Безпътица и голямо объркване

[black_swan]

Напоследък правя нещо като равносметка на живота си и ... стигнах до извода, че аз се издъних. Провалих живота си, без дори да успея да го започна както трябва. Получи се нещо като ситуацията със самолетите, които правят безуспешен опит за излитане, след което се разбиват на пистата и изгарят.

Имам проблеми с депресии и нервни разстройства, така е от доста време насам. Сега съм в края на 20-те години, наближавам 30-те. Вече съм голяма Но вместо да бъда самостоятелна, независима, професионално реализирана и уверена във възможностите си жена, аз още се чувствам като дете. Стреснато дете, което не може напълно да осъзнае къде се намира, не знае как да се справя с живота и не може да намери своето място под слънцето.

Още живея в дома на родителите си, те ме издържат. Не работя и нямам трудов опит. Както се казва, не знам как се изкарват пари, как се разпределя бюджет. Много от компетенциите за справяне в този свят, които би трябвало вече да съм ги придобила, на мен ми липсват. До един момент в училище уж всичко вървеше добре. Може би това беше защото майка ми ме наглеждаше и насочваше в правилната посока, ако може така да се каже (ако бях сама, сигурно щях да затъна още тогава).. Бях едно надеждно момиче, отговорно, примерно, съвестно.. Но после истинският живот дойде и ... аз се провалих.

Сега се чувствам като един търтей. Срамувам се от паразитния си начин на съществуване. Не е достойно да живееш по този начин, на тази възраст - на гърба на родителите си. В тежест съм им. Разочаровах ги и вгорчих живота им. Не оправдах техните очаквания, мечти, надежди,.. Единствено дете съм им и няма кой да компенсира моят провал. Те искаха да се развия, да се реализирам професионално, да имам свое семейство. А сега няма изгледи това да се случи, а и не ми остава много време. А и какъв родител бих била аз..

В обтегнати отношения сме, често се караме, тормозим се взаимно. Най-вече с майка ми, баща ми е малко по-встрани, но и той е обременен от свои проблеми и стресове и никак не му е лесно. Майка ми е много изнервена, отчаяна и уморена от всичко. Тревожат се за мен, и как да не се тревожат, като не съм си поела живота в ръце, не съм самостоятелна, не се справям. Аз също се чувствам зле от начина, по който се разви живота ми, тревожа се за себе си, както и за тях. Абе тревожа се за всички нас. Какво ще стане с мен, когато тях ги няма, на улицата ли ще остана, как ще се грижа за тях, когато остареят и изнемощеят, когато и за себе си не мога да се грижа.. Не познавам други хора, които да са се запънали така в житейското си развитие. Общо взето всеки се оправя някак, къде по-добре, къде по-зле, но толкова заседнали като мен няма.

Тотално съм объркана по отношение на всичко. Нямам професионална ориентация, не знам какво искам и какво мога да работя. Не вярвам в себе си. Виждам у себе си само недостатъци и липса на всички онези ценени и издигнати на пиедестал качества, които са важни за да успее човек в този живот. Говоря за - смелост, общителност, самочувствие, самоувереност, инициативност, лидерство. Тези неща аз ги нямам дори като зачатъци, които да се опитвам да развивам. Нервната ми система винаги е била лабилна и неустойчива. Първите ми невротични проявления и кризи започнах да ги получавам още в детската градина. Няма да забравя как майката на едно мое приятелче ми беше казала да се стегна, понеже при нейната роднина точно така започнало всичко. А нейната роднина беше болна от шизофрения. Е аз май не се докарах до шизофрения, но пък живея в един ежедневен стрес и депресия, нервни кризи, плашещи симптоми.

Объркана съм относно цели, мечти, планове за бъдещето, като цяло за моето място в този свят.. Не знам коя съм, какво искам, към какво трябва да се стремя в живота.

