обичам да бъда директна, т.е. казвам онова, което мисля. Получавам упреци за това от другите, те ме  съветват,че по-лесно човек успява в живота, ако е по-мек и по-дипломатичен. Трябва ли да се опитвам да се променям и да усвоявам нови социални умения, изучавайки "дипломацията в общуването", или да продължавам с директния си подход?

Директният подход е необходим също както и учтивия. Идеята не е кой е по-добрия, а кой е по-адекватен в различните ситуации. Ако човек във всички ситуации е директен - губи много. Ако във всички ситуации е учтив също губи много. Друго важно нещо е по какъв начин е директен някой - дали нападателно или по тъй наречения ненасилствен начин на комуникация. Също е важно какво преживява човек докато се налага да е директен, или учтив /в случая с ПР това е най-важното/.
Тази гъвкавост е различна при всеки, поради различният опит, който са имали както и различният темперамент. В крайна сметка са важни две неща:
1- Гъвкавост по отношение на учтивост/откритост
2- Адекватна оценка на средата, ситуацията и техните изисквания към едно от горните поведения.

Има хора, които не умеят да са учтиви и които са получили за своята необуздана откритост сериозни "шамари", което ги тласка в пасивност, или избягване на тези социални ситуации, в които пак ще бъдат директни и ще си изпатят от това. Или минават в другата крайност - крайна учтивост на повърхността, а тяхната откритост и агресивност се появява чрез симптоми.

Аз пък искам да кажа, че трудно сдържам емоцията . По-точно агресията. В последно време, когато някой се опита да ме ядоса стрелям с думи и трудно се овладявам. абе станал съм страшен гамен и въобще не му мисля кво си мислят другите. Но в момент на силен яд  докато не изхвърля нервата си не спирам.Дали не ме прихваща някое друго чудновато разстройство се питам chair

Това, че от време на време ми се иска да се върна (и го правя понякога) към стари, "лоши" навици и поведение, в някои моменти, значи ли, че не съм се "променила" достатъчно ?

Това много мило ми прозвуча :)
Как се определят старите навици като лоши? Какво ги прави лоши? Според кого? Как да отговоря, като не съм наясно какви ви носи това да действате по старите "лоши" навици?
И в какво трябва да се промените, че да е достатъчно? За кого да е достатъчно?

Разбирате че за да отговоря на толкова не-конкретни въпроси, които изискват конкретен отговор трябва много надълго и нашироко да разбера какво вие влагате в тези думи. И понеже това няма как да стане, опитайте да запълните със съдържание всичко това. Ако тук не е добре го напълнете със съдържание за себе си.  В терапията по принцип се водим от това, което ни се иска и как да го задоволим така, че никой друг да не страда, включително и ние  :)

Здравейте, приятели. От известно време не бях посещавал форума, защото отдавна съм разрешил проблема, който ме задържаше тук, но въпреки това, поради наличието на повечко свободно време тези дни, реших да го навестя отново и да видя какво развитие претърпява.
Направи ми впечатление, че в него е обособена специална тема, носеща наименованието "Въпроси към г-н Тодоров", в която той, като психотерапевт, дава информация, консултации и насоки на питащите потребители. Прочитайки заглавието и, си зададох някои въпроси, които би си задал и всеки клиент, търсещ психотерапевт, на който да се довери. Въпросите ми са породени от чисто любопитство. Основният сред тях е следният:

Каква точно е притежаваната от г-н Тодоров професионална квалификация и с оглед на нея има ли право да практитува психотерапия? Психотерапевт ли е той по смисъла на закона?

Доколкото си спомням, г-н Тодоров преди известно време беше споделил във форума че е психотерапевт. Наскоро обаче, поради естеството на работата си, се запознах с НАРЕДБА № 1 ОТ 11 ЯНУАРИ 2007 Г. ЗА УСЛОВИЯТА И РЕДА ЗА ПРОВЕЖДАНЕ НА МЕДИЦИНСКИТЕ ДЕЙНОСТИ, СВЪРЗАНИ С ЛЕЧЕНИЕТО НА ЛИЦАТА С ПСИХИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА.

Видно от наименованието и, горецитираната наредба регламентира условията и реда за провеждане на медицинските дейности, свързани с лечението на лицата с психични разстройства.

Чл. 8, ал.1 от същата, урежда законовите предпоставки за извършване на психотерапия. Посоченият член гласи следното: Право да извършва психотерапия има лице, което е:


1. "магистър" по медицина или "магистър" по психология с придобита специалност "клинична психология", или "магистър" (бакалавър) по социална педагогика със специалност "клинична социална работа", или медицинска сестра с придобита специалност "психиатрична сестра", или медицинска сестра с придобита специалност "медицинска сестра за социални дейности";
2. обучено е в метода на конкретната форма на психотерапия;
3. има клиничен психиатричен опит.
4. (изм. - ДВ, бр. 22 от 2007 г.) "клиничен психиатричен опит" е минимум 3 години стаж в лечебно заведение по смисъла на тази Наредба;

Използвам настоящата тема, за да попитам г-н Тодоров има ли законово регламентираният и фиксиран, изискуем, 3-годишен клиничен опит, който е предпоставка за придобиване правото на извършване на психотерапия?

