Въпроси към г-н Тодоров!

[Scarlet]

Здравейте. Отдавна събирам кураж за това, но една случка преля чашата и мисля, че моментът вече е дошъл. Това, за което моля, е при възможност да ме насочите към вид специалист, който да потърся.

Накратко да се представя - на 30 години съм, омъжена, с дете на 3 и половина. Ще добавям и допълнителна информация за себе си, където е нужно.

Започвам отдалеч.

В последната година от гимназията преживях доста лични разочарования. Към днешна дата ги оценявам като типично тийнейсжърски истории, но за онзи момент донесоха силни неприятни емоции. След гимнзията веднага последва кандидатстване в университет по доста търсена специалност, към момента няма да уточнявам кой и коя, ако е важно, мога да го направя. На първо класиране бях приета. Целият стрес по подготовката, съчетано с изживяванията от последната година от гимназията, по средата на първи курс в университета отключи паническо разстройство. Започна познатото на всички ходене по лекари - кардиолози, ендокринолози и прочие. Накрая завърших в кабинета на психиатъра. Започнах веднага лечение с лексотан и сероксат, психиатърът опита да води и някаква форма на терапия, но безкрайно неумело по мое мнение. Помня, че с лекарствата не се чувствах никак добре и в един момент, в който вече си бях стъпила на краката, поисках да започна да ги спирам. Срещнах отказ. Намерих друг психиатър, спряхме заедно лекарствата. Започнах терапия, която, уви, претърпя пълно фиаско. Издържах едва три сеанса, чувствах се ужасно глупаво по време на терапията. Някак не успя да стигне до мен терапевта или аз не дадох време, не знам, но се отказах.
Дали от ПР или от друго, но станах ужасно, ужасно тревожна по отношение на всичко и най - вече по отношение на здравето си и това на близките, просто до лудост ме докарват всякакви банални сезонни вирусни инфекции, а какво остава за нещо по - сериозно. Имам и някаква хинохондрия, наблюдавам се, изследвам се, чета в интернет, понякога търся и лекар. Всичко към момента е плод на моето въображение, нищо не са открили. Но в мен едно червейче мир не ми дава и казва - Този път не са, но ако сега е истина и ти не отидеш на лекар, защото пак мислиш, че си въобразяваш?
Мисля, че имам и проблем с контрола. Нещата трябва да стават по определен ред и начин, иначе се стресирам ужасно много и реагирам негативно. Всичко трябва да е минало през мен и понякога, дори често, имам усещането, че само аз мога да свърша определено нещо. Влоши се особено с раждането на детето, още се боря с чувствата си, когато поверявам гледането на бащата, бабите или гледачите. На работа се върнах, когато детето беше на година и половина, по собствено желание, но въпреки това до днес се боря със себе си.
По отношение на работата съм перфекционист. Това е и добре, и не толкова - пречи ми в определени случаи. Трудно ми е да казвам "НЕ", нагърбвам се с всичко или поне с доста неща, които спокойно други могат да поемат. Знам, че трябва да делегирам задачи и все пак си казвам, че това само аз мога да го свърша. Ако друг го свърши, непрекъснато търся забележки, дори издребнявам.
Висшето си образование завърших повече от успешно. Започнах работа по специалността още в университета и съчетах двете неща. В последствие продължих на същото място и към днешна дата имам утвърдени позиции и кариерен растеж.
През всичките години от първата паническа криза до днес, а това са вече над 10 години, живея в една непрекъсната тревожност. С времето се научавам да се справям с това, което ме тревожи в конкретен момент, но то намира друго проявление. Научих се да живея с паническите атаки и че от тях не се умира, научих се да ги приемам и да ги оставям да преминат през тялото ми, отне време, но се научих. Сега не се плаша от това и рядко ми се случват. Но страховете, както казах, приемат други образи. Най - силният ми страх е от смъртта може би. Както вече казах, непрекъснато се тревожа за моето здравословно състояние и за това на близките ми. На моменти бих казала, че граничи с параноя. Това, което преля чашата и всъщност ме накара да пиша тук, е именно един здравословен проблем, който, за жалост, е реален. Преди няколко дни направих силна алергична реакция и това ме срина. Срина ме не толкова физически, вече се възстанових, колкото психически. Сега ми предстои ходене при алерголог с цел изясняване на вероятната причина, тестове и т.н. Аз, като един мазохист, четох в интернет за алергиите и съм ужасно, ужасно уплашена. Уплашена, защото ме е страх да не се повтори пак, уплашена за това какво ще стане с мен, ако пак се повтори, уплашена, защото ще спирам диетата и ще започвам включване на отделни групи храни и не знам дали няма да реагирам на някоя от тях негативно. Уплашена е меко казано, ужасена съм, в паника съм. Това не ми дава миг покой, не мога да спя, не ми се занимава с нищо, просто само мисля за това и плача от безсилие. Дори си имам в аптечката разтвори за мускулна инжекция, явно в спешното съм изглеждала доста уплашена, щом лекарката за мое успокоение ми обясни как да си правя инжекция и ми изписа рецепта, но въпреки това каза, че нищо сериозно не е станало. Уплашена, не, ужасена съм заради лекарствата, които взимам за алергията и съм непрекъснато в страх да не се прояви някой страничен ефект при мен и то от най - ужасните, описани в листовката. На пръв поглед изглеждат нормални тези притеснения, но по себе си знам, че са преувеличени. Просто не зная как да се справя с това и как да намаля негативните мисли и да подходя обективно, практично.
От тези негатимни мисли следват и други. Започват отново притесненията ми за това колко несигурно място е светът, как животът е непрекъснато на косъм и разни такива. Всичко това ме кара да се чувствам зле физически и психически. Непрекъснато търся начин да намеря сигурност по отношение на моите терзания, но това не става, няма и как да стане. Всичко преживявам така болезнено. Сривам се и ставам непоносима мрънкалница, непрекъснато плача и се жалвам, но само за пред съпруга ми и майка ми. Външно не съм такава. Или поне другояче ме определят хората.
Външно съм една нормална, добре изглеждаща и грижеща се за себе си жена, с добър съпруг, здраво, палаво и любопитно дете. Живеем в голямо жилище, купено от нас в добър квартал. С добра професия, съпругът ми също. Имаме нелош финансов статус за страната. Т.е. според хората, с които съм споделяла част от терзанията си, аз всъщност имам всичко и няма от какво да се оплаквам и от какво да съм недоволна. А аз съм просто недоволна от самата себе си и се боря със себе си непрекъснато. Просто искам някой да ми помогне да подредя цялата каша в глава си, да се науча да се обичам и да си прощавам, да се науча да обичам живота, а не да се страхувам от него. Не искам да живея в непрекъснат страх за здравето си и да се самонаблюдавам, самоизследвам и самодиагностицирам. Искам сигурност, това знам, че няма как да получа, но искам да се науча как да живея в този несигурен свят. Искам да мога да се отпускам и да се наслаждавам на живота, а не да се чувствам като навита пружинка, която накрая от много натягане изпуска.

