evropea.com - форум за паническо разстройство

Малко ми е трудно да отсея агорафобиците от общите случаи на ПР и пак се чувствам в небрано лозе - хем сме с общ проблем, хем не. Искам да говоря с някой, който е точно като мен, затова моля да се включат в темата страхуващите се да излизат и да не припаднат, за да обменим опит още веднъж.
Кажете откога сте така, как живеете в момента, излизате ли от вкъщи - мн искам да се включат и такива, които изобщо не излизат, както и излизащите, въпреки страха си - аз съм била и продължавам да бъда и от двете страни на барикадата, но няма смисъл да обяснявам - не вярвам да е останал някой да не знае за моя случай ;D
Интересува ме още какво правите и сте правили по въпроса, за да се справите с положението и онези от вас, които все още са затворени в домовете си как прекарват времето си, изгубихте ли всичко, което имахте, сами ли сте, помага ли ви някой, кой, в какво намирате смисъл, вярвате ли, че ще има край някога и всякакви такива неща ми се иска да обсъдим - не се сърдете другите, не искам да се делим, а само да се ориентирам колко са тези като мен и как вървят нещата при тях. Благодаря на всички, които ще се включат предварително!

Скорпи,агорафобията е позната на повечето от нас! Това ,че сме я преодолели не означава не сме я изпитали. При мен се прояви 2 пъти .
Какво правиш ? И за това няма универсална рецепта! Казваш мечка страх ,мен не и излизаш ! Не мога да кажа ,че лесно се излиза от това състояние ,но не е невъзможно! От теб зависи! Същата работа е и с лекарствата на един помага едно ,на друг друго.Може да сме 5000 човека тук ,но точно като теб няма да намериш,макар симптомите да са едни и същи!  Аз се измъкнах буквално с махозизъм -лошо не лошо съм на вън! То ако чаках и до сега щях да си стоя само в нас ;)! Ти нямаш ПР(поне така пишеш) какво я моташ тая фобия? Излизай ,нищо няма да ти стане,колкото и да ме уверяваш в обратното ;).

Мари, знам за твоя случай, възхищавам ти се за това, че си се измъкнала, и аз успях един път, втория път също тръгнах на добре и остана малко, но все още ми се опъва...  Не си ме разбрала правилно, не търся някой точно като мен, по-скоро имах предвид, че в момента живее както аз, т.е. в изолация, с малък брой излизания или никакви (защото на няколко пъти прочетох постинги на хора, които изобщо не излизат от дома си!!), искам да чуя те как прекарват живота и ежедневието си и как се борят да променят ситуацията, в която се намират...

То вече ми е станало още при мисълта, че ще се излиза. Сигурна съм, че има и други. Ако наистина не излизат, ще имат време и да пишат тук... моля ви, разкажете ми за вас и вашето ежедневие. Това е, което искам.

Не съм за възхищение! Борих се много упорито и не се отказвах и имаше резултат.Това може да послужи за пример на някой! Мисля си ,че за теб е по полезно да четеш постове на хора преодолели фобията ,защото тези които стоят в къщи нямат много за разказване! Прекарах 2г. и 1-2 месеца в доброволен затвор+Пр,при мен беше по сложно защото едно,че не можех да излизам и второ не можех да стоя сама ,това означава ,че трябваше да има някой при мен по 24 ч. Кризите бяха денонощни,страхът от умиране ,полудяване ,припадане неописуем. Денят ми минаваше в гълтане на хапчета ,мерене на кръвно,търсене на информация за състоянието ми,и посещение в болницата за поредното изследване. Домашните си задължения изпълнявах влачейки се като парцал,добре ,че родителите  ми помагаха в отглеждането на детето за което и до ден днешен съм им много благодарна.Това е в общи линии,не вярвам някой да ти напише нещо по различно. А ти си в много по добра позиция ;)остава ти само една крачка да се престрашиш и да излезеш... ;)

Много ти благодаря, Мари, но все пак тази последна крачка най-много ми се опъва. И понеже не знам още колко ще продължи, а почвам да издивявам от това еднообразие, исках да си "сверя часовника" с другите като мен... иначе съм благодарна, че все пак не е съвсем да не мога да мръдна, особено пък както описваш ти, направо съм загинала, ако трябва вечно да си търся "бавачка" да не оставам сама - че аз съм си перманентно сама, дори хора без ПР ме питат не ме ли е страх да си стоя вкъщи сама вечер, да не дойдел крадец, и разни такива, но на мен само за това ми липсва да се тревожа. Какъв ти крадец, мен от реални опасности не ме е страх сякаш, колкото от предполагаемите такива...  ;D

Така беше при мен ,но успях да се справя.Точно затова ти писах,че при теб е много по лесно! Не исках да се връщам години назад и да си спомням този период от живота си ,но това е самата истина! Сега има и много информация има и интернет ,докторите са запознати с това състояние ,а тогава......всички се чудеха каква е тази страхова невроза :).
Един съвет от мен ;),стига си се чудела какви теми да измисляш във форума ,че вече станаха прекалено много и хората се чудят къде какво да пишат ,а се обличай и излизай колкото повече си на вън толкова по добре за теб  :)! Ти ако беше на мое място не ми се мисли какво щеше да правиш ;D,но се радвам ,че не си :),и очаквам в най скоро време да пишеш ,че вече си преодоляла фобията и се радваш на живота!

Аз също съм в това положение,страх ме е да излезна на едно кафе,че ще ми прилошее в кафето и ще се изложа,изпитвам ужас от много хора на едно място,панирвам се още повече.

Milenski, мерси, че се включи. Би ли разказала по-подробно от кога си така, как започна всичко, какво си правила до момента като терапия, как протича ежедневието ти, на каква възраст си, как се чувстваш вкъщи? Изобщо, това, което прецениш, че е важно, ще се радвам да го обсъдим, за да видим кой накъде е...

Към останалите: вижте, не ви питам дали ви става зле, как се чувствате и какви симптоми имате, не питам - защото ми е ясно, че не ви е добре и че ви е ужасно трудно, особено ако сте си затворени по цял ден вкъщи. Питам ви какво правите с това, че не сте ОК? И междувременно, докато се опитвате да се измъкнете, с какво се занимавате и си запълвате времето? Как живеете с ограниченията? Има ли минута, в която не мислите за проблема си? Какво друго има в живота ви, освен ПР или агорафобия? Какво смятате да правите, ако продължите да страдате от този проблем, ще се примирите ли или ще търсите нови и нови решения? Позволявате ли си да мислите за бъдещето?

 Какво смятате да правите, ако продължите да страдате от този проблем, ще се примирите ли или ще търсите нови и нови решения? Позволявате ли си да мислите за бъдещето?
[/quote]

Здравей Скорпи !
напълно ми е ясно за какво пишеш !
Моят живот е толкова безсмислен аз имам паническо разтройство и агорафобия което е доста кофти... но след постещение с психолога ми имам възможност да си задавам такива въпроси и да се мъда да намеря отговор но той е някяде далеч в миналото ни в детските години... трудно е ... аз за това и предложих среща на хора с па пр или агорафобия макар че мен всеки ден ме менава в нас и ми е лошо как ще се видим но е малка крачка напред а ние сме в един град :)

Аз нямам агорафобия като придружаващо ПР заболяване,но около пет месеца моят свят се състоеше от 100квадратни метра които заължително вкючваха и един член от семейството ми,защото не само че неможех да излизам,но неможех и да оставам сама .Стах ме беше,че ще колабирам или даже още по-лошо че ще умра и няма да има никой до мен да ми помогне или поне да ми държи ръката :-[.Когато ПА се разредиха започнах да излизам навън до пейката после до магазина/ който е в съседния вход ;)/задължително с придружител....От там на татък не съм си поставяла за цел да следя  хронологията: кога съм останала за пръв път сама в къщи,кога и до къде съм отишла за пръв път сама....кога съм се престрашила да карам колата....защото го приемах за нормално/щом съм го правила преди ???/

Среща на агорафобиците от форума ще си е истинско приключение, предлагам да ни придружават хора с ПР на лекарства, които не получават атаки за кураж ;D

didi, говориш в минало време... кое ти помогна да се отървеш от агорафобията и сега имаш ли такава?

Скорпи,от май месец .....горе-долу хвърлих  ривотрила,който и без това го държах повече за смелост.Ноември спряхи антидепресанта.Вмомента не вземам никакви лекарства 8)и се чувствам превъзходно....къде ми е дървото чук,чук,чук ;D

Не писах кое ми помогна ::) ,може би антидепресанта ме подкрепи малко,но мисля че повече ми помогна внучката/тя и дъщеря ми  бяха най-честия ми конвой :)/Не можех да си позволя да разбере че изпитвам ужас когато съм навън,не можех да си позволя дори да си помисля за припадък когато тя е наоколо,а тя искаше да играе с децата пред блока-така започнах да излизамс тях ,първо пред входа,после до люлките,до детския кът в търговския център,на цирк........и в един момент ми светна лампичката,че прекарвам почти по цял ден в обикаляне като нормален човек и когато бейби тръгна отново на градина,прецених че вече не се нуждая от"патерица"за да бъда навън ;)

Здравейте и от мен.Моето състояние е такова-без лекарства,без ПА,мога да стоя в нас без проблеми.Проблемът ми е огромния страх,който изпитвам когато съм навън сама или извънградския транспорт(но там не съм се и опитвала да се кача).Страхът е да не би да ми стане зле и да не мога да се прибера,а в автобуса се чувствам като в капан.Като го пиша,ми се струва толкова нелепо,но...Сега имам предложение за почивка със семейството ми,но с автобус!Няма да се съглася за нищо на света-знам,че ще се треса от нерви в автобуса и няма да видя никаква почивка.Това е голяма грешка,но нямам смелост да го направя.
Иначе така съм си организирала живота,че е максимално защитен от страхове.Излизам,но на близки разстояния и гледам набързо да си свърша работата.Излизам и на кафета,и вечер,но винаги си имам едно наум и избягвам да пия алкохол,защото може да се наложи да пия успокоително ::).Като цяло вече не обръщам толкова внимание на състоянието си,очаквам да ми мине от самосебе си..хихихи.Имам си хоби вкъщи и с него запълвам всяко свободно време.Гледам да съм спокойна и да се радвам на малките неща.Въпреки всичко,което написах като свои проблеми,смятам че вървя напред и знам,че някой ден ще преодолея страховете си.Ако бях по упорита,вече щях да съм добре,но...човек от главата си пати.

