Малко разсъждения

[Stareternity]

След филма по BTV - какво да правим? Казаха, че всеки четвърти днес... После - че сме 250 000... Та ние сме цяла армия, сила... Е, да създадем фондация ли, на тревожните? Ако сме толкова много, не е ли това национално бедствие? Защо тогава всички мълчат като риби? Не знам как стоят нещата извън България. Е ли подобно състояние бич и във Франция, Англия? Е ли това чумата на 21 век? На какво НАИСТИНА се дължи?
Ако действително сме "болни", защо не сме по лудниците - представете си каква идилия - по цял ден кротко на полянката, с нещо като пейджър в ръка - при ПА спешно се отзовава екип да ни обследва за пореден път и да ни увери, че нищо ни няма...
Откога се наблюдават подобни състояния в човешкото общество - имало ли ги е, да речем, през 16 век? В какво са се изразявали, как са реагирали околните - горели са "обладаните" по кладите? Ами ако не ги е имало?
Вярно ли е, че подсъзнанието не прави разлика между действително случващото се и илюзията. Какво имам напредвид - чували сте за психическите травми на преживелите война, например. Не знам колко време и колко активно трябва да са участвали. Сигурно нещо подобно се случва и в душата на един криминален полицай след доста служба. От много години ние всеки ден сме войници и полицаи, само изгледайте едни "новини", прочетете един вестник, ами какво за един филм, където жертвите не можеш да ги преброиш?
Някой въобще замислял ли се е за истинските причини за нашето състояние, има ли някъде задълбочени изследвания, или трябва да чакаме, докато броят ни расте?

[reni1506]

Моя приятелка психоложка казва,че хората с ПР всекидневно нарастват.Според нея ПР напълно отговаря на физическия начин на живот на съвремения човек.Несигурността в утрешния ден,постоянните тревоги,необучените лекари да разпознават тревожните разстройства,срамът от това да идеш на някакъв психо лекар....Човек не може да се адаптира към стреса,в който живее и затова избива в някакъв вид разстройство.
Лично аз случайно попаднах в кръг от хора-адвокати.Оказа се,че почти всички имат в чантата си ривотрил и почти всеки ден го пият.Не по схема,а ей така ,когато им е зле.В смисъл-те не се лекуват,даже не признават,че са за лечение.Личните им лекари им изписват разни успокоителни и така я карат ден за ден!

[skorpi]

Радвам се, че филмът е събудил толкова много въпроси. Това беше идеята. Цитираната статистика е условна, защото знаете колко от нас си признават, че имат такъв проблем, да не говорим, че един не малък процент не осъзнават какво им е и може и години да си откарат така в неведение. Та те изобщо не влизат в бройката. Истина е, че през последните години има бум на тревожните разстройства и ако сега няма никаква реакция, то след време неминуемо ще има, просто ако тенденцията продължи да се развива, ще стане епидемия, а това никак не е изгодно от всяка гледна точка.
За мен на първо място би трябвало да се изясни какво е ПР - болест, състояние, и в чия компетенция е "лечението" му. Но да има едно официално мнение по въпроса, към което да се придържат всички, а не един да ти казва едно, друг - друго. Също така ако е болест, то за нея би трябвало да има съответните лекарства конкретно за тази болест, не за депресии, не за други състояния, а именно за ПР. Защото сега прилаганите терапии не са създадени за ПР.
Вярно е, че позсъзнанието не прави разлика между реално и действително, между добро и лошо. Там всичко е наблъскано накуп и съзнанието го "чисти" чрез цензурата си. Причините за появата на ПР се смята, че са индивидуални за всеки един, в зависимост от житейската му история, обстоятелствата, наследствените фактори и пр., но като цяло има доста сходни черти на "поразените" от него. Това е и причината да се чувстваме толкова близки помежду си най-вероятно.  Какво да правим - ами да не спираме да търсим решения. Keep walking

[dolcetopolina]

Успях с хиляди премеждия да гледам предаването от чужбина и останах разочативана

[t.todorov]