Прегледах сайта му, в който е отразено че той притежава специалност „Приложна психология”. Позовавайки се на повелителните разпоредби на закона (в частност горецитираната Наредба), специалността „Приложна психология” не дава възможност и сама по себе си не се явява достатъчна предпоставка за практикуването на психотерапия и респективно за титуловането на практикуващия я като психотерапевт.

Считам, че горните въпроси трябва да бъдат зададени на всеки един терапевт, с цел установяване истинността на твърдените от него факти.
Аз (а предполагам и останалите потребители) очакваме отговора на г-н Тодоров.
По този начин, от една страна ще изясним въпросите, пряко свързани с настоящата тема, а от друга - ще знаем част от критериите, които съгласно упоменатата Наредба, всеки психотерапевт трябва да покрива.

Въпросната наредба определя работата на клиничният психолог в психиатрични заведения. За извънклинична психотерапия закон няма, но от 2000г. се изработва. Докато той влезе в сила, законово понятие "извънклинична психотерапия" не съществува, както и не съществува професия "психотерапевт" в регистъра с професии. Поради това дипломата "психолог" удостоверява правата за извънклинична психо-консултативна дейност.
След приемането на закона за извънклинична психотерапия дипломите защитени в различните школи под шапката на БАП ще служат за законово основание за титлата "психотерапевт", а БАП ще е единствената институция която да вписва в националния регистър за психотерапевти./за сега! възможно е и други организации да се появят стига да покрият заложените световни стандарти/.
Сегашните изисквания /споменавам само това изискване/ за клиничен опит, за провеждане на извънклинична психотерапевтична дейност според регламента на БАП е мисля 400 часа. клиничен опит.
След като имам две дипломи, от две различни школи няма как да не съм покрил което и да било изискване.

"....СВЪРЗАНИ С ЛЕЧЕНИЕТО НА ЛИЦАТА С ПСИХИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА."
Ето това ви подвежда. Тук се има предвид хоспитализирани пациенти в клиники.

 Значи  вие сте психо-консултант.  Не сте психотерапевт, защото няма закон.
  Всичко друго е в сферата на "някога в бъдеще" ако приемат закона.

  

Законово всички са такива, защото закона не предполага психотерапия извън клиника с хора, които не са хоспитализирани.

Искам да ви кажа, че този Тодорв влиза в и в други форуми и дава съвети по същите въпроси. Ако е знаещ, ценен и добър психолог, няма да му остава време да дава безплатни съвети и да е мотае из форми, а да набляга на кабинетната си пракика . Така той тук се учи и чрез нас и същивременно дава не толкова адекватно мнение! Възмущавала съм се от нобмислините му иизказвания, че хапчетата не действат. Какво разбира той от фармакология , за да прави такива заключения дали до колко и как действат лекаствата. Ние сме лесно внушаеми с ПР и всяка една некомпетено изказана дума може да ни въздейства негатвно. Затова имайте едно на ум за Тодоров и не приемайте като чиста монета написаното от него!
  За да бъдеш психолог не ти трябват много диплом, а се раждаш такъв!

Така, Wenddy, от ден-два си във форумът и вече почна да нареждаш кой, какво !?!

Първо, "този Тодоров", отделя от времето си и пише тук, за да бъде полезен на мен, теб и всички останали ! Същият "този Тодоров" е предоставил и предоставя информация, с която е бил полезен на много от нас.

Второ, не си ти човека, който може да каже дали е "знаещ, ценен и добър психолог" .

Трето, по същата логика, по която съдиш, че Тодоров си няма друга работа освен да виси тук, аз теб да те попитам: Ти, защо вместо да висиш тук и там по форумите, и да гледаш кой, какво пише, и да изказваш "компетентно" мнение, не седнеш да поработиш със себе си, и с някой "роден психолог" ?

П.С.: Не си мислете, че защитавам когото и да било!
Но за мен е неприемливо да виждам такова отношение, към човек, който отделя от личното си време, за да бъде полезен със знанията и опита си на хора, като нас, лутащи се между незнанието, колебанието, и наивното си желание, някой да им даде решението тук, сега, веднага, без усилия, наготово, под формата на хапче, ако може !

Срещу какво скачате, не мога да разбера - срещу това, че отговорите, които ви дава Тодоров, не са тези, които искате да получите, или срещу това, че много от нещата, който е казал, са верни, но не ви се ще да го приемете !?! ... Айде, моля ви се !