Забравих да допълня,че в началото(преди почти 3 год.) бях доброволен затворник у дома с постоянен надзирател  ;D
Гледах през прозореца и се чудех:"тия нормални ли са,да се разхождат,без да им става зле...?"

През месец май на 2009 започна да ми става лошо в автобуса за работа. Отидох на доктор и ми каза, че имам агарофобия. Тогава можех още да се возя на такси и да се разхождам. Дадоха ми болничен и ми казаха да се разхождам. Започна да ми става лошо както се разхождах. Затворих се вкъщи една година без да ходя никъде. Напуснах работа, финансите оправя мъжа ми и майками ми праща от чужбина. Много трудно се обяснява на семейството какво ти е и как се чустваш. Дойде пролетта всички излизаха на пейката пред блока, започнах да излизам и аз. Кога ми стане лошо беж у дома. Хората не са се срещали с такава чудо и неможеха да ме разберът. Казваха ми отпусни се бе човече. Всичко ще отшуми. Много ми помагаха да се смеем и да не ми обръщат много внимание. Аз клеках, ставах играех си с малките деца. Започнах макар и с много страх да ходя до края на блока, после зад блока и така до сега вече мога с много страх да ходя в кварталните магазини. Помогна ми една майка с малко дете и с количката всеки ден по крачка все по-далеч. Много трудно се описва какво чустваш, какво ти е. От една година не съм се качвала на кола. И мисля тези дни да започна, но не знам дали ще мога. Чета в този нет всичко което пише и се надъхвам, че ще се преборя и ще забравя. Аз съм на 39 г. Благодаря Ви че Ви има!!!

Здравей Таня !
А опитвала ли си консултация с психотерапевт ? да се опиташ да споделиш със специалист проблема си защото е имало момент в който се е отключил този страх от излизане но сам човек не е способен да достигне до тези аргументи! аз също изпитвам адски кризи като съм навън страх ме е от хората. За разлика от всички тук с агорафобия които не могат да остават сами аз пък имам страх от тях... доста странно нали ? ???
но се надявам с психотерапевта си да успея да се преборя ! успех с опита с кола ! стискам палци самият факт че имаш цел сама да го направиш вече ти дава крачка напред в справянето  :)

Мен също ме дразни като има хора и не искам никой да ми помага, дори да ми е зле, а само да се скрия някъде, където да ми мине... Принципно вече мога да кажа, че съм наясно кое откъде идва, симптомите ми са разтълкувани, но не и премахнати... дори се поизостриха след осъзнаването им.

продължаваш ли "лечение"?

Ако под "лечение" разбираш психотерапия, в момента не, но са ми дадени насоки за самостоятелна работа. Паралелно с това ще търся и други начини, докато намеря този, който ще ми даде нужното спокойствие и мир в душата най-после, независимо какво се случва с тялото ми ;)

аз все още правя начални стъпки в теряпията си но и аз се надявам скоро да разбера защо все съм болна и ми е лошо ... макар че стигнахме до някаде и дори с насока пак не знам какво да променя  ??? ??? лошо...

здравейте и за много години на всички !!!!!!!Всичко което сте описали важи на 100% и за мен.Всичко което съм прочела или чула за ПР ПА Агорафобия  съм опитала но щом съм още тука резултата е ясен.Само при мисълта че се налага да излизам напрежението ме залива като лавина и когато  съм на входната врата от страх и ужас какво ще правя ми става  зле .Максимално съм ограничила излизанията си  дори до магазина не отивам а как искам и аз като всички да се разходя в МОЛ например ей така само да зяпам.На домашните вече им писна от моето състояние дори вчера след  поредната ПА съпругът ми е влизал в форум където прочел положителни отзиви за ривотрила и искаше да ме води на лекар и да го почвам.Много лек. съм пила но точно това не съм  и като чета какво пишете за него няма да го пия.От два дни съм се запалила по една ставна гимнастика на Норбеков - в друг форум прочетох  че е помогнала за премахване на световъртежа.  Ако имам положителни резултати ще пиша.БЛАГОДАРЯ на всички който сте най активни за интересните теми и разговори вие ми помагате в най -трудните моменти когато няма на кого да споделиш и ти идва да се пръснеш от самота и безизходица.Така че пишете ние ви четем с удоволствие и НАДЕЖДА  ;) ::) :)

Мили приятели, аз също много се страхувах да излизам навън. Сега вече не ми прави впечатление, но преди беше ад и огромно напрежение предизвикваше в мен всяко излизане. Направо парализа!
Най-важното е да си отговорите на въпроса - от какво най-много ме е страх навън? Да бъда в магазин, да се возя в метро, да пътувам с такси, да използвам асансьор, да имам обществени изяви, да говоря пред публика, да изчаквам на опашка, да използвам ескалатори, да ходя на кино, да ходя на клуб, да стоя дълго време в ресторант... От този отговор започва разплитането на нещата. Обикновено той е свързан с мястото където за първи път човек е получил паническа атака. За мен това беше едно такси. И най-много се страхувах от таксита, градски транспорт, коли и т.н. Затова най-трудно преодолях този страх. Преди нова година споделих, че бях в един огромен хипермаркет, където се редих на опашка около час и даже не се сещах да си помисля - какво ще стане ако...Бях много щастлива и даже се разплаках, но преди ми беше трудно. Преодолях страховете /и още преодолявам някои, които нямат нищо общо с ПР/ като правех тренировки всеки ден. Много е изтощително, но когато нещо ми се опъваше, оставях го за утре и пак продължавах. Вече ми е навик, даже и в почивните дни да не ми се случва да има ден, в които да си стоя вкъщи. Стана ми като рефлекс. Обичам да се разхождам пеша по улиците, за да изпитвам наслада от свободата. Мили приятели, не стойте вкъщи, излизайте до входа на блока, ако трябва, но не стойте вкъщи!!!

delicacy, през последната година сутрин и вечер разхождах не едно, а две кучета. Излизах и сама, и с придружител. Обикалях магазините и изкупих всичко в тях, само и само да влизам в контакт с хората и да се задържам повече време там... сменях дори градовете, в които живея по няколко пъти, пътувах дори когато бях най-най-зле. Ходих на работа на пълен работен ден, и то работа, свързана с много публичност, отговорности и там, където много, много хора те зяпат. Хора, пред които не бива да се проваляш или да показваш несигурност. През лятото бях по 2 пъти на плаж, дори в най-голямата жега, когато всички изпоприпадваха. Милион пъти съм била на ръба да се откажа и да си тръгна, и съм оставала. Направих си няколко "почивки", през които бях на ресторант, обикалях гори, църкви, манастири и каквото се сетите, бутах се из най-оживените пазари, откъдето трудно става измъкването... И в най-страшните си моменти ставах и тръгвах. И какво се промени за този период, като ги правих тези неща? Стана ли по-лесно? Не. Същото си е. Всеки път. Докога ще трябва да си стискам палци, че ще се върна, тръгвайки за някъде? Колко още опита трябва да направя? Честно казано, ненавиждам този си начин на живот, но вече свикнах с него... почти не си спомням коя и каква бях преди това. Вероятно бих могла още днес или утре да тръгна по улиците по-далеч от района си, като всички останали (както много пъти се опитах), но не знам ще дочакам ли момента, когато го правя, да се чувствам нормално... хората отиват да се забавляват някъде, не да се мъчат. А на мен ми звучи толкова невероятно, че съм го можела преди... До съвсем скоро бях много сигурна, че ще успея, но не знам защо отново се чувствам в задънена улица... Знаете колко мн пъти съм ви давала кураж, но и аз не съм от камък, имам чувства, емоции... и то в изобилие. Не мога винаги да ви се показвам само силна, защото не съм.  Наистина се уморих през последната година да ми се повтаря колко съм силна - аз имах нужда да бъда слаба, но не проявих слабостта си. И затова тъпкано ми се върна - все някъде трябваше да избие, нали? Така че може би греша като искам да демонстрирам някакво величие и успех - може пък начинът да е точно в проявата на слабост... вие позволявате ли си да бъдете слаби? Да признаете провала си, да губите? Аз все още се опитвам. Да бъда себе си, дори и това, което съм, да не е това, което останалите искат или очакват...

Мила Скорпи, напълно те разбирам, не се очайвай, когато се почувстваш така. Позволи си да бъдеш слаба, това май е част от терапията. Аз по същия начин исках да бъда винаги силна, но спрях, сега си признавам слабостта и винаги моля за помощ, когато има кой да ми помогне, разбира се. Разплаквам се, когато някой ми помгне за нещо. Всъщност, откакто получих първата си ПА, станах много чувствителна и плача много често, хей така - за щяло и нещяло. Скорпи, тези дни и аз се чувствам напрегната и спя лошо, не заради ПР, просто преосмислям личния си живот :D и ми е много трудно и съм доста неспокойна.
Скорпи, спомняш ли си точната ситуация, когато получи първата ПА?

Ами така де, именно, то нали оттам тръгва цялата работа... все от личния живот. Ти да не мислиш, че на мен фобията ми е единственият проблем... отвсякъде съм я цъфнала и вързала, лошото е, че повечко страдам и по-малко действам, а така живея в миналото, не в настоящето, за бъдеще пък да не говорим... Някак си агорафобията ми смачква желанието за всичко останало и дори ако се захвана с него, не ме повлича, както преди... карам малко по инерция. Бях се събудила по едно време, но беше за кратко. На приливи и отливи. В моментите на "проблясъци", както ги наричам, ми се струва толкова глупаво да ме е страх от такива неща и тогава се усмихвам и си казвам: "Я, добре съм си", но после... всичко започва отначалооооо. И така една напред, две назад... Влизам и излизам от състоянието, така както се сменят деня и нощта. Ами то се изперква да си по цял ден сам... и нищо да ти няма, пак ще ти втръсне. Докато ходех напред-назад, и имах определен график, беше по-лесно някак и стегнато. Но след празниците си останах сама вкъщи и контактите ми са ограничени. И със съня е трудно напоследък, по едно време беше по-добре положението. Може би от многото местене се обърках къде съм, но вече цяла година съм така.


