evropea.com - форум за паническо разстройство
Октомври 07, 2022, 04:18:46 *
Добре дошъл/дошла, Гост. Моля, въведи своето потребителско име или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Новини:

Картички за Нова година
 
  Начало   Forum   Помощ Търси Календар Вход Регистрация  
* Посетители
Dot Online Guests : 2
Dot Online Users : 0
Dot Hidden Users : 0
Dot Total Users : 2

Рекламите

* НОВИНИ ЗА ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

* КАК РОДИТЕЛИТЕ ДА ПРЕДПАЗЯТ ДЕЦАТА СИ ОТ РАЗВИТИЕТО НА СТРАХОВЕ
//-->

* АРТТЕРАПИЯ НА ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

* КОИ ХОРА СА ПРЕДРАЗПОЛОЖЕНИ КЪМ ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

Спонсорирана връзка

Реклама

* Последно  мнение от форума
xx Re:Дневникът на психопата
[Биполярно разстройство]
dulo681
Октомври 03, 2022, 01:18:31

Спонсорирани връзки

Страници: 1 ... 4 5 [6] 7 8 ... 11
  Изпечатай  
Автор Тема: Социална фобия. Страх от общуване с другите.Страх от това да не се изложиш.  (Прочетена 79280 пъти)
hpjon
Гост
« Отговор #75 -: Август 10, 2011, 04:34:00 »

Цитат
ме измъчва това заболяване

Това не е заболяване. Съответно нямаш полезен ход с нито едно познато лекарство.
Това е състояние на психиката, при което не можеш да се адаптираш в социална среда.
Решение на този проблем има и то на 100 %. Решението е само психотерапия.

Успех!
Активен
Nans
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 2


Профил
« Отговор #76 -: Август 11, 2011, 12:04:56 »

Благодаря Smiley
« Последна редакция: Август 11, 2011, 12:08:40 от Nans » Активен
Илия Макаров
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 2


Профил
« Отговор #77 -: Септември 16, 2011, 01:31:19 »

