kakvo 6te stane ako otkaza da priemam otnovo lekarstva

[skorpi]

скорпи,мило момиче ти си роден писател така хубаво си го написала ,че просто съм изумена.Аз и да искам не мога така да го опиша.

Мерси. Аз съм казвала много пъти, че с писане се занимавам. Принципно писателите са най-самотните и тъжните хора и в обикновените случки долавят много скрити за другите нюанси, анализират и винаги са неразбрани, малко аутсайдери си падат, те могат да обяснят света, в който живеят, но светът не може да си обясни тяхното поведение. Те иначе не биха могли да го опишат така добре, ако не притежаваха способността да вникват в недоловимото, но цената, която плащат, е ужасно висока и е за сметка на личното им щастие. Но пък оставят следи след себе си... което ми напомня, че имам желание да прочета някоя много хубава, съдържателна книга, независимо от тематиката.  

[Stareternity]

Таня,
нямаш си напредстава как те разбирам! Аз съм в същото състояние; Никой, ама Никой не ти казва едно към едно какво ти е. Изпрочетох сумата ти книги, срещи и разговори със "специалисти" - все едни теории, хипотези, подсмихвания; за някои всичко е ясно, видиш ли науката вече е изяснила нещата - коя наука, питам аз, психологията ли? То едни течения, едни отричания, нападки, жива алхимия. Все още не съм се отчаял; замаяно ми е. Започвам да си мисля, че това е страничен ефект на лекарството - пия Золофт. Ако е така, за какъв дявол го пия?! М* му!!!
Аман от недомлъвки и забуначване. Всеки "специалист" те чака като паяк в мрежата си - ако не знаеш, не си сигурен за какво иде реч - кажи, съжалявам, обърни се към друг, оправяй се. И какво излиза, дават ти лекарство срещу страх, което със страничните си ефекти създава "великолепни" соматични предпоставки за възникването на страх. Тъй като това за мене не е нормално състояние на тялото; за когото е - да заповяда, мазохистично да си се "наслаждава". Между другото, появиха се и терапевти, които ако не за седмица, то до два месеца "оправяли". Къде е Истината? А може и да са прави последните, може и нещата да са по-скоро елементарни; и те се базират на уж
"последни" научни открития. Тогава отново се връщаме до въпроса с лекарствата... В крайна сметка що за люде са всички тези терапевти, лекари, лечители и прочее. Ако си "вярват", не бих ги упреквал толкова - такива са им познанията, такъв им е капацитетът; но ако простичко "шарлатанстват", то тогава... Всъщност не вярвам в проклинанията; нека Друг да ги съди.

[skorpi]

И какво излиза, дават ти лекарство срещу страх, което със страничните си ефекти създава "великолепни" соматични предпоставки за възникването на страх.

Благодаря ти, Stareternity, че така добре формулира причините да се разколебавам всеки път, като посегна към лекарствата. И то поне проблемът да изчезваше. Ако така и така ще ми е замаяно, бих ги пила, за да се промени начинът ми на живот, но колко хора ги пият с години и нищо не се случва, освен, че са си докарали и други проблеми, освен основния, заради който се лекуват... например зависимост. Питам се и друго - да речем аз избирам пътят на самоизтезанията, при който си налагам да кажем, месец, да излизам абсолютно всеки ден, независимо къде - просто извън къщи. Ако ме няма за няколко часа, през тези часове, прекарани навън, пулсът ми е бил 130-140, сърцето е помпало като за световно, тремор, адреналин, страшна работа. Та в този си авариен режим на функциониране аз съм издеянила тия няколко часа и смъртно уморена съм се прибрала да реанимирам. Това се повтаря всеки ден в рамките на този месец, а през останалите часове вкъщи ме тресе страхът за следващото предстоящо излизане и нито се яде, нито спи от напрежение, като че ли ще се изкачва Еверест... та аз хубаво съм се опитала да се боря с агорафобията чрез излагане на "опасностите", но какво се случва с тялото през това време? То не страда ли от този ненормален ритъм, в който функционира? Ако това се проточи още много време, какво ще стане с организма ми? Няма ли да се поболее още повече?
Да речем сега, че съм избрала пътят на лекарствата и се дрогирам системно и усилено, докато спре да ми пука и излизам, без да чувствам въпросните симптоми, заета да се занимавам с борба със странични действия... пробвам препарат след препарат, та да видя кой ще понесе капризното ми тяло и го тъпча за световно години наред с какво ли не, в опитите си да открия вярното хапче... Какво става тогава с организма? Вредя ли му? И коя вреда е по-голяма - тази от лекарството, от насилието, което упражнявам върху себе си чрез системни разходки на ужасяващи за мен места, застояването вкъщи, за да си "почивам" от най-ужасните оплаквания, или на самите симптоми, които ме тресат? Кое е по-малкото зло в цялата схема? Как мислите?
За себе си в момента съм избрала вариантът да НЕ пия лекарства, с изключение на Валидол, който ползвам, за да изляза или като се почувствам много зле и заради това, че съм се спряла на този вариант, в 90% от времето стоя вкъщи, където състоянието ми варира от по-малко зле до зле, в останалите 10% навън съм зле-много зле-непоносимо зле-припаднала. И тъй като тука много наблягам на агорафобията, може би оставям впечатлението, че тя е единственият ми проблем и че не съм ли навън, нямам ПР, което не е така. Имам си цялата палитра, но някак с другите неща съм по-склонна да живея и те не ме блокират цялостно до такава степен.