Аз нали съм странна птица, не съм сигурна имала ли съм ПА или не, камо ли да помня първата... спомням си, че първата наченка на агорафобия ми се появи при един здравословен проблем, но тогава още не можех да усетя, защото така или иначе бях на легло и не излизах - по-скоро при възстановяването започна да се появява и страх, защото раздвижването стана мн трудно и не можех да пазя равновесие. Дотогава бях човек като всички останали, много излизах, даже рядко и за малко се прибирах, навън ми беше мн по-добре, отколкото вкъщи. Обичах си колегите, приятелите... Сега ако нямаше Интернет, не знам какво щях да правя. Преди това да ми се случи, и през ум не ми е минавало не само че може да имам ПР, ами каквото и да било - като цяло съвсем не съм разбирала болните хора. Просто не съм знаела какво е. Сега, ако чуя, че на някой му е прилошало, го чувствам едва ли е като брат ;D А ако има и ПР, направо ми става любимец ;D ;D ;D
Ако е с ПР и излиза, се превръща в истински ГЕРОЙ!!!! :D




 

"Сега, ако чуя, че на някой му е прилошало, го чувствам едва ли е като брат "

 ;D ;D ;D Ох и аз съм така....всички болни и тъжни са мои хора.

Скорпи,никой няма да те упрекне затова ,че прояваваш слабост! Хайде стига сме се правили на мъже ,че затова сме на това дередже.Пишеш ,че си свикнала с това си състояние да стоиш в къщи! Голяма грешка ...! Достатъчно стоя ,време е да свикнеш да стоиш и на вън дори и в моменти на слабост.Не се отказвай и не се примирявай в никакъв случай!

Мари, това "свикване" не е толкова примирение, че така ще бъде, а по-скоро някакъв навик, който вече си го имам - вреден навик, ама нали знаеш вредните навици каква борба пада, докато ги отстраниш... и замениш с нови, полезни... Аз като си поставя някакви условия, при тях излизам почти без притеснения, но идеята ми е да отпаднат с времето, за да мога да водя нормален живот, без такова яко премисляне кое как нон стоп...
Ще успея аз, ама не и без да си разраня краката, ходейки по трънливия път...

Скорпи, мисля си, че когато си получила този вестибуларен проблем и изключително неприятното виене на свят и усещане за загуба на съзнание, е предизвикал силния страх в теб и той е предизвикал първата ти проява на ПА. Сега именно от това се страхуваш , когато си навън, ти си в постоянно очакване ,че можеш да получиш пак този вестибуларен проблем. Така си мисля, като чета написаното от теб. При теб няма конкретен обект на страх, а конкретна ситуация - ситацията да не получиш отново това вестибуларно нарушение.Затова те е страх да бъдеш навън, въпреки че навън се чувстваш много добре и си много социална.

delicacy, на пръв поглед е това отключващият момент поне, хайде за първопричини тук няма да говорим, а само за проявите на страха... Аз още си влача здравословните проблеми, те са хронични, така че не само ме е страх, че ще ми стане зле, ами аз тръгвайки, съм нестабилна. И вкъщи ми се мота главата, но рискът да ми се случи нещо по-така, е минимален. Затова съм относително спокойна. Като ми призлее, веднага мога да седна или легна, докато на една широоооокааааа улица не мога. И да речем вървя по нея без страх, но в един момент усещам как започва да ми причернява, вече съм нестабилна и веднага се включва страхът: "Ще мога ли да стигна докрая", "Ами ако не успея да пресека, ще ме блъсне ли нещо"... Е, дори и да съм стигнала където искам безаварийно (както се случва почти винаги), то е било голямо напрежение и шашкане... затова избирам да не си го причинявам и да остана "на сигурно". Осъзнавам, разбира се, че не това е начинът. Искам да го променя... Но засега стигам от точка А до точка Б при ясно начертан маршрут и схема кое как ще стане, и хиляди пъти го премислям и си представям как ще се случи... само това ми дава някаква сигурност, че ще успея в крайна сметка да се придвижа. И си казвам: "Един път да стигна, да седна, да легна, да... " е, да ама то не е един път, а всеки път!!!

Преди бях супер стегната и организирана, и буквално навсякъде... правех толкова неща едновременно. Сега от сутринта се почва едно подканяне: "Хайде, Скорпи, стани да изведеш кучето, да направиш еди какво си, не утре, днес го направи, не после, сега, сега, СЕГАААА! Защо си лягаш, време е за ставанее... " - целият ден минава в подканяне, защото все пак някаква част от мен все още е активна и ме бута да продължавам... но останалата й казва: "Стой тук, никъде няма да ходиш, луда ли си? Виж се, че не ти е добре, бледа си, не е сега моментът, полегни си, утре ще видиш как ще е, някой ден няма да е така и ще можеш." И така това "сега" не е мн ясно кога ще е...

Позволи си да не си перфектна, не е необходимо, не изпитвай и чувство за вина.Аз първо това промених в себе си, иначе нямаше да се оправя изобщо с нищо.
Сега като ми разказваш разбирам, че подбираш излизането като избираш места, където ако ти прилошее да можеш да полегнеш. Правилно ли съм те разбрала, Скорпи?
А ставало ли ти е лошо, така както при първата ПА? Имам пред вид този световъртеж появявал ли се е отново? Зная, че световъртежите са различни, един е по характер този от ПР, той е като залитане, съвсем различен е този при вертижния синдром,както различно е прималяването при хипогликемия.
Питам те, защото, ако този отоневрологичния синдром не се е проявявал толкова често, значи можеш  да рискуваш.
Наистина си затвърждавам мислите, че има нещо с чисто физически характер, което е задвижва паническото, освен вродената или придобита тревожност.

delicacy, според лекарите при мен страховете идват от физическите проблеми, които са ми се наслагали - остеохондроза на шийните прешлени, хипотония, вертижен синдром... в комбинация те ми предизвикват физически оплаквания - тях си ги имам и вкъщи, независимо че ми е спокойно, но навън паниката ми ги засилва, а самите те ме правят неуверена да тръгна. Когато са в затишие и се чувствам добре физически, ми се струва, че нещата не са толкова страшни и тогава тръгвам, а през останалото време просто се влача. В момента ми се е прищипал пак нерв на врата и докато го пиша това, ми причернява поне по няколко пъти в секунда и виждам звездички, пък камо ли да изляза да се разхождам... така че нещата ми преливат от едното в другото и така се въртя в собствения си омагьосан кръг... съответно тази безизходица ме депресира и отчайва. Искам да изляза от кръга, но все още не съм намерила начина.
Според мен е грешка да се опитваме да крачим с големи крачки, защото така вероятността да се спънем нараства... обаче и на едно място да се тъпче не си е работа. 100 пъти ми се каза, че нормалното темпо е 2 напред, една назад, обаче тази назад мен ме връща в изходно положение...  :'(
Загрижените за мен се ядосват - една част все още се опитва да ме извади от това състояние, а другата се е примирила или просто е вдигнала ръце от мен... Аз все пак мисля, че ще изляза "на светло", само не знам кога точно ще е. Пък макар и да остана с физическите проблеми, няма да съм единствената с такива. И с тях ще живея, излизам... ама когааааааа ???


При излизане подбирам и преценявам предварително 2 неща: 1. обстановката и 2. хората, като първото е с водещо значение. Осигурявам си минимални "рискове", като се движа с кола и гледам точка Б да прилича максимално на точка А - т.е. да наподобява домашна обстановка - да речем мн по-лесно ми е да отида на гости на някого, отколкото в кафене. За мен "вкъщи" е освен в моя апартамент, и в колата, и във всяко едно друго жилище, в което има столове и легло :D Желателно е да съм в по-малки помещения - да речем ако трябва да пазарувам, ще избера възможно най-мижавия квартален магазин, в който няма народ и мога да изляза бързо, а колата да ми е под носа. Във всяка кола, независимо чия е, пак съм си "вкъщи"... Ако няколко пъти вече съм била в една и съща обстановка и ми е позната, там също бих могла да съм спокойна (например в кабинета на терапевта)... изобщо всеки път давам оценка на обстановката като "безопасна", "по-малко опасна" или "ужасна" ;D - пример за ужасна са моловете и големите магазини, гарите и навсякъде, където има дълги коридори и народ, който се разминава напред-назад. Завърта ми се главата от целия тоя хаос.
И тук стигаме до 2. - хората - понеже вече си знам "номерата", не мога да изляза с кой да е... трудно ми е най-много с тези, които не знаят за какво става въпрос, защото там напрежението е, че всеки момент може да ми призлее и да трябва да се връщаме, докато той се чуди кво става... ако е с ПР или поне е наясно какво ми е, е "мой" човек, но и на него пак му се опъвам и да правя уговорки... Ако някой има нерви да издържи цялото това нещо, благоволявам да изляза с него, като се моля всичко да свърши по-бързо и най-после да си отдъхна... до следващия път. Ами това е положението...

Ехеее скорпи ти си почти като мен.Освен изброените от теб"дефекти"във врата аз имам и дискова херния там на С4 С5 С6 и шипове.Не ме питай сестро какво става най-вече при промени във времето  :o....