  Много интересно, наистина. Немалко хора имат подобни притеснения. И аз съм един от тях. Симптомите са си обичайните - вървиш по улиците и имаш чувството, че хората те гледат, смеят ти се, съдят те вътрешно... Чувстваш се жалък, по-грозен, по-тъп, нещо по-низше от хората около теб, имаш наглостта да се разхожда с такъв престорено ведър и самоуверен вид. Качваш се в метрото - имаш чувството, че всички пътници зяпат теб. Случва ти се по-специална случка - някой се спъва и пада върху там, друг изнервен гражданин нещо ти се сопва, или буйна компания в нетрезво състояние, която сяда до теб и започва да вдига шум до адските дълбини - когато ти се случи нещо подобно се оглеждаш и се питаш дали другите хора не те съдят за нервите на изнервения гражданин, за това дали ще бъдеш унизен и огорчен от човека, който съвсем безцеремонно те е смазал и не ти се е извинил или дали няма да си помислят, че си част от същата компания... Разбирате ме - все комплекси, комплекси. Когато стигнеш в училището не смееш да продумаш думичка - имаш чувството, че ще прозвучи глупаво и несериозно, ще ти се изсмеят, ще те отбягват и изолират. Учителите се държат с теб така, такова чувство имаш, учениците също. Накрая самочувствието ти окончателно рухва и ти не смееш да изкажеш мнението си или да вземеш участие в текущата дискусия. Когато събереш смелост да го направиш, гласа и вида ти треперят неуверено, червиш се, потиш се или само пребледняваш като платно и никой не ти обръща внимание..., защото нямаш никакво самочувствие. И с времето хората започват да се държат с теб, така както самомнителната реалност на пониженото ти самочувствие постоянно си е представяло.
   При мен всичко това се случи за 2-3 месеца. Веднъж дойдоха гости, полунепознати за мен, а аз излъгах, че отивам да се видя с приятел, за да избегна неловката среща. После стоях до 23:30 през нощта на стълбите, свит на кълбо, чакащ гостите да си отидат. Или на село - не смея да излеза дори на двора, защото ме е страх, че от съседната къща ще ме видят и ще разпознаят признаците на някакъв панически пристъп, за да си съставят грешно впечатление за мен..., а после ще виждам това грешно впечатление изписано на лицето дори и на най-празноглавия клошар. Не смееш да излезеш от вас, защото имаш чувството, за Бога - знаеш!, че някой те наблюдава и анализира... дори когато няма никой - ти просто знаеш. Преди години бях най-общителното момче - после тези чувства ме накараха да изоставя безгрижния живот, приятелите си, социалните си контакти и да ги удавя в море от мнителност и параноя. Станах това което съм днес - затворен младеж без приятели и близки.
   Във всяка дума долавям нещо двусмислено. Във всеки поглед - жлъчна подигравка. Имам гадното чувство, че всички исторически личности на които симпатизирам, всичките ми близки, които съм обичал, познавал или не, са се събрали и ме наблюдават и съдят. Подобни чувства имам от 5 години. Съдят ме, псуват мен, недоумяват как съм се превърнал в това. Понякога се червя и потя просто от странното усещане, че някаква свръхестествена сила от отвъдното ме наблюдава. Чувам гласове, смехове, които ме унижават, но не като физически звуци, а като мозъчни импулси...просто като усещания...като импулса на страха. Преди време започнах да смятам, че съм специален. Изчетох сума ти езотерика, пророчества и духовни течения и се убедих, че съм специален, по-надарен, по-гениален..., но въпреки това нараненото самочувствие си беше по-силно, когато бях сред хора. Започнах да смятам, че съм призван от съдбата да спася света и да повече хората към някакъв идеал, наречен свобода. Вярвам В Бога. Винаги съм вярвал и сега просто си мислех, че аз съм боговдъхновен. Онея въпроси за децата-индиго - аз бях един от първите шарани, които се уловиха на въдицата за специалните деца. Заместих живия контакт със визуален - интернет форуми на езотерични течения, политически партии, футболни клубове, спортни форуми и какво ли още не. Отвсякъде получавах бан.  Smiley Накрая, неразбран и омерзен, изпълнен с идеали, реших да сложа край на живота си. Но не намерих сили.
   Сетне докато пътувах в метрото имах усещането, че хората се ровят в съзнанието ми, манипулират материята и енергията наоколо и четат мислите ми. Започнах да внимавам какво си мисля докато съм навън, сред хора. Някой пъхаше, вадеше мисли от главата ми. После усещах заговор - виждах хора, които ме гледаха, а после се споглеждаха и жестоко клатеха глави - конспирация. Ходейки по улиците очаквай отнякъде някой да изскочи и да ми счупи врата, а никой да не обърне внимание. Вече подозирам и семейството ми в тая работа. Става по-зле с всеки изминал ден...Нямам стимул да уча в училище - притеснявам се да се появявам сред съученици - нервират ме, вбесяват ме с простотиите си, а учителите се държат с мен като с боклук, съдейки по лошия ми успех, който първо беше отличен. Семейството ме притиска пак да се стегна и да имам висок успех. От друга страна, мъртвата ми рода прави същото. Изгубих съня си. Не мога да спя нощно време - слушам музика или чатя по форуми. Страх ме е да излизам навън! Изгубих си й апетита... А сега в началото на новата учебна година се очаква да ми лепнат диагнозия "параноидна шизофрения", която е моя неофициална  титла, дадена ми от хората, с които съм и с които общувам. А сега започва новата учебна година и аз не знам какво да правя - колкото и зверски усилия да полагам...просто не мога да се концентрирам в час или дори в реалния текущ момент - несъзнателно бленувам за моя утопичен прекрасен свят, където всичко е правилно. Отвсякъде ме притиска смазваща критика - да не се оплаквам, да не се правя на интересен, да не си въобразявам...Всеки има очаквания... Виждам това дори когато те са за нещо малко - да доставиш някакви работи от мазето в кухнята. Ако си се забавил с една стотна виждаш недоволство в лицето на подателя на молбата. Как? Примигнал е два пъти или се е прозял дълго... Света има очаквания от човек, който да го спаси..., а той взима да се откача преждевременно.  tease1
   Намерих обаче отдушници - алкохол, пропих се. Сега ще започна да пуша и трева... Всеки път когато метрото направи по-рязка маневра аз се моля за катастрофа. Започнах да се самонаранявам - терапия, бия се до кръв без да усещам особена болка...