[kadife]

 

   Stareternity, радвам се да те прочета отново, макар и това да е малко двусмислено, защото в този форум, колкото по-рядко има нужда да идва човек, толкова по-добре За "Золофт", мога да ти кажа, че аз само от това лекарство не съм изпитвала палитра от соматични изживявания, но в началото, докато го кумулирам в организма си, не бях на себе си. Сърцебиене, липса на апетит, замаяност. След няколко седмици, не повече от две, мисля, нещата потръгнаха и затанцувах с този препарат много поетично и ритмично. Тази замаяност, за която споменаваш вече не се дължи на Золофт, тя е част от теб и едва ли има органичен произход. Спомням си, че изчезнаха всички симптоми, дори и замаяността, която не е точно виене на свят, а по-скоро една вътрешна центрофуга в организма и все едно някой ти е обърнал мозъка наобратно. Мислиш си, че ако бръкнеш и го завъртиш някак в друга позиция, ще ти олекне чак и на очите, зад тях и на тила(поне при мен е така)След лечението със Золофт, пак съм усещала понякога тази замаяност, но тя НЕ ме е панирала и това бе разликата. Не зная колко време употребяваш медикамента, но мисля, че е отличен избор и просто се отпусни и му се довери, всичко ще е добре. Част от лечението е и да използваш силата на лекарството, спокойствието, което ще ти образува, за да опипаш на спокойствие оставащите симптоми и да свикнеш с тях, да ги приемеш и после направо ще ти е все тази, че ги чувстваш.
 Странното е сега, че докато пиша, излиза все едно съм привърженик на лекарствата, не не съм.Аз самата след рецидив се дърпам отново да пия каквото и да било. Затова и търсих упорито терапевт, който да разбере, че НЕ искам лекарства и да опита да се справим БЕЗ, а ако не стане - тогава да прибегнем пак до медикаменти, така съм съгласна. Но не и да извади някой голямата бухалка Анафранил и да ме убеждава, пий и за два месеца ще спре да ти пука. Ади де, друг път - упойките са временни, използват се, за да се изчисти през това време проблема, но само при органичен проблем. Как можеш да ми притъпиш емоциите и сетивността и после да почнеш да ми търсиш емоционалните проблеми, не става, щото са упоени до смърт и им е все тая и оправянето е лъжовно. Спра ли лекарствата и ку-ку, тук съм... баууу, ела ми, аз съм твоето паническо разстройство и само си починах малко, сега съм пак при теб и те обичам и съм по-силно отпреди, ще бъдем заедно цял живот, скъпа!

... даже не знам защо почнах да пиша този отговор, предимно, за да поздравя Stareternity, направи ми впечатление, че го нямаше известно време

Скорпи...  чудех се, каква е възможността да си привикнала към механизма за нещастие. Каква е верояността да ти е по-удобно да се тревожиш, да страдаш, да тъгуваш, защото това ти е в зоната на собственото удобство. Защото поне това ти е познато, няма изненади в тъгата, в нея е ясно, има сълзи, сополи и самосъжаление, да - но поне са ни познати и няма как да ни изненадат.
От друга страна, човек бива да живее така, както му харесва. В смисъл никой не е казал, че модел за добър живот е човек да се попилява от ходене по заведения, спане с различни хора и търчане насам-натам. Не вярвам хората, които са стигнали духовно просветление да се впечатляват от тази първична консумация на битието. Не виждам нищо страшно в това човек да прекарва повече време със себе си, да избира с кого да споделя свободното си време. Нима е толкова страшно, че някой се самопознава и е на крачка от самодостатъчността? Стига тя да не бъде интерпретирана като псевдоинтелектуално занимание на хора с комплекси.
Опитвам се да ти кажа, че времето, което прекарваш със себе си е смисленото време и то бива да бъде изпълнено с неща, които ти носят комфорт. Дали ще четеш, дали ще пишеш, твориш нещо друго или просто ще използваш за самопознание, е твой избор. Истински интересни хора са хората, докоснали се до същността си, интересуващи се от околния свят не в неговите консуматорски измерения, хората, от които можем да научаваме различни неща. Тези неща рядко се постигат в задимен бар с чаша коктейл в ръка. В бара можеш да потанцуваш, да се посмееш и да покажеш чудесната си фигура или нова дрешка, но няма начин да се социализираш. Нищо в него не предполага подобен акт - музика, дим, светлини ефекти на прага на епилептичен припадък. В този смисъл, кому е нужен точно този бар като агора на която аз докажа, че нямам агорафобия:) Защо не се довериш на духа в теб, че вероятно знае какво му е нужно? Може би не си пада по шумните компании, площади, мнозинства и събирания, а ти упорито искаш да живееш КАТО хората. Нима монахът, избрал своето поприще, вечер си пие антидепресантите и признава, че е избрал отшелничеството,  за да се справи с някаква фобия. Едва ли. Но в един момент той няма онази  суета, че трябва да бъде социално активен, за да се чувства полезен.

