Въпроси към г-н Тодоров!

[Dimcho]

Да се страхуваш от симптоми това не е ли хипохондрия, а не ПР?

[dara77]

Г-н Тодоров, трябва ли да казваме на приятелите си, че имаме ПР? Трябва ли да знаят или е по-добре да си мълчим за това състояние?

[t.todorov]

Няма точен или правилен отговор. Както и преди казах зад ПР има друга проблематика. За страничните хора това не е разбираемо и обикновено ще реагират по най-популярният начин "не може да бъде, стегни се" и т.н. Но тъй като в основата си ПР е "преглътнато" чувство и преживяване, можете да споделяте просто как се чувствате в определени моменти. Това дава много повече като информация на околните, отколкото да им споделите някаква неразбираема диагноза и то на нещо, което не е болест.

[anonymous]

Аз искам да попитам господин Тодорв добър вариант ли е за бакалавър по психология, който смята да се насочи към клиничната психология по-нататък, практика в психиатрична клиника? А в домове за деца без родители?

И също важно ли е от рано да се изпъква по вскякави всевъзможни начини, тъй като сега се формира един "философски клуб" в университета, благодарение на който се дава възможност за изява на студентите от специланости като "психология" "философия" "политология" и тн. Има възможности за публикуване на статии в списания, изнасяне на речи и тн. Това от полза ли е евентуално за един бъдещ психотерапевт?

И изобщо като цяло какви действия трябва да се предпиемат от рано за успех в тази област?

[temple One]

@Dara77: Поне около 20 човека знаят, че изпитвам тези симптоми. Даже би трябвало да са повече. Когато съм добре знаеш ли как реагират те към мен? Все едно нищо не съм им казвал. Да някои ме гледаха леко притеснително други ми казваха как да се справям и накрая като ме видят в добро настроение все едно нищо не е ставало. Нито ме избягват, нито.. абе като че ли не ги е трогнало много. И да ти кажа това ми действа добре защото знам че ме ако не ме разбират, то поне не ме отхвърлят.

Има обаче голяма разлика ако го кажеш на много близък човек. Трябва да му обясниш какво е това, защото ще започне излишно да се притеснява и така ще има лош ефект за тебе. Спрямо най-близките според мен е хубаво да го кажеш и да дадеш малко научна информация. Според мен това ще помогне да реагират така че да те подкрепят, без те самите да се паникьосват.

[t.todorov]

" з искам да попитам господин Тодорв добър вариант ли е за бакалавър по психология, който смята да се насочи към клиничната психология по-нататък, практика в психиатрична клиника? А в домове за деца без родители?

И също важно ли е от рано да се изпъква по вскякави всевъзможни начини, тъй като сега се формира един "философски клуб" в университета, благодарение на който се дава възможност за изява на студентите от специланости като "психология" "философия" "политология" и тн. Има възможности за публикуване на статии в списания, изнасяне на речи и тн. Това от полза ли е евентуално за един бъдещ психотерапевт?

И изобщо като цяло какви действия трябва да се предпиемат от рано за успех в тази област? "

Всяка активност и всеки опит е добре дошъл. Човек, който е решил да се развива в тази област, трябва да мине и през клиника, и пред домове, и изобщо на колкото се може повече места, според възможностите. Но най-важното условие е да завърши някоя от приетите психотерапевтични школи, в България или в чужбина. Ако може и две-три още по-добре.

[anonymous]

" з искам да попитам господин Тодорв добър вариант ли е за бакалавър по психология, който смята да се насочи към клиничната психология по-нататък, практика в психиатрична клиника? А в домове за деца без родители?

И също важно ли е от рано да се изпъква по вскякави всевъзможни начини, тъй като сега се формира един "философски клуб" в университета, благодарение на който се дава възможност за изява на студентите от специланости като "психология" "философия" "политология" и тн. Има възможности за публикуване на статии в списания, изнасяне на речи и тн. Това от полза ли е евентуално за един бъдещ психотерапевт?

И изобщо като цяло какви действия трябва да се предпиемат от рано за успех в тази област? "

Всяка активност и всеки опит е добре дошъл. Човек, който е решил да се развива в тази област, трябва да мине и през клиника, и пред домове, и изобщо на колкото се може повече места, според възможностите. Но най-важното условие е да завърши някоя от приетите психотерапевтични школи, в България или в чужбина. Ако може и две-три още по-добре.