В криза съм от 2 дни ... чувствам се много виновна за всичкия си шибан живот! а това живот ли е? по дяволите аз съм само един паразит един жив труп който е в тежест на всички около себе си а дори си преча и на мене си...лошо ми е нямам ниаккви сили и само ми се спи замаяно ми е и само пла4а имама натрапливи мисли кошмари... а ангажиментите около мен текат а аз се тропясвам в леглото и не мога да отворя о4и от срам и тъга безсилие 4е не мога да се изправя пред себе си и да бъда човек..толкова ли е трудно да се събудя утре и да съм добре да съм с мислите си и да отида на лекции да се видя с хора да се прибера от свободния да се нахраня да изляза с някой ..да отида на гости на човека който ме оби4а макар каквато съм да си поговорим да се прибера доволна от деня си и да има смисал да съм изморена и да си легна,,,, мамка му дори когато си фантазирам отново страдам! как искам да бъда себе си и с всеки ден ставамм все по зле а ходя на психолог? КАКВО СТАВА ? Не трябва ли да съм по добре ? не знам какво става не знам кои ден е защо се събуждам а хората живеят деистват имам адекватност а аз имам гадните си симптоми и страхове,,,МРАЗЯ СЕ !!1 ОТВРАЩАВАМ СЕ! СРАМ ме е да се погледна в огледалото защото ми е гнусно от мене си ;( ;( ;( неиздържааааммм!!! полудявам ! тези 4 стени това прилошаване този ужас и псотоянните забележки и неразбиране на хората около мен и натякването за внушение и мързел ме довършват! ;( страдам ли самосъжелавам ли се не зная! да в криза съм и се 4ъвстам слаба даже не знам ще уживея ли а и да не на кого съм нужна в тозаи свят??? непотребна съм за тялото си аз се самоизяждам саморазболявам се психирвам се,.аз не искам да се нося и да се гледам искам си онази .... която бях . а не мога да си се върна кои ме открадна кои ме направи парцала ?? изпитвам деперсонализация дори не знам какво става сега ;( толкова ми е тъжно...мисля си за какво ли не линеики болести умиране проилошаване но си мисля и за един човек само за него мисля ..ТОЙ единственият глупак които е готов да си обре4е живота да ме търпи с мен...оби4ам го и страдам от това 4е не мога да оби4ам... просто не знам как да оби4ам..но искам да се нау4а ! искам да има някой то4но сега до мен...живея с баща си а съм на 21г смешно е нали? знам и той не иска да ме носи и търпи но насила го прави...баща ми е каза тои! искам силааааа;( ;(;(  толкова страдаммм от собствената си същност!от мисалта си от тялото си ;( мразяяя сеее ;( пове4е не искам да ангажирам никого... дори тук и вас! извиняваите 4е изпадам в това!но се 4увствам като луда ! ;( утре ще е друго но сега ... имам самоп това един форум компутар и симптомите си ;( извинете ме ! аз..!!! дано диде утре и е някак по добре

Ами браво, че имаш такъв човек - имаш доста сериозна мотивация да направиш усилие!!! Знаеш ли колко от нас са сами и се молят някой да ги прегърне поне за малко... и не се наемат да започват никаква връзка, прощават се с мечтите си, с всичко... загубват и малкото им останало. Аз разбрах, че въпреки преживяното все още мога да обичам и съм жива, просто животът е малко заспал в мен и трябва да го побутна лекичко, за да се пробуди, както и желанието да променя нещата, вместо само да се тръшкам... с ненавист към себе си и самосъжаление не става!!! Само не съм сигурна кой би ме приел такава, като аз самата не се приемам. Затова и ще се боря да се променя.
На мен също ми пострада самочувствието - не смея да правя нищо отговорно, отказах се от всякакви планове и карам буквално ден за ден. Какво като живееш с баща си? Аз живея сама не по свое желание, а по принуда, и това е нещото, което най-много ме съсипва... ако ти кажа колко мн неща ми се правят, но се спирам, защото си казвам, че съм непълноценна и нямам право да ги искам. И приемам всичко, което ми се подхвърли отнякъде, колкото да облекчи малко от малко болката... Ако стигна до ъгъла на блока, съм така щастлива и чакам някой да се гордее с мен ;D ;D ;D Прелиствам албумите със стари снимки и се питам: "Аз ли съм била това?" После и мен ме е страх да се видя в огледалото... Омръзна ми животът да минава покрай мен и да го пропускам... ще продължа да правя усилия... вчера като се ядосах, тръгнах пеша и съм вървяла 25 минути, обиколих района със сълзи, стичащи се по лицето едновременно от яд и от радост... И когато погледна в очите приятелите ми, които идват при мен, ако аз не мога, виждам, че все пак има защо да живея... но ни чака много работа, мила, нали знаеш, най-трудно е да започнеш...  ;)

Момичета и момчета, мисля си, че е много важно да не изпитваме чувство за вина, заради състоянието през което минаваме. Вината допълнително товари с  тревожност и страх. Никой не е виновен, че се е родил рус или черен, така и ние не сме виновни затова че имаме подобни проблеми.
Така че  butterfly, това, което казваш :  " В криза съм от 2 дни ... чувствам се много виновна за всичкия си шибан живот!",не  трябва да стои в съзнанието ти за дълго, замени го с - "Аз се харесвам, независимо, че изпитвам временни трудности. Проблемите не ме правят по-малко стойностен човек".

Или в духа на ТЕС "Въпреки че имам симптоми като: ..... , които ме карат да се чувствам жалка и непотребна на този свят, аз напълно и безрезервно приемам себе си" 3 пъти по точките... Между другото, като правех това, бях много по-добре, но малко като ми просветна, спрях да се занимавам и се върнах назад. Както и да е. Днес все пак излязох на пазар, възползвайки се от хубавото слънце. За награда си взех шоколад, въпреки че напоследък избягвам сладкото :D Искам да ви кажа, че това да си правите малки "подаръци" като имате дребни успехи, е доста стимулиращо. Хрумвало ли ви е? Аз сега се прибрах, ама съм супер щастлива, че поизлязох, макар и наблизко. Все е нещо...

какво е да се чувстваш стойностен като не зная каква съм и защо ме има и каква е моята позиция в този живот.не е лесно.защо след последната среща с психолога си се чувствам толкова зле?нима осъзнавам колко съм безполезна ли или съм само човек със симптоми аз не живея а съществувам пренасям си тялото от леглото до отатък за малко да ям ако има какво и пак лежа и ми е зле???? що за живот.? бях друга...ах как искам да съм онази малка тинейджърка преди 5 год. аз се борех бях силна мотивирана вл;бена дерзаех мечтаех и вярвах в себе си ? а сега дори не знам коя съм и къде съм? нямам работа не излизам не знам какво става навън хората как живеят ... забравих какво е среща с приятел какво е разходка  :'( :'( d а относно този мъж аз не го виждам освен 1 . 2 пъти в месеца  :'( заради мен и страховете ми..имам само него а той е единствения човек който някога ме е обичал истински :'( утре съм на психолог дано успия да отида макар че изпитвам много ПА и дано мине бързо и има полза  :'(

Butterfly, ела на себе си и чети какво ти пиша - не се хващай за слабите си страни, за това, което нямаш, остави самосъжалението настрани и спри да се тормозиш за това, което си - приеми се! Това, че живееш в момента по този начин не значи, че е напразно и че винаги ще е така. За да ти се случва, за да си тук, има някаква причина. Ами болните от рак и др болести, които са на легло - те нямат ли право на съществуване, като са неработоспособни или неподвижни? Ами всички, които не могат да ходят с краката си, ами слепите, глухите... само здравите ли имат право да живеят? Ти имаш това, другите - друго. Приеми го. На теб сега ти се струва, че нямаш за какво да се хванеш, ама има... там, където ти стъпваш в момента, аз тъпках на едно място цяла година.
И като тебе хленчих: Това нямам, онова нямам... вместо да съм благодарна на онова, което имам. Най-много съм благодарна на това, че ПР ме направи ЧОВЕК - защото мн хора без ПР не са... те не познават страданието в този му вид и са с други нагласи. Ето ти нещо положително... и да, не е лесно, но от теб в много голяма степен зависи колко още ще задълбаеш в състоянието си и в несправянето си с него... съветвам те - обграждай се с хора, които ще те бутат напред, а не такива, които ще те галят и ще ти съчувстват. Просто това ще те измъкне. И ще боли много!!!
Смисълът не го чакай, ами го намери. Разрови се в нета малко и виж как сред най-великите личности, останали завинаги в историята, има хора с доста сериозни болести и недъзи. Обаче това вместо да ги спре, ги е стимулирало. Най-големите творци - поети, музиканти, са преживяли ужасни трагедии и са живели доста зле... но именно това ги е направило различни и специални. Да не мислиш, че им е било лесно? Не ти казвам, че трябва непременно да си велика, просто прави нещо, което да ти носи удовлетворение, каквото и да е то...
Ти излизаш ли от вас? Сама или с придружител... имаш ли моменти, в които си по-добре? Ако имаш, използвай ги! Имаш ли нещо хубаво, за което да мислиш? Мисли за него, за да гониш лошото... А щом има кой да те обича такава, значи е време и ти да се приемеш. ;)

Не си мисли, че и аз не се чувствам като теб... че не ми е тъжно всеки път, когато ме канят на кино, ресторант, театър... или на почивка... или просто на кафе... че ми е лесно да извръщам всеки път глава, когато видя майка с количка, или хора, които ходят прегърнати навън, без да си броят крачките... че животът ми е низ от оправдания, извинения и отлагания... плача всеки път, когато пропускам нещата, които ми се иска да направя... нали затова пуснах темата... мн е депресиращо да правиш всеки ден едно и също и да не знаеш ще има ли край... вечер не мога да спя от мисли и от самота... Ето точно тук ако се подхлъзна в самосъжаление, ми е спукана работата... радвай се, че имаш близки около себе си и хора, които те обичат. Понякога това е всичко, което ти е нужно...

привет на всички
не се страхувайте !!!
знам че е лесно да го кажеш , но какво друго мога да кажа в този момент .и аз съм имал моменти когато ми е било много трудно да излизам от вкъщи , и дори в момента не бих казал ,че това чувство е изчезнало напълно . мисля че за всяко нещо си има причина , и че трябва да търсите кое е това нещо , което отключва страховете ви , и съответно как да го избегнете . пожелавам ви успех с преодоляването на неприятното чувство , и един съвет - правете си упражнения в домашна обстановка - ще ви помогнат !  :)

Като ти гледам ника, мога да си представя какви упражнения правиш :D

така ли ? и какви упражнения си представяш че правя ?  :)

Сегааа и аз да си кажа болежките. Както се вижда тази агорафобия в повечето случаи върви ръка за ръка с ПР. Не бях се интересувал какви са точно симптомите на тази фобия, но днес изчетох всичко, което намерих из нета за нея и без да съм лекар, установих, че мойто ПР-че вече си има другарче. Както и да е. Честно казано при мен нещата са малко по-иначе от, в смисъл, че не ме е страх да ходя навън, правя го всеки ден, но, ако примерно трябва да отида на работа, направо ми се подкосяват краката. Още повече, ако трябва да съм с колата. Умишлено отбягвам задръстванията, защото попадна ли в задръстване - веднага атака. За градски транспорт - дума да не става. Вече 2 години не съм се возил. Интересното, обаче е, че предишната ми работа бе свързана с много пътувания из цялата страна, а тогава само ме бе страх от градски транспорт, но сега нещата са доста зле...за жалост. Работя на пълен работен ден в държавна институция, но отново за жалост, само да вметна, че първата (и най-силна до момента) атака бе точно на работното ми място. Направо ужас. От този момент ходя час и нещо преди началото на работния ден, влизам в едно заведение (което е сигурно място за мен) и се започвам на бира. 2 бирички и съм готов за подвизи. Но колко държат 2 бирички, до обяд вече са станали 5-6, защото започвам да усещам онова гадно чувство, тази топка в стомаха, което е признак не предстояща атака. Такааа, до края на работния ден - биричките са 8. Задължително е такси след това, по обиколни маршрути, за да не влезна в задръстване и така. След това задължително навестявам кварталното кафене (което е още едно сигурно място) - там още 2 бирички, те ти ги 10. След това в къщи - хайде вечеря с 2 ракийки, защото пък без ракийките - няма заспиване. Много кофти работа. И така като се минат 5 дни, вече не мога да спя, събуждам се по никое време, целият вир-вода, пулс 150-60, не мога да заспя и на следващия - парцал. Но то, както чета биричките и ракийката хич не са решение за проблема. Ще трябва май на чичо доктор да се ходи скоро......