Извинявам се за дългия пост, опитах се да изложа максимално, но стегнато информацията за себе си, която мисля, че е важна.

Благодаря предварително. Това ми коства много, но мисля, че пътят е един и трябва да започна неговото извървяване.

[Шашмагюл]

Всъщност смятате ли, че пристъпите на тревожност може да се премахват с разни учения, да речем йога, учение на Дънов, разни други? Моето скромно мнение е, че на човешкото съзнание трябва да се обяснява по разбираем начин онова, което се случва с него, за да се премахнат ПА. Разни учения не вършат работа при различните хора.

А аз като се има предвид колко буламач съм изчела, мога ли да се счета за специалист по Ученията? 

Моето лично мнение като опит за поредно обобщение на личния ми опит е, че всякаквите Учения играят роля само и единствено ако се движа в среда, в която те са актуални и цитирайки тоя или оня известен Учител, да се изтъкна като знаеща, като мъдрец и т.н. В психотерапията винаги, ама винаги си мисля, че и занапред мнението ми ще е да бягам надалеч от специалисти, които наред с терапията проповядват някакво движение, което според държавните органи е сектантско или религиозно.
 

[Шашмагюл]

 Издържах едва три сеанса, чувствах се ужасно глупаво по време на терапията.

Ами... аз много често се чувствам глупаво, пишейки тук било на ЛС или публично във форума, навярно и по време на психотерапията, която ми предстои няма да са малко случаите, в които ще се чувствам така, но... си мисля, че в противен случай все ще си цикля над проблемите без реално да ги разреша.

