Въпроси към г-н Тодоров!

[Мегатрон]

http://www.teenviewsofia.com/article/3306/Kakvo-e-Edipov-kompleks-
Според класическото определение, Едиповият комплекс представлява безсъзнателно еротично влечение на детето към родителя от противоположния пол и агресивно чувство (от ревност до желание за смърт) към родителя от собствения пол. Този термин е въведен в науката от Зигмунд Фройд, с цел да се обяснят някои от причините за детските неврози. Фройд е прилагал комплекса за децата от двата пола.
http://eminempire.wordpress.com/sexology/%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81/

ПРегледах бая неща у нета и ми стана ясно кво требва да правя.

[Мегатрон]

http://www.bg-konsultirane.com/
безплатна онлайн консултация относно
психологически или социален проблем, който вие или ваш близък   преживявате.

Смятам да им пиша на тези хора и да ми кажат кво да правя.

[Мая]

Новобранец,
в големи филми си влязал!

Вече поне трима психотерапевти ти казаха какво да правиш, не мисля че ако още един ти каже ще се промени нещо. Най много и на него да му писне от отнесените ти уникални, единствени и неповторими въпроси.

Ако беше си намерил дори и само сезонна работа някъде по Черноморието за лятото, сега вече щеше да си на друго ниво в мисленето. Дори можеше и до секса да си се доближил или направо опитал.
Парите които щеше да изкараш дори и да не са много щяха моментално да повлияят на самочувствието ти в положителна посока.............щеше да си излязал от твоя град, твоя квартал, твоя апартамент, твоя компютър и открил нови възможности, щеше да си се запознал с нови хора и да си ПРЕЖИВЯЛ доста неща, преживявания които биха ти дали отговори на много от въпросите които задаваш. Щеше да си си сверил часовника с връстниците си.

[lotxen]

   Абсолютно подкрепям Мая,добре и точно казано!

[sadgirl]

Здравейте

Като четох из форумите за хора с проблеми с депресия и невроза, всеки пише, че има някакво семейство, има работа, гледа деца. Аз нямам нищо, освен майка ми и баща ми. Стоя си само в къщи и не излизам, скована съм от депресия, страх и ужас.

Аз съм 26 годишна жена и всеки ден мисля за самоубийство. Много ми е тежко. Отчаяна съм и не виждам перспектива за бъдещето. Искам да умра, защото за мен животът е един много лош кошмар и не мога да се справя с него. Не мога да го живея, искам да избягам, да се спася. Като мисля за бъдещето и си представям ужасни неща. Как ставам бездомница на улицата понеже не мога да работя и да изкарвам пари, как ме мамят финансово и ми взимат и малкото, което имам, как ме хващат и ме карат да проституирам в трафик на жени в чужбина, как оставам съвсем сама на света и няма кой да ме погледне, нямам пари дори за обезболяващи лекарства и умирам сама в нечовешка болка, като някакъв добитък в кошарата. Искам да си умра тихо и кротко, преди всичко това да ми се случи, не искам да го преживявам.

Като бях малка видях в моя блок как умират възрастни жени сами в беднотия и мизерия, без лекарска помощ, в ужасна мъка. Видях ги понеже на майка ми и беше жал за тях и ходеше да им помага и да им носи храна и да чисти, колкото може. Лежаха си в собствената урина и екскременти в леглото и не бяха на себе си от болки, телата им бяха покрити със замърсени рани от лежане и миришеха много лошо. Разлагаха се живи.Това не мога да го забравя никога, дори да искам. Помня и миризмата, помня всичко.

За моето семейство животът винаги е бил труден и беден, живели сме в много лоши условия. По крайните квартали, в мизерни квартири, пълни с мухъл и хлебарки, които нямаха изтребване. Много лоши неща видях, съседи алкохолици, наркомани на хероин, побоища, психично болни съседи, самотни и болни без лекарска помощ стари хора, един ужас просто.

