Въпроси към г-н Тодоров!

[skorpi]

todorov, щом се е стигнало до ПР, значи нещо не е било както трябва и колкото и да ни се иска, трябва да въведем промени в живота си, вместо да се опитваме да си върнем изгубеното. Това е много трудно, страшно и е огромно предизвикателство, но може би е и една от причините да не се възстановяваме. Ние просто не знаем какви ще сме, ако това се случи... Плашещо е да изгубиш себе си. Сещам се за аналогията с "Пълна промяна" - понякога доста грозновати хора се превръщат в красавци, но това преобръща всичко, което някога са били и макар да е за тяхно добро, те се страхуват от новото си аз, защото не го познават. Не знам каква ще съм, ако нямам ПР. Не знам какви избори в живота си ще направя. Не знам какво ежедневие ще имам, с какви хора ще се срещам. И, да, това ме плаши много, защото съм на кръстопът. Пр донякъде ме извинява да не поема по пътя си, защото съм зле и се "лекувам". ПР донякъде ме предпазва от хората, пред които се страхувам да се изправя, ситуациите, в които бих влязла, ако нямах агорафобия.
Ако нямах ПР, животът ми щеше да е различен, но честно да ти кажа, вече толкова съм отвикнала и не ми се вярва, че дори не мога да си го представя какъв ще е. Знам само, че ще е различен и разбира се, представям си го по-добър от сегашния, по-малко самотен, по-динамичен, по-изпълнен с преживявания и случки, не така монотонен и сив. И в този смисъл дали ако въпреки че го имам все още проблема и не е изчезнал, живея по начина, по който бих го правила, ако ми мине, това ще е крачка в посока към нормалния живот? Трябва ли да живея сякаш нямам ПР, за да изчезне наистина?
Въпросът, който често си задавам, е "Какво бих направила, ако нямам ПР, което сега не мога да направя, заради проблема си и защо това ме плаши"?

[skorpi]

track, не говорим за това какво ще правим без симптомите и как ще живеем без тях, а какви неща ще започнем да вършим, които сега не си позволяваме, заради състоянието си, т. е. за сфери от живота ни, които биха се променили, защото ПР вече няма да ни спира. Ако вземем например агорафобията, изчезването й може да означава започване на нова работа, промяна в личния живот, в социалните отношения, излизания, друг тип ежедневие и т. н. И вече няма да имаме оправдание да ги отлагаме, а ще трябва да ги направим, защото вече не сме заседнали в нищото, а настъпва моментът за промяната... ПР е единственото достатъчно легитимно основение да не я осъществим. Та питам се за каква промяна точно става дума и дали ако я направя преди да ми е минало, ще ми мине, защото симптомите ми ще станат излишни 

[anonimen_]

Ако приемем, че тези психически проблеми които имаме, се появяват за да ни предпазят от нещо, аз лично за себе си смятам, че ми пазят и без това доста слабите нерви от натоварване. И затова си седя в къщи, не излизам, затворил съм се.
Дали вашите пристъпи на страх ви пазят от нещо, може да си отговори всеки сам за себе си - ако има някакъв проблем в психиката, нещо което е правил като е бил добре, а не е трябвало да прави, влизал е в "шашкащи" организма му състояния доста често, без да си дава сметка че може в един момент организмът да си създаде някакви механизми, което да предпазят дадения човек от нещо по-лошо.
Например, дали е възможно да си цирков артист 10 години, или просто да скачаш с парашут или бънджи 10 години, и в един момент да се отключи ПР. Възможно ли е рискът при тези скокове да отключи в теб нещо като ПР. Как мислите.

[skorpi]

Може би, започвайки да правиш съзнателни промени и то с постоянство, постепенно ще започнат да отшумяват и симптомите. Просто ще "свикнеш" с промените и симптомите няма да те друсат толкова силно.

Мисля, че нещо такова се получава в момента при мене, така че може би ако продължа, съвсем ще "клекнат" или поне се надявам. Явно съм напипала някаква вярна следа, щом ефектът е положителен...

Например, дали е възможно да си цирков артист 10 години, или просто да скачаш с парашут или бънджи 10 години, и в един момент да се отключи ПР. Възможно ли е рискът при тези скокове да отключи в теб нещо като ПР. Как мислите.

Вероятно е възможно да отключи ПР, но едва ли ще е причината.
Тъй като темата е на todorov, ще е добре да се произнесе и по двата въпроса, ако иска.

[Ari]

Искам да попитам Т.Тодоров, дали успехът на терапията при ПР може да зависи от характера на човека?