Искам да съм добър и достоен човек, който да живее без угризения и без срам от постъпките си, но никак не ми се получава. Искам да не съжалявам за решенията и изборите си. А в момента съжалявам за всичките си избори до момента. Струва ми се, че всяка моя стъпка е била в погрешната посока, и това ме изгаря вътрешно.

В живота си нямам други важни и близки хора, освен родителите ми, още си живея при тях като тяхно дете. А това не е нормално, защото в живота на жена на моите години трябва да има приятели и познати, съмишленици, колеги, трябва да има любими мъже. Нямам професия, нямам цели пред себе си, нямам планове, нямам никаква ясна идея какво бъдеще искам да се опитвам да градя.. Просто не знам какво да правя от тук нататък.

[t.todorov]

Здравейте. Първо искам да ви кажа, че има доста хора в подобна на вашата ситуация. Все пак е похвално, че тези размисли, макар и мъчителни, ви побутват в правилната посока - предвижване към самостоятелност. Обикновено този път започва в началото на тийейджърството, когато всеки младеж започва по различни начини да открива и показва пред родителите си, връстниците си и света своята индивидуалност. Понякога дори протестно, защото на някои родители е много трудно да преглътнат факта, че детето не е тяхно продължение, а има собствена индивидуалност, интереси, нужди мечти. Така започват първите "битки" за независимост и собствена идентичност. Ако обаче натиска е много голям, изискванията и очакванията на родителите са непоклатими, за следването на някакъв определен път, който често се случва не е личният избор на младежа, става така, че следвайки го безпрекословно, човек изгубва себе си, губи инициативата си, стремежите си, загърбва нуждите си и започва да полага усилия да върви път, който не е начертан от него самия. В крайна сметка следването на подобен път води до изтощение.
Ако можехте да върнете времето назад, какво бихте променила в себе си на 20г.? Какъв път щяхте да поемете, какви действия, какви отговорности? Какви хора щяхте да толерирате, да са във вашето обкръжение? Към какви партньори щяхте да се насочите?

[lotxen]

      Здравей Блек Суан,освен съчувствие,и безполезни,многократно казвани думи и съвети,друго едва ли мога да ти напиша!Но все пак и въпреки това!Имаш образование,имаш и родители,другите и това си нямат,добре е ,че нямаш и шизофрения!Но всичко почва от човека,неговата гледна точка,неговата самооценка,и разбиране на нещата!Себенаблюдението на никого не е донесло много хубави неща,но поне нямаш безкритичното себеприемане на многото жалки и нищожни човекоподобни!Работи върху въпросите на личната прошка,да се приемеш грозна, глупава и некачествена/примерно и грубо казано/,да си го простиш,да не преувеличаваш смисъла на тези неща,казват го и да се заобичаш!В противен случай само безполезни страдания,пак казвам ,безполезни!Началото е почване на най-нископлатената работа,първо се учиш да пълзиш,после се ходи,тича и лети!
  Успех миличка,"помогни си сам,за да ти помогне и господ"

[Мегатрон]

Още живея в дома на родителите си, те ме издържат. Не работя и нямам трудов опит. Както се казва, не знам как се изкарват пари, как се разпределя бюджет.

мамина дъщеря с една дума.

[Alice]

Здравей, black_swan 

Сигурно ти е било тежко да напишеш тези думи ...

Всеки от нас се опитва да намери своите отговори и да се почувства по-добре.
И аз бях като теб - отлагах живота си. Отлагах вземането на решения. Отлагах развитието си. Още отлагам, но започнах и да взимам решения.

Нормално е да нямаш самоувереност, имайки предвид начинът, по който живееш. Но трябва да започнеш! 
Излез от семейният кръг. Тренирай общуването си. С човекът на спирката, с някой, който дори не ти е симпатичен. Потърси си работа, ангажирай ума си с нещо. Запиши се на курс за повишаване на квалификацията. Търси какво ти е интересно. Прави това, което обичаш по-често.

