тревожността е най-голямата ми "любов" или как стоя без гадже

[track]

 

[t.todorov]

Не. Във фамилната терапия целта не винаги е да "заживят щастливо". Понякога целта е - адекватна раздяла. Естестено ако нещата са спасяеми се започва от това, дори ако трябва да се закърпи "балонът" който двойката си е изградила. А балонът е самоилюзията.

[track]

 

[t.todorov]

Всеки случай предполага собствена динамика. Търси се по-малкото зло. Да е една двойка заедно заради децата, на всяка цена, след като цената е влошени взаимоотношения, насилие и т.н. едва ли е печелившо за тях. Но всичко това зависи от случая.

[Little Овненце]

Ужас,не мога да ви насмогна да ви чета. Абе ясно е ,че сме създадени да бъдем по 2-ма. Но за да бъде пълноценна връзката , наистина човек трябва първо да се чувства сам добре, да може да се грижи сам за себе си и най вече да бъде отговорен.

Тракче,нещо за Фейса споменаваш?Аз там съм винаги във вихъра,подготви се ))))))))

[track]

 

[skorpi]

М/у другото - сега стигнах до "гениален" извод  Ухилен Защо Marusia е победила по-лесно страха си, благодарение на приятеля си. Кое чувство е по-силно от страха? Любовта естествено  Ухилен Ухилен Ухилен Тя е на-добрият заместител на страха.

С това съм съгласна.

Смисъла на цитирания стих е всъщност в това, че само ако човек е стигнал до лична зрялост и известна самодостатъчност, приел е че самотата е част от живота, без значение със, или без някой друг е, тогава може да срещне някой друг, като него.

И с това също. Не случайно казах в началото, като се включих в темата, че животът ме научава как да бъда сама. Не ми е приятно, гадно ми е, но знам, че рано или късно трябваше да се науча и то по най-гадния възможен начин - като ми се отнеме любимото същество и ми се наложи да си обърна внимание на себе си, да се преоткрия и може би да се променя... и чак тогава да мисля за нова връзка. За момента само мисля

[Little Овненце]

Добро утро на всички.
Трак и мен ме е обхванала апатията, това ежедневие ме убива. Като машинка съм. Ставам,обличам се,пия кафе и газ към работа. Цял ден едно и също на компютъра,8 часа и пак обратно към в къщи. като зомбирана съм след работа.Добре ,че времето е хубаво и позволява човек малко да се поразходи. След това душ,хапване и в леглото. Като цяло няма нищо лошо в това. Имам си работа, добре платена, живея си сама,независима съм, но дали това е нещото ,което наистина искам? Май не съм много сигурна. Нещо липсва и това ме кара да се чувствам непълноценна и като че ли празна. Всички май се досещаме кое е това нещо, но и аз като скорпи само го мисля за сега. Може би тези ПА дойдоха точно навреме , за да ми подскажат,че нещо в живота ми трябва да се промени. И аз доста време изгубих да се чудя какво е точно това,но вече знам. И това май е по страшното, защото знам, че имам нужда от човек до себе си, но кой ще е той? Сега и за това ли трябва да се измъчвам ,докато не ме нападнат пак ПА и вече съвсем да се откажа да живея?

[skorpi]

Сега и за това ли трябва да се измъчвам ,докато не ме нападнат пак ПА и вече съвсем да се откажа да живея?

Ама как ще се отказваш?! Животът тепърва започва.  Никой не знае какво го чака зад ъгъла. Може там да е новата ни любов... някой път дори ни е точно под носа, но толкова сме задълбали в драмите си, че не я виждаме...

[track]

 

[Student_21]

Не ми се четяха всичките 5 страници и прегледах набързо само първият пост (на авторката). По темата - съвсем уверено мога да заявя, че въобще не ме интересува как моята партньорка ще възприеме проблема ми. Първоначално бих й обяснил възможно най-подробно за "проблема ми" и за моите страхове, след което ще изчакам за да видя нейната реакция по въпроса. Ако не ме приема такъв какъвто съм (т.е със страхове), много й здраве. Жени колкото поискаш. Като не стане с десет, с единадесетата ще има успех.
Така че съветът ми към всички чудещи се е следният: Когато някой е хлътнал по вас наистина сериозно и "до уши", не може без вас, липсвате му във всеки един момент, иска да сподели живота си с вас и вие сте парченцето от пъзела, което винаги му е липсвало.......НАЙ-МАЛКИЯТ ПРОБЛЕМ ЩЕ МУ Е ВАШЕТО ПР. Трябва да ви приеме такива каквито сте, в това число и с вашите страхове. Така че не се притеснявайте. Ако това не се случи, най-вероятно не сте попаднали на правилния човек.

[skorpi]

А за любовта - колкото повече самодостатъчни се чувствате, толкова повече няма да искате да допуснете някой друг до вас.