" Възмущавала съм се от нобмислините му иизказвания, че хапчетата не действат."

Няма как да съм казал подобно нещо. Все едно да кажа, че алкохола не действа на хората които го пият. Ако ще ме цитирате се придържайте към това което съм казал, че нещата много пожълтяха.
За справянето с ПР както и с друга проблематика си има терапевтичен план. Лекарствата са първи в този план. Посещението при психиатър е първото. Не зная от къде и какво четете.

Ако един терапевт работи дълбинна терапия няма как да работи с повече от 3-4 човека на ден, защото ще е несправедливо към останалите, няма да има нужната концентрация, не на ума, а на чувствата си. В терапията терапевта през цялото време дублира, как се чувства клиента. Останалото време е за почивка, макар че не се случва точно така де :)

Не мога да ви разбера, честно!

1-во: Много се дразня на овцете, които следват стадото. Чакат една заблее и тогава почват и те. Сега, някой да не си помисли, че го обиждам като казвам овца. Говоря в преносен смисъл.

2-ро: Много се дразня на гадни манипулативни техники от рода на "вижте в другата тема на кого и за какво се смеем". Има и много по-завоалирани и по-хитри начини. Тука някои могат да допълнят "Вземайте пример от г-н Тодоров!"  :)

3-то: Уважавам хората със собствено мнение, но когато не се припокрива с моето, няма вариант да го приема.

4-то: Допускам, че няма всезнаещи и всеможещи хора, които да не грешат, умишлено или неумишлено, но затова си имам глава на раменете, за да преценя сама.

5-то: Не ми се разсъждава повече върху безпочвени спорове, мързи ме толкова рано сутрин, а и още ме боли главата от алкохола, който изпих вчера.  ;D

П.С Всяка прилика с лица и събития от реалния живот са съвпадение. Моля, ако някой се разпознае в думите ми, да не ги приема присърце  ;D

Уенди, ти каква си се родила  ::)

А ние останалите, които пишем във форума, какво разбираме от фармакология, Уенди?

Забравих да кажа, че когато реша, от девет кладенеца вода ще донеса. Май трябва да запиша второ висше и да следвам право  ;D

Alice, не нареждам, а изразих личното си мнение, с което не ангжирам никого. Всеки има даденото му право да избира дали да го приема или не. А това, че съм от два дена в този форум не означава, че не мога да изразя себе си !

Тrack по отношеноше на това ние до колко разбираме от фармакология , смея да кажа, че опита натрупан в годините ни е дал някакво знание по въпроса, което друг няма нашия проблем няма как да го разбере .

Todorov  рязка съм спрямо теб именно защото си остър относно фармаколечението, ще ми отнеме време да намеря това което си писал!

Това изобщо не ми звучи като да "не ангажираш никого" след като отправяш призив към всички във форума  ::)


А не мислиш ли, че г-н Тодоров работи точно с клиенти като теб и мен, които също приемат медикаменти, и може и да е по-наясно от нас с това.


Аз ще перефразирам думите му. Той неведнъж е казвал, че дори е хубаво да се започнат медикаменти, успоредно с терапията, защото при доста от случаите симптомите са непоносими. Но е казвал, че медикаментите ще помогнат временно, защото атакуват симптомите, а не причината/ните. Досега не съм срещала във форума да е изявявал ясна позиция, че е твърдо против да се приема АД.

И се спирам вече, защото ще излезе, че защитавам г-н Тодоров, а в момента просто си намирам занимавка, обаче започвам да ставам зла и не е на хубаво  ;D

Почитаеми г-н Тодоров :) Опасявам се че тълкувате грешно повелителни законови разпоредби. Поради тази причина ще поясня по-обстойно фактическото и правно положение на обсъжданите въпроси.

,,Въпросната наредба определя работата на клиничният психолог в психиатрични заведения.,,

Твърдяното от вас не отговаря на истината. Наредбата касае медицинските  дейности, свързани с лечението на психичните разстройства и в частност психотерапията, независимо къде се осъществяват.Ако касаеше само болниците или кабинетите, това щеше да е отбелязано.Така че тя се отнася за всяко място, където се осъществява лечение на лице с психично разстройства, каквито са и тревожните разстройства.

Бихте ли ми посочил къде е отразено ,че се отнася само за клиничните психолози и то работещи в здравни заведения?

Напротив, в наредбата е конкретизирано и уточнено ,че психотерапия може да се извършва от:

1.Магистър по медицина/лекар/
2.Магистър по психология с придобита специалност ,,Приложна психология,,
3.Магистър/бакалавър/ по социална педагогика  със специалност ,,социална педагогика,,
4.Медицинска сестра с една от двете специалности –Психиатрична сестра или Медицинска сестра за социални дейности
Това само са професиите на хората които могат да извършват психотерапия в България, независимо дали в болница или кабинет. Разбира, се трябва да имат и трите години психиатричен опит и съответното обучение, съобразно школата която практикуват

,, За извънклинична психотерапия закон няма, но от 2000г. се изработва”

Няма закон, защото настоящата разпоредба регламентира нещата и клинично и извънклинично/ амбулаторно/.