Нещата не стават изведнъж, но ти си тази, от която зависи, какъв ще бъде животът ти за в бъдеще. Знам, че го знаеш, но може би не осъзнаваш все още, че имаш силата да промениш себе си и живота си. Не чакай да се почувстваш готова. Излез от затвора, в който живееш. Дай си шанс. Рискувай, защото навън, в света, в който не се чувстваш готова да влезеш, всъщност има много хубави неща, които изпускаш. Много хубави възможности, хора и случки. Просто си позволи да повярваш, че можеш да си щастлива. Стига, разбира се да го искаш.
Ако ли не, няма как да се случи ...

Още живея в дома на родителите си, те ме издържат. Не работя и нямам трудов опит. Както се казва, не знам как се изкарват пари, как се разпределя бюджет.

мамина дъщеря с една дума.

Аман от мили и съпричастни хора! Когато няма какво полезно да кажеш, сякаш е по-добре да си мълчиш.

[black_swan]

Благодаря на всички

Alice, Новобранец-ът е прав. "Мамино детенце" съм, и знам колко е жалко и недостойно това.


Да разкажа още малко.
От около половин година посещавам психотерапевт. Обаче не знам дали това ще ми помогне. Сесиите май не ми влияят на състояние. Все така зле съм си. Положението ми е като замръзнало и не се повлиява от сесии, мои действия, действия на други хора и случайни събития. Когато се случва нещо хубаво, дори да осъзнавам, че е хубаво, не усещам емоционална промяна. Все едно съм замръзнала в точката на абсолютната нула - всичко е спряло, няма движение, няма нищо.

Другият проблем е, не мога да пренеса върху терапевта никакви свои чувства. А прочетох, че в терапията трябва да има пренос на емоции. Приемам терапевта като далечна, студена и дистанцирана авторитетна фигура. Не смея да му се обадя по телефона примерно, ако да речем искам нещо да го попитам. Малко ме е страх от него, а и не знам дали е прието да му звъня и изобщо какъв е форматът на отношенията и дали няма да прекрача някаква граница.

Не съм сигурна дали има смисъл да давам пари за психотерапия, за да се мъча да си разрешавам проблемите по психологически път. А ако това което ми се случва не е на психологическа основа? Ако имам някакъв физически проблем с количеството на серотонина в организма /подобен на болестта диабет/? Тогава само хапчетата помагат, както и различни механични мозъчни стимулации.

В момента не приемам лекарства и се обвинявам, че това е някакъв мой каприз и проявя на претенции. Всички пият лекарства, стискат зъби си понасят страничните ефекти, а аз като не искам да ги пия, това дали не е просто някаква прищявка от моя страна, все едно се лигавя и се правя на по-важна от другите?

Има няколко причини, които ме навеждат на мисълта, че правя грешка, като не пия лекарства - Проблемите ми почнаха много отрано, а едно малко дете няма от какво да е депресирано и невротично. Липсва истинска причина аз да съм депресирана и невротизирана. В живота до сега не ми се е случвало нищо лошо, не са ме били в училище или изнасилвали. Сривовете ми идват рязко и внезапно, за един ден - един ден съм добре, после се скапвам изведнъж, от раз.

Един известен психиатър при когото ходих доста време ми каза следното нещо - В началото като почна да идваш си помислих, че си от паникьорите, но много неща съм видял в практиката си и ти казвам, че при теб със сигурност става въпрос за болест и трябва да си пиеш лекарствата, не си губи времето с психотерапии и не мисли, че ще се оправиш без хапчета. И ми изписа антидепресант и невролептик. Преди това ми беше сменил още няколко антидепресанта. А той е наистина много добър специалист и щом той го казва...

И сега се чувствам гузна, че не пия лекарствата и вместо това давам пари за психотерапия.

Ако можете нещо да ме посъветвате по този въпрос, ще съм ви благодарна. Много ми е объркано всичко в главата.

