Агорафобия

[Бамби]

 Здравейте на всички!
Не забелязах подобна тема и затова си позволих да я започна, тъй като това е последица от неизлекувано ПР.
Аз имам такъв проблем от почти 2години и исках да си поговоря с някого:)

[skorpi]

Ами разкажи повече за агорафобията си. Аз имам такъв проблем точно от толкова време.

[Бамби]

През месец май миналата година ми правиха операция и 2 дена преди нея получих 1та ПА /тресях се като ненормална и ми беше страшно лошо/. Въобще обаче не обърнах внимание, докато не се повтори отново след около месец, когато излязох в изпитна сесия. Тогава ме обзе лошото чувство и около месец бях като труп. Това не ми попречи да си взема изпитите с отличен , но постоянно пътувах Бургас-Варна, защото нямаше начин да стоя сама във Варна. Отидох на психиатър, изписа ми Ривотрил, Оропрам и Тиоридазин, които ги бих около 6мес. Обаче психиатърът ми въобще не искаше да се виждаме и не ми следеше въобще състоянието. Съответно тези 6мес. определено не са ми били достатъчни и започна да се развива един страх от всичко, които трябва да върша сама или да е далече от вкъщи. То не до вършенето сама, а до оставането сама. Всеки път когато трябва да излизам или да стоя в нас сама откачам-започва страшна паника...Година се опитвах да се боря без медикаменти, но уви... Завърших университета с отличие и не смея да започна работа. Това беше причината да отида на друг специалист, в друг град и това стана преди седмица. Сега пия Ксанаксче 0,5 и Сероксатче 20мг. и съответно ще започна с психотерапията, защото е ясно че трябва да променя някое мое поведение, за да не се повтаря всичко отначало.... Аз мога много да говоря за мен, но по-нататък ще разкажа още-Най-важното е, че останах без приятели!!! А съм на 23г и имам нужда от тях. Така и така никой не разбра защо съм се поотдръпнала

[track]

 

[Бамби]

Аз после ходих във Варна при д-р Петър Николов, Ти при кого си ходила?

[skorpi]

Трак, като най-големият агорафоб тук мисля, че много добре мога да ти кажа какво е агорафобия. Това е ужасът, който те обхваща всеки път, когато трябва да излизаш. Това е адът, в който се превръща животът и ежедневието ти, когато се отказваш да се видиш с приятели, да седнеш да изпиеш някъде едно кафе, да се разходиш по улиците на родния си град, да отидеш на работа, на дискотека, на кино, да влезеш в магазин, да се возиш в превозно средство, да превърнеш в кошмар всичко, което нормалните хора наричат "забавление". Да си агорафобик означава да живееш в ограниченията на собствения ти затвор и всеки път щом прекрачиш прага му, да се пръскаш от напрежение и ако с ПР се чудиш дали няма да имаш атака, то с агорафобията тя ти е в кърпа вързана още от вратата. Всеки път! Всяка крачка, която те отдалечава от сигурността на дома ти, учестява пулса ти и засилва тревожността. Не искаш нищо друго, освен да се прибереш, но се мразиш заради това. Лека-полека и другите те намразват, заради това, че си такъв. Оттам идват самотата и изолацията, депресията и отчуждението от хората и света. Да не излизаш на практика означава да спреш да живееш, а да съществуваш на стоп-кадър, или пък стоически да се бориш с вътрешното чувство на напрежение, доколкото и докъдето организмът ти изтържи на този авариен режим на функциониране и психосоматизиране, и да продължаваш да водиш живота на "нормалните". Аз тези 2 състояния ги редувам, защото ми е трудно да издържа дълго и в едното, и в другото. Моята агорафобия се простира дори до там, че изпитвам ужас и "съчувствам" на излизащите, макар че едновременно им й завиждам. Завиждам и на всички онези, които питат какво е агорафобия, защото не знаят. Ако погледнеш в речника, ще видиш буквалния превод на думата: "Страх от площада". Но страхът далеч не се състои само в разходките по площади, макар че всички големи пространства са свръхужасът на агорафобика - заради което той намразва всякакви молове, супермаркети и централни улици и упорито ги отбягва. Агорафобията е отказът да се слееш със света и да съществуваш в него.

[vesi2003]

Аз страдам от агорафобия,но мисля,че излизам от тази ситуация.Не мога да посещавам големите магазини,предпочитам малки,където има изход по близо.Не обичам тълпи и опашки.Не мога да пътувам спокойно в транспорта и особено,ако има задръствания.Не мога да ходя на кино и заведения.При всички тези обстоятелство симптомите ми се засилват и то много.Нямам избор и започнах лека по лека да посещавам дадените места,за да разбера,че наистина няма от какво да се страхувам.Моито пси ми е поставил задача,всеки ден да посещавам плашештите ми места,дори и с придружител.Трябва да се правят опити задължително.