Vuicho Ceco, преди време и аз имах същите проблеми като теб и направо се влудявах на кръстовищата и задръстванията. Там ПА ми бяха сигурни. Зарязах градския транспорт, щото като попадах в задръстване вървях нагоре -надолу в автобуса, за да намаля напрежението и ако трафика не се разреждаше за 2-3 минути ПА изригваше с пълна сила. Тази фобия е част от агорафобията и се нарича - страх от това да не можеш да се измъкнеш веднага от нещо си, каквото и да е то. Мога да те посъветвам следното - спри алкохола и започни лекарства, и повече не ограничавай движението си, за да не си докараш още страхове. Пий лекарства и се върни бавно,бавно пак към градския транспорт, колата ти и всичко, което те притеснява, за да имаш самочувствие, че можеш да се справяш, а то ще те предпази от пораждането на нови желания да изключваш разни ситуации. Стискам палци !

Аз пък в момента се опитвам да тръгна по обратния път, като включвам разни ситуации, които преди съм изключила ;D Започвам с тези, които ми създават най-минимален дискомфорт и се надявам някой ден да стигна и до най-страшните, от мисълта за които само вече ми призлява... как мислите, добра стратегия ли е това да се върви бавно и полека, с малки крачки? Аз опитвах и с добро, и с лошо... и с лошо не ми се получи много.. само се наплаших още повече и си затвърдих усещането, че навън си е страшничко... вярно, може и това да е по-бързият начин, но след всичко преживяно нямам нужда от още стрес... и така, смятам да продължа с постепенно отпадане на ограниченията - каквато и част да успея да премахна, все ще е нещо. Ще си поставям малки цели, за глобални не ми се мисли.. на този етап. Пък и всяка малка води към голямата, нали ;)

А, и нещо друго да ви споделя. Мисля си, че агорафобията е вид подсъзнателен страх да се оставим в ръцете на другите. Или казано по-друг начин, трудно се доверяваме, защото не сме имали до себе си достатъчно хора, на които да разчитаме като малки и не сме успели да създадем такъв "набор" за доверие. Та и затова ни е толкова страх да се отпуснем в ограничени територии, все се притесняваме, че някой може да ни навреди.

Според мен,Скорпи, избрала си правилния път. Ще стане!

Или тези, на които е трябвало да вярваме и разчитаме най-много, са ни навреждали и сега във всеки друг виждаме опасност... нали сте виждали как пострадалите от насилие в детството примигват и имат рефлекс да се отбраняват, когато срещу тях се вдигне мъжка ръка... за да ги погали... и тук е нещо подобно... дори някой да иска да ни даде закрилата си, ние вече сме неспособни да я получим. Да се доверим... да се оставим в чужди ръце. Независимо колко много го искаме! Така искам да вярвам, че и да припадна, едни здрави и силни ръце ще ме хванат и просто ще се събудя в нечии прегръдки... обаче не! Гледам да остана будна, за да не изпусна контрола... мдааа!

Здравейте  :)
   Чета тайничко форума от около половин година ... в последния месец сигурно 3-4 пъти съм решавала да пиша и все там съм си оставала   :-\ ... Но след днешния ден, реших, че е крайно време ...
   Имам почти всички описани симптоми от около 2-3 години ... всичко започна в началото на 10ти клас ... Сега съм първи курс студентка. Когато всичко започна обиколих сума ти лекари, защото си мислех, че имам проблеми със сърцето (от сърцебумтенето и високото кръвно), но в последствие сама си стигнах до диагнозата ... Дълго време смятах, че си страдам от ПР, но осъзнах, че всъщност получавам ПА, само когато съм някъде навън ...
   Единственият човек, който знае за проблема ми и наистина ме разбира и ми помага, това е приятелят ми ... И Слава Богу, че го има ! Опитвах се да кажа на близки и приятели, но реакцията беше "Не се щуросвай", "Стегни се, стига глупости", "Какво ?!??" и "...Отиди на психиатър". Честно казано този форум адски много ми помага и ми дава сила да се справям ... най-накрая виждам, че не съм сама и единствена ... както казах, не познавам никого с ПР, а и никой около мен (освен приятелят ми) не знае какво ми е ... което е ужасно, защото няма на кого да разчитам, като ми стане лошо  :( Наистина ми е много трудно и аз не знам как се крепя ... Днес беше ужасен ден ... всъщност последните една-две седмици тревожността ми е на макс ... не знам на какво се дължи ... В началото на семестъра сякаш ми беше по-леко ... но си мисля, че е свързано с времето ... Това лошо, студено, ветровито, мъгливо време много ми въздейства, мамка му ... През лятото преживявам доста по-добре. Та, днес в последната ми лекция започна да ме стяга гърлото и изпитвам познатото чувство на паника ... редовните горещи вълни от ужас ме заляха ... зави ми се свят и се молех да си тръгна възможно най-бързо ... Естествено мисълта, че няма да мога да се прибера, защото ще изгубя съзнание си ме беше обхванала здраво. Умрях си докато стигна до главната улица ... добре, че там има стоянка на таксита ... Леле, тия таксита ми спасяват живота ... Та, качих се в таксито и се успокоих ... Не успях да получа ПА, бях на косъм ... Споменах ли, че пътят ми само на отиване е около час и половина с чакането, а аз всеки ден пътувам и ходя редовно на лекции .... Истински ужас е ... Най-вече към 18:30, 19:00 маршрутките (пътувам с маршрутка, защото е директна, а с градския трябва да сменям рейсове ... напълно отписвам опция метро) .... са претъпкани и не можеш да си бръкнеш в джоба дори. В последните две седмици осъзнах, че от напрежението и стягането да не допусна ПА си стискам зъбите и почти постоянно ме боли ченето ... Просто е ужас ... Това е всеки ден ... Иде ми да крещя и да се блъскам в стената ... Въпреки, че излизам си е истинско мъчение ... Всеки ден се моля да преживея ... Не искам повече така ! Знам, че има хора, които се справят с този проблем от доста по-дълго време от мен ... но наистина се чувствам изтощена, изстискана и психически и физически ... Когато съм навън съм постоянно на тръни ... освен ако не е на познато или "безопасно" място ...
   Исках да добавя, че много рядко ми се случва да получа ПА, по-скоро това постоянно напрежение и тревожност ме довършват... Някак си успявам да се овладея и да не допусна ПА, но всеки път имам чувството, че всеки момент ще стане ... Сякаш съм почти постоянно на границата и аха да се случи и ми минава ... Преди празниците получих ПА ... трая около 20-30 секунди и се изразяваше в неспособност да дишам, чувство на ужас и загуба на контрол ... мислех, че всеки момент ще припадна, треперех ... А как ми мина ... Чаках пред аудиторията с целия поток за тест и когато ми се случи започнах да бягам ... и аз не знам накъде и защо ... имах нуждата просто да се махна ... и да си поема въздух на спокойствие ... но беше истински АД !!!
   Охх, май доста се поувлякох, но тези чувства в мен напират да се излеят ... от толкова време ги държа в себе си  :-X Надявам се, че не се сърдите, че съм чела нещата, които споделяте, и че не съм писала, но просто не бях готова. Радвам се, че ви има и се надявам заедно да си помогнем едни на други да се справим с този плевел, който ни изсмуква животите така безмилостно ....

Здравей,BulletproofHeart! Това, че споделяш е първата крачка за перодоляването на ПР, и страха. По себе си съдя, че като започнах по-смело да говоря, и набрах енергия за борба. Първата ми среща с психотерапевта ми преди време също беше решаваща. Пред него за първи път споделих колко съм безпомощна. И изведнъж си казах, ами безмощна, ще опитам всичко, но ще му измисля, как да го разкарам тоя страх. След това споделях тук във форума, имаше доста хора , които ме подкрепяха и така набрах кураж и най-вече се ориентирах какво се случва с мен. Така че, смело изливай душата си, това е начина, с теб сме!

Скорпи близначки да бяхме нямаше да сме на 100% еднакви в чувствата и преживяванията си.Аз дори не мога да опиша така добре всичко както теб и много често неща които са  в главата ми аз преоткривам като чета твоите редове.Да има как да се телепортираме и да се запознаем защото ви чувствам близки . До скоро :P :-*

dani29, през повечето време пиша главно заради себе си и имам усещането, че си приказвам сама, но отдавна не ми пука ;D И все пак се радвам, когато някой от вас ми каже, че е имало смисъл... опитвам се максимално точно да опиша и пресъздам случващото се, за да намерим заедно решение... лека-полека опитвам пак да излизам, засега е трудничко, но съм доволна и на толкова. Все е нещо... аз си знам какво изпитвам, но важното е, че не се отказвам. Дори да спирам, е за кратко. Не съм такъв тип човек, че да се примиря. Няма да се дам, колкото и да се тръшкам. С или без помощ ще се справя, въпрос на време е. И с други неща съм се преборвала, и то по-страшни. Е, заради тях получих за награда ПР, но всичко тече и се променя. Виждам, че един ден съм зле, но на следващия нещата се оправят, после пак има спадове... нормално е. Все още гледам напред с надежда. Надявам се, вие също :)

Аз започнах да предпочитам да излизам сама...така няма да има нужда да обяснявам защо си тръгвам преди разходката да е приключила ::).
За сега,когато излизам с определени задачи,за които да мисля,нямам проблем.Но ако изляза безцелно-просто така-ме хваща шубето.