Да правим онова, което ни харесва. Няма модели на поведение, които да донесат удовлетвореност, дори напротив. Родителите ни налагат такива модели, обществото също, всички се надпреварват да зная повече от нас кое е най-добро за нас самите.

А може би най-доброто за нас, сме ние самите.

[skorpi]

Скорпи...  чудех се, каква е възможността да си привикнала към механизма за нещастие. Каква е верояността да ти е по-удобно да се тревожиш, да страдаш, да тъгуваш, защото това ти е в зоната на собственото удобство. Защото поне това ти е познато, няма изненади в тъгата, в нея е ясно, има сълзи, сополи и самосъжаление, да - но поне са ни познати и няма как да ни изненадат.

Това мисля, е валидно както за мен, така и за всички хора по принцип. Зоната на комфорт е познатото и всичко извън нея плаши и води до несигурност. Това е причината да търпим много неприятни неща, вместо да ги загърбим и да дадем възможност на новите да се появят в живота ни. И да, аз влизам в това число със сигурност.

Опитвам се да ти кажа, че времето, което прекарваш със себе си е смисленото време и то бива да бъде изпълнено с неща, които ти носят комфорт. Дали ще четеш, дали ще пишеш, твориш нещо друго или просто ще използваш за самопознание, е твой избор.

Кадифенце, ще станат вече почти 2 години, в които живея сама в жилището и в града, в който съм, в които съм се самопознавала по всички възможни начини и да, включително и по онзи начин, за който си мислят по-палавите посетители на форума Отделих време за всякакви неща, които да правя сама, но на мен проблемът не ми е в това да си търся занимания, а да започна да живея като нормален човек. Самата мисъл, че имаш ограничения е достатъчна, за да се счита за проблем. Не говорим само за ходенето по заведения, просто сега съм на вълна те да ми липсват, иначе искам дори и да не ходя, да знам, че мога да отида, че няма нещо, което ме спира, че съм способна да го направя без паники и неприятни чувства. Не искам като чуя думата "ресторант" да подскачам и да ми иде да се скрия под дивана, а да отида и да седна на проклетата маса и да ми е кеф. Ето това искам. Ако ще и Дяволът да е седнал до мен, не ме интересува  
Сега се присетих за теорията на един от терапевтите ми... според него аз съм се изолирала, за да не допусна в живота ми нов мъж, когото да обичам и за когото да страдам и според него съм избрала по-малкото страдание. Обаче, ако това е истина, то значи агорафобията ми е напразна, защото Мохамед като не ходи при планината.... планината може да иде при него и дойде. И познай, резултатът е двойно страдание. Един път щото имам агорафобия, и втори път, щото тя никак не ми е помогнала и предпазила от чувства.   Пак си пробиха път и ми е.... ааа, абе сещате се кво ми напраиха  
Иначе аз сигурно и целия си живот бих могла да прекарам в ограничения и четейки книги, но не искам да се замонашвам. По едно време ми беше добре така, ама стига толкова. Живее ми се в града като градско момиче. И там е работата, че обичам всякакви публични изяви и съм безкрайно общителна. Затова тази спирачка, дето съм я натиснала, толкова ме измъчва. Познавам много хора, които нямат ПР, а си седят у тях и така си им е добре, домошари. Обаче аз съм друга и ми е някво насилствено това, иде ми да изгриза решетките на балкона и да съборя стените понякога. Не ме свърта. И искам хора, разбирате ли? Искам среда. Пък книгата не ми пречи да си я чета вечер насаме, като искам. В живота има място и за повърхностните неща, и за по-задълбочените. Понеже отдадох приоритет на вторите, сега ми се иска повече от първите да получа, за да се появи балансът. Въпросът е как се праи таз работа.  

[Stareternity]

Кадифе,
Толкова мъдрост има в думите ти! Не те четкам! Аз да ти кажа честно, смятам, че ако не е това "замайване" при мене, ще си "пея и свиря"; почти съм си направил равносметка какво-що и съм готов за "битка", пък каквото стане. Е, честно казано, смущават ме разни "съвети", които получавам или на които се натъквам от рода на "мисли позитивно", "обичай всички" - съжалявам, но това не е за мене, при мене не работи; не съм толкова широко скроен, та да обичам този, който ме мами или е с недобри намерения към мене; съжалявам. Явно всеки трябва да търси индивидуално "лекарство" за душата си. Ето защо се надявам, че съм попаднал на кадърен психотерапевт, който ще ми помогне (естествено, каквото зависи от мене, ще сторя).
Скорпи,
Докато четох поста ти, ми се навлажниха очите - толкова болка и копнеж има у тебе. Защо търпиш това състояние, не си ли ходила на терапевт, ако трябва и на друг?
Аз май имам една хипотеа защо ни се случва всичко това, но не знам доколко е меродавна. Между другото - наскоро четох, че според статистиката ок. 40% от населението в Европа е с психически проблеми - Въпрос за размисъл!