От детството ми още се чувствам като едно нищо, като един боклук, заради това. Някак си още тогава почувствах, че животът не е благосклонен към мен и целта му е да ме смачка. Като тръгнах на училище разбрах, че не съм като другите деца. Те бяха безгрижни, имаха си мама и татко, роднини и приятели, за тях животът беше някакво приключение, забавление, игра. Майка ми сама се блъскаше с всичко, бяхме си само двете. Ходеше на работа и се прибираше в къщи да готви и чисти. Никога не излизаше с приятелки, или на гости на познати, явно не е имала такива. Аз също не излизах, от училище се прибирах право в къщи, защото нямаше къде да отида. Тя не искаше да се мотая в квартала, в който живеехме, понеже беше опасно. Аз живеех с нейната мъка и нейните тревоги. Помня как стоеше на прозореца и плачеше всяка вечер преди лягане. Пишеше дълги писма на баща ми, понеже нямахме телефон и не можехме да се чуваме с него. Докато пишеше пак плачеше и сълзите и капеха върху хартията, мастилото се размазваше, и тя взимаше нов лист и започваше писмото отначало. Не сме имали помощ и подкрепа от роднини или приятели, бяхме само аз и тя. Баща ми цял живот работеше каквото намери в чужбина, в опит да ни осигури финансово и да ни праща някакви средства. И двамата са с висше образование. Добри и честни хора са, ако бяха лъгали, мамили и правили далавери, сигурно щяхме да живеем доста по-добре.

Никога не съм се чувствала сигурна и спокойна в живота. Още от малка живея в постоянен стрес, несигурност, страх и депресия. От както се помня посрещам с тревога утрешния ден, в очакване на поредната доза проблеми, които ще ми поднесе. Имам чувството, че ходя по ръба на пропаст и всеки момент ще залитна и ще падна.

За мен хората са зверове и този живот е едно мъчение. Не мога да се справя с това – всичко е пари, трябва да си готов да направиш всичко за пари, всичко е състезание, конкуренция и конкурси, трябва да се съревноваваш непрекъснато, да си амбициозен, да мачкаш другия, да го прецакваш, когато имаш възможност, да си тарикат, да се възползваш от по-слабия вместо да му помогнеш, когато някой е смачкан и сломен, трябва да го довършиш. Аз не съм животно и не искам да живея като такова, не искам да ме принуждават да живея по закона на джунглата. Но друг избор явно нямам. Чувствам се в капан, притисната в ъгъла. Всъщност аз никога не съм се чувствала като човешко същество.

Понякога си фантазирам как отивам да живея в някакъв друг свят, където животът не е устроен така, както  тук. Където хората са добри, отзивчиви, подкрепят се взаимно, и аз се чувствам ценена и приета в тяхната общност, значима, важна. Като истинско човешко същество, чийто живот наистина има стойност и смисъл. Тук се чувствам като един боклук, един мръсен добитък, който не е трябвало да се ражда, който така или иначе ще бъде смлян в месомелачката.

Почнах вече да си мисля и още по-откачени неща, че животът може би е измислен  от някакво могъщо зло същество, което се забавлява да ни измъчва. Че сме в някаква компютърна симулация подобна на играта Sims и тези, които играят, се гаврят с нас и им е забавно да ни тормозят и да гледат как страдаме. Принципно не съм от хората, които вярват в заговори, конспирации и подобни неща, понеже за мен това си е параноя. Обаче вече полудявам  и откачам съвсем и почнах да си мисля, че всичко е възможно.

Изпитвам огромен страх от всичко, от живота, от хората, от обществото. В училище бях пълен аутсайдер и неудачник, отхвърлена от всички. Не съм имала никога приятел. Понякога си мечтая за обич и мисля, че искам да си имам някого, за да има кого да обичам и кой да обича мен. Но после се сещам, че не знам нищо за връзките, не умея да създавам и поддържам отношния и ако някой се хване с мен, ще е само за да ме използва за секс и после да ме изхвърли. Не съм красива, нито умна. А и съм толкова обременена с проблеми и срината от живота. С мен никой няма да иска да създаде сериозна връзка или семейство.  Аз всъщност и не искам семейство, не искам да повтарям тая самота, изолация, беднотия и мизерия, която аз преживях.