Рени и аз така постъпвах в началото - излизам си сама, за да съм независима, ако нещо ми прищрака, да не се налага да обяснявам. Това си  е освобождаващо чувство, пък и човек придобива увереност, че може да се справя сам. Ще видиш, че след време няма да ти прави впечатление самичка ли си или с някои, просто ще си си изградила свои начин за справяне, които след това се превръща във вид условен рефлекс и полека-лека забравяш за парализиращия страх. Можеш да споделяш, кои места си "посетила" безпробелмно и кои те затрудняват. При мен  такситата и градския транспорт най-вече ме притесняваха. Сега само самолетите май останаха, но ще ги преборваме някак и тях ;D

delicacy скоро и до Луната ще може да отиде...  ;D
За излизането - и аз предпочитам сама и като ме питат: "Ама майка ти беше ли с тебе", мн се изнервям, защото не считам за плюс това, че някой ме придружава - даже напротив. Ако този "някой" ме респектира по някакъв начин, ми е още по-притеснено, ако ще дори и той да е с ПР - зле ли ми е, нищо друго няма значение, аз просто не знам на кой свят съм и нищо и никой не може да промени това, което усещам в момента...
Придружителите по-скоро ги ползвам, за да ме закарат до там, където трябва да стигна и съответно да ме върнат бързо, ако се наложи. И е плюс, ако знаят какво ми има, защото като кажа да тръгваме, не се налага да обяснявам защо, какво ми е станало и пр. Просто нямам време тогава, трябва да се измъкна веднага Аз в повечето случаи, когато действително съм припадала е, защото да речем седя и изведнъж ми прилошава, и аз ставам рязко и хуквам да бягам (все едно от усещането), от което се трупясвам, защото точно в тоя момент е трябвало да си остана на мястото, не да търча  ;D Ама какво да се прави, така ми идва на момента - да избягам... успявала съм да се сдържа и тогава се разминавам само с колабс... само че преди това не ми пречеше да излизам пак, изживявах си го за момента и продължавах, като другите хора. Не съм си фиксирала съзнанието само в това... пък сега сякаш друго на тоя свят няма и освен да припадам, друга работа си нямам... не знам защо така съм решила, че всеки път обезателно има такъв риск, ама е отвратително и така ми се натрапва, че ми отива желанието за каквото и да е друго :-\

skorpi, искрено се възхищавам на начина, по който успяваш да опишеш нещата, през които се налага да преминаваме с тези ужасни състояния! Всички тези физически и емоционални борби, надежди и страхове... Само човек, преминал през това знае колко е изтощаващо!
А, специално на мен, агорафобията ми се вижда най-трудна за преодоляване. Парадоксалното е, че я развих точно, защото имаше на кого да разчитам и, несъзнавайки какви са рисковете, се възползвах от това. Уж, докато ми мине.. А то стана по-зле, защото сега не мога да изляза без някой да ме придружава.
Как се справям? Стремя се (за съжаление, само в по-"добрите" дни, които до момента са твърде недостатъчни) да излизам поне наблизо до вкъщи... Веднъж се ядосах на себе си и си оставих и мобилния у дома, за да не звъня на някой да ме прибира, че ми е прилошало. Опитвах де да не се съсредоточавам в световъртежа, а да се преструвам на "нормална".  ;D И лека-полека забавих крачката, разгледах 1-2 магазина, усмихвах се на продавачките. И установих, че могло...  :D
Въпросът е как да се наканя да го правя в лошите дни, които преобладават, особено сега, през зимата... И до момента съм зациклила така... И живея буквално ден за ден.
Вие как успявате да се мобилизирате и да не се отказвате?

Трудно. Опитвам се да мисля за това, което бих искала да постигна, когато се оправя и просто да гледам на спадовете като на нещо нормално и моментно, което ще премине... за съжаление и аз разчитам на външната намеса и ако ми обърнат гръб хора, които искам да са до мен, се сривам, чувствам се изоставена и мотивацията ми отива на кино, а тя трябва да е вътре в човека, не в другите и не в обстоятелствата. И аз така се ядосвам, с яд и рев вървя напред, и със скорпионския си инат - в някои случаи е полезен :D
Чувствам се отговорна и пред тези, които се борят и са се борили за мен.
Като имам лоши дни, чакам да дойдат "добрите". А като ми е тъжно, просто се свивам в черупката си, намирам си с какво да се разсея или чакам някой да се сети да ме потърси... и да ме измъкне :-\  Понякога се моля. Друг път ми пада пердето и не ми пука какво ще стане, защото ми омръзва да съм в постоянен страх... Гледам да съм благодарна на това, което все още имам и ми е останало, за да не го изгубя и него... и да вярвам, че някой ден всичко ще е просто кошмар, от който съм се събудила :)

Здравейте, отново :)
Първо, Delicacy, много много ти благодаря за разбирането и подкрепата :) Друго си е да получиш едно рамо, от човек, който е в същото положение :)
Skorpi, много пъти съм чела неща, които си писала .. Има адски много сила в теб ... Един път не съм прочела, че се отказваш и че не можеш повече ... имаш надежда и вяра, че нещата ще се оправят ... Това е просто прекрасно ... Искрено се възхищавам и на факта, че живееш сама ... трябва си много смелост да се справяш сам.
Искам да ви попитам нещо ... Много пъти, когато съм споделяла страховете си с приятеля ми и той ме е питал: "Добре, от какво толкова те е страх всъщност?" ... Като се замисля ... от какво толкова ни е страх наистина? Мен най ме е страх, че ще получа ПА и най-вероятно ще припадна ... Е, получавала съм ПА и след няколко секунди ми минава ... Никога не съм припадала ... И като знам, че като получа ПА и няма да ми стане нищо повече от това да изпитвам ужас за някакво време от какво всъщност се страхувам ... Твърде добре знам етапите, през които преминавам като ми се случва .. тогава ??? На моменти се чувствам наистина силна и способна да се справя и даже ми изглежда глупаво да се страхувам ... Когато обаче ПА почука на вратата силата ми си плюе на петите ...
Та, питах се ... вие как ги чувствате нещата ... Не мислите ли, че твърде много се вглъбяваме в състоянието си на моменти... Неведнъж се е случвало на всеки един от нас да изпита това, от което най много се страхува ... Щом сме го преживяли първия, и втория и петия път, защо продължаваме да се страхуваме толкова? Съжалявам, че задавам толкова много въпроси, но си мисля, че с питане всичко става  :D ... Трябва да сме напълно наясно със себе си и с процесите, през които преминаваме, за да знаем какво се случва, как се случва, защо се случва и съответно как да се предотврати ...
О, още един въпрос ... Гледали ли сте "K-PAX" с Kevin Spacey (Филмът е много хубав, ако искате го гледайте ... има много полезни мисли в него)... За тези, които не са го гледали, нашият беше извънземен и дойде на Земята ... Та, той беше казал, че на тяхната планета не се нуждаят от лекари, защото знаят, че всяко същество има способността да се самоизлекува ... Много често си мисля, че както сме се вкарали в това състояние, така можем и да се изкараме от него ... Лошото е, че се е наслоявало много много много и трудно може да се "изчисти", но все пак е възможно ... Много пъти съм се замисляла за психотерапевт или хапове ... но се опитвам да не прибягвам до това, защото ще се чувствам зависима ... Не искам някой да ми помага ... не искам нещо да ме кара да се чувствам по-добре ... Искам аз да съм причината, аз сама да си помогна, защото знам, че доктори и хапове са просто помощ ... но аз съм тази, която може да оправи всичко. Сами трябва да си помогнем, не трябва да разчитаме на нищо друго ... Последният ми въпрос е какво мислите за това? На какво разчитате? Мислите ли, че в самите нас е ключът? Съгласни ли сте с това, което казах? Или не? Защо?   ;):D

BulletproofHeart, ти направо цяло интервю искаш да ти дадем ;D
Шегувам се, добри въпроси поставяш. Мисля, че повечето от нас си ги задават. Ще карам по ред.


В началото, когато се регистрирах тук, бях отчаяна и не знаех какво да правя, просто имах нуждата някъде да говоря за проблемите си с хора, които поне малко ще разберат или просто за да не гръмна от напрежение. После обаче нещата се поизбистриха и се ориентирах какво искам да постигна - тогава реших, че с хленчене няма да стане и започнах упорито да следвам линията си на поведение, която ти си забелязала - обаче за съжаление, който ме познава лично, знае повече от това, което е написано тук, а именно, че много пъти съм казвала, че се отказвам, че не ми се живее, че ще се предам, че ще спра да се боря... дори в момента съм на ръба. Отново! За пореден път... умишлено не пиша за тези "кризи" - първо, ако тръгна да ги разказвам, ще им придам по-голямо значение и ще затъна в тях, и второ, идеята  да звуча позитивна е за да съм от полза на останалите - иначе, че съм зле е ясно, и да говоря за симптоми, и да обяснявам колко съм нещастна, с какво ще помогне това на мен или на вас? Истината е, че поне тук се стремя да демонстрирам готовност за преодоляване на проблемите, но така създавам грешната представа за себе си, че нищо не може да ме събори... че едва ли не съм над нещата, а пък не съм. Точно като вас съм. А може би дори и по-зле. И да, надеждата не ме е напуснала, но има моменти, в които нищо не виждам пред себе си.


Това, че съм сама, е най-голямото ми наказание и най-голямата услуга едновременно - от една страна самотата ме държи в едно перманентно депресивно състояние, обаче от друга ме тика напред, защото има задължения, които докато съм жива, трябва да върша, ако нямам на кого да разчитам. Болна, здрава, тъжна весела, това е положението. Като ми е зле, свивам се някъде и чакам да мине. Ако имам на кого да мрънкам, мрънкам, ако не - примирявам се и си страдам самичка.