     Има ли лечение това? В смисъл - анонимен съм - не специален, имам толкова амбиции и идеи... Дали има лечение всичко това и ако има - ще има ли смисъл да се живее под някакъв постоянен страх?  Huh?
   
   
   
Активен
Cristo
Sr. Member
****

Рейтинг: 1
Неактивен Неактивен

Публикации: 256


Victory


Профил
« Отговор #78 -: Септември 16, 2011, 09:01:52 »

Илия, това което споделяш е много силно и много тревожно!!!!! Съвета ми е да посетиш психиатър-психотерапевт, колкото може по-скоро. Има лекарства, които ще ти помогнат, но трябва да ти ги изпише специалист.
Не бързай да се разделяш с живота - нищо няма да докажеш на никого. Ако можеш - порадвай му се. Ти си млад, всичко е пред тебе, имаш  на какво да се радваш, можеш отново да станеш предишния весел и засмян младеж, какъвто си бил. Мобилизирай волята, психиката и цялото си тяло, за да улесниш борбата с ирационалното!
Активен
Илия Макаров
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 2


Профил
« Отговор #79 -: Септември 19, 2011, 02:53:31 »

Да, аз мисля за същото. Задължително ще отида на психиатър този месец, но ако се стигне до лекарства, а то ще се стигне, то ще стана още по-апатичен отколкото съм сега = жив труп. Тогава направо да ме затворят някъде и да не ме пускат... Проблема е че нямам никакъв живец, не чувствам жажда за живот, но въпреки това има само едно единствено нещо, за което бих продължил да живея, дори и да е обречено, но карай... Добре че все пак имам достатъчно съвест, за да съм единствения човек, който разбира, че не се правя на интересен и не се оплаквам от трудностите като жена, а наистина имам проблем и то сериозен. Тази година е решаваща, де. 
Активен
Student_21
Full Member
***

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 199


Профил Ел. поща
« Отговор #80 -: Септември 20, 2011, 10:42:38 »

Ясно е, че Илия страда от социална фобия, но според мен към настоящия момент по-сериозният му проблем е депресията.
Активен
Stareternity
Sr. Member
****

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 332



Профил
« Отговор #81 -: Септември 21, 2011, 12:06:04 »

Илия,
Няма нищо срамно да се посещава психиатър и/или психотерапевт; има и специалисти, които съвместяват двете неща. А за идеалите - напълно те разбирам, питаш ли ме... Напоследък си мисля - какво съм се вторачил в обществото, в целия свят, защо не взема да правя нещо добро, по-дребно, което е по силите ми - човек може да се присъедини да речем към някоя организация в помощ на животинчетата, да се запише в някой клуб по езда, примерно, да започне да фотографира - дървета, цветя, птици...
Активен
BabyGirl
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 3


Профил Ел. поща
« Отговор #82 -: Октомври 04, 2011, 03:31:59 »