"....СВЪРЗАНИ С ЛЕЧЕНИЕТО НА ЛИЦАТА С ПСИХИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА."
Ето това ви подвежда. Тук се има предвид хоспитализирани пациенти в клиники.”

В тази връзка бих си позволил да Ви задам и още един въпрос: Г-н Тодоров, ако законодателя имаше предвид само хоспитализирани пациенти, не мислите ли,че щеше да го напише.Още повече, че се хоспитализират обикновено пациенти с по-тежки диагнози при които психотерапията не е толкова на пръв план.

Така,че ако Вие наистина правите психотерапия в кабинета си, както пишете в сайта си, считам че подлежите на преследване от закона като лице което упражнява медицинска дейност/психотерапия/ при лечението на хора, нещо за което нямате право.

:)
Психичните разстройства се диагностицират само след хоспитализиране, така че не е необходимо да се споменава излишно. Спокойствие и силна храна.

Апропо - аз съм магистър психолог по приложна психология :)

"2.Магистър по психология с придобита специалност ,,Приложна психология,,"

Тъй като виждам че сте запален по темата, ето ви малко инфо по въпроса какво предстои:

http://www.psychotherapy-bg.org/?p=131

Та-дааааааааааааа, Скорпи е психотерапевт, бе yahoo love1
Не се карайте и бийте, майтапът настрана, аз имам правото да практикувам, тююю, за какво ходих по терапевти, като си имам нужната квалификация. Хайде, сега ще си искам паричките обратно ;D, и понеже съм компетентна ще ме слушате, все пак съм бакалавър по социална педагогика и съм дипломиран специалист, имам и хорариум по хоспетиране, включително в психиатрична клиника crazy2 Вярвате или не, е така.  :D Ако искате да се възползвате от услугите ми, свържете се със секретарката ми crazy2

Къде на шега, къде сериозно, казах си го. А сега наистина искам да бъда сериозна и да кажа още нещо: Разберете веднъж завинаги, моля, че цялата какафония в тая, няма да казвам каква държава, понеже съм възпитана - уж и под въздействието на лекарствата донякъде успявам да си сдържа бурните емоции crazy2 doctor, та проблемът, скъпи терапевти, адвокати и потърпевши е, че в БЪЛГАРИЯ НИКОЙ НЕ ЗНАЕ ДАЛИ СМЕ ЛУДИ ИЛИ НЕ и там е цялата работа, ПРОУМЕЙТЕ ГО!!! Цял филм ви направих, за да стане ясно и пак не стана, ей!
Веднъж завинаги, по дяволите, трябва да се изясни заболяване ли е или не е, защото ако е заболяване, то никой освен лекар няма правото да го лекува и то с лекарства, защото така действа традиционната медицина.  Такива има правото да изписва единствено лице с медицинско образование и никой друг. Оттам нататъка психологът работи не с психично болни, а с психично здрави хора, които имат някакви проблеми със ЗДРАВАТА СИ ПСИХИКА - схващате ли къде е разликата? Не може половината да ти казват, че си болен и да имаш КОД ЗА ДИАГНОЗА, да фигурираш в учебника по психиатрия - лично аз съм държала изпит и съм го учила в раздел "Тревожни разстройства" - ей сега да отворя учебника, ако искате, ще ви го сканирам да видите черно на бяло какво си пише и това е положението. Тогава как така се обяснява, че се "лекува" с психотерапия - какво "лечение" е това по смисъла на закона? Нелегално? Какво лекуваме, ако сме здрави? Не схващате ли къде е парадоксът?
Трябва да се реши ясно и категорично и да бъде описано, записано какво е ПР и кой има право да провежда лечение за него. Докато това не стане, всички разговори са излишни, всичко е извън закона, а ние сме с неясен статут между нормалните и лудите, тогава как очакваме да ни "лекуват"??????
Колкото до хоспитализирането, много добре знаете, че за ПР не се хоспитализира в психиатрия и че като цяло тревожните разстройства си се лекуват вкъщи, ако изобщо можем да говорим за някакво "лечение". Така е, лудите са на свобода.  love1 Само че вече не съм много сигурна кой от коя страна на барикадата се намира и дали е луд който яде зелника, или който му го дава...  crazy2

Skorpi,  имаш безплатен семинар на тема "ПР", където да се изясни всичко. Не е нужно пак да правиш филм, просто една кръгла маса е достатъчна. Този път обаче първо се свържи с психотерапевти, а не с психиатри, защото ги поставяш в неловка ситуация. Психиатър не може да излекува ПР. Може да смекчи паническите атаки с медикаменти. Не го питай защо е така. Нямал е такъв предмет. Аз съм обучавал и психиатри в мои обучителни групи по психотерапия. Лекарите не са виновни че са формирани около телесното. В крайна сметка психиатъра работи наистина с болни хора, и такива като вас, здрави с ПР или друга тревожна, но не патологична форма, му минават между другото.