Вярно е, че тази проблематика нараства в България. Скоро може би ще достигне стойностите в другите развити държави.
Дали е болест? Ако приемем че всяко отклонение от нормата на поведение е болест значи е. В този случай обаче нормата е един идеал и всеки по един или друг начин се отклонява от нея. В този смисъл всички са болни. Ако се говори в медицински смисъл, там има норма която ако се прекрачи говорим за психична болест - психотична болест. Тя не се лекува.
Как се стига до ПР? Какво е ПР?
В общият случай за да се появи трябва да има няколко предпоставки. Ако започнем отпред-назад:

1. Ситуация, отключващ фактор /дори когато няма ясен такъв, той се открива когато се задълбочи изследването/.
2. Специфичен начин, по който се обработва и преживява от личността горното събитие /или събития/.
3. Определено личностно развитие, което предопределя специфичното преживяване на събитието.

Както виждате думите "фактор", "обработване на преживяването" и "определено личностно развитие" са неясни и нямат точно съдържание. То може да се открие само в психотерапия, защото е индивидуално.

Какво се прави в психотерапията?
Винаги се започва от ситуация, в която симптомите са атакували човек. Работата там е да се иследва до най-малката и "незначителна" подробност следните неща:
1. Какво точно усещам /телесно/?
2. Какви преживявания създава у мен?/чувства, емоции/
3. Как се променя поведението ми когато имам ПА?
4. Как се променя поведението на другите около мен когато имам ПА?
5. Как се променя комуникацията между нас?
6. Какво се случва с мен когато отмине - мисли, преживявания, фантазии?

Друга важна област е: каква е моята ситуация в ежедневието ми?
1. Какви са моите взаимоотношения с хората?/роднини,близки,партньори,приятели,колеги,съседи и т.н., за всички/
2. С какви дейности се занимавам? С какво е свързано това за мен? Как ги преживявам?
3. Какво се случва в моите мисли и фантазия за бъдещето? Какъм е моят вътрешен диалог?

Първата част в психотерапията е само и единствено наблюдение на актуалната ситуация и нищо повече. Няма помощ, няма "лечение" няма активност от страна на терапевта, освен за да подреди "пъзела" на всеки свой клиент. До тук това може да бъде направено кажи речи от всеки психолог. Даже не е нужно да е психотерапевт. Много от вас имат подобен опит. Но също така винаги изникват неща, като... " ... всичко разбрах, ама какво от това?", или " ходих на 5 психолога, с всички си говорехме за това, но файда никаква нямаше за мен ". Файдата както се казва може да дойде само тогава, когато събраната по определен начин информация бъде интерпретирана и върната по определен начин. Например, жена която по принцип не вижда причина която да предизвиква ПА, обяснявайки за взаимоотношенията с майка си, внезапно осъзнава, че всеки път когато и предстои майка и да идва у тях на гости, получава ПА. Даже успява да достигне до факта, че само ако си изфантазира че тя може да дойде, или си представя тази ситуация получава ПА. Също така започва да свързва и факта, че едва когато усети ПА със пълна сила, може да вдигне скандал на мъжа си, нещо което по принцип не си позволява, защото е прекалено учтив човек. След това я напада чувството на вина, което я кара да се мисли за лош човек и отново превключва към честотата на своята учтивост. И така тя беше с голямо разминаване между това какво е в мен и какво показвам на вън, а самата ПА се явяваше с точно определена роля - да изравни това неравенство. Така след като получеше ПА, тя някак успяваше да оправдае своята агресивност към мъжа си и детето си. По отношение на майка си обаче агресията не излизаше дори и благодарение на ПА. В такива случаи ПА се засилваше многократно за да успее да прекрачи своята учтивост и покорност, но понеже дори и със много силна симптоматика тя не си позволяваше да е откровена беше разкъсвана от силни телесни преживявания.
Какво от това? Каква полза носи това знание?