Филма, за който говориш, съм го гледала и мн ми хареса. Аз също мисля, че човек може да се самовъзстановява и то не само що се касае до ПР, а за каквато и болест да става дума - физическа, или психическа - дори това разделение на тяло и дух е условно, защото те са едно цяло. Може би всеки притежава способността да го прави, но не всеки знае как става това. Хора, които са по-навътре в тези неща, са ми казвали, че аз изпадам в крайностите - или съм мн добре, или мн зле, защото енергията ми е силна и се движи или в едната или в другата посока, но аз не умея да я контролирам винаги и когато я насоча в негативната посока, много бързо се скапвам и саморазрушавам... Обратно - ако съумея да я използвам както трябва, мога да постигна големи резултати за кратко време... Мисля, че това отговаря на въпросите ти дали ключът е в нас - да, мисля, че е в нас, но дали ще го намерим сами, кога и по какъв начин, е др въпрос. Механизмът на ПР е създаден от нас, значи можем и да го отменим.
Колкото до страховете и това, че са нелепи и абсурдни, разсъжденията ти имат основание, така е наистина, само че ти търсиш обяснение на ниво логика, докато подсъзнанието ти активизира зоните за тревога по други причини, които нямат нищо общо с логиката. Фобиите са ирационални страхове и именно затова страдаме толкова много, че ги имаме... самообвинението намалява или изчезва, когато надникнем какво се крие зад тях, какво символизират те за нас, от къде са се появили, тогава получаваме логично обяснение и започваме да разбираме защо е така. Аз до този етап достигнах чрез различни методи, включително психотерапия, но това не отмени симптомите ми, а просто ми даде някои отговори... Засега. ;)

Точно затова смятам, че мотивацията да не се отказваш е най-важна при оправянето. Общите истини за агорафобията са ясни, конкретните отключващи фактори при даден човек не са толкова трудни за разбиране... Но действително е ужасно трудно да не се вглъбяваш в състоянието си и да поддържаш мотивацията си за връщане към нормално функциониране.
Иначе, логично погледнато, в това състояние няма никаква логика!  :-\ Просто един нелеп кошмар...

BulletproofHeart, според мен това, което казваш е истина. Ключът е в самите нас. Единственото условие е да си дадем време да осъзнаем, какво се случва и защо. Да не бързаме и да не се отчайваме, нещата при нас се получават понякога по-бавно. Но в крайна сметка имат положителен изход ;D

Skorpi, много ти благодаря за изчерпателните отговори :)
Ох, напълно те разбирам за изграждането на грешна представа ... Адски трудно е външно да излъчваш едно, а вътрешно да е напълно друго. Аз самата се изправям с това всекидневно ... Всички около мен ме мислят за весела, щастлива, с високите оценки и харесвана от всички .... Истината е, че само приятелят ми и вие знаете всъщност как се чувствам отвътре. Колкото и хубаво нещо да се роднините и приятелите, трябва да ги предпазвам и да не ги притеснявам с проблемите си, но наистина е адски трудно най вече, когато имам период на спад, какво в момента :(
Outsense, напълно си права за мотивацията ... Трябва да имаме много силна воля, за да надделеем над тази гад проклета.
Delicacy, положителната настройка винаги трябва да я има, задължително ... понякога само това ни трябва ... напълно си права.
Skorpi, може ли един личен въпрос ... От колко време се бориш с това си състояние, виждаш ли някакво подобрение? ...
Адски много ме е страх, че целият ми живот ще премине в борба с този проблем ... Искам щастлив и спокоен живот ... Душевен мир.
Зная, че пиша само от няколко дни, и ви заливам яко с въпроси ... но от половин година ми помагате в трудни моменти и наистина ми се иска да се запозная с вас някой ден  :)
Досега имало ли е среща между някои от вас?  ::)

Може, нали затова сме тук, да си говорим :D А за мен по-лична тема от ПР няма...


С агорафобията се боря от една година, иначе и по-рано съм имала подобни оплаквания, но не с такава сила и те не са засягали до такава степен качеството ми на живот, както сега. Подобрение оттогава насам има, защото в началото минах през един малък АД от депресия, тревожност, физически проблеми и страхът беше огромен. Прекарах няколко месеца затворена и изолирана в една къща извън града, стигах само до оградата и гледах през нея, и много рядко се завлачвах "на разходка" с колата - до морето евентуално, но при мене нещата бяха малко по-особени, защото преживях една трагична случка с най-близкия ми човек тогава и исках да потъна вдън земя и аз, сама си виках ужаса и после като реших да го гоня, не щеше да си ходи, беше се настанил удобно вече... така че с много работи едновременно се "сражавах" - виж ми по старите постове ако искаш да разбереш точно за какво става въпрос... макар че и доста неща съм спестила... Просто аз бях много последователен и целеустремен човек с доста подреден живот - професионален, личен и всякакъв, планирах, реализирах, бях доста дейна... докато в един момент всичко се срина много внезапно и нищо не можех да направя - някои неща никога не бих могла да променя и поправя, а това си е страшно. Целият този комплекс от събития, обстоятелства, чувства и емоции ми роди една много упорита фобия, за която си говорим днес...


ОООО, дааааа ;) Предходната година беше най-ужасната в живота ми, но все пак дори в нея ми се случи нещо хубаво и то е точно запознанството ми с хора с този проблем... Понякога си мисля, че дори само заради това си е струвало да мина през всичко това, за да ги познавам. Е, сега като прочетат, сигурно ще се надуят :D ;D Но е вярно. Човек с ПР за мен винаги е по-специален от останалите и го чувствам по-близък, защото го пускам там, където на другите ("нормалните") казвам "Стоп" ;)

Здравейте!Чета ви от доста време, но не се решавах да пиша аз също съм една от вас,живея в този ад и вече се чудя ще има ли краи всичко това.Омръзна ми да се боря,да си повтарям,че всичко ще се оправи,че ще бъда отново нормален човек,а то все да не се случва.Омръзна ми да играя роли,за да скрия какво чувствам,завиждам на хората,че са здрави,а  всички болни са ми много скъпи.ДА не говоря колко съм изобретателна когато става дума за измъкване,направо се възхищавам от себе си,но тези неща са ви познати исках да ви питам какво мислите за хипнозата в нашия случай ?Обичам ви!!!                                         

Здравей vista69! Нямам опит с хипнозата, но ми се струва, че с нашето състояние си трябва период за осъзнаване на всичко, което се случва. А за това се иска време и затова толкова дълго се задържа това състояние.
Агорафобията или страх от излизане от вкъщи, бих го кръстила, страх от контролиране навън.

Хипнозата е способ, а не терапевтичен метод. Под хипноза се изследва. Отдавна това изследване може да се направи и по много други начини, а целта му е после да има анализ и синтез в будно състояние. Хипнозата е била пренебрегната преди около 100 години и е била заместена от други начини за изследване на психичния живот. В момента се използва само за някои специфични проблематики и главно за обезболяване. В България почти няма специалисти които да са добре, нямат и легитимна организация. Интересното е че хипнозата е "мързеливия" за пациента начин, поне в собствените му разбирания да се излекува. Както съм казвал и преди не съществува начин, по който да си легнете, да заспите и да се събудите здрави, за съжаление. Усилията, които трябва да направите в тази посока са неизбежни.
Агорафобията не е стрех от контрол на вън, а страх от безконтрол на вън.

Точно това щях и аз да кажа - според мен агорафобията в превод означава желание за свръхконтрол на лица и събития, които не можем и не бива да контролираме и оттам невротичната реакция да "контролираме" - прилошаването си, обстановката, средството, с което ще се придвижим, хората, които ще срещнем и всичко останало, което ще ни върне по някакъв начин сигурността и ще ни даде усещането, че ние контролираме ситуацията, като това усещане, разбира се, е измамно.
За себе си все повече се убеждавам, че водещ не ми е страхът да изляза, а това, че тъй като вечно нещо ми има и ми е зле, не събирам кураж да изляза с всичките си проблеми навън - може би смятам, че сред хората трябва да се показвам винаги здрава и силна... не мога да си позволя да съм зле и да ми личи... да припадна пред някого, да се проваля, да го разочаровам... да не получа оценка "отличен"... кой е този някой? Ами този, за когото ми пука какво мисли... толкова ли е страшно да ме види каквато съм?! И ако не ме приеме такава, наистина ли е важно мнението му? По-важно дори от живота ми, от нормалния ми живот, от хубавите моменти, които пропускам затворена в "сигурността си" - какво пазя, от кого го пазя .........

Имам 3 практически въпроса към агорафобиците:
1. Какво правите вкъщи, като не излизате? Как си прекарвате времето затворени? Намирате ли си начини да се забавлявате, за да не скапете и малкото останал серотонинец в главиците си  :D
2. Имате ли си кой да ви "извежда" навън - аз преди като си имах, доста бях понапреднала, обаче сега няма братче, или ако има, е баш когато пък не мога хич... опитвате ли сами?
3. Прилагате ли някакви техники или практики, методи или каквото там има... за да промените положението или чакате и карате ден за ден?

Всеки от нас, страдащите от ПР, е преживял веднъж пълен контрол, без възможност за спасение и то навън, забравил го е, или пък го е покрил дълбоко в себе си и когато излезе навън отново преживява този миг на пълно управление от страна на другите и именно този безконтрол прави номера с ПА. Усещане за безконтрол се появява  след  катастрофи, нападения, изнасилвания, опити за убийство, военни действия,малтретиране като малки, блудствени действия върху малки деца, побои над малки деца. В последствие моментът на този вид външно действие се появява като деперсонализация. А деперсонализацията, която е вид безконтрол, преминава в паническа атака.
Казах го на един дъх, така както го чувствам, дано звучи разбираемо.

 Да разбрано е, но правите опит да обясните неща без да имате необходимата информация. Все пак това е обяснението от вашата гледна точка, което няма как да не е полезно.

Не Ви разбрах какво точно имате пред вид, под това че нямам необходимата информация. ;) Ако имате пред вид конкретните усещания, отговарящи на деперсонализация, агорафобия, и т.н. направих си труда да разуча точно, кое усещане на кое състояние отговаря и така мога да ги подреждам, кое е първо и кое следващо ;D

Първоначално като развих ПР и получих силна агорафобия. Тогава излизах с моя психотерапевт навън и провеждахме психотерапевтичните сеанси там където се страхувах. Придобих смелост и лека полека се посъвзех. Много съм му благодарна защото така психотерапевтът ме предпази от още по-голям страх и един вид ми се явяваше като хапче, докато траеше сесията.