[t.todorov]

Scarlet, здравейте. От старанието, което влагата в описанието на вашата ситуация си личи, че сте човек, който иска всичко да изпипа. Така и не разбрах, какъв е въпроса ви. Ако той е, дали най-сетне има вариант да си починете от самата себе си, метафорично казано, такъв има. За да разбере, кои са истинските мотиви, които карат човек да се държи по определен начин, дори когато не желае съзнателно точно това, трябва да се подложи на терапия. Тази трудно разбираема дума може да се замени и с процес на самопознание.
За неуспешните опити за терапия може да се говори много. Не е лесна работа да намерите точно вашият терапевт. Това е подобно на намирането на партньор в живота и може да има няколко несполучливи опита. Все пак предвид факта, че имате силна нужда да контролирате, а в терапевтичният процес това няма да ви се получи, само по себе си сигурно буди тревожност, като поредната ситуация, в която контрола е застрашен.
Няма обща рецепта за справяне в подобна ситуация, така че моят съвет е да потърсите вашият специалист, с който ще можете да работите. Ако ми кажете и в кой град сте, ако имам колеги, които познавам бих могъл да ви препоръчам. Успех!

[Шашмагюл]

  Да не се изказвам като краен оптимист, но все повече си мисля, че може с пълно право да си се фукаш, че имаш почти изцяло разрешен случай и в този вариант на комуникация, Тодоров. 
От друга страна, съжалявам много, че не мога да изпълня прозрението, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Аз ако знаех, че няма по - хубав гьол от моя роден край, още на времето... Пък ти понеже си говедо, няма начин да поправя грешката.
 
Администратора също е говедо и въобще не ме познава. Последното, което щях да направя е да си изтрия постовете точно тук. евентуално бих си изтрила всички на всяко друго място и бих ги пренесла само и единствено тук.
 
 

[Scarlet]

Scarlet, здравейте. От старанието, което влагата в описанието на вашата ситуация си личи, че сте човек, който иска всичко да изпипа. Така и не разбрах, какъв е въпроса ви. Ако той е, дали най-сетне има вариант да си починете от самата себе си, метафорично казано, такъв има. За да разбере, кои са истинските мотиви, които карат човек да се държи по определен начин, дори когато не желае съзнателно точно това, трябва да се подложи на терапия. Тази трудно разбираема дума може да се замени и с процес на самопознание.
За неуспешните опити за терапия може да се говори много. Не е лесна работа да намерите точно вашият терапевт. Това е подобно на намирането на партньор в живота и може да има няколко несполучливи опита. Все пак предвид факта, че имате силна нужда да контролирате, а в терапевтичният процес това няма да ви се получи, само по себе си сигурно буди тревожност, като поредната ситуация, в която контрола е застрашен.
Няма обща рецепта за справяне в подобна ситуация, така че моят съвет е да потърсите вашият специалист, с който ще можете да работите. Ако ми кажете и в кой град сте, ако имам колеги, които познавам бих могъл да ви препоръчам. Успех!

Здравейте, благодаря за сърдечния отговор.

Не съм поглеждала нещата от към "почивка от себе си", но може би това е всъшност, което искам. Или не, не. Почивката предполага да е нещо временно. Не. Искам да се освободя. Понякога ми се получава да се отпусна и да съм безгрижна, но това са толкова кратки мигове, че само ме карат повече да страдам. Усещам се окована и впримчена от самата себе си. Сама се наказвам, отказвам си редица удоволствия, дори не удоволствия, а съвсем нормални неща като срещи с приятели, време за мен, време за мен и съпруга ми с все "състоятелни" доводи - работа, домакински задължения (безкрайно преувеличени и раздути, честно казано), за да прекарам повече време с детето и куп други според ситуацията, а после не спирам да съм недоволна от живота си и от самата себе си.
Близките ми не ме разбират. Те казват - остави го, отпусни се, нищо няма да стане, ако това остане за утре. Така е. Осъзнавам го. И въпреки това не мога. Не мога. А ако понякога успея да упражня насилие над себе си - не си прекарвам добре, непрекъснато съм тревожна, защото се е нарушил така нужния ми, но и дълбоко ненавиждан, от мен ритъм. Просто не разбират как така не мога да махна с ръка, а аз искам, искам. Повече от всичко искам. Но не мога, не мога да го почувствам в душата си, не ми е спокойно.
Знаете ли, мисля, че най - ясно мога да илюстрирам това усещане като усещане за давене - тъкмо успея да си покажа главата, да си поема въздух и да видя слънцето и някой пак ме дръпва под водата. Безкраен кошмар. Ад. Преди сънувах един такъв сън - ходя по стълби, тичам, уморена съм, уплашена, трябва да стигна до края, но не мога. Сега вече не сънувам. И по - добре.