[Бамби]

Аз си мислих, че имам проблем да стоя сама, но лекарят ме убеди, че това си има термин и е агорафобия. Обаче не отричам, че аз не съм изцяло обхваната от това състояние. Пак се чувствам доста ограничена от факта, че не съм като преди да ходя където си поискам, но когато съм с някого, който е запознат с проблема ми мога да отида на много места.
Вие момичета пиете ли някакви медикаменти и помагат ли ви?

[skorpi]

От почти месец пия Стрезам и Золофт.

[Бамби]

 И как се чувстваш Скорпи

[skorpi]

Откъм депресия - по-добре. Откъм ПР и агорафобия - няма разлика.

[Бамби]

Добре де,мама му стара с извинение, няма ли отърване от това състояние?Наистина много се ядосвам-толкова хубави и млади хора са в този омагьосан кръг и това им спира развитието. Аз съм страшно изплашена от факта, че ми предстоят толкова важни неща, а незнам дали ще ги постигна. Говоря не само за работа, кариера, ами и за семейство, деца... Как ще родя просто такива неща си мисля...
Няма психиатър, при който да съм отишла и да ми каже, че това е абсолютно лечимо, а по форумите чета само за хора, които пият хапчета по 5-6-7 дори и повече години и не се оправят. Какво да мисля незнам.... Ще се борим 

[skorpi]

Еми не си само ти така, какво да ти кажа, на повечето им предстоят тези неща...

[kadife]

Откъм депресия - по-добре. Откъм ПР и агорафобия - няма разлика.

 Тогава защо ги пиеш? Депресията ти е "екстра", която се е задълбочила от емоционалното изтощение, свързано с паническото страдание, а то често върви и с агорафобията под ръка. Всеки човек в определени моменти от живота си се е чувствал потиснат, натъжен непреодолимо и с мрачни мисли, но мисля, че разликата между хората е в това как се справяме с това състояние.
 Мисля, че лекарствата притъпяват, лъжат организма, но не и мислите, не и страховете, не и неувереността или всичките тези дълбинни емоции, които не можем да изкараме на повърхността... а ако все пак пролазят из-под старателно пазените от нас рамки - изпитваме паническа атака, защото мястото на страховете ни според нас самите е под стража.
 Случи се нещо при мен в последните дни, странно и емоционално разтърстващо ме и не мога да го споделя по ред причини в подробности, но то ме промени... и разбрах нещо - любовта... тя... тя... тя е онова, което вдига на крака и най-сломеното тяло, и най-колебливата, свита душа. Не ви говоря само за интимната любов... говоря ви за родителска такава, за синовна, за приятелска и разбира се за страстното, романтично привличане, което променя тялото и желанията, мечтите. Толкова сама се почувствах тези дни, толкова празна, но не нещастна, защото разбрах, че най-сетне признах нещо пред себе си... че не съм си самодостатъчна и че упорствам срещу организма си, а той ме запраща с ярост и сила в страданието на тревожността.
 Странното е че дойдох да споделя това тук, а не на психотерапевтичната си сесия... но и на това ще открия "цаката". Имам бариери, които... и най-добрият психолог не вижда, докато не го хлопнат по главата

 Отнесох се... исках да кажа най-вече, че... просто ние сме изтъкани от любов и когато си я отказваме без значение от причините за това - дали тираничен брак, в който има задължения предимно, но не и радост; дали родителски гнет и неразбиране; дали сложна любовна връзка, която носи повече тревоги от радости или изобщо каквото се сетите, дори и някой, който ехти в главата ти с думите "Аз казах ли ти, че от тебе нищо не става!" и още купища подобни фрази - откажем ли си да обичаме и да разрешим да ни обичат в чисто човешки смисъл, не ни остава нищо друго, освен да пием коктейли от лекарства и да чакаме ремисията. А после да гадаем колко ще продължи и ще дойде следващият рецедив, по-зъл и по-изтощаващ от предишните.

 Психотерапията, когато попаднете на сърцат човек и упорит професионалист, води до чудеса. Да оставим това, че спряха паническите ми атаки... а страдам от тях от 17 години, с почивка от 8-9 след пиене на лекарства и след това нов взрив, ужасен. Но... напипвам неща в себе си, които криех дори от себе си - ние сме продукт на семейното си възпитание, на живота на родителите си, на срещите ни с приятелите, които сме допуснали до нас и на любовите, които са ни спирали или ние сме опитвали да спрем. Никое лекарство не може да възбуди човечността към нас самите си... толкова се обичам И да, може и да кажете, че съм открила вечната любов, но извън контекста на шегата, любовта се открива тогава, когато си достатъчно спокоен, за да я видиш, а не да любофобничиш и да се чудиш кое по-напред да направиш, да вземеш Валидол, да си премериш кръвното и да с огледаш дали ти е зареден телефона, че не се знае на кого ще се наложи да звъннеш.

 Излязох от този порочен кръг... сега да видим какво ще правя пороците си извън кръга

[track]