Опасно ли е това?

[Dian]

Здравейте.
Няма да е само тук мястото където ще отправя този въпрос. Ако може някой да ми отговори.

Искам да направя нещо , което до преди време бях сигурен, че не мога да сторя.
Самото желание да го направя значи, че за мен то е вече незначителен фактор - няма силата да ме спре. (Понеже човек не желае да прави неща , които са му неприятни.)
Обаче има все още сянка на съмнение, която държи да проуча и обратната страна - какво би станало ако не се получат нещата.

Но за да ме разберете е нужно да обясня за метода за справяне със страха. Метода на атаката.

(Без много излияния, за да не създавам голям поток на енергията и да не разбърквам излишно , вече успокоената вода.)

Какво имаме:
Признат проблем - страх.
Набелязани методи- твърда база. Постигната.
Спрямо базата , набелязани решения и съответно резултати.
Постигнати резултати. Затвърдени неведнъж.

Идва момент в който се стига до биене по навика. Защото навикът е най-труден за преодоляване и навикът има силата да връща нещата обратно в тяхното първоначално състояние.

Можем да се справим със страха чрез дистанциране от обекта на страх, като по този начин постигаме спокойствие и заздравяване на психиката. Но не постигаме противостояние. Не ми харесва този метод - хилав е и по-скоро замазва от колкото да изгражда.

Предпочитам другият метод - метода при който се унищожава навика.
Затова наричам този метод - метод на атака. Защото се състои в атакуване, а не в дремене.Но този метод е и метод на постоянството и дебненето.

Какво значи атака на навика ?
След като сме угасили страха към нещо, навикът да се страхуваме не е угаснал. Той ще се появява постоянно и ще ни кара да мислим за това. Мислейки за това ще образуваме поток от енергия в тази посока и след време цялата енергия ще ни се стовари. Отново ще сме на старата позиция.
Какво да правим?

Всяка мисъл за обекта на страха трябва да се неутрализира, колкото и банално да изглежда. Трябва да си наложим да реагираме всеки път. Ако си помислим "не бива да правя това" , следва да го направим веднага.
Тъй като това е само повик на навика , ние добре знаем ,че не би ни представлявало проблем да го сторим, но това може да ни приспи. Ако не реагираме - навикът бележи точка. Точка след точка и след време всичко е в изходна позиция.
Затова - дебнем всеки път ,когато се появи мисъл и я атакуваме. Атакуваме с действие. Поставяме се в страховитата ситуация веднага, преживяваме я с лекота , трупаме опит и ковем една точка в своя полза. И нищо, че сме го правили преди и знаем ,че ще успеем - правим го всеки път ,при най-малкият порив на страх. Защото поривът идва от навика. Навика който ни казва, че така трябва.
След време навикът отмира.

И по едно време се стига до следващото ниво - по-силната атака. Атака ,която няма да е в отговор на навика, но целяща да спести много време.
Да се действа целенасочено и с много повече мощ.

И така въпросът ми е : какво би станало ако човек съзнателно попадне в ситуация, която до скоро би била немислима за него, но той смята че вече не е така?
Не знаем до каква степен е преодолян проблема- може да е напълно преодолян, може да е само леко , достатъчно да се създаде илюзия за безстрашие.

Какво се случва , когато се поставиш в ситуация от която те е било страх, но без възможност да избягаш? Със съзнанието, че може да надскочиш възможностите си, но и със натрупан опит зад гърба си. Без да знаеш дали този опит ще е достатъчен за да ти помогне.

Какви биха могли да бъдат резултатите ако всичко се провали? Ако все пак страхът надделее.

И всъщност би ли се постигнало нещо повече от справяне с един страх?

[Dian]

Мъртъв форум.

[Шашмагюл*]

Малко естествен спам?
 
Много литературно се изказваш. Като те прочетох, си дадох сметка аз как се изказвам... разточително.
И някак не ми стана ясно какво точно питаш, в крайна сметка.
То не е до изправяне срещу страха толкова, колкото да разбереш кое го причинява първо/психоанализа/.
Аз не можех да се примиря с факта, че временната невменяемост при един човек/ в моя случай сключването на брак/, може да има толкова трайни и необратими последици за живота.
Да речем, че се успокоявам, че в крайна сметка все някога ще си умра естествено, че не ми се нрави да се предавам, все пак, въпреки плановете за това.
 
Та... откакто разчлених разговорите на Шашмагюл и други поети с дъжда, луната и прочие други природни обекти, свеждайки ги до монолог или диалог с лице, което е било авторитет в миналото, или пък сектантски гуру, който играе тая роля, или с народни думи, човек, от който с доверие приемаш съвети.... всичко наистина се свежда до невроза предимно. Друг е въпросът, че донякъде е добре, че все пак имам проблем с времето, а и като цяло запомнянето на немския, понеже усещам някакво пренебрежение към опадащите ми зъби, откъдето ми иде да зашлевя с думи, че тук съм, понеже имат нужда от роби, чистачи и прочие. За мен е повод за гордост така да го наречем, да съм земеделски производител,а се потискам при представата да чистя на някого, различен от семейството ми. Както и да си изменях погледа, не успях да сменя чувството.
И.... та явно това ще да е малко биполярно, че бих изплескала, каквото мисля, без да го мисля много много. Това обаче дори при първата ми психоза и след нея не беше характерно за мен, по - скоро обратното.
Своегорода олигофрения, но.... изгубила съм дипломатичността си с това дзверене по форуми.
Ей ти на, жив е форума, при условие, че ми спрягат и бордърлайн, в мен живеят неопределено количество личности, така че сме поне 5-6 чавета. 
А бордърлайна е изкуствено създадена болест, така си мисля, появява се в хода на психоанализата, когато се прави нещо като разграничаване на различните авторитети, които е имало лицето в живота си, за да се "елиминира" този, който предизвиква симптомите. Само че... това не е раздвояване на личността, такова, каквото се представя във филмите, а.... промяна на характера.
Така си мисля аз.

[Шашмагюл*]

Освен това и тук докторите чукат на дърво, да не се случи лошо. 
Също така... на мен не ми беше хрумвало например, че когато споделям за проблемите с децата си, това остава в нета, бе. То си е като да ги клюкариш, да ги хулиш едва ли не публично, докато зареяна в опити да си превърна отношенията в хармонични, не си давам сметка, че тази информация се чете от всеки.
Та... за чий да е жив форум, който не позволява триене на коментари, след като си получил решение на проблемите си?
Аз нямам нищо против например, личният ми пример да се ползва с цел да помага, но... без да вреди на мен. И има начин, нищо не е толкова сложно нито в пр, нито в психозите дори, като те са плод изцяло на натрапливости и неспане, поради което накрая се получава частично изключване на мозъка поради прегряване. Пак съм на мнение, че човек по време на психоза, прави това, което и в нормално състояние може да направи. Няма нещо, което съм правила по време на психоза, което да не съм правила по някакъв начин в нормално състояние. Само заради това моментно "изключване" на мозъка, действията са привидно неадекватни, но имат своето адекватно обяснение след това.
Аз си обяснявам това "мъртвило" и присъствие само на стандартни индивиди с.... невъзможността за триене на коментари.
Дъщеря ми е болна и чувствам по - малко тревожност, докато се отвличам с писане тук. Предполагам, че точно сега ако не боледуваше, наистина щях да съм "затръшнала вратата към форумите".

[evridica]

Дан, не стана ясно какво искаш да направиш, затова трудно биха ти отговорили хората. Бъди по конкретен.