Здравейте, мили хора! От една страна много се радвам, че открих място, на което мога да говоря свободно за това ужасно състояние с хора, които могат да ме разберат... от друга... ми е страшно криво, че има толкова хора в подобно положение... Но да! И аз вярвам, че взаимно бихме могли да си помогнем!
Не знам откъде да започна, за да не напиша някой дълъг и отгчителен пост... Ако се получи такъв, моля за извинение... но не съм сигурна дали ще успея кратко и ясно да систематизирам всичко, което искам да ви споделя...
Бях някъде на 5 годинки, когато за пръв път получих паническа атака... Винаги съм била адски чувствително и емоционално хлапе и благодаря на Бог, че имах мъдростта да разбера, че не умирам, а просто се страхувам и затова чувствам всички тези физически симптоми. Бях сънувала кошмар и цял ден мислех за него.. колко е ужасен, как не искам никога да се случва... и вечерта... цялата тази тревога ми се стовари във вид на паническа атака... След нея последваха много други... и все вечер... бях убедена, че само вечер се проявяват и следователно затова... вечер ги получавах... Тогава, разбира се, бях много мъничка, за да знам, че това е паническа атака, а последвалото след нея - паническо разстройство... Спомням си, че мама ме заведе при един психолог, който обаче, изобщо не успя да установи какво ми е, а уж беше добър и известен доцент... През годините различни ирационални страхове са ме обсебвали много, и до днес ме преследват... Ужасно е, но поне никой не разбира за това освен теб... Докато социалната фобия....... както и да е... Въпреки тези проблеми, бях отворено дете... Никога не съм била тиха и срамежлива... Напротив! Бях дървен философ и обичах да говоря с възрастните на духовни теми! Grin
Една нощ обаче, когато бях затънала в анализи на противоречивата си личност си спомних, че когато бях някъде на 4... един познат на майка ми ме докарваше до страшна паника! Човекът беше много мил... държеше се чудесно с мен... Но аз се притеснявах зверски от него и като го видех ми идваше да бягам и плача... от срам! Нямам идея защо...
В училище не помня да съм имала силен панически ужас от общуване... Може би в началното повече се притеснявах... нямах много приятели, не бях от "готините"... Но чак социална фобия, не! В гимназията също не съм била от най-шумните купонджии, но пък бях "популярна" и уважавана... Никога не съм се чувствала добре, но не заради страх, а просто защото не обичах училище... нямах много близки приятели там... по-скоро добри отношения с всички, но нищо повече... затова изпусках всички купони и прочее... Не чувствах, че там ми е мястото...
Истинският проблем (който мисля, че и до днес е огромна травма за мен) се появи докато пеех в една вокална група... бях на 10... Един ден докато пеех пред всички, чух как всички обсъждат блузката ми и се смеят... тогава за пръв път изпитах осъзнат ужас сред много хора... Аз бях права пред всички тях... те ме гледаха и обсъждаха... започнах да пея фалшиво, лицето ми се разтрепери, изчервих се, целият ужас ме заля... исках да бягам колкото сили имам... и да плача, и да крещя! Всеки път съм ходила с ужас на репетиции след това... 2 години! Страхът и паническите атаки така и не ме оставиха... Имаше моменти, в които едва успявах да отворя вратата, да вляза и да поздравя всички... Тогава, разбира се, не знаех, че се нарича "социална фобия"... След 2 години опити да спра да се тревожа... се отказах от групата... С течение на времето... се оправих напълно и общувах съвсем свободно... Но така и не успях да забравя тази травма... и понякога се чудех защо се случваше всичко това...