[Stareternity]

Действително, "Какво от това? Каква полза носи това знание?" А какво трябва да направи тази жена? Да извади агресията си на показ, така може би да се освободи от чувството си на вина? Да забрани на майка си да я посещава, защото тези посещения, видиш ли, провокират ПА? Може би е необходимо да си изясни причините за агресията, неутрализирана с учтивост и служеща за катализатор на ПА. Да кажем причините станат ясни - било закодирани в това и това в миналото, било в онова. Е, и? Това знание, този сглобен пъзел ще донесе ли "душевен мир" за жената? Тя вече ще знае какво да бъде поведението й, ще успокои мислите си - и как? Какви ще бъдат конкретните измерения на тази промяна? Ще трябва да импровизира или да спазва някакви поведенчески указания?

[t.todorov]

Да, тук става сложно, защото нейната учтивост и печели нещо. Колкото и да страда от нея и заради нея да изтласква агресиите си в симптоми като ПА, тя го прави всичко това защото печели нещо от своята учтивост. Какво печели човек от своето поведение да е в полза на другите, да се поставя на второ място, да изтласква собствените си нужди за да удовлетвори тези на другия? Дори с това си поведение той задоволява някаква своя нужда и потребност но не успява да улови този аспект на нещата. Какъв ли е той?

[Stareternity]

Добър вечер, г-н Тодоров. За мене е удоволствие да комуникирам с интелигентен човек и специалист като Вас. Жалко, че живеем в различни градове.
Не знам каква е тази потребност, мога само да гадая. Не знам дали въобще ще има резон в това, което ще напиша.
И така, кое е по-лесно, по-удобно, да си кротък земеделец, част от община, чувстваш сигурност в цялото, известни са ти предизвикателствата на скромния ти делник, където други взимат важните решения, където лесно би могъл да си намериш отдушник за несгодите и да ти бъде обяснено кое и как. Или да си номад, конник, пред когото са отворени дверите на хоризонта, смел воин, който не се бои сам да взима решения и да се бори, който не се нуждае от специална закрила, готов е да рискува? Да речем че в първия случай за привидното спокойствие и квази-безгрижност е необходимо да се плати известна цена - цената на "кротост и покорство", чрез които земеделецът си осигурява нужната му защита и се "отървава" от дерзанието, неизвестността и риска.

[t.todorov]

"Това знание, този сглобен пъзел ще донесе ли "душевен мир" за жената?"

Все още не. Този сглобен пъзел по-скоро ще я срине. Защото нещо което е градено с години започва да лъсва в своята същност. Това е много труден момент в терапията. Естествено човек не бива потопен безпомощен в този момент, така че той е преодолим. Идва по-интересната част. Ако приемем за централен проблема с майка и т.е. изтласканата агресия заради поява на смазваща вина и проследим нишката, ние ще видим една свъхизискваща майка, до степен дресираща. Клиентката от малка е била подложена на "английско възпитание". Нейните импулси и потребности са били възпирани, дресирани и окастрени до степен да бъдат дълбоко изтласкани. Така клиентката става копие на идеала на своята майка за "добрата дъщеря". Нуждите и застрашават нейната сигурност по отношение на "майчината любов". Така в своето поведение тя удовлетворява само нуждите на майка си, за това какво дете трябва да бъде, как да се държи, какво да говори, дори какво да пожелава. И какво от това в крайна сметка?

[Stareternity]

Е, тук май се появява дилемата ТО-СВРЪХАЗ. Въпросът е какво трябва да направи жената, какви трябва да са конкретните измерения на явно нужната промяна. Трябва ли да бъде търсено и облечено във форма изтласканото, като бъдат очертани пътища и способи за осъществяването му най-после.

