Въпроси към г-н Тодоров!

[t.todorov]

Със сигурност в доста случаи реакцията на околните значими хора е такава. Това не е, защото са нечувствителни, или не разбират, а защото усещат, че симптомите и проблематиката са част от общуването, в което те не могат да се включат.
Когато човек страда, че околните не разбират "симптомите му", той всъщност страда, че те не разбират неговите преживявания, желания, страхове, нужди и т.н. Много често чрез симптомите всички изброени неща се появяват в общуването. Тук въпроса не е, как да рабират другите моите състояния, а как вместо да ги показвам под формата на симптоми, да изобретя по-разбираема за другите форма на изразяване. За да се случи това разбира се, човек трябва да успее да "разгадае" първо за себе си, кои свои преживявания превръща в симптоми, без да иска това и защо. Много често симптомите се появяват при неизразен гняв, при непреработено чувство за вина, при някакъв екзистенциален страх, при силно неприемливо желание, което трябва да си остане скрито и т.н. Така всяка ситуация изостря определено чувство, което вместо да се преживее  спонтанно и да се осмисли след това, просто се "бута" обратно, а то от своя страна се превръща в симптом, състояние, "телесно чувство" и пак излиза, и както виждаме заема своята роля в общуването - "другите не ме разбират". Обикновено през симптома човек иска това, което не може да поиска с други средства.

[Любов]

Здравейте г-н Тодоров! Аз също съм с ПР и то от много дълго време, през което имаше и изчезване на атаките, но чувството за тревожност, и то много силно, остана като фон на ежедневието ми. Вече не ме плашат самите атаки, но страховете, които ги предизвикваха още са в мен. За себе си търся отговор на много въпроси, но напоследък се питам защо само част от хората реагират с панически атаки, докато на другите, които също имат проблеми, неудовлетворителни отношения, подтиснати желания, гняв и т.н. не им се случва нищо подобно? Кое е това, което отключва именно такива реакции спрямо негодуванието от живота и какви са хората, поразени от тях?

[Шашмагюл]

Кои са твоите страхове  И как я караш ти?

[Любов]

Кои са твоите страхове  И как я караш ти?

Въпросът към мен ли е?

[Шашмагюл]

Да, ако не се лъжа преди време си писахме?

[Любов]

Аз за пръв път влизам тук, съвсем скоро открих този сайт.

[Шашмагюл]

Опа, момичето, с което съм си писала е с ник Lubov  . Извинявай!

[Любов]

За нищо

[t.todorov]

" Здравейте г-н Тодоров! Аз също съм с ПР и то от много дълго време, през което имаше и изчезване на атаките, но чувството за тревожност, и то много силно, остана като фон на ежедневието ми. Вече не ме плашат самите атаки, но страховете, които ги предизвикваха още са в мен. За себе си търся отговор на много въпроси, но напоследък се питам защо само част от хората реагират с панически атаки, докато на другите, които също имат проблеми, неудовлетворителни отношения, подтиснати желания, гняв и т.н. не им се случва нищо подобно? Кое е това, което отключва именно такива реакции спрямо негодуванието от живота и какви са хората, поразени от тях?"

Да вие сте много права. Някои реагират с - алкохолизъм. Така увреждат черният си дроб в много ранна възраст, примерно. Всеки реагира по един или друг начин с нещата, с които не може да се справи. Давам ви този пример, защото според практиката си започнах да наблюдавам тази тенденция. Като цяло това е депресивна тенденция. Което никак не е добре. Ако до сега хората реагираха със средствата на тревожността, под различни форми, сега реагират с помощта на депресията. А това е една стъпка по-надълбоко в психологичната проблематика.
Иначе, "някои" хора имат съвсем различна история от вашата, различен опит, различни защитни механизми срещу фрустрация /незадоволени потребности по независещи от нас причини, против нашето съгласие/. Та, макар цялата наука да се опитва да унифицира причините, да ги сведе до някакъв калъп, до общи условия, това търпи голям неуспех, до този момент, както голям неуспех търпят "универсалните" методи за справяне с психологична проблематика. Това е един от аспектите, в който чуждият опит не върши особена работа. Просто защото всяка подобна пробематика е част от нашата уникална същност и решението за този пробем ще си остане уникално, както и причините. Иначе все пак науката е стигнала до някъде в откриването на общите фактори за подобна проблематика. И това е диагностичният набор от симптоми, които са вкарани в определени определения, или диагнози. Така, вие си имате определен код, по който се надяваме да преживявате вашият проблем. На някои звучи цинично, на други ориентиращо, но това е положението. Слава богу, терапевтите не използват подобни кодове, в нашата страна. Като казвам терапевти, визирам обучени такива, а не присламчени такива, поради мътните бъгарски води в този вече "промишлен отрасъл".