Миналата година... при един разговор с една жена, внезапно се почувствах точно по онзи начин... адски смутена... и то без никаква причина! Паника! Ужас! Помислих си: "Какво ти става? Мина толкова време! Това не е нормално! Да не би онзи ужас да се повтори???" И преди да се усетя... онзи ужас се завърна, но този път... се беше генерализирал... Чувствах се неспособна да общувам с когото и да е... Сякаш всичките ми поведенчески навици се бяха изпарили... Помислих си, че съм шизофреничка и отидох да ме прегледат за аномалии в мозъка (така или иначе понякога получавах ужасни световъртежи... щеше да е добре да проверя дали и за тях няма обяснение... е обяснението им се оказа в емоционалността ми). Лекарката, която ме изследваше ми подаде резултатите и каза: "Ето, аз ви казах... вие нямате дупки в мозъка... имате прекалено много... помислете дали проблемът не е точно там!" Cheesy Чак след това открих в интернет диагнозата "паническо разстройство" и си я лепнах сама... Отидох на психиатър... жената я потвърди и ми изписа антидепресанти, като ме увери, че с тях щяло да ми мине завинаги...
Когато започнах да ги пия... малко по малко.. се върнах на себе си... Не мислете, че и с тях не съм имала лоши моменти... напротив! Но сякаш ми беше по-лесно да се боря със страховете си, пиейки хапчетата... Точно, когато ги започнах, бях попаднала в нова среда, сред нови хора... и изградих прекрасни взаимоотношения с тях... Не страдам от тахното пренебрежение или неуважение... нито от липса на мъжко внимание... на пръв поглед нямам никаква причина да изпадам в такива състояния... Винаги съм била възприемана като много отворена, нахакана, забавна и т.н. и в общи линии... аз наистина мога да бъда и такава... Няколко месеца след като спрях хапчетата, все още бях силна и самоуверена... След това обаче, сякаш се "сетих" за социалната тревога и сега си я върнах обратно... И става така, че отворената, готината, забавната, усмихнатата... изведнъж става изплашената, треперещата, срамежливата и безкрайно потисната... и когато се сетя как на времето не успях да се преборя с това и след 2 години битка се отказах... се ужасявам да не би и сега да не успея... и ми се ще отново да започна хапчетата... но ако го направя... това би бил омагьосан кръг... нали пак ще трябва да ги спра?
Ужас! Знаех си, че ще стане страшно дълго... Моля да ме извините, дано не съм ви досадила до безкрайност... Но след цялото това излияние... искам да ви попитам едно нещо... Понеже не видях никой от всички вас да е споделил точно този страх, бих искала да попитам дали състоянието ми е различно с нещо?
А страхът ми е най-вече... от треперенето на лицето ми! Знам, че всички го виждат... няма как да не го виждат... особено по-наблюдателните... Усещам го в очите им... Аз отивам на мястото вече разтревожена... А изпадна ли в по-смутителна ситуация, в която вниманието се насочи към мен (дори да е за някоя шегичка) аз така се панирам, че направо блокирам! Изчервявам се, лицето ми се разтреперва и съм убедена, че ще заплача! Идва ми да кажа: "Искам всичко да спре! Извинете, но сега ще поплача за малко, понеже тази ситуация ми идва в повече!" Е, не бих могла да си причиня подобно унижение, но всъщност всеки път се чудя как съм успяла да се удържа да не се разплача... И най-интересното е, че ми се случва с непознати, но е много по-силно с по-близките ми хора... с тези, за които повече ми пука... Луда работа! Искам да бъда отново онази, която бях... Но когато съм нея... тя не мисли за това как изглежда лицето й, дали то не трепери и дали се изчервява... "Нейният" мозък не работи така... Тя е печена, общителна, хладнокръвна и обича да е сред хора... Е, какво, тя само благодарение на някакви си антидепресанти ли съществува?  Sad
Извинявайте още веднъж за дългия пост... Ужасяващо дълъг е... Дано някой има нерви да го изчете докрай!  Smiley
Благодаря ви!
Активен
queenmaya23
Full Member
***