  А някои хора не са спали тази нощ doctor

Репортерката си ги намери специалистите, там не съм се месила - не исках, защото иначе трябваше да посоча такива, които са работили с мен, но идеята беше друга - да се покаже неадекватността на държавата по отношение на нашия проблем и не знам дали има някой, който да не е съгласен, че трябва да се променят нещата в тази посока, за да се внесе яснота относно естеството на нашето състояние и да се реши дали е заболяване или не. В противен случай няма да знаем пациенти или клиенти сме, ще попадаме в ръцете на недоброжелатели и самозвани терапевти, защото след като институциите не могат да регламентират статута ни, той си остава неясен и около закона, но не и съобразно с него. Недопустимо е да минаваме "между другото", защото ние сме живи хора, а не играчки, не опитни зайчета за експерименти и имаме право да знаем какви сме, имаме право да получим качествена и адекватна грижа и имаме право да изискваме това, като хора, които си внасят здравни осигуровки, като граждани и като личности. Така че за мен това е голям проблем и докато не бъде решен, ще се лутаме без резултат и ако се оправим, то няма да е благодарение на нечия помощ, а по-скоро ще е щастлива случайност. Не е нормално обаче в една цивилизована държава - не че претендираме да сме такава, да сме в това положение, защото проблемът като проблем не е толкова страшен, колкото начинът, по който се възприема и отношението към него, обществените нагласи, неадекватността на хората, от които зависи нещата да се променят, и т. н., т. н.
Някъде извън БГ забелязали ли сте хората да се срамуват и да крият паник атаките?

" да се покаже неадекватността на държавата по отношение на нашия проблем"

Е то това е ясно. Да не забравяме че психотерапията у нас прохожда. В една Австрия която има традиции от 100г. закона за психотерапията се прие 1995г. Но това ще се случи и у нас. Но това не е толкова просто, защото той ще урежда взаимодействието с много институции, а и баницата за разпределяне няма да е малка.

Не ме интересува колко ще е сложни и чии интереси се засягат, аз си се боря за моите собствени и за тези, които споделят моя проблем. И осъзнавам, че един филм не може нищо да промени, но ако повече хора правеха нещо, щеше да е друго може би положението...

Г-н Тодоров, сигурно са Ви задавали вече тоя въпрос, но аз не съм го срещал, затова да попитам колко време горе-долу продължава една психотерапия при ПР?

Г-н Тодоров, аз искам да Ви попитам има ли човек, който да е страдал през живота си веднъж от Паническо разстройство и да се е излекувал така, че после никога да не е получавал рецидив? Вие имали ли сте такъв пациент? Практиката познава ли такива хора?

Зависи какво имате предвид под "рецидив".  Ако имате предвид след терапия да се върне същият тежък период, в който човек е потърсил психотерапия това е невъзможно. Това е така защото човек е станал експерт по това да интерпретира поведението си, ситуациите, мислите си и чувствата. Така ако има ПА тя няма да е травмираща за него, а показателна какво и как да направи, защото вече е достигнал до смисъла на атаките точно за неговия конкретен случай.
Ако се е работило на "парче" в неговата терапия и той е превъзмогнал някакъв определен страх, много вероятно ако съдбата го сблъска с друго събитие, което не може да преживее конструктивно да се появи ПР отново. По-скоро е вероятно човек да рецидивира не в ПР, а да решава вече реални житейски проблеми свързани с живота му, защото ПР води точно до това. Само по себе си при него няма нищо за терапевтиране.

"Г-н Тодоров, сигурно са Ви задавали вече тоя въпрос, но аз не съм го срещал, затова да попитам колко време горе-долу продължава една психотерапия при ПР?"

За всеки времето е различно. Все пак има някакви средни рамки, които да са ориентир, но от общ характер, не точно за вашият случай. Ако се работи краткосрочно това е 20-25 сесии, или около 6мес.
Ако се работи дългосрочно може да достигне и неколкократно повече.
Дали да се работи, кратка или дълга терапия зависи от случая, прогреса в самата терапия, както и подготовката на самият терапевт.