Zdraveite,az sum nov chlen vuv foruma.i az kato vas sum sus sushtite problemi - strah da izlizam ,panikiosvam se ot zadushavaneto,ot zavivaneto na svqt.zapochvam da treperq pulsum mi se uvelichava i mislq,che shte poucha infarkt ili neshto podobno.taka sum  ot 2003 godina.lejah v psihiatrii smenqh kakvi li ne antidepresanti,no podobrenie poluchih samo ot seroksata i to za 2 godini.2005-2007 bqh dobre sled tova pak v ada.sega pak piq seroksat,no sum zle.moqta psihiaturka iska da mi gi smenq,no me e strah,zashtoto ot vsqko  zapochvane na novi antidepresanti stavam po-zle.predlojimi da piq neshto novo IKSEL.mnogo Vi molq,ako nqkoi go e pil da spodeli.BLAGODARQ predvaritelno. ???

Здравей,Катя!Това новото лекарство не съм го пила и нямам мнение за него,но мога да ти споделя за Сероксата.Той беше "моето" хапче за около половин година.Започването и спирането на АД е един страшен ад,така че те разбирам напълно.Докато го пиех бях добре,тревожността беше намаляла,но после всичко постепенно взе да се завръща.След това ми изписаха друг АД и като видях ,че и там нещата се развиват по същия начин,осъзнах,че лекуването не става с лекарства.Те помагат много в началото,за да се овладеят симптомите,но наравно с тях трябва работа и по психиката.За да съществуват тези симтоми,значи има нещо,което ги "подхранва".Има някакъв дисбаланс в психиката,поведението,емоциите...и тялото се опитва да ги нормализира.Лично аз съм много доволна от психотерапевтичната работа.Помага ти да погледнеш проблема от друг ъгъл.Аз не съм се оправила напълно,но съм решила да го постигна сама.Със сигурност ще е по-бавно,но пък полагам много труд по себе си.
За толкова години страхове,си разбрала,че от това не се умира,така че явно проблема е някъде другаде.

Пожелавам ти от все сърце  УСПЕХ :)

Здравей, Скорпи. Явно доста съм закъсняла с коментара по тази тема и все пак.....в общи линии ежедневието ми е адски еднообразно. Ставане по обяд, тъй като не работя. После кафе цигари, кръстословица за събуждане на мозъка ;) след това компютър докато остана без очи :) евентуално следобед имам някаква разходка за 30 мин (даже май е много), около блока или до магазина, но това не е ежедневно. Когато съм си в нас, всичко е ок. Предпочитам да не съм сама, а вечерно време е изключено да няма никой вкъщи. Лошото е, че не се гушкам с някой симпатяга  ;D, а съм си просто с нашите. От цялата тази гадост ми е най-кофти затова, че и 4-мата приятели които са ми  останали, постоянно трябва да ги въртя нещо или да лъжа защо няма да излизам.Редовно излизам с номера, че съм заета или изморена. После ми е адски гузно :( Относно това как смятам да се справя с този проблем.....истината е, че нямам никаква идея. Понякога губя всякаква надежда, че ще успея да се променя. Минах през психиатър, 3 месеца ривотрил с депрексит, но в крайна сметка без особени успехи. Сегасъм на някаква хомеопатия, която мисля че е пълна боза. Оттук нататък съм се изчерпала по отношение на идеи за справяне с проблема :)

Ами всъщност отговора е лесен. С приемане на определен медикамент след извесно време проблема отшумява (поне при мен). Малко се притеснявам да го кажа защото се продава свободно, а самолечението не е много добър вариант.

някакъв шанс за малко повече инфо за въпросния медикамент  :-[ вече съм удавник за сламка  :) а и щом се продава свободно....би трябвало да няма проблем.

Ако искаш ще ти изпратя името му на лично, но моля те посъветвай се с спецялист за схемата му на приемане.

Ок, давай на лични, отворена съм за всякакви предложения имам си и здравен работник вкъщи, така че .... ;)

Желая ти успех :)

Мерси много, със или без успех, смятам да посещавам форума ;)

Моля ви,пишете и на мен за медикамента,просто за информация.

Психятърката, която ме лекува, казва, че агорафобията идва последна в ПР и най-лесно се лекува ( в сравнение с паническите атаки, тревожността, моннофобията и др.). Посъветвайте се със спецялист в областта на ПР и попитайте за медикамент срещу агорафобия. А цената на медикамента е повече от смешна.

Успех!

Медикамент срещу агорафобия няма. Има успокоителни, които притъпяват симптомите на тревожността. Агорафобията се лекува с психотерапия. Както и тревожните разстройства по принцип.

Между психотерапията и назначаването на лекарствата ми имаше два месеца разлика. Когато тръгнах на психотерапия, вече нямах агорафобия, а се бях лекувал само медикаментозно.

Аз да споделя, че при мен агорафобията си беше успоредна с другите симптоми (тревожност, страх, треперене) и ми трябваха много повече време и сили, за да се справя с този страх да излизам навън. Е, като изключим този задух, който е най- продължителен от мойте симптоми, но дано се справя и с него!

Разбира се, че ще се справиш. Трябва ти търпение и желание. Успех!

spider, а възможно ли е просто медикамента да е излекувал симптомите ти и затова агорафобията да е изчезнала?
Колко време я е ималоо преди това? Приемаш ли все още лекарства?

Да, все още ги приемам, но исках да кажа, че като започнах психотерапията вече нямах агорафобия (или поне много слаба). Понеже ползвам услугите на две дами доктори по психятрия, едната ми води медикаментозното лечение, а другата психотерапията. Тази с медикаментозното казва, че агорафобията идва последна като симптом и първа отшумява. Малко се разтеглих, но конкретно мисля, че наистина агорафобията вече я няма. Медикамента все още го приемам заради хипохондрията, която развих заедно с ПА, но и промяната при нея е драстична. Ще се радвам ако мога да одговоря и на други въпроси.
Поздрави!

spider, радвам се, че си се справяш с тези ужасни състояния!  :) Твоят опит сочи правилната посока за справяне, защото комбинираш медикаментозната терапия с психотерапия.
Повечето хора обаче не знаят колко е важно това и разчитат само на лекарства. Затова не ми се ще да затвърждават идеята, че медикаментите "ще ги оправят", четейки тук.
Моята хипотеза е, че агорафобията (както и хипохондрията) си я развил в следствие на паническите атаки. Когато не си знаел какво се случва с теб и, както повечето хора в такива състояния, си мислел, че си болен. Ограничил си излизанията си сам, защото навън ти прилошава (или каквито и симптоми да е предизвикала тревожността). Започнал си медикамента, успокоил си се, симптомите са изчезнали и вече нямаш страх да излизаш сам. Така се е излекувала и агорафобията. Предполагам също, че не са ти предписали различен медикамент срещу хипохондрия, а си приемаш същия, който ти е бил предписан и за агорафобията, нали? С други думи, дали са ти нещо срещу симптомите на прекомерната тревожност, която стои в основата на тези състояния.
Поправи ме, ако греша.  ;)

"агорафобията идва последна като симптом и първа отшумява"

Според мен, агорафобията идва първа и последна си отива, поне така бе при мен. Това е най-упорития страх и най-плашещ за повечето хора, имащи ПР. Иначе, ние нямаше да ограничаваме живота си по такъв начин, толкова крайно, ако не беше тя, защото ако беше само  пристягането в гърдите, да речем, много от нас въобще нямаше да си стоят повечето време вкъщи. Друг е въпросът, че агорафобията лесно се повлиява от бензодиазепини като ривотрил и лексотан и по този начи ни дава възможност в по-тежките периоди да  успяваме да сме навън, използвайки лекарствата. В началото и на мен ми служеха за патерица, но постепенно забравях за тях, но това става с времето и с много тренировки.

Да ти кажа, все едно си бил до мен като се развиваше ПР при мен. :o
Специално за медикаментите Флуанксол-а го наричат чистач на лошите мисли. Има голяма логика в това което казваш за премахването на симптомите, но нали това е в основата на десинситизацията. Може би така се отървах от агорафобията. Относно това което казваш, че много хора си мислят, че ще стане само с лекарства - прав си няма да стане. За съжеление проучванията сочат, че само 50% от пациентите се възтановяват напълно само с медикаменти. А правилната или по-добре казано добрата психотерапия помага да намерим кое стой в основата на проблемите и как да ги премахнем. Аз лично препоръчвам на, който не му се ходи на психотерапия има и други варианти, като ЕМДР и ТЕС. Те действат по-бързо и може би със същия ефект.

delicacy, може ли да направя следното предположение. Възможно ли е при теб да е имало силна тревожност когато си била навън. Просто това да е бил спусака, който стартира ПА и тревожностите при теб и от тогава да имаш агорафобия. Много се радвам, че успяваша да се спавяш и без тях.

Продължавай само така.

spider, женско съм, но това не е важно  ;D
Както ти казваш, и аз напълно те подкрепям, важното при тези състояния е осъзнаването на проблема, който стои зад симптомите. А това са различни мисловни деформации, които ни пречат да живеем нормално. Затова психотерапията е толкова важна - човек не само се научава да контролира реакцията си на паника, но променя и самия себе си.
Колкото и странно да звучи, аз преодолях агорафобията не с лекарства, а осъзнавайки колко ми пречи тя. :D С помощта на терапевт, разбира се. А ежедневни релаксация и спорт ми помагат за намаляване на тревожността и изчезване на симптомите. Това е. Толкова просто се оказа след години ходене по мъките и затвърждаване на убеждението, че "Край! Това няма лечение, ще бъда нещастна до края на живота си!"  ;)

Много е неприятно като загубиш надежда. Почват да ти се въртят едни мисли, че никога няма да се оправиш. Но като срещнеш правилните спецялисти и нещата изглеждат вече по коренно различен начин. А това, че си женско още веднъж потвърждава колко са смели красивите ни българки :-)

Това прозвуча като цитат от патриотично стихотворение ;D ;D ;D

Много хубаво, че се чувствате добре с лекарствата, ама ми се иска да пишете пак, след като ги спрете да видим как ще е положението,така да се каже "на чисто"...

Ами зависи кои лекарства да спра, тъй като вече не пия успокойтелнни. Антидепресанта и флуанксола, ги взимам само за да не рецидевира проблема докато съм в процес на лечение. А дозите са по-малки от времето когато ги започнах. Истината е че не рядко ги забравям като тръгвам за работа и разлика няма.