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 176



Профил
« Отговор #83 -: Октомври 04, 2011, 09:14:48 »

Аз го изчетох  Grin Не си сама, ще пиша по- късно, че нямам време сега Wink
Активен
BabyGirl
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 3


Профил Ел. поща
« Отговор #84 -: Октомври 07, 2011, 06:31:36 »

Уау! Аз се появих, когато май всички са спрели да пишат в тази тема! Cheesy Мерси, queenmaya23, но и ти нещо изчезна... Надявам се това да означава, че все по-малко хора страдат от социална фобия! Smiley
Активен
arroganzaa
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 1


Профил
« Отговор #85 -: Октомври 10, 2011, 11:10:13 »

Здравейте! Искам и аз да се включа в темата! Момче на 23 години съм и от около месец съм в чужбина да уча. Определено бих казал, че се присъединявам към всички вас и споделям вашият проблем. Мойте проблеми започнаха, когато станах студент в България. Трябва да отбележа, че моят случай е малко странен. По принцип определено мога да се определя като човек със социална фобия, особено що се отнася до контактуването с непознати хора. Изпитвам същия страх да не бъде одобрен от другите, притеснявам се сам да заговоря непознати и определено предпочитам да си мълча. Осъзнавам напълно, че това е породено от ниска самооценка, но какво да се прави това е реалността. Ако ме попита човек защо имам ниско самочувствие,не мога да отговоря. Просто за съжаление малко или много съм перфекзионист и не осъзнавам дори и успехите си. От друга страна мисля, че малко или много успявам да прикрия този недостатък в характера си, като разбира се повечето хора ме смятат за надут и наперен. Когато се опозная с хората този проблем автоманично изчезва и мога да кажа че се превръщам в душата на компанията. Именно този проблем не мога да разреша: разликата в поведението ми като не познавам някого и като го познавам? Разбира се , може да се досетите, че имам проблеми с връзките. Поради ниската ми самооценка те са краткотрайни именно затова предпочитам флиртовете, когато съм на градус и определено имам доста голям успех. Но това разбира се не ме задоволява защото ако не разреша проблемите си нищо хубаво не ме чака. Винаги мисълта как ще бъда възприет ме преследва и ми пречи да се държа и да живее нормално. Както можете да се досетите, при пиенето на алкохол този проблем изчезва и всеки ме мисли за супер отворен и готин. Двете крайности. Напълно осъзвамам че не мога да продължавам така защото ще се проваля. Нещо кето не мога да си позволя. Принципно не съм от хората които споделят и никога няма да бъда такъв. нЕ ОБИЧАМ ДА ПОКАЗВАМ ЧЕ СЪМ СЛАБЙ.АДа не говорим че съм зодия овен и представете това допълнително как се отразява на емоциалното ми състояние. Ще съм наистина много благодарен ако някой може да си каже мнението про мая проблем и разбира се да ме посъветвате какво да правя.
Активен
BabyGirl
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 3


Профил Ел. поща
« Отговор #86 -: Октомври 12, 2011, 03:53:18 »

И аз съм зодия овен! Дори съм родена на датата на Хитлер, но ето, че не съм толкова хладнокръвна като него(и слава Богу)! Cheesy
Здравей! Smiley
Доста добре разсъждаваш... за пореден път се убеждавам, че тревожните натури са много интелигентни хора! Ако си прочел моята история... значи знаеш, че доста добре те разбирам... Хубавото при теб е, че когато веднъж се сближиш с някой, повече нямаш подобни проблеми... Това означава, че те е страх само за първото впечатление, което оставяш, нали така?
Опитай се да мислиш по следния начин:
1. "Този човек дори не е част от живота ми... Какво ми пука какво ще си помисли за мен?"
2. "И да не общувам добре с него днес... ако започнем да се виждаме редовно, все някога ще се отпусна и ще покажа истинското си "аз". Въпрос на време е!"
3. "Дори и да се изложа? Какво от това? Никой не е съвършен... Не е нужно да съм перфектен!"
Мисля, че основния проблем на хората като нас е, че не можем да приемем вероятността да не изглеждаме перфектни в очите на околните... А това преследване на съвършенство е толкова изтощително... Моля те, не си мисли, че те поучавам, аз имам същите проблеми като твоите... Просто разсъждавам и се надявам, че по някакъв начин ти вдъхвам увереност... поне със самия факт, че те разбирам и уважавам! Smiley
Активен
Ambrilly
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 1


Профил
« Отговор #87 -: Ноември 30, 2011, 05:57:37 »

