Моята разплетена история

[Шашмагюл]

Изпълнявам си обещанието, което дадох на г-н Тодоров, без естествено това да ми е искано, подчертавам, да опиша разплетената си, благодарение на неговото търпение и професионализъм, история. Опитах да направя всичко логически обвързано, последователно, но това е абсурд, защото това са толкова много ситуации, оформили по някакъв начин характера ми, че това е почти невъзможно да се направи за два дни:

[Шашмагюл]

Аз съм левичар...... Което не се харесваше на родителите ми./Което малко звучи като началото на изповедта на пациент в терапевтична група на алкохолици /
Ето от тук започва моята одисея.

Имам спомен, че чувствах понякога лявата си ръка като лоша, дясната като добра, понякога обратното. Даже си имах противоречие - дали първо десния крак да обуя, или първо левия   кой е по - важен?!/това се случва преди седмата ми година най - вероятно/
Имаше период, в който се опитвах да рисувам така добре с дясната, както с лявата ръка. Бяха ме отучили да пиша вече с лявата. В момента, в който успях да направя рисунка с дясната толкова добре, колкото с лявата, усетих, че така ще загубя нещо много специално, че рисувам с лявата ръка по - добре от другите и спрях опитите си.
Исках да бъда различна от останалите, и то по хубав начин. И в момента, макар да не съм учила, рисувам сравнително добре с лявата ръка.

Важното в случая е, че още на шест годишна възраст някъде, аз съм имала вече съмнението, че съм лоша за нещо, което е природна даденост и по принцип не носи никакви проблеми след себе си, ако не му се отдаде някакво специално отрицателно значение. На мене ми е казвано, че когато върша нещо с лявата ръка, на човека отсреща му се „обръщали червата” като ме гледа./Може и да е било шега, но...като знам аз колко лъжа, когато се шегувам, явно е имало проценти истина и аз съм „усетила” това/
Ужасно е, че хората поради незнание, са „лепнали” етикет на всички левичари още в далечното минало, все едно, ние левичарите сме долнокачествена стока. Ужасно е, че хората приемат с отвращение нещо толкова... елементарно и нищонезначещо. Виновна, защото се родила с водеща лява ръка.

http://more.info.bg/article.asp?topicID=359&issueID=3881

Оказва се, че дори учените са открили, че левичарите мислят малко по – различно. Това, че мислиш различно от „масата”, съвсем не означава обаче, че си по – долу от нея в някакво отношение. Всъщност може в някои случаи да означава, че дори си над.  

Следващ „специален” момент са взаимоотношенията с баба ми. Една баба, която е набожна, но... затвърждава днес мнението ми, че е по – добре да бягам надалеч от всякакви подобни набожни бездушни същества./Някак, когато разбера, че някой е вярващ, мигновено очаквам той и да е добър и поне малко мъдър, ама си е било абсолютно моя приумица през годините/
Една баба, която по спомен ми каза, че ако не слушкам, има Господ Отгоре, който ще ме накаже, „Той вижда всичко и няма къде да се скрия от него, дори да искам.” – си помислих пък аз...или нещо от сорта де./Отново в периода 7-10 години/  

[Шашмагюл]

/По време на първата криза, наречена от мен кармична , разбрах всъщност и защо баба ми е била такава, каквато е... Чисто и просто нейният характер се е изградил като твърд, заради тъпото право на родителите на времето да определят с кого да прекараш остатъка от живота си... Понеже беше развила старческа склероза, беше разказала на майка ми, че на времето е имала „любовник”, което в наши дни значи – целували са се, а дали само не са се харесвали? Никой не може да каже вече, но дядо ми не е бил „нейната голяма любов”. /
Между другото, пак по време на първата криза си обясних и защооо хората в тая, новата ми рода, са такива темерути /става въпрос просто за манталитет, произлизащ от средата/, че баба ми покрай тях нищо не представлява, тоест Кой е първопричината тук да ми е зле.
Едните на това горното му викат карма, психолозите обаче обясняват с комплекси, задръжки, използване на Бог за компенсиране на нещо и т.н. Причинно – следствени връзки между отделните събития, а, г-н Тодоров?
Пренасям се мислено  в 12-та ми годишнина, когато почина дядо ми. Макар да не беше набожен, макар да не бяха редки случаите, в които псуваше Бога на баба ми, този човечец беше божествен. Играеше си с мен като дете, забавляваше се с мен най – вече, а най – вече усещах, че ме обичаше. Когато почина ми беше много мъчно, макар и преди да се беше случвало някой близък да почине, тогава съм била прекалено малка, за да се замисля по – сериозно над тези неща.

