evropea.com - форум за паническо разстройство

Здравейте,Мили хора моля за всякакви съвети и предложения -
накратко проблема -
от над 15 години най-малко, вече не ги броя - имам ПР, от преди ерата на мобилките и нета, и лечения няколко и самолечения и т.н. ако е важно за някой ще дам подробности, естествено развих най-лошия сценарий - пълна зависимост от майка ми, за всичките тези години все пак работех, с нея, намерих си мъж, е без нея, Имам си чудесно момченце на 2год и 7 м. и осъзнах нещо потресаващо - проблема не е в мен - от както родих естествено че майка ми е страхотно любяща баба но сина ми става напълно зависим от нея, забелязах че когато я няма той е стресиран, плашлив , не взима никаква инициатива нещо да прави сам, просто потресаващо, не съм от майките които си оставят детето на бабата, не, напротив гледам да прекарвам колкото се може повече време с него, уча го да бъде по-самостоятелен, след като е бил с нея става ревлив, недоволен, дори започна да заеква.
Осъзнах че тя е правела същото с мен, по никакъв начин от самото начало не ме е подкрепяла да се подобрявам а напротив - използвала ме е като личен инструмент  да подхранва собственото си чувство за значимост и важност, ако реша да направя нещо сама тя веднага започва да ме обвинява в егоизъм и че по този начин съм я обиждала, ах адски е сложно, как по добре да се изразя.... например -  сина ми веднъж падна докато тя беше при него при което тя се паникьоса, естествено той се разплака, не се беше ударил но плаче и тя веднага му бута бучка захар в устата да се успокоял...естествено не й позволих,
същото стана и с мен, ок при първите ПА когато й се доверих тя застана плътно до мен заведе ме на море само двете и ми даваше да пия по 11 хапчета витамин Б за да съм спокойна,
Хора моля ви помогнете, как да се откача, мисля че в този форум някой ми беше казал че съм намерила зоната на комфорт с майка ми и аз самата не искам да изляза от там, това ме накара да спра да го посещавам форума и ме хвърли в дълбок размисъл, защото някак си не го приемах, после го приех, но видях че не това е МОЯТА зона на комфорт,
мога да дам примери как действително когато съм искала нещо да направя не съм й се доверявала а после като разбере се почват едни обвинения....
Имам и сестра, по-голяма, справя се сама, но...има същата нерешителност, адски е комплексирана, страшно е недоволна от всичко особено от това че си няма приятел...коментара на майка ми е  - еми с този характер, а в същото време постоянно я критикува , от какво се е облякла до какво е яла,
Извинявам се за дългото писане, опитвам се да бъда разбрана правилно, моля ви приемам всякакви съвети,как да помогна на майка ми   

Запoчнете психoтерапия, за да прекъснете пo кoнструктивен начин тази патoлoгична симбиoза.

Благодаря, кратко , ясно, изчерпателно,
Ако гори - сипете вода.
Извинявам се опитвам се да съм забавна
Разбира се че е необходимо, но ..някак си искам да започна още от днес, от сега ако е възможно,
С какво да започна, как, Вие имате ли предвид конкретна техника за такъв случай или конкретен психолог при когото да отида.

Аз не съм психолог но знам че има общо взето два вида психотерапии. Единия вид работи само със симптома-той предлага техники на дишане техники за разсейване, излагане на опасността и т.н. Той работи бързо но често симптомите се връщат.
Другият вид са дълбинните терапии които работят в дълбочина-с подсъзнателните желания и емоции. Те са по-бавни ни при тях няма рецидив.

Като начало можете да разучите нещата около психотерапията като вид помощ - какво преставлява, как работи, какви ангажименти изисква от ваша страна и от страна на терапевта. Можете да разучите, какви специалисти може да ви предложи вашето населено място. Можете да опитате да си представите живота си без този вид отношения: какво ще е по различно? как другите ще реагират на вашата промяна? какво в себе си ще променяте, или изследвате?

Има доста неща, които някак приземяват и сякаш казват " въпреки, че искаш промяна от утре, това няма как да стане, а ще дойде, когато си свършиш работата". Така че на работа :)

Отново благодаря за отговора,
била съм при психолог, няколко пъти, -първи път - срив, депресия, тогава ми дойде идеята че самоубийството ще реши всичко, доста годинки живях така - ако стане непоносимо ще умра и никога повече няма да се страхувам, Не помня фамилията на психоложката Румяна, само ме гледаше и й течаха сополи от носа и мигаше.
След още доста години се престраших отново да ида на психолог, вече знаех че дори и да умра утре пак ще се страхувам и това вече го отхвърлих като справяне с проблема, Втория психолог - порица първия, изкритикува го ядно че не ми е назначил и медикаментозно лечение плюс терапията, назначи ми такова, направи ми план как да действам, нещата работеха, обикалях сама на километър от дома си, качих 40 кг. за 3 месеца, майками като видя че сутрин правя разходки сама започна да идва с мене до поликлиниката и да ме убеждава да не излизам че е много студено, и аз си казах дааа верно е зима навън и е студено, когато не излизах бях адски нервна е неудовлетворена, лекарят ми... винаги имаше много пациенти и някак си срещи те ни минаваха за около 5 минути, винаги бързаше, и до там,
     

До тук психотерапевтичен процес няма. Именно за това трябва да се информирате, какво ли е това, за да не попадате на подобни недоразумения, без да можете да прецените какво се случва.