Относно предоставянето на контрола на терапевта - всъщност ужасно много желая някой друг да поеме контрола. Честно казано - уморих се. Много е трудно да държиш всичко под контрол, пък и толкова ненужно, осъзнавам го.

А иначе въпросът ми беше по - скоро за терапия ли съм или пък И психиатър трябва да търся. Според мен терапията ще е единственото, което ще сработи при мен. Телесни проявления от стреса имам, но успявам да ги контролирам (пак контрол  ) с волята си, рядко прибягвам до медикаменти, но дори те са от рода на мента, глог, валериан, пасифлора, валидол. Такъв тип. От транквилантите ме е страх, ужасни спомени имам и не бих ги пила за нищо на света. Антидепресантите ме караха да се чувствам ужасно - нито радостно, нито тъжно. Все едно си пън. Т.е. по - скоро не съм склонна да се подлагам на медикаментозно лечение. Може би това пак е заради МОЯ контрол? Както и да е, не е съществено. От София съм, ще се радвам да ми дадете препоръки. Този път съм решила твърдо да извървя пътя. Готова съм да се изправя срещу себе си, защото знам, че ще има много неудобни въпроси, отговори и осъзнаване. Но трябва.

Благодаря още веднъж.

[Scarlet]

 Издържах едва три сеанса, чувствах се ужасно глупаво по време на терапията.

Ами... аз много често се чувствам глупаво, пишейки тук било на ЛС или публично във форума, навярно и по време на психотерапията, която ми предстои няма да са малко случаите, в които ще се чувствам така, но... си мисля, че в противен случай все ще си цикля над проблемите без реално да ги разреша.

Аз обикновено се чувствам глупаво, когато не съм на място. Като под място имам предвид самата ситуация, присъстващите хора и т.н.
Имам едно приятелче с генерализирана тревожност. Неговите притеснения са в съвсем друга насока, но чудесно се разбираме с него и си правим взаимна "терапия". Просто на него му е познато чувството. Не моите страхове и притеснения, но чувството. С него не се чувствам неудобно и глупаво. Но с хора, които просто не са преживели това - няма как да се чувствам добре, т.е. спокойна и разбрана. Не разбирайте, че с близките си, колегите си, че и с повечето хора се чувствам глупаво и неудобно. Не. Глупавото е по отношение на моите терзания. Може би е важно терапевта да е преживял нещо подобно, знам ли, за да може да води успешно терапията на такъв тип личности. Не знам. Гадая.

Желая успех и на теб.

[Шашмагюл]

Имаш ли животно вкъщи - котка, куче, риби? И дали си яла някаква храна, която по принцип не си яла отдавна?
Мъжът ти взискателен ли е?
Работила ли си с препарати за почистване преди проявата на алергията?

Да се научиш да живееш в този несигурен свят, да си безгрижна...  Амбициозните майки имат тревожно разстройство и т.н. Непукистки настроените, това са жени без тревожности и психични проблеми.
 
Хубаво е да прецениш кои домакински задължения може да премахнеш и времето, което ти остава като свободно да отделиш за себе си. Отначало ще ти е неприятно, но се свиква. Че даже ще ти и хареса и може и да искаш и повече.
Личен опит.
 

[Scarlet]

Fantagiro, не, нямаме животно у дома. При родителите ми има куче, виждаме се няколко пъти месечно, но аз цял живот съм живяла с кучета. Проблем не съм имала. И с препарати не съм чистила. И нищо необичайно не съм яла. Така се случи, че през няколко дежурни лекаря минах, до един бяха категорични, че е към яйца. Такива ядох непосредствено преди да се прояви алергията. Никога не съм правила такива реакции. Това е странното. Опитвам се да си уредя час при алерголог, но това не било никак лесно. Надявам се в понеделник да успея да свърша тази задача. Всички лекари ми казаха, че е безсмислено да търся специалист, просто да приема този инцидент и толкоз. Но на мен алергията ми е един таен и много страшен кошмар още от детство, когато гледах един филм, в който едно дете беше нажилено от пчели и умря. Дълбоко се е отпечатало в съзнанието ми. И затова реакцията ми е малко преувеличена и крайна сякаш, но въпреки това си ме притеснява - дали имам обективни причини това да е така или не, не зная.