Самата история е интересна. Тук ще намеся майка ми, която по принцип не е набожна, но.... точно в деня, когато дядо ми почина, тя заяви, че сякаш е усещала, че ще се случи точно в този ден, /смъртта му така или иначе се е очаквала в най – скоро време, лекарите са били предупредили/. Към нея се включи и сестра ми, заедно те двете не са могли да спят/е, имаха работа, нещо...чистеха/... и имаха късмета да се разделят с дядо, докато аз си спях най – спокойно и нищо неподозираща в леглото. /Смъртта винаги е свързана с някаква мистика, с някакви предзнаменования и поверия.... поне там, където живеех аз./И тук в мен се породи желанието да мога и аз да усещам,/за да мога поне да знам  „кога да не спя” за да се видя за последно с човека, който е важен за мен.... понякога даже ми се струва, че тази припряност дори по отношение на форума, която я има в някои случаи и в живота ми,  да не пропусна да кажа нещо, идва от тук/ Или за първи път поисках да придобия паранормални способности като ясновидство, по – късно идеята се доразви и се появи желанието ми да мога да лекувам с ръце...

Трябва да включа в разказа предаването, което даваха по телевизията за Джуна - екстрасенската. За мене едно време телевизията беше нещо достоверно. Май, май и доскоро така съм си мислела за тв – предаванията, поне някои.

[Шашмагюл]

Преживях смъртта на дядо, все пак бях на 12 години, животът бе пред мен

По – късно, поради кой знае какви обстоятелства, може би, защото не се спираше повтарянето на това, че съм голяма късметлийка, че и някаква мистичност се добавяше към късмета ми, а също и защото не винаги ми се учеше в училище, та се надявах най – редовно на божията помощ по училищните въпроси. Този период продължи до края на следването ми в университета./И това, което учех, не беше това, което мислех и все още мисля, че е било моето „призвание”/, а вярата все повече се засилваше.
/През годините съм срещала доста суеверни хора и просто съм „трупала материал в главата” с ритуали, които да ми донесат така търсеното лесно щастие./

Но нека да се върнем на историята със смъртта на дядо ми. Тъй като майка ми ми е била доста сериозен авторитет, доста време мина преди да започна да оценявам адекватно характера й, без факта, че съм нейна дъщеря да ми влияе./Имали сме конфликти, но в един момент съм си затваряла устата от уважение/ Трябваше да стана на 30 години, за да си задам въпросите:
-   Защо майка ми не вярва в Бог, но в същото време заявява, че усетила, че дядо щял да почине, с някаква такава мистика след като и без друго лекарите са предупредили, че това ще се случи скоро?
-   Защо майка ми не вярва в никакви такива паранормални явления, бог също, но в същото време два – три пъти ходиха с баща ми да се разваля магия, защото пак нещо не беше наред с финансите вкъщи?
-   
Едва след като впрегнах около 5-10 души в моето излекуване, осъзнах, че точно този факт, подкрепен с огромното количество набожни чада през годините, ми е попречил да изградя критично мислене за тези явления – магии, предсказания и т.н.