Отново благодаря за стерилния отговор.

 
    Здравей, Нана :)

Аз не съм специалист в нито една посока, нито психотерапевтична, нито медикаментозна. Мога само да ти кажа как аз се справих с това. Когато преди много години започнах да страдам чисто физически от паническата тревожност, започнах да ходя при психиатърка, която се занимаваше и с психотерапия. Честно казано още се учеше, но и аз не предирях много... исках помощ. Странно бе, че тогава тя съзря сериозен проблем в това, че съм силно привързана към майка си и вече семейна, аз все още се нуждаех силно и предимно от нея, не толкова от съпруга си. Майка ми е интелигентен човек, творец, не мисля, че някога ме е потискала, напротив - всичко винаги си е лежало на моите плещи и  само аз съм взимала решения за живота си, тя просто ме е подкрепяла по един страничен начин.
В процеса на терапия, осъзнах, че е болезнена обичта ми към нея. Че съм разочарована от нея, от отношението й и въпреки това, в най-неприятните паник атаки, аз исках първо тя да дойде. Когато идваше у дома, аз се чувствах спокойна, защото чувствах, че само тя ме разбира и ми вярва. Не можех да си представя, че ще ми стане зле и ще съм далече от нея. Съпругът ми не разбираше тревожността ми, дори се дразнеше и предпочитах да се крия от него, че ми е зле, без друго не срещах разбиране. С доста сесии, постепенно успях да се погледна отстрани и да се откъсна от тази зависимост. С това не изчезнаха паническите ми атаки, обаче:) Просто изчезна нуждата от майка ми. До степен, че след години отидох да живея и в друг град. Вече нямам зависимости към хора, нито майка, нито партньор... но ето, че пак се върна тревожността с всичките й мъчителни физ. симптоми. Дали се нуждая от майка си? Не, дори, когато ми стане зле и съм у тях, правя невъзможното, за да си тръгна и да се прибере в моето у дома. Нямам нужда да обсъждам с нея страданието си.
Понякога се питам истина ли са били времената, в които съм била до болка зависима и привързана към нея... ужасно много я обичах, ужасно.. сега изпитвам само дълг. Дори ми е трудно да кажа, че я обичам - изпитвам равноделност в чувствата си към нея. Вероятно има неща, които не съм й простила, за мен са непонятни в поведението й преди към мен, но в крайна сметка тя е такава, каквато е.
Опитвам се да ти кажа, че с помощта на психотерапевтичните сеанси, вероятно ще успееш да преодолееш майка си емоционално, но не това е ключето към твоите страхове и дискомфорт. Всичко е комплицирано в живота ни и е неправилно да си мислим, че като решим едно и край. Просто се отпусни, вече си на път да промениш някои неща в себе си, щом пишеш тук, значи съзнаваш повече от преди. Наблюдавай я отстрани, без жалост и без страх. Опознай нейните слаби черти без страх и не се укорявай, това няма да намали уважението ти към нея или обичта, само ще я прецениш реалистично.
 Говори с нея :)

благодаря за отговора, от 6 часа чета по проблема, защото това е ново за мен сама с цената на милион години установявам за това, без психолог, ще се радвам ако споделиш как точно прекъсна връзката с майка си, или къде още да прочета нещо, естествено без психолог явно няма да мине, но трябва нещо да направя,

Здравей, Нана

А, опитвала ли си се да поговориш с майка си? Аз имах почти същия проблем. Като бебе съм загубила баща си и логично цялата любов на майка ми се съсредоточи към мен. Дори след вторият и брак ситуацията остана същата. Вторият и съпруг, който за мен си е татко също се стремеше постоянно да съм добре, да не се почуствам кофти след раждането на сестра ми, за баби и дядовци да не говорим... Имах цялата обич, която е нужна на едно дете, дори малко повече... Но детето порасна и не можеше да е самостоятелно. Постоянно имах нужда някой да е до мен. Започнаха панически атаки, когато оставах сама. След раждането на детето ми също не успях да стана самостоятелна. До един момент, в който сама си дадох ясна сметка какъв е проблема. И постепенно си наложих да се справям сама. Поговорих и с майка ми и обясних какъв е проблема. Не знам дали ме разбра напълно, и не ме обича по-малко, нито аз нея. Просто ме оставя да се справям сама и когато оплескам нещата и помоля за помощ, тогава се намесва. Не знам какви са вашите взаимоотношения с майка ти, но съм сигурна, че в нейните очи, всичко, което прави е за добро. Опитай се да и кажеш, че оценяваш помощта и, но вече си зрял човек и ти ще вземаш решенията. Да, ще грешиш и понякога ще имаш нужда от помощ и тя ще е до теб, но трябва да имаш пространство, както трябва да пуснеш бебето за да се научи да ходи, дори да се удари ... и да ти ще се до него за да му помогнеш да стане. Дано съм била полезна и успех!

-