Затворила съм се като затворник в къщи. Не можах да си завърша следването, до никъде не стигнах. Страхувам се да излизам, да се опитвам да уча, да търся работа и да участвам в обществото. Не мога да се адаптирам. В постоянен стрес съм, особено когато трябва да излизам навън и да общувам с хора. Просто съм смазана и убита от живота. Искам просто да изчезна, да ме няма. Не искам повече да страдам и да мизерствам, не искам болести, беднотия, мухъл и хлебарки.

Още преди много години започнах да получавам нервни кризи и като бях в трети клас, на девет години, майка ми ме заведе на лекар и ми поставиха диагноза страхова невроза и натраплива невроза. Оплакванията ми бяха, че в училище ми прилошаваше и причерняваше и имах много страшни и непоносими за мен повтарящи се мисли, които ме стресираха ужасно. От тогава насам съм все така.

Ходила съм на психиатър и съм пила няколко различни антидепресанта, които не ми помогнаха. Страх ме е от тези лекарства, особено от някои от тях ми ставаше много лошо. Имах сериозни странични ефекти - неврологични проблеми, получих тикове, голямо засилване на напрежението, разтрисания на тялото, промени в мисленето, възприятията и поведението, обърканост, ненормален сън, призляване и повръщане всеки ден и много други. Изобщо не беше само безобидна сухота в устата и гадене, както ми бяха казали, че ще бъде. Ходила съм и на консултации при клиничен психолог. Той само ми говореше как аз съм си виновна, че съм позволила да стигна до това положение, и други подобни, с което не ми помогна особено. Тези неща и сама си ги знам.

Страшно съм депресирана и стресирана до неузнаваемост. Погледът ми е като на наплашен добитък, който цял живот са го били с пръчка. Не мога да се отпусна и за секунда, не знам какво е спокойствие, радост, забавление, шега. Физически съм занемарена и в много лошо физическо състояние, заради депресията и неврозата. Имам огромна умора и съм смазана психически и физически. Понякога само лежа и не мога да помръдна и се моля за смърт. Като изляза навън и трябва да общувам се напрягам и стресирам и имам много силно чувство, че ще полудея. Имам чувството, че получавам нещо като мини-гърчове в моъка си от напрежение и ще изгубя и малкото разсъдък и здрав разум, който ми е останал. Това чувство на полудяване е много силно и е всеки ден.

Явно имам тежко психично заболяване. Какво да правя от тук нататък, има ли изобщо смисъл да правя нещо, след като явно не мога да се справям с живота, или да се свия в някой ъгъл и да чакам края си, след като съм един ненужен боклук

Трябва ли да търся пак психиатри и лекарства, да влизам ли в болница, знам, че има опция да ме подложат на електрошокове, ще ми помогне ли това, четох, че помагало за много тежка депресия ... а и нали и на кравите им правят токови удари в главата преди да ги заколят ...


П.С. Забравих да кажа, че като бях малка много пъти съм си удряла главата, понеже често падах. Може ли да имам някаква епилепсия или нещо друго такова. Освен това имам много лоша координация на тялото, нямам чувство за ориентация като вървя. Като излизам навън се зашеметявам и обърквам и изпадам в стрес, чувствам голямо объркване и чувство на безпомощност.

[t.todorov]