[t.todorov]

Терапията винаги е насочена към характеровите особености. ПР е следствие на тях и начина, по който човек възприема и интерпретира себе си, света около него и тяхното взаимодействие, като света в случая е всичко заобикалящо. Така различните характерови особености имат различна степен и посока, която трябва да се изследва и донякъде променя в хода на терапията, за да се стигне до преодоляване на ПР. Самото ПР и ПА не са нещо неестествено. Те са съвсем нормална реакция на организма. Така че желанието да ги няма е все едно да имаме желание, когато сме изправени пред някакво изпитание или стресова ситуация организма ни да не се подготвя за нея. Това няма как да стане, защото е вроден защитен механизъм. Същото е и с ПР. В психотерапията не се влага усилие този съвсем нормален механизъм да се премахва, намаля, потиска и т.н. В психотерапията се цели да се разбере какво го "пуска" и защо, след като няма видима опасност от нещо /в действителност винаги има такава опасност, но не се осъзнава/. Тук винаги се навлиза в характеровите особености. Те може да са от леки до личноствови разстройства, или психопатии по старо му. Колкото са по-задълбочени толкова по-трудно се работи терапевтично, а напредъка е с много бавни темпове, а понякога дори може и да липсва. В различните степени за хората с ПР поне аз в практиката си отчитам две преобладаващи характерови особености - хистерична и тревожна. При хората с хистерични характерови особености работата е по-трудна.

[Ari]

Бихте ли обяснили какво имате предвид под "хистерична характерова особеност", за тревожната характерова особеност се досещам ?

[t.todorov]

"Тези личности се наричат още хистерични или инфантилни. Те се отличават с прекомерно драматизиране на собствените преживявания, театралност, преувеличено изразяване на чувствата. Това е свързано с повишеното им желание да са център на внимание, да бъдат забелязвани и харесвани от всички. Те лесно се повлияват от околните, обикновено имат повърхностни и лабилни емоции.


В търсене са на различни източници на вълнение и дейности, в които да се открояват от останалите. Именно поради това хистериците често са неподходящо съблазнителни в облеклото или поведението си, страдат от свръхангажираност с физическа привлекателност. Те са егоцентрици, склонни са към самоугаждане, постоянен стремеж към признание, лесна обидчивост, манипулативност в поведението /дори и благодарение на симптоми/, с оглед удовлетворение на собствените си нужди. "

Това е най-общо казано и стегнато, затова го копирам. В каква степен са развити горните качества и как точно е индивидуално.

Вторият тип, тревожните личности и още наречените ананкастни:
"Това са нерешителни, склонни към съмнение личности с прекомерна предпазливост и вътрешна несигурност. Именно поради това те не могат да взимат решения. Те са свръхангажирани с детайли, правила, списъци, ред, разписания и организация. Имат изразен перфекционизъм, който често пречи да завършат задачата си. Прекомерно съвестни са, трудолюбиви за сметка на удоволствия или междуличностни контакти. Прекомерно педантични индивиди, конвенционални, ригидни и упорити. Настояват околните да следват точно техния начин на правене на нещата, защото всяко промяна ги плаши и ужасява."

Макар вторият вид да е по-лесно забележим за самоопределяне, то никога не може да е обективно. Човек сам не би могъл да се самоопредели. В много случаи горните проявления са завоалирани и несъзнателно подкрепяни от самият човек.

[Ari]

Благодаря Ви! Аз откривам себе си и при двата типа, но като че ли клоня повече към втория...

[track]

 

[t.todorov]

Именно за това казах, че самоопределянето не е желателно поради простата причина, че е субективно и малко вероятно в целта. Хистеричното и ананкастното са двете страни на една монета. Те са развити в различна степен, у различните хора. Общо взето хистеричното е така нареченото символично "женско" качество, а ананкастното "мъжко" качество. При едното личността страда от вътрешен хаос, а при другото страда от прекомерен вътрешен ред. Това разграничение никога не може да се направи с такава категоричност за жив човек. По-скоро е описание на някаква личностна особеност.
Ако горните описания /които са твърде постни/ са засилени в крайности говорим за личностово разстройство, или психопатна личност. Обикновено такива личности нямат проблем със себе, а хората  имат проблем с тях.

[track]

 

[t.todorov]

Личностно разстройство /или психопатия което е едно и също/ е характерова особеност /разговорно казано/, в своята крайност. Различните особености се изграждат в различни периоди от живота на човек в зависимост от това как той преминава през тях. Така има основно четири типа личностни особености:
1 - шизоидна 0-6мес.
2 - депресивна до 2г.
3 - ананкастна/натраплива 2-4г.
4 - хистерична - 4-7г.
Всеки човек преминава през тези фази и усвоява определен тип поведение, което се изгражда във взаимодействието първо с родители, близки, първи социални контакти - детска градина ясла, училище и т.н.
През пубертета тези личностни особености, които са се изградили в етапите по-горе се обединяват, за да се изгради личностния идентитет. Така много често в началото на зрялата възраст 18-22г. се появяват и първите личностови проблеми, както е и ПР, като отговор на някаква личностна особеност, която започва да бие "тревога", Някаква причина идваща от вън, така наречената отключваща ситуация е извадила на яве определена неспособност за справяне.

[track]

 

[t.todorov]

Не не се налага. Терапията не е достоверно възтановяване на детайлите от детството. В този смисъл това не се налага. По-скоро се работи с далеч по-достъпни неща, например Аз-образа, който всеки един е изградил за родителите си, а не с действителните хора, които са били в ролята на родители по онова време.