А това с школите как става? То част от магистратурата ли е? Или паралелно с магистратурата? Или пък чак след магистратура...

А иначе когато човек завърши образованието си и получи диплома за психотерапевт как прави така, че нуждаещите се да знаят за "съществуването му" и евентуално да ходят при него?

[t.todorov]

В България обучението по психотерапия е извънуниверситетско. Това означава, че спед завършване на университета може да се започне обучение по психотерапия. Това е доста дълъг процес. Когато човек премине грубо 2/3 от него, започва да работи под супервизия, обикновено на своя обучаващ. Предполага се, че през тези години, човек започва да се реализира, като психолог в различни области, където би могъл да дава информация за себе си и практиката си.

[anonymous]

В България обучението по психотерапия е извънуниверситетско. Това означава, че спед завършване на университета може да се започне обучение по психотерапия. Това е доста дълъг процес. Когато човек премине грубо 2/3 от него, започва да работи под супервизия, обикновено на своя обучаващ. Предполага се, че през тези години, човек започва да се реализира, като психолог в различни области, където би могъл да дава информация за себе си и практиката си.

А мога ли като завърша бакалавърска степен още от тогава да го започна и да го карам паралелно с магистратурата?
И колко време долу горе трае това обучение в школите?

[t.todorov]

Да може. Продължителността и темпа на обученията са различна, но базовите критерии за натрупване на определени часове са общи за всички.

http://www.psychotherapy-bg.org/?page_id=84

Тук са дадени всички акредитирани от европейската асоциация по психотерапия школи за България.

[redjon]

Да се страхуваш от симптоми това не е ли хипохондрия, а не ПР?

Ако е налице само тревожност относно здравето - тогава е хипохондрия. Ако тревожността е "комплект" от страхове, тогава е ПР. Границите при всеки конкретно не са така лесно разграничими, а и много често съществуват няколко състояния накуп, т.нар. коморбидна проява. Такава е например ПР с агорафобия.

За терапевта е важно да е наясно каква е диагнозата, защото за всяко състояние има различен модел, подход на терапия.

[Dimcho]

Имаме налице не само симптоми, но и открита тревожност за здравето. Това би трябвало да означава хипохондрия съчетана с ПР?

[lotxen]

  Анонимус,както виждаш такива като Ред джон и Хипджон ,вече теоретично са те задминали!
 Обаждам се,да не решите ,че съм умряла!

[Dimcho]

 lotxen , къде изчезна?
Г-н Тодоров, ще ми бъде интересно и вашето мнение по въпроса, относно преплитането на ПР и хипохондрия.Благодаря.

[t.todorov]

Това преплитане ясно показва, че човешката природа и психична динамика е много по-сложна, от някаква, или някакви обективни диагнози. Диагнозата е едно улеснение, нещо като меридианите и паралелите, които изкуствено са създадени в нашето въображение, за да се ориентираме. Личностната проблематика е много по-сложна от диагнозата. Както и друг път съм казвал съвременната психиатрия поставя диагнози по формата на симптомите, а не по съдържание. И в това е голямата разлика между психиатрично диагностициране и пихотерапевтична диагностика. Във второто се има предвид триединната човешка природа: психично-социално-телесно здраве.  В този смисъл, при положение, че психотерапията работи с човека, а не с неговата диагноза, тя няма особено значение стига да не отразява някаква патология. В такива случаи водеща за лечение се явява психиатрията.
Друг въпрос е феноменът хората да имат нужда да нарекат по някакъв начин страданията си, да ги легитимират. Някак, когато имат точните наименования, хората могат да боравят с тях в някакви категории - ПР, ОКР и други. Именно обаче, колкото повече усилия се влагат да се ангажират със симптомите си и техните наименования, както и в "махането" им, се отдалечават от тяхната сигнална функция за истинската проблематика. Както често се дава за пример, ако лампичката за бензин на автомобила светне, дори и да я махнем, това няма да напълни колата с бензин. Т.е. безпредметно е да се ангажираме с "вестоносците"  за даден проблем, нужно е да се заемем с решаването на проблема, за който те алармират. А симптомите са просто едни вестоносци.