При мен е малко по-различно и винаги е било така (е от пубертета насам). Като малка бях с висока самооценка за себе си, играех си с готините деца, разбирахме се, бях много общителна. От 13-14 годишна започнаха проблемите и те бяха само в класа, сега продължават и в университета. Не знам от къде и как да опиша проблема ми. Разликата със симптомите, които описвате е, че съм много общителна в обществото - във влака, на работното ми място, навсякъде, лесно намирам сродни души, с които да си прекарваме времето приятно. В голяма група от познати като класа, курса в университета идват проблемите-те са в главата ми и не знам как да се преборя с тях. Не мога да се впиша в обстановката, в някаква групичка-да са ми близки. Хората са ми много приятни и си казвам, че ако се бяхме срещнали на друго място, щяхме големи приятели да бъдем, да разчитаме един на друг. Обаче не знам как да постъпвам, мисля си, че не ме искат да съм около тях, мисля си, че им е по-добре без мен и само си стоя самичка. От къде ми идва това притеснение много се чудя, сигурно защото сме много хора познати на едно място. Винаги се чувствам излишна, докато на другите мероприятия не е така. Ще се запиша на танци, защото ги обожавам, обичам да съм сред хора и да се забавлявам, но не мога да се вписвам в група (ученическа) Как се нарича това. Това не е защото хората не ми допадат, точно обратното, те са страхотни, обаче нещо в мен ме държи на страна. Даже понякога като съм самичка на чина почвам да треперя вътрешно да се стягам. Някои хора се чувстват така на тъмно. Чувстваме се по един същ начин те на тъмно, аз- сред познати хора, с които уча. Моля ви дайте ми някакъв съвет.
Активен
Шашмагюл
Hero Member
*****

Рейтинг: -16
Неактивен Неактивен

Публикации: 2962



Профил
« Отговор #88 -: Януари 05, 2012, 05:51:51 »

--
« Последна редакция: Януари 22, 2013, 12:32:13 от DG » Активен

Гледам на карти,кафе,виждам аурата,летя през простраството и времето,хвърям боб,лея куршум,ТЕС-ам.
Нека Силата бъде с нас!
Cheesy
Бъди оптимист! Дори в психиатрията!
"г-жа DG" АПРОПО, ПО - ДОБРЕ ДЯВОЛИТА ЖЕНА, ОТКОЛКОТО БОЖЕСТВЕНО ЛУДА! Cheesy
mihok
Newbie
*

Рейтинг: 0
Неактивен Неактивен

Публикации: 5


Профил
« Отговор #89 -: Януари 10, 2012, 08:53:37 »

 Smiley
« Последна редакция: Януари 22, 2014, 03:36:58 от mihok » Активен
Страници: 1 ... 4 5 [6] 7 8 ... 11
  Изпечатай  
 
Отиди на:  


Реклами

* EU Directive

* Сподели във Facebook
Споделете

* ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО 2017

* Следвайте ни във Фейсбук

* МАГНИТНИ БУРИ В МОМЕНТА
    hyperlink МАГНИТНИТЕ БУРИ СЕГА
МАГНИТНИ БУРИ В МОМЕНТА

* ХОРОСКОПИ 2017
    hyperlink
ХОРОСКОПИ НА ВСИЧКИ ЗОДИИ ЗА 2017

* КОГА ЛЕКАРЯТ ЩЕ ВИ ПОСТАВИ ДИАГНОЗА "ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО"?

* ЗАЩО ПО ВРЕМЕ НА ПАНИЧЕСКА АТАКА НЯМА ДА ПОЛУЧИТЕ ИНФАРКТ?

* КАК ДА РАЗБЕРА КАКВА Е ПРИЧИНАТА ЗА ПАНИЧЕСКОТО МИ РАЗСТРОЙСТВО?

ЛАБИРИНТИТЪТ Е ВИНОВНИК ЗА ПАНИЧЕСКОТО РАЗСТРОЙСТВО

КАКВО Е СОЦИАЛНА ФОБИЯ?

* ХИПОГЛИКЕМИЯ ПО ВРЕМЕ НА ПАНИЧЕСКА АТАКА

Powered by PHP Powered by PHP Powered by SMF 1.1.15 | SMF © 2006-2009, Simple Machines Валиден XHTML 1.0! Валиден CSS!
SimplePortal 2.1.1