[lotxen]

     Здравей Блек Суан,какво означава това име?
И започвам от там"мамино детенце съм,жалко и недостойно е"
Защо да е жалко и недостойно,някои са мамини детенца,а са си много щастливи,а за други даже и си е цел за която и жертви могат да направят,мисълта ми е ,че проблем имаш и не само ти ,а всички невротици,със самооценките,всичко е въпрос на гледна точка!Намали самокритичността!Наистина ли не познаваш по-жалки хора от теб,или това познание,не те успокоява?
   А може би искаш всичко сега и веднага?
  Но не това ми беше целта на писането!Тук мненията са много разностранни и това е добре,ще можеш да си избереш,най-близкото до теб,а и човек просто прави това,което може ,но и съветите имат своето значение,обикновено,не и затова за което се дават!
   Аз не вярвам въобще на лекарства.Смятам,че се дават,за да си вярват пациентите ,че се лекуват,а лекаря чака да мине време,и през това време живота,живеейки го да се учим!Аз съм с диагноза БАР,изискваща коктейл от доживотни лекарства,по мнението на лекарите!Моят опит сочи,че те ми пречат,и въобще не помагат!
   Адски са ми смешни хората,които са толкова щастливо,слабоверно,малоумни да повярват на серотонин,или сбъркано ензимче,в биохимията на организма,че да си вземат хапченце,да си поправят сбърканото,и пей сърце!Да ама не!
  Малко са по-сложни нещата,еле пък,на психично ниво!
  За психотерапията я приемам,като разговор с най-добрата ти приятелка/защото такава не съществува,и то защото аз самата нямам нерви и време да бъда най-добра приятелка,за да искам аз да си имам/,като в случая не обиждам психотерапията,а напротив смятам,че човек,ако има най-добра приятелка,и любим/мъж ,който да те пълни душевно и физически/,е вече къде,къде по-здрав!Е като ги няма тези две неща,което може с пари,купувай,ако ги имаш!
   Но все пак,виждаш ми се грамотно момиче,помисли дали и хляба и ножа не са в теб,пък ти ги търсиш наоколо!
   Аз се изказах,не ми вървеше много мисълта,но за днес толкоз!Дано и други препатили да пишат,че активността не е висока,а ти заслужаваш внимание!
Успех!

[lotxen]

      По отношение на Новобранеца,прочети му постовете и си направи сама изводите!И понеже това е дълга работа,а той е странен,засега го игнорирай като компетенция!

[lotxen]

   Т.Тодоров ти беше задал два ,три въпроса?Поне опита ли се на ум да отговориш,той на мен преди 5 месеца ми зададе,два три,аз още работя върху тях???

[anonymous]

Благодаря на всички

Alice, Новобранец-ът е прав. "Мамино детенце" съм, и знам колко е жалко и недостойно това.


Да разкажа още малко.
От около половин година посещавам психотерапевт. Обаче не знам дали това ще ми помогне. Сесиите май не ми влияят на състояние. Все така зле съм си. Положението ми е като замръзнало и не се повлиява от сесии, мои действия, действия на други хора и случайни събития. Когато се случва нещо хубаво, дори да осъзнавам, че е хубаво, не усещам емоционална промяна. Все едно съм замръзнала в точката на абсолютната нула - всичко е спряло, няма движение, няма нищо.

Другият проблем е, не мога да пренеса върху терапевта никакви свои чувства. А прочетох, че в терапията трябва да има пренос на емоции. Приемам терапевта като далечна, студена и дистанцирана авторитетна фигура. Не смея да му се обадя по телефона примерно, ако да речем искам нещо да го попитам. Малко ме е страх от него, а и не знам дали е прието да му звъня и изобщо какъв е форматът на отношенията и дали няма да прекрача някаква граница.

Не съм сигурна дали има смисъл да давам пари за психотерапия, за да се мъча да си разрешавам проблемите по психологически път. А ако това което ми се случва не е на психологическа основа? Ако имам някакъв физически проблем с количеството на серотонина в организма /подобен на болестта диабет/? Тогава само хапчетата помагат, както и различни механични мозъчни стимулации.