Майка ми е умна и властна жена, амбициозна по отношение на мен и сестра ми до болка. Заедно с баща ми обаче, поне такива, каквито бяха като по - млади, бяха хубава обичаща се двойка.
***
Съпругът ми – също е властна личност. Това вече трябва да се знае от старите съфорумци.
***
Параноята ми идва от тази способност на майка ми да ме „усеща” винаги, когато имах намерение да „кръшна от правия път”. Нямах лично пространство, вечно се ровеше в душата ми за „издънки”. Чувствах се като ставена „без въздух”.

[Шашмагюл]

Но също така, имаше период, в който имаше опасност или да ми сложат наркотик в питието, или да ме дръпнат и изнасилят... И това не е част от БАР, реалност беше. Поне второто се беше случило, не на една, а на няколко тогавашни приятелки. Ако не изнасилване, то поне със сигурност е имало опит за изнасилване/оставям си вратичка, все пак аз да не знам подробности и в повечето случаи сексуалните контакти да са били желани, макар че.. много не ми се вярва/.

Може би трябва да добавя и две платонични влюбвания, завършили по каръшки начин, моите „възлюбени” харесаха много близки приятелки. Това доведе до куп самообвинения и до затвърждаване на подсъзнателното чувство, че съм „втора ръка” човек.
Е, наскоро се оказа, че в единият от случаите, просто е трябвало да поизчакам малко и моите желания е можело и да се сбъднат.
Във втория, се сбъднаха след известно време, но на мене вече ми беше „все тая”. Аз исках да съм „единствена и неповторима” за някой.

По – принцип сексуалното ми съзряване премина доста, бих казала в някои отношения „бурно и бързо”. /Скрила съм кофти случка, но ми се ще да е по – скоро забавен разказ, без излишни тюхкания./

Някой може да ме обвини в нещо затова, но.... единственото, което мога да ви посъветвам в случая като изпатило дете е:
-   да внимавате на какви сцени във филми става свидетел детето ви и
-   ако не сте сигурни как да поговорите с него по сексуални теми, да се посъветвате с психотерапевт.

За съжаление, времето, в което израснах аз беше неориентирано. Преход от една икономика към друга, от едно разбиране за секса, брака и всичките му подробности към друго, от едни морални ценности към...никакви.

Изводите от цялата тази история са няколко:
-   ако имате проблем от психологично естество или семейни проблеми, не ходете да ви леят куршуми, нито да ви развалят магии, ами посетете психотерапевт, който да ви помогне в изглаждането на противоречията вкъщи и в главата ви.

-   Избягвайте да гледате телевизия, просто, защото е безмислено да си пълните главата с небивалици. Ако искате да сте на „Ти” с икономическите проблеми в страната, четете „Държавен вестник”, може би „Капитал” и др. медии, имащи авторитет сред останалите. И да разберете за всички нещастни случаи в страната и по света, нищо не може да направите за предотвратяването на бъдещи такива, освен ако не разполагате с оригинална идея и доста съмишленици.

[Шашмагюл]

-   Ако имате симптоми и може да им се смеете чистосърдечно, в най – скоро време ще изчезнат.


-   Споделяйте, търсете помощ. Понякога може да „изтеглите енергия” от някого, но при връщането да го направите много щастлив. Иначе.... това с изтеглянето на енергии са абсолютни глупости. Ако човек не е във взаимовръзки с околния свят, не си струва да живее, ми се струва на мене. Вече.

-   Събирайте се с хора, с които може да обменяте идеи, дори насред пиянстването с тях.

-   Влюбването е диагноза по МКБ?ли беше и вече съм твърдо убедена в това, но... за разлика от другите диагнози, тази е приятна. Ако след преодоляването на това „болестно състояние”, продължите да уважавате този човек, значи сте нацелили „правилния човек” за себе си в живота.

Лирично отклонение... Г-н Тодоров, сигурна съм, че носталгията по това, че не мога да имам психотерапевт и мъж с подобно излъчване и ум, и знания някъде близо до себе си, още поне известно време ще ме държи.

Съжителството с властна личност ми попречи за изграждането на самостоятелно мислене, невлияещо се в толкова голяма степен, колкото досега, от околните. Всъщност аз съм живяла четири години абсолютно сама, но в крайна сметка пак съм била финансово зависима от някого.