[t.todorov]

Тук нещата са още по-сложни. Безспорно ние нямаме магическа пръчка с която да върнем времето и хубаво да се накараме на майка и, а и тя го е правила "за нейно добро", както и нейната майка към нея и т.н. Само че, при човек няма как потребността и нуждите да не бъдат задоволени по един или друг начин. Детето е в много трудна ситуация: хем да спази правилата които майката е въвела за да не получи отказ от любов, хем да последва импулсите си. В тези моменти винаги се изследва все пак в кои случаи не се е чувствала виновна, когато изрече желанията си по детски и импулсивно, или когато се държи не "както трябва". "Когато бях болна, мама никога не ми се караше, каквото и да направя или кажа, или поискам." И така, детето намира пукнатината в ситуацията. Ако върнем горният пост, тя умее да е агресивна само след като получи ПА, която някак легитимираше това и право. "И какво излиза, че аз действам така както на 6г. без значение че съм 35?".  Наистина трудна констатация. За първи път докато я изричаше имаше гняв в гласа и, при това без да има нужда от помощта на ПА та дори и не се чувстваше виновна от това че е гневна. Истинска терапевтична революция.
Много е важно да се знае, че едно дете, което и да е то, се нагажда така, че да получи любовта на майката, вниманието, което го спасява от страха ако мама изчезне кой ще се грижи за мен и му давата така необходимата базова сигурност. И любовта на мама е "купена". Английско поведение с преглъщане на потребностите и когато това стане нетърпимо и импулсите напират - болест с разгръщане на потребностите. Какъв е извода?

[skorpi]

Изглежда се натъкнах на някакъв професионален разговор, вече сериозно почвам да се питам колко са специалистите под прикритие тук... и колко реалните хора с ПР?

[t.todorov]

По-скоро размисли по информация "от кухнята" на един случай, което може би ще хвърли малко яснота, какво ли толкова се случва в психотерапията, че тя работи и защо ли е необходимо толкова време за да се стигне до резултат. Всички могат да се включат в размислите ако желаят.

[Stareternity]

Skorpi, не знам дали влагаш ирония, закачка, или от думите ти прозира някаква обида, не знам от какво. Навярно би следвало да кажа, че се лаская от това, че ме смяташ за "специалист под прикритие". Честно казано - не, не ми пука, ха-ха-ха, трябва да покажа тези постове на лекуващия психиатър, че вече си има колега психотерапевт. 
Да, специалист съм, може би, но специалността ми няма нищо общо с психологията, нито с медицината...
Ако трябва да сме напълно искрени, един трети "арбитър" от форума би сметнал по-скоро, съдейки от "тежкия ти ранг", от стройната, целенасочена и интелигентна мисъл на постовете ти, че всъщност ти си "прикрит специалист" ( , да ти върна топката подобаващо  ).
Е, попрочел съм това-онова, но съм абсолютен аматьор, просто импровизирам - дали се получава, нека г-н Тодоров да каже.
Междувпрочем, не помня къде го четох, може би у Линден беше, не помня - един от начините за справяне (уж) с това състояние е пълното му изключване, немислене за него, избягване на всяка провокираща обстановка и ситуация, ВКЛЮЧИТЕЛНО четене на литература, касаеща състоянието, "ровене" из интернет, писане по форуми и пр. Аз това не го спазвам, само споделям. Но наистина, когато пиша и чета тук, въобще не се чувствам по-добре. Ето и сега ме "тресе" отвратителното замайване, снощи към 11, докато четях и пишех тук, много силно - сякаш всеки миг щеше да провокира ПА. Защо и докога така, не знам, г-н Тодоров да се произнесе . Казано ми е "като се оправиш, ще ти мине"...
И нещо весело-солено. След 80 години при посещение номер Х при психиатъра, той ще ми заяви, че новото лекарство, което ще ми изпише, ще ме "оправи" със сигурност, а ти Skorpi, в своя пост номер 136 789 ще пишеш "от 90 години страдам от ПР..."

[t.todorov]

"Защо и докога така, не знам, г-н Тодоров да се произнесе ."

г-н Тодоров нищо няма да произнесе  Всеки е най-добрия експерт за себе си. Един терапевт просто разравя и полива тази роля у всеки изобщо не си мисли, че знае нещо повече за някой, от самия него.