Г- н Тодоров, благодаря Ви за отговора! Чета внимателно вашите съвети и препоръки и те много ми помагат! :)

"Ще ви дам пример - мъж на 37г. с натрапливо миене на ръце, както и натрапливо търкане на ръцете поради усещането че има нож в ръцете си и иска да го махне, знаейки че такъв няма и ядосвайки се сам на себе си че прави тези неща, както и последвала социална изолация." (г-н Тодоров)
И аз имам проблем свързан с ръцете. Проблемът е следният, че често чувствам сухота в ръцете, която ми създава едно силно чувство на дискомфорт (може би и до някаква степен чувство на потиснатост) и почвам да си духам с уста в ръцете та да се навлажнят. Този проблем може би го имам от както се помня и ме съпътства и до ден днешен. Проблемът почти не се изразява през летните месеци.
Г-н Тодоров, среща ли ли сте такъв проблем на друго място и може ли да се тълкува по някакъв начин?

Подобни натрапливи мисли и действия са доста често срещани, но те са доста разнообразни като проявление при всеки.
Няма как да тълкува, тъй като това може да стане в терапевтична ситуация. Трябва да се опишат първо много детайли, на пръв поглед несъществени, които да осветят ситуацията точно около вас.
Защо ли, от както се помните, не сте се заел вие, или хората около вас с този въпрос ми интересно. Как той влошава начина ви на живот, мислите ви, общуването с другите, дейностите които извършвате и т.н.

Г-н Тодоров, дайте някаква сполучлива техника за овладяване на гнева. Забелязвам,че започнах силно да избухвам, а това ми пречи.

Не мога да ви дам такава техника, преди да знам, как точно избухвате, в какви ситуации, пред кого и до какви последствия води това.

Избухвам, говоря на висок тон, даже на моменти има и крясъци. Това се случва, когато се чувствам ощетен и използвам. Мога да избухна пред всеки, ако се почувствам, че другия се възползват от мен, без да се интересуват от моите потребности. Държа се по този начин, когато  не се съобразяват с мен.
Това ми носи доста конфликти и сблъсъци.

И вашите нужди са, когато ви ощетяват да не се съпротивлявате??
Може би въпроса ви трябва да бъде, как по-отрано да действам така, че да подсигуря своите нужди по такъв начин, че в последствие да не е късно, и единственото средство да е агресия.
Идеи?

Преди бях по-въздръжан, сега направо скачам. Дето се вика постоянно съм на бойна нога да защитавам територията си.
Опитвам се отрано да правя стратегии, така че да не се стига до крайности, ама не винаги е възможно. И когато се случи да изпадна в позиция използван, нещо почва да ме яде от вътре и да не ми дава спокойствие.
Нямам идеи как да се справя с разкъсващото усещане.

Всеки на ваше място, който се чувства "изработен" изпитва подобни емоции. Въпроса е как се стига до тук. До колкото разбирам от едната крайност на учтивост и търпение, сте преминал в другата - крайна откритост и конфронтация. Нито едната крайност нито другата, както сам разбирате е за предпочитане. Понякога обаче, когато човек е бил в едната крайност дълго време има нужда да влезе и в другата, за да може да изработи своят компромисен вариант между двете, и да калибрира реакциите си спрямо различните ситуации, в които попада. Най-простото, което можете да направите е ефективно самонаблюдение, или дневник на вашите реакции. Да описвате какво се случи и как сте реагирал. След като емоцията премине да определите, дали тя е била адекватна на ситуацията, или е била пресилена, дали с преглъщане, дали с прекалена изразеност, и да умувате над това каква би трябвало да е адекватната ваша реакция.

Разбирам г-н Тодоров, наистина се държа по начина по който споделяте - от любезност до агресия. Държа се агресивно с хора, които се опитват по измамен начин да наделяват над мен. Не виждам друг подход за да се  справя с тях освен с агресивно поведение. Бил съм любезен, и те любезно са ме мамели ,обещавайки точно обратното. Как да подхождам към човек, който е измамник защото в момента имам точно такъв случай. Трябва ли и аз да го измамя, за да го накарам да се съобразява с мен?

"Трябва ли и аз да го измамя, за да го накарам да се съобразява с мен?"

Никой не е длъжен да се съобразява с вас и тук се крие погрешната интерпретация. Вие можете да реагирате по различни начини, когато усетите несправедливо отношение към себе си, но няма как да изисквате промяната на другите. Те са такива каквито са и могат да се променят само ако решат. Ако вие имате някакъв проблем с общуването с подобни личности той си е ваш. Дали ще прекратите подобни отношения, или ще изразите по някакъв вашето раздразнение си е ваш избор. Също така от вас зависи до колко ще оставите подобни хора да навлизат във вашето лично пространство, т.е. от вас зависи дали ще се оставите да бъдете измамен или не. Ако им делегирате някаква отговорност, а те не я изпълнят въпроса не е как да ги накарате, а защо имате такива очаквания към тях. Но това се конфронтира с вашето виждане, че хората трябва да се съобразяват с вас. Може би трябва да преосмислите този ваша концепция.