Здравейте, доколкото разбирам въпроса ви е, дали можете да се адаптирате към общество, което не приемате. Това е много комплексен въпрос. Първо докато четох вашият разказ, усетих  едностранчивост, песимистична. Това наистина може би носи началото си доста отдавна във вашият живот. Казват че човек е богат, не ако има много а ако има достатъчно. Аз съм работил и с много богати хора, които се чувстват по подобен на вашият начин, качвайки се в Поршето си и страдайки от факта, че някой някъде има две Поршета. Може би наистина немотията довежда до по-различен тип човешки взаимоотношения. Това е факторът всъщност, а не самата немотия, ако вече нещата не опират до риск за физическото оцеляване. Все пак човек винаги има избор. Психотерапията е сложна дума, но в нея няма нищо повече от израстване и опознаване на нашата собствена мотивация за определено поведение. Мисля, че ако приемете постановката, че човек може да се впише в едно общество, дори и да не е съгласен с него, /дори може да изрази своето несъгласие по различен, градивен начин/, ще можете лека полека да наваксате пропуснатото. Има една поговорка че  когато човек не се доверява на другите, много често се предоверява на себе си. Способността за изграждане на хармонични взаимоотношения се учи бавно и стъпка по стъпка, като се надгражда постепенно. Когато човек не е имал шанса да премине някои стъпала, а иска да се озове на последното, рискува да преживее провал. Вместо да насилвате себе си "от утре" да станете нов човек от една страна, и да се измъчвате с "това никога няма да стане" от друга, започнете с някакви съвсем малки стъпки. Едно "здравей" на хората които са ви приятни е достатъчно. Взаимоотношението не може да се учи то се преживява. Винаги трябва да има партньор в това, обикновено друг човек. Така че моят съвет е да направите една "ревизия" на живота си до тук. Някои казват че трудните моменти в живота дават най-добрите "житейски уроци". Та в училището на живота вие сте сигурно доста по-напред от всички нас. Както една кола не би могла да тръгне ако бензина стои налят в туба до нея, така и вашият ресурс няма да проработи, ако не го впрегнете за тази работа. А за това има много  и различни начини.  

[lotxen]

     Здравей Садгърл,какво значи твоето име,как го измисли,и защо гърл,а не момиче?
   Нещо в твоята изповед ме привлече,да взема отношение!И много странно,но не те съжалявам и дори не те вчуствам!Какво ми направи впечатление?Първо и най-вече,грамотното описание на нещата!Не намерих грешки,а това не е малко?Никак,при положение,че се описваш като аутсайдер в училище!Впечатлена съм,образованието ти и грамотността ти е много добра,в това време,където неграмотноста е често срещана!
  Другото е отношението ти към гадостта,хлебарките,вонята на мизерията!В тебе има стремеж към чистота,което също ме впечатлява!
  И последно за живота,като в джунгла!Наистина е джунгла,но не защото хората са зверове,а защото природно е заложено някакъв подбор на качества и видове!Мисълта ми е силата е в теб,ако я има!Няма лекарства,лекари,болници,психиатри и психотерапевти за теб!Както каза касае се за пари,но и това не е,и хора с финанси,се чувстват така зле и непригодни да дишат!Забрави помощ отвън,търси я в теб,ако смяташ,че я заслужаваш/много тъпа дума"заслужаваш"/,а всеки на този свят заслужава всичко,което сам си причини и вземе!
    И сега ще ти кажа нещо,за което форума може да ме изяде с парцалите!Опитай,легни в ъгъла и чакай да умреш,определено е труден начин да се свърши,но ако този ти е труден,и видиш ,,че не става,милиметърче по милиметърче,крачица и стъпчица,тръгвай отново!И аз съм грозна,ама какви нещастни хубавици познавам,не е за разказване!
   А и още нещо,клошарството също е начин на живот!
  Избора е твой:аз също обичам да си мечтая,за смърта и почивката,която ще ми донесе,НО това е за съжаление мечта,не става,поне за мен по няколко причини,основната е ,че съм вярваща,и следва наказание!Трудно е да се живее,но сме длъжни,затова си облекчи живота и търси варианти!Само нямаме избор,дали да се родим,и кога да умрем,всичко друго е в наши ръце!
   Успех!!!Успех!!!Успех!!!

[sadgirl]

lotxen, много мило от твоя страна, че не ме съжаляваш. Това някакъв комплимент ли трябва да бъде? Не съм търсила съжаление. Нито мислех, че съм за съжаляване. Разбирам, че си добронамерена, но аз пък съм много чувствителна, особено в момента.

Благодаря за мнението t.todorov

Хората СА зверове в такъв смисъл, че са животни. Само че, за разлика от останалите животни, ние имаме възможността поне донякъде да контролираме поведението си. Това, че сме животни не значи, че трябва да