В момента не приемам лекарства и се обвинявам, че това е някакъв мой каприз и проявя на претенции. Всички пият лекарства, стискат зъби си понасят страничните ефекти, а аз като не искам да ги пия, това дали не е просто някаква прищявка от моя страна, все едно се лигавя и се правя на по-важна от другите?

Има няколко причини, които ме навеждат на мисълта, че правя грешка, като не пия лекарства - Проблемите ми почнаха много отрано, а едно малко дете няма от какво да е депресирано и невротично. Липсва истинска причина аз да съм депресирана и невротизирана. В живота до сега не ми се е случвало нищо лошо, не са ме били в училище или изнасилвали. Сривовете ми идват рязко и внезапно, за един ден - един ден съм добре, после се скапвам изведнъж, от раз.

Един известен психиатър при когото ходих доста време ми каза следното нещо - В началото като почна да идваш си помислих, че си от паникьорите, но много неща съм видял в практиката си и ти казвам, че при теб със сигурност става въпрос за болест и трябва да си пиеш лекарствата, не си губи времето с психотерапии и не мисли, че ще се оправиш без хапчета. И ми изписа антидепресант и невролептик. Преди това ми беше сменил още няколко антидепресанта. А той е наистина много добър специалист и щом той го казва...

И сега се чувствам гузна, че не пия лекарствата и вместо това давам пари за психотерапия.

Ако можете нещо да ме посъветвате по този въпрос, ще съм ви благодарна. Много ми е объркано всичко в главата.

Според мен най-доброто което можеш да направиш в момента за себе си е да споделиш на терапевта си това че го чувстваш като авторитарна фигура, че се страхуваш от него и тн. Казваш, че не си прехвърлиа чувства върху него но ето че това не е така-прехвърлила си. Това че го чувстваш като авторитарен и емоционално дистнацжиран човек пак е прехвърляне на чувства.

Не заменяй терпаията за лекарства. Това за серотонина е теза поддържана от производителите на лекарства (чиито дистрибутори са психиатрите).
Не казвам че лекарствата не действат. Те работят на симптоматично ниво да подтиснат страданието. Но това не означава че ще те излекуват, нито че ще трябва да ги пиеш доживот.

Психотерапията е бавен процес. Първото и много важно нещо е да съумееш да споделяш с терапевта си всичко. Дори и да е нещо което на него може да не му хареса.

[Мегатрон]

Благодаря на всички

Alice, Новобранец-ът е прав. "Мамино детенце" съм, и знам колко е жалко и недостойно това.

Не е толкова жалко колкото си мислиш. Всички сме мамини детенца, но в различна степен.
В света има всякакви хора, дори и такива дето до живот са привързани към родителите си
На една моя позната мъжа и и  е мамино синче, дори и още гушка биберона при себе си заедно с детето им. така че споко

Аман от мили и съпричастни хора! Когато няма какво полезно да кажеш, сякаш е по-добре да си мълчиш.

написах това което мисляя

[lotxen]

    Аз ,пък под "мамино детенце",разбирам нещо,от което всички ние сме много далеч!

[black_swan]

Няма проблем, че ме е нарекъл "мамина дъщеря". Нека да не се караме за глупости.

[lotxen]

     Въобще не се карам,еле па с Новобранеца,просто нека не си слагаме ласкаещи ни епитети!Под "мамино детенце",аз бих си представила 25 годишна,готина,разполагаща с финанси в повече,която за неин късмет е развила невроза!А тук са само хора,които едни 100 бона,биха им махнали паник атаките,докато парите не свършат!Та това имам предвид,препрочетете,каравеловото мамино детенце,и после си слагайте етикети!

[black_swan]

Е, едва ли ще е много добре да почваме със стереотипите. Със сигурност има и грозни и бедни мамини деца.