Относно съпруга ми - не разбирам за взискателност в какъв аспект питаш. Предполагам по отношение на домакинството. Ако е така, то не, не е никак взискателен. Дори напротив. Да не говорим, че ние сме или по - скоро бяхме в началото, двойка от типа, в който няма строго разпределение на мъжки и женски работи, когато и каквото има да се върши, се върши. Просто аз постепенно узурпирах всичко. Имаме възможност на помощ отвън от жена, но не искам, т.е. искам, но не мога да я допусна. Защото го мога най - добре. А на кой му дреме как са сгънати кърпите за баня? На никой. Дори и на мен, честно казано. Но сега, когато не ми е на дневен ред да се сгъват. Когато дойде ред, тогава, дори и да махна с ръка, вътрешно не е така, напрегнато ми е. Мислех, че с времето ще се десенсибилизирам, но не стана. Може малко време да съм си дала. Домакинстването, да речем, е сведено до някакъв мой санитарен минимум. Имаме малко дете, което е като тайфун и просто подреждането и вторачването е абсолютно безсмислено дори и за такъв педант като мен. Държа на няколко неща, от които спокойно няколко мога да прехвърля на съпруга ми. Истината е, че той се включва винаги, когато има възможност, но аз понякога толкова критики му отправям, че цялото му желание се изпарява. Той е много мил и грижовен, но някак съм го отблъснала. Обича ме, държи на мен, иска да се включва, но в определени случаи стои на дистанция, за да не го "захапя". Знам как звучи. Не добре. И на мен не ми харесва. И се опитвам да се променя, наистина. Но не знам дали не се старая или вътрешно се саботирам.
Амбициозна майка не знам дали съм, още ми е малко детето, пък и е много силен характер и там много меко трябва да се действа, но в общи линии синът ми води, ние само вкарваме в коловози. Но съм амбициозен човек. Или бях. Напоследък и за това загубих желание сякаш. Изпаднала съм в някаква безтегловност.
Истината е, че ужасно приличам на майка си (доста софт вариант, де), а не искам и цял живот съм се клела, че няма да стана такава. Тя не е лош човек, просто е властна, държи всичко да е по неин тертип, не търпи никакви възражения, аргументи и убеждения в противното, дори и да вижда, че не е права. И към днешна дата, макар ние отдавна да не живеем заедно, държи всичко да знае, че и да става по нейните съвети. Не че й се получава, просто като пример до къде се простира нейната мания за контрол. Не искам това за мен и семейството ми. Не го искам.
Изглеждам като някаква загубена домакиня, която само се чуди как да си закачи прането на простора и как да си сгъне кърпите. Но не съм такава. Никога не ме е задоволявала тази роля. Дори напротив, не съм домошар. Обичам си работата, години наред съм се борила и доказвала, за да стигна до сегашните си позиции и държа да имам и професионален живот, освен семейния и личния. Но и там нещо угасна искрата в последно време. Имах нещо като бърнаут в началото на годината. Един тежък проект, на който бях посветила шест месеца, в крайна сметка препърпя пълен крах и оттогава някак се пуснах по течението.

Честно казано, ужасно ми олекна. Толкова време съм го държала това в себе си, че сега, изречено, дори сякаш и пред самата себе си за първи път го признавам.

[Шашмагюл]

Я, аз пък за домашна прислужница си мечтая нон - стоп.
Вие ПР-тата сте странни птици. Как ти звучи на теб следното: Животът ми е невероятен, но ме е страх да не го загубя и затова постоянно съм тревожна и нещастна?
 
Въобще не ми звучиш като тъпа домакиня, по принцип, да речем може да прегледаш назад в постовете да видиш какво представлява една вече полудяла домакиня. 
Много ми е скучно, от около три години съм си вкъщи вече, май...  Ще ме извините за пореден път за пси отклонението ми, обаче то май е нормално при тези обстоятелства. И аз, да споделя, не ми остана никакво търпение вече за започване на работа и откъсване от този виртуален свят...
Намери си хоби- спорт например. Според мен се нуждаеш от разнообразие в ежедневието.
Иначе... ако връзката ти е такава, каквато описваш, плюс домашната прислужница като опция, ами, мила, ти живееш в най - общи линии мечтата ми.
Опомняй се по - бързо. По мое непрофесионално мнение, имаш нужда просто да преработиш момента с краха на проекта в работата ти.
 

[stuck]

Моят въпрос е,

Какво може да накара един човек да се чувства сам и самотен откакто се помни? Да се чувства прекалено различен и да не намира утеха например от другите хора. Да се преживява като непринадлежащ на света?