Добре де, не е ли нормално ако аз се съобразявам с някои човек и той да ми отвърне със същото? Не е ли това човешка ценност един вид неписан закон, морална стойност или кодекс на отношение или там каквото е?

" Добре де, не е ли нормално ако аз се съобразявам с някои човек и той да ми отвърне със същото?"

Не, не е! Това е нормално за вас, но не е задължително и другите да изповядват тази концепция. Вашите усилия да ги накарате да "играят" по вашите правила ще удря на камък, без значение дали за това ще използвате вашата учтивост, или вашата откритост. Идеята е как да се защитите от хора с които взаимодействате и които не се ръководят от вашите виждания. Другата линия по която да работите е да преразгледате вашата рамка и ако можете да я поразширите. В света има различни хора. Да се иска едно и също от двама души означава да сте несправедлив поне към единия.
За първия случай е добре да успявате да регистрирате как другия интерпретира дадена ситуация. Дали за вас няма да е по-добре вместо да давате с идеята да получите, просто да си поискате и предявите вашите нужди. Така и човека отсреща ще предяви своите и вие ще прецените как ще протече от там нататък вашето взаимодействие. Тук обаче няма как да се говори общо, а да се навлезе в конкретна конфликтна ситуация, с конкретен човек, с вашите конкретни преживявания. Това обаче няма как да стане на всеослушание, а в доверен контакт, най-добре със специалист.
Втората "сюжетна" линия, по която можете да работите е да изследвате, как точно тези концепции за "нормално", "общоприето" са станали толкова важни за вас та сте готов да изисквате дори и от другите да ги спазят, вместо да ги преразгледате, да ги пипнете от тук от там, да ги направите по-гъвкави, които да допускат повече възможни варианти като правилни.
И в двата случая ще имате полза, с каквото и да се заемете.

Здраейте, моля за съвет
Пия zoloft 50mg 1.5 заедно с флуанксол 0.5mg 1 сутрин от 2 г. но напълнях значително от 67 на 86 кг. мога ли да приемам заедно с тях и abc acai berry

Здравейте, трябва да се консултирате с психиатъра, който ви е предписал лечението. Аз съм психолог и не съм компетентен в медикаментозна терапия.

Г-н Тодоров, как човек може да се научи да бъде силен в трудни моменти, какво поведение да използва? fish

Първо трябва да се разбере, какво е "силен" и кои моменти са "трудни".

Когато човек се чувства застрашен, тази ситуация я определям като "трудна". А термина "Силен" - го определям  като състояние на психиката, когато тя успее да не възприема дадена ситуация като окончателно застрашителна. Искам да допълня, че въпросът ми не се отнася до ПР, а до дадени житейски ситуации, когато някой се опитва да ни злепостави или обиди, или отнеме нещо от нас, или пък ни предаде. Стана малко объркано, но  го казвам на прима виста, без да го мисля много.

Различните хора в различни ситуации се чувстват застрашени. Какви са тези ситуации за вас.  

" ... когато някой се опитва да ни злепостави или обиди, или отнеме нещо от нас, или пък ни предаде"

В какви ситуации това се случва, какви хора обикновено правят горните неща и как вие противодействате в подобни ситуации. Дали сте прекалено учтива и оставяте себе си на заден план и с това страдате от конфликт вътре в себе си, или сте прекалено открита и конфликта е между вас и другите. Дали в една ситуация сте една, а в друга действате различно и от какво зависи тази различност.
От кога ви занимава този въпрос. Дали от скоро, или като се върнете назад във времето вие сте такава от доста време. Каква бяхте като тийнейджър?
За да изградите някаква по-добра стратегия за справяне трябва да се задълбочите в някои подробности, относно горните въпроси.

"Дали сте прекалено учтива и оставяте себе си на заден план и с това страдате от конфликт вътре в себе си, или сте прекалено открита и конфликта е между вас и другите. Дали в една ситуация сте една, а в друга действате различно и от какво зависи тази различност. "

Прекалено открита съм, но и любезна, стремя се да не засягам хората незаслужено. Но, когато засегнат моите интереси и аз се чувствам засегната и застрашена, тогава отстоявам правата си доста твърдо и категорично.
Бих казала,че този проблем съществува от тийнеджърска възраст. Имам болезнено чувство за справедливост, не само към мен, но и към другите. Дразня се, когато усещам, че някои се опитва да измами и да се възползва от другия, независимо дали съм аз или някои друг.

" Прекалено открита съм, но и любезна..."