Липсата на период на абсолютна самостоятелност е причина да забавя изграждането на едно адекватно на 30-те ми години държание. За това спомага и друго, но това няма да споделя. Просто явно има негативни събития в живота, които явно неотработени правилно задържат развитието на човек в много аспекти, включително помъдряване и израстване.


Дет се вика, трябваше да изпуша на мъжа ми парите, да замине да работи на друго място за известно време, за да мога най – после да сложа в ред и мислите си, и другите „околни”, които толкова много обичат да натрапват съвети и мисли....донякъде, така стратегически съм подходила към „нещата” във всяко едно отношение в момента, че всичко започна да ми прилича на играта „шах”. И имаше момент, в който аз бях поставила всички в позиция мат! Още са в такава позиция всъщност всичките.

[Шашмагюл]

Моите заключения за детството по принцип са, че в първите години от живота, „големите хора” залагат у нас и хубавото, и лошото отношение към себе си на по – късен етап.

Има едно събитие, което не съм описала, но е прекалено лично, за да споделя и него, но в крайна сметка, след него чувството за вина беше огромно. Беше случай, за който мислех с болка и самообвинение почти всеки ден, в продължение на почти 10 години. Затова и по навик, дори сега, дълбая в един проблем, и се отплесквам с него, докато не го разреша. Точно този случай, мисля, отключи постепенно това състояние на някакъв вид депресия или друго, и в същото време „навика” да се втилясвам постоянно за нещо. Иначе, без този случай, може би и до днес просто щях да съм една идея по – суеверна.


Някои мисли или вид държание съм приемала за свои през годините, без въобще да си дам труда да ги анализирам и без да подходя към тях критично. Незнайно защо, имам навика като обявя някой по някакъв критерий, за по – интелигентен от мен, да възприемам и останалите му качества за също толкова атрактивни. Това може би е влиянието, което оказват „авторитетите” и липсата на напълно изградена собствена личност?



Между другото, г-н Тодоров, по време на криза много от нещата, за които съм мислила, много от нелогичните неща, които съм вършила са продукт от „външна намеса”, но не паранормална, а човешка. Дали ще са новини, дали ще е някоя умнотия, казана от шамана, при който си ходил да ти лее куршум, дали ще е от бабишкелата вкъщи, разправяща как тя се кръстела и казвала „Бог пред мен и аз след него” и т.н., но няма нито едно, което да съм си измислила сама. Също така, страхът идва от реални неща – шум, текст, каквото и да е, но на тях всичките им се придава друго значение по време на криза.

По време на втората криза, търсех всякакви мантри, утвърждения и какво ли не, които да ме върнат на земята, да успокоя мислите и да не стигна до психиатрия.

Смятам, че това, което най – много търсех у мъжа ми е приятелството. Тъжна работа е, но ми се струва, че с него ще сме във вечна борба за територия.

Иначе.... много ми липсват приятелите ми, които съществуват в реалния живот, но са разпръснати из цялата страна или из всички възможни далечни квартали. Но, както мога да пиша във форума и

[Шашмагюл]

да се забавлявам, така мога да правя същото с тях... през социалните мрежи. И го правя.

Да добавя, как сама съм стопирала развитието на речта си като целенасочено не съм я обогатявала с нови термини, за да не звуча „надуто” пред приятелите си и всички познати, които можеха да кажат подобно нещо? А мозъкът престава да пази спомени за нещо, което по принцип не му трябва. Нали така?

Това отбягване на конкретни отговори от моя страна, което забелязах благодарение на г-н Тодоров, като се поразрових в мислите си, че... аз сама си го бях измислила като средство да бягам от неудобни за мен теми което с времето се е превърнало в начин на изказване. От друга страна виждам и желание за изпъкване колко много знам.... Но най – вече, докато преди съм го правела съзнателно, в един момент се превърна в симптом на болестно състояние. Също, както с възникналите проблеми с речта в следствие от съзнателното ми избягване на по –сложни термини, а също и дългогодишен стремеж да избегна мекия говор, характерен за източната част на страната.