[Scarlet]

Вие ПР-тата сте странни птици. Как ти звучи на теб следното: Животът ми е невероятен, но ме е страх да не го загубя и затова постоянно съм тревожна и нещастна?
 

Погледнато отстрани - това е пълен нон сенс. Глупаво е. Смешно е. Лигаво, ако щеш.

Погледнато от мен в периоди на тревожност и не само - тъжно е.

Аз не намирам живота си за невероятен, а изпълнен с ужас и тревожност, които искам да спра, за да мога да живея. Ако усещах живота си пълен, нямаше да търся помощ. Явно не мога добре да обясня. Щом и ти оставаш с впечатление, че просто няма причина да се чувствам неудовлетворена при наличието на всичко описано.

Спортувам откакто се помня. Не мисля, че ми помага или дори да помага, не в спорта е решението при мен. Иначе се занимавам с пилатес от години.

Моят въпрос е,

Какво може да накара един човек да се чувства сам и самотен откакто се помни? Да се чувства прекалено различен и да не намира утеха например от другите хора. Да се преживява като непринадлежащ на света?

Имала съм такъв период след първите ПА. Аз се чувствах някак превъзхождаща и никой не беше достоен за моето внимание. В моя случай според психиатъра е било бариера срещу хората и евентуално разочарование от отношенията с тях. Към днешна дата мисля, че е бил прав.

[Scarlet]

Fantagiro, желая ти в най - скоро време да се откъснеш от виртуала. По лични наблюдения вреди и не малко, макар и да има своите позитиви 

[Шашмагюл]

Благодаря ти! Ами виртуала сам по себе си не е лошо нещо, когато е в умерено количество. Аз съм много... как се казва това, не може да видя проблем и да остана безучастна... Така бях доскоро. И всъщност това е една от причините в последната една година наред с едно голямо себеосъзнаване, да задълбая доста.
Едно основно правило, което си поставих е да внимавам от кого поемам съвети и мнения, затова и за последно се включвам тук.
Обмислих по - сериозно това, което си написала, сравних с мен...
Моята майка също е властна. Баща ми никакъв го нямаше по отношение на повечето от проблемите ми, към момента още повече. Обвинявам я за доста неща, но същевременно я и оправдавам. Защо - няма да навлизам в подробности. Когато родих първото си дете, избягвах да се налагам, а и по принцип в отношенията с околните си, гледах да съм добронамерена, когато съм се карала, обикновено е било с доста основателна причина. Всъщност прекомерният контрол от нейна страна, който ме караше да се чувствам ужасно и дори мисля, че имам параноя от нейното постоянно дебнене дали съм в "правия път" е причината аз да ненавиждам до скоро, моментите, в които трябва да се налагам, дори по отношение на децата. Изясни ми се също, че липсата на контрол спрямо децата също е грешка. А да нацелиш умерения контрол е трудно.
Щом можеш да си позволиш психотерапевт, отивай. Той ще ти помогне да си изясниш как да подхождаш спрямо детето, спрямо мъжа си.... Защото много често се е случвало, поне при мен, да съм имала нужда от помощта на мъжа ми, но да не съм смеела да помоля за такава, защото е редно жената да хвърчи из къщи като линейка, докато мъжа си пие пиенето. При все, че е имало време, когато сме работили еднакво натоварено. Сега обаче ми е непонятно, как може някой, който твърди, че обича другия, да си седи със скръстени ръце, когато е очеизвадно, че обекта на обич има нужда от помощ. Мъжете, от тук следва, са дебили.  И се шегувам, и не се.
Та... еднаквите събития при нас са - властна майка, нежелание да установиш контрол над детето, в следствие на което то ти се "качва на главата". При мен подробността е, че са две. Сега съм им обявила военно положение. 
Ако имах пари, никога не бих си провела психотерапия по начина, по който я проведох. Всъщност... ако имах пари, още миналата година по това време долу - горе може би, щях да съм отишла при Тодоров.
Но тъй като аз имам липса не само на пари, но и на свободно време, се пренасочих към Димо Станчев, който е от София и е психиатър - психотерапевт. Имаме две срещи с него. И ми допада.
 Но е факт също така, че по - голямата част от "работата по себе си" я свърших с помощта на Тодоров. И мисля, че нуждата от срещи с Димо Станчев ще е за доста малък период от време.

Напомням, че воденето на разговори в темата на г-н Тодоров, пречи на психотерапевта да следи въпросите, които се задават към него. Моля пишете в общите теми.
admin