И това е така. Мислих си вчера по въпроса за любовта и зависимостта от нея - от една страна са прави тези, които твърдят, че не е добре да сме емоционално зависими и че трябва първо да сме в хармония със самите себе си, за да имаме пълноценни отношения. От друга страна, ако чувството не е толкова силно, че да те помете до степен да не можеш да се контролираш, да превземе изцяло мислите ти, емоциите ти и да те кара да изпитваш нужда да си с човека, към когото са насочени тези чувства, значи това не е любов... Любовта те прави зависим, ако наистина е любов, не искаш и не можеш без нея. И си е едно голямо мъчение същевременно. Тогава тя започва да те води и контролира и никъде не можеш да се скриеш и да избягаш, точно както от ПР. И ако са взаимнозаменяеми, по-хубавото би трябвало да измести по-гадното. Абсолютно съм съгласна с мнението на Student_21. За липсващото парченце от пъзела - мисля, че и по това можеш да познаеш дали наистина обичаш някого - ако се чувстваш цял в присъствието му и нищо др не те интересува, значи си точно там, където трябва. И тогава всичко изглежда преодолимо, по-малко страшно и... по-красиво. 

[Little Овненце]

А какво става,когато любовта е несподелена? Когато имаш нужда точно от този човек, точно от неговите докосвания и изобщо от неговото присъствие? Какво става, когато си тръгне и в теб отново всичко е празно и сиво? Какво става, когато знаеш, че връзката е обречена и че няма смъсал, но любовта е толкова силна,че чак боли? Кажете ми как да се справя с това? Аз знам,няма спасение и толкова боли,че на моменти предпочитам свят да ми се вие, да ме боли глава, отново да спра да се храня,да повръщам,всички симптоми да се върнат само за миг, за да мога да забравя !!!! Оказва се,че се въртя в омагьосан кръг и болката е постояннио в мен. Дали страхът от ПА или страхът от загубата на любимия човек ,все тая. Болката е непрестанно с мен Няма отърване и лека полека човек наистина губи надежда и се отказва да живее истински.

[kadife]

... момичета, момчета... знаете ли, чета ви и ми ехти нещо - самодостатъчността не е нормално състояние, ние сме социални същества, даже маите и те са си плюли на петите, когато усетили, че работата върви на деколективизация Значи каквото и да правим, ние носим желанието за единение с друг човек или хора. Но снощи ей така от нищото получих нов панически пристъп, бе кратък, но бурен и когато премина след половин час или малко повече активният страх... усетих онова нещо, което съм изпитвала само след прием на Лексотан. Отпускаш се, изведнъж тялото ти, което се е въртяло като във вътрешна центрофуга отмалява сладко, приспива ти се и ти е добре. Когато дойде това успокоение се питам, нима е възможно да ми стане толкова лошо отново - сега ми е супер. А когато ми стане зле се питам, нима е възможно да преживея този пристъп, тоооолкова ми е зле.
Идеята бе следната, защо го пиша... защото снощи, докато се опитвах да не се поддам на чувството за вътрешна центрофуга и паника, си казвах - ето, добре е че си сама, иначе какво би обяснила за това нещо... как човек би възприел неувереното ти ходене през минути до тоалетната и вкопчените ти длани от едната страна за ребрата на парното, а от другата за мивката. Меренето на кръвното през 5 минути, за да се увериш, че както си го вдигнала за секунди от 127 на 74 на 147 на 95, така и ще го свалиш и колкото по се вдига, толкова по се оросяваш във вода и това е парфюмът на страха... по кожата ти, гадост!
Защо и как да давам някому обяснение за това... и мога ли да го дам на човек, който никога не е изпитвал подобен страх, човек, който винаги изглежда в кондиция, хилоти се... иска да джитка насам-натам, прави планове за разходка с балон и танци с дервишите... егати!

[kadife]

Дали страхът от ПА или страхът от загубата на любимия човек ,все тая. Болката е непрестанно с мен Няма отърване и лека полека човек наистина губи надежда и се отказва да живее истински.

Ами, не е все тая:) Дори никак. Да изпитваш боязън от загуба на любовта, от изтриване на взаимоотношения, от статуквото и битовизма на една връзка е нормален мисловен процес. Когато хормоните се налудуват, когато ежедневието разтресе любовта, обикновено на черешата остават само... черешите:) Всеки се пита къде отива любовта и какво става с нея, но не всеки се бори с тялото си за още един нормален ден, в който да даде нещо и на другите, освен на заболяването си. Мисля, че несподелената любов е нещо, което е покосявало всеки поне веднъж, но извор на повечето творчество човешко е точно тази несподелена любов, замисли се:) Така, че тя е извор на най-прочувствените художествени произведения, на най-еклектичната живопис.
Така, че да, не е едно и също да се боиш от любовта и паническото разстройство. Никоя любов не може да ме уплаши толкова, колкото очакването на нов пристъп, преодоляването му и чакането на следващ. Никоя любов не ми е носила толкова дискомфорт, за да сравня двете неща.