Що се отнася до решението на проблема, то е много извън диагнозата, определението, или каквото и да е. Справянето винаги е автентично за отдената личност. Един справил се е почти безполезен на друг несправил се. Но е ценно да се споделят различните пътища на справяне. А те са много. Колкото хора има които са се справили, толкова и пътища.

Факторите - крият се в ранните детски години, които са свързани с определени предизвикателства, характерни за всяка възраст, за краткост ги наричаме възрастови кризи, като в психологията думата "криза" не е нещо лошо, а напротив - това е ситуация, която развива нашата адаптивност. Повече кризи - повече адаптивност и гъвкавост.
1. 0-6мес.
2. 6мес. - 1г.
3. 1-2,5г.
4. 2,5 - 4г.
5. 4 - 7г.
6. 7 - 12г. /даже вече и 10,11г./
7. 12 - 15г.
8. 15 - 18 /даже вече 22-23г./

Както виждате има много етапи, които формират личността. С какво са наситени, как са преминали, по каква логика са преминали, по какъв начин, как са си взаимодействали, до каква "еволюция" в адаптацията са довели /защото ПР с други думи е вид адаптация към нещо, към точно определени събития в живота/ никой никога не знае.
Поради всичко по-горе, психотерапията основно е един исторически насочен метод, психотерапията изследва, търси връзки, при които човек да си даде сметка, и да се "плесне" по челото казвайки "това ли било".
Обикновено резултатите от една добре и професионално проведена терапия са повече от добри - 90-95% успех. Такива са данните. В моята практика и в тази на мои колеги тя е 100%, ако бъде проведена до край. Краят в една терапия е условен термин. Принципно в цялостната психотерапия, терапевта присъства само в началото. Смята се, че от там нататък тя продължава и без тази помощна роля на специалиста. В контролните срещи, които съм предприемат с мои клиенти това се потвърждава. Човек продължава да гради своята промяна много след края на срещите си, със своя терапевт.
В крайна сметка, интереса как е при другите, защо при някои липсва и пр., не е лишен от смисъл, но не е правилната посока, защото едва ли ще ви даде информация за причините, които са характерни при вас. Все едно да ме питате, защо едо дете на което му е отказан любимият шоколад, се тръшка на земята и започва да реве, на друго му става тъжно и скришно си поплаква, трето си казва "и утре е ден, тогава мама ще е на кеф". Все са деца и все изправени пред лишението от любимият шоколад, но ... различни реакции. И за да усложним още повече нещата - реакциите на техните майки, също са различни, реакциите на бащите, чули за историята са различни, реакциите, на бабите и дядовците са различни, а нуждата от шоколад при едните деца и при другите също е различна... А всичко това е едно просто и импулсивно желание "искам шоколад сега". Какво да говорим за нещата от живота на възрастния, който е много по-сложен, с много повече желания и табута в комплект тях. Така че въпроса е много сложен за отговор. Ааз лично не се наемам да го дам

[Любов]

Да, г-н Тодоров, Наистина търся отговор за себе си и може би не го търся на правилното място. Просто, да си призная, търся лесен начин или безболезнено място, където да го открия. Защото, виждали сте, колко е болезнено и отчайващо ровенето в себе си. Подложила съм се на това и колкото и да намирам своите отговори, измъкването ми се струва безкраен процес.
Благодаря Ви за внимателния и изчерпателен отговор и отделеното време.

[lady_m]

Имам въпрос тук ли е мястото да го задам?

[karindar]

Питай смело, г-н Тодоров е любезен и отговаря на всякакви въпроси.

[lady_m]

Значи имам силен страх че ще полудея и получавам панически атаки,миналата година по това време имах страх от смъртта но някакси го преодолях. От няколко седмици от време на време се припознавам в разни хора , и от това ме хваща много силен страх че ще полудея.Искам да попитам възможно ли е да се дължи на паническоро разстройство това че се припознавам или е някаква друга болест,защото аз винаги сама и преодолявам паническите атаки и си водя нормален живот, но напоследък имам чувството че съвсем полудявам и не ми се излиза никъде и се чувствам ужасно,а съм едва на 18 г.. Искам само да знам дали това с  припознаването си го втълпявам сама или наистина имам проблем. Съжалявам ако въпросът ми е глупав,но от 2 -3 седмици се чувствам ужасно....

[karindar]

Здравей, lady_m ! Припознаваш се в други хора, в смисъл виждаш себе си в тях ли или какво? Виждаш някои и решаваш, че това си ти или пък си казваш, че приличаш на тоя човек и това те тревожи? Така ли?

[lady_m]

Не. В смисъл виждам някой от далеч и ми се струва че е някой познат,но когато го погледна пак виждам че не е. незнам може би просто обръщам много внимание на това , но искам просто да знам дали е от паническото разстроиство.. понеже си мисля че вече си мисля че полудявам..