Като се замисля, основната ми цел през годините, особено последните три е била да намеря някой безпристрастен човек, през който да се „огледам” и да коригирам това, което ми е тежало през цялото време.
Г-н Тодоров, мисля, че се справих чудесно с поставената от мен цел. Благодарение на вас обаче. Ако от една година насам не беше вашето периодично „включване” къде на лични, къде във форума според моите изблици, 4-ти километър си ме зовеше отвсякъде.

От друга страна обаче, няма как да не изтъкна факта, че ви доказах, че е възможно и без хапчета. Че хапчетата нито са панацея, нито са постоянно решение на проблемите с околните.
Вариации в настроението със сигурност ще продължа да имам, защото неуредиците във взаимоотношенията ми с близките ми са много. И все пак, и все пак, не са ми нужни.

Вярата в Бог и в късмета, могат да изиграят доста лоша шега. Това е да оставиш отговорността на някой Отгоре за собственото щастие, вместо сам да се научиш да се бориш за него.

С отпадането на „бог”, отпаднаха и голяма част от самообвиненията ми и стремежът ми към съвършенство. Това мигновено рефлектира и върху очакванията ми спрямо хората. Тези, които не са ми важни, мигновено „отрязах” и резервирах от себе си, което... всъщност част от избухванията ми тук в последните две седмици, пак са благодарение на скандали, за които не съм споделила, но този път мисля, че успехът е 100% благодарение на това, че съм поставила

[Шашмагюл]

ултиматум, че или моята промяна ще върви редом с промяната на мъжа ми и „околните”, или всеки поема по пътя си самостоятелно.

Та с отпадането на божественото, приех досегашния си живот просто като поредица от случки, къде хубави, къде не, в крайна сметка просто случки.

Най – интересното е обаче, че част от суеверията, които съм си втълпила, се появяват буквално от подсъзнанието, така че г-н Тодоров, още известно време „ще се оглеждам през вашите очи”.

Често ми се е случвало почти несъзнателно да мога да се „оглеждам” през очите на някое лице в някой филм, което е много неприятно, защото мигновено ще се поставя на мястото на жертвата във филма, дори ако щете и на насилника, което във всички случаи е ужасно. Мисля, че това е способност някаква, която притежават в някакъв аспект и психотерапевтите, когато трябва да установят онази „особен вид връзка с пациента”, за която говорите, г-н Тодоров.... Как обаче да се оттърва от това нещо, не съм сигурна още.... Освен ако не се окаже, че с изграждането на собствената ми личност, със собствен устойчив вътрешен свят няма съвсем естествено да преустановя тази ми способност... или да я има само тогава, когато трябва да установя някакви взаимоотношения на равноправие.

Нещата, за които трябва да внимавам са:
-   да съм по – бдителна над това какво казвам или пиша
-   това, че някой изглежда или звучи убедително, въобще не означава, че е прав или че знае повече от мен
-   най – вече да използвам мозъка си целенасочено и рационално
-   да се опитвам да не бързам толкова в каквото и да било
-   и даже ми се струва, че успея ли в един момент да не вплитам личната си история в разговор с някого, съм готова почти за психотерапевт.
ако можеше и да се изразявам с по – малко думи щеше да бъде чудесно.

[Шашмагюл]

А що съм така бунтарски настроена в някои случаи.... ми такава съм си, откакто се помня. Някакси не ми е в природата и ме гложди, когато съм видяла несправедливост и съм я подминала. Примерно с г-н Тодоров. Макар да съм била срещу него дълго време, съвестта ми проговори, когато споровете с друго лице излязоха "извън релси".
Когато аз самата подведа някого, или обидя някого в повече, пак държа да се върна и да коригирам, доколкото мога стореното.
А защо съм малко мъжки тип момиче? - защото съм нероденото момче на баща си.

Абсолютен класически фройдовски случай.
А, г-н Тодоров?