Няма как да сте и двете. Те са взаимно изключващи се. Доколкото разбирам, вие сте открита когато усетите някаква несправедливост към вас, или хората около вас. Как защитавате себе си и другите в подобни ситуации? Срещу мъже ли "кипвате" повече, или срещу жени? Каква сте през останалото време? Кога темата "справедливост" се оформи като чувствителна за вас? Има ли някой, който се е отнасял прекалено несправедливо към вас. В тийнейджърството човек плавно преминава от това да се хареса на родителите си и учителите си, към това да се хареса на своите връстници. Какви бяха вашите взаимоотношения първо с родителите ви? Бяха ли те справедливи към вас? Кой беше по-справедлив? Как се чувствахте когато усетихте като дете несправедливо отношение към себе си? Имаше ли някой който правеше така, че справедливостта да възтържествува? Бяха ли вашите съученици и приятели справедливи с вас? Имате ли братя или сестри, с които обикновено човек разбира, какво е справедлива дялба по "братски".
Както виждате доста информация трябва за да се открие, какво у вас е изградило чувствителност към справедливостта по принцип, как сте се научила да бъдете открита и по какви начини точно и как сте се научила да сте любезна. Кое ви провокира да сте, или едното, или другото.
Способността човек да отстоява позицията си и винаги да "скача" когато усети несправедливост, понякога го вкарва излишни конфликтни ситуации. Когато пък поради някаква причина не успее спонтанно да реагира, преживява тази спонтанност в тялото си. Как се научихте да " воювате " за справедливост.

За мен "открит" и "любезен" са две напълно съвместими неща.

Любезен означава вежлив, културен, свързано е с доброто  възпитание.

Открит означава да си честен, прям, искрен и е свързано със самочувствието,  самоувереността, както и с независимостта. Можеш да кажеш истини съвсем културно и вежливо.

 Обратното на "открит" е "прикрит", което означава потаен, скрит и е свързано със страх, зависимост и достига до лъжа и измама.

Става въпрос за две срещуположни неща, които са двете крайности в общуването. Едната крайност е да се следва прекалено социално приемливото, а другата да се следва прекалено индивидуалната нужда. Така на двата полюса се появяват прекалената откритост, или учтивост. Съдържанието на контекста е по-важно, отколкото самата дума. Имаме два типа хора - учтиви, които влагат много в това да са социално приемани, да бъдат харесвани, като цената е да преглъщат много неща, или своята откритост, и такива, които са открити, както се казва "до болка откровени", които не умеят да си "държат езика зад зъбите" никога и така често създават конфликтни отношения с другите, т.е. не са ангажирани с това какво ще си кажат хората за тях.
Всеки човек би трябвало да умее да използва и едното и другото. Тук говорим, че има траен модел, без оглед на адекватността на ситуацията.

Усещането ми за справедливост сякаш винаги съм го имала, имам спомени за това още преди да тръгна на училище- опитвах се да защитавам кучетата по улицата, ако някои ги нападаше. Това ми идваше спонтанно отвътре. Жал ми беше за тях и за всяко слабо същество, било то човек или животно. Без значение за пол и възраст.
Срещу кого кипвам? Тук не се ръководя от пол. Ако трябва нещо да съотнеса към пол - това е гневът ми срещу някой мъже, които нараняват с думи или с действия жени, деца или пък други мъже.
Ще си призная и за друг гняв - това е гнева ми към някои несръчни и мързеливи мъже. Не към мъжете изобщо, а конкретно към двата типа. Не харесвам мъжкото неумение и нежелание да се образоват, не харесвам мъжката несръчност. Не харесвам да съм водеща във връзките ми с мъжете, но точно това се получава. Не ми харесва да правя всичко аз, а до себе си да имам младеж готованко, който чака всичко на готово и дори да го помоля да направи нещо, той да ми отговаря : еми, ти всичко си можеш сама, защо аз да го правя? Така се чувствам използвана и именно тогава рагирам много остро. Това ми се случва доста често в последно време. Не смятам, че следвам само индивидуалната си нужда в общуването. Защото ролята на мака и дете, като майката съм аз, а детето е младежа до мен, хич не ми харесва. Предпочитам партньор, а не несръчен глезльо, който дори не иска да се затрудни, за да се научи на нещо. Защо в крайна сметка привличам  такива мъже към себе си?

Какъв мъж беше баща ви? Как се чувстваше майка ви покрай него? Какво ви накара да се научите да "можете всичко", включително и мъжките работи. Но мисля, че тук нещата стават твърде лични за форум.
Защо привличате подобни мъже е въпрос, на който малко по-после можете да си отговорите. Първо трябва да разберете, защо се дразните на подобни мъже, после защо сте развила способността у себе си да се "справяте със всичко" и накрая ще разберете и защо такива мъже, които ви дразнят се оказват около вас.

---

" Щото, деликаси, повечето са олигофрени."

Това е удобно за оправдание, но не и за обяснение. Има различни мъже. Всеки намира това от което има нужда. Въпроса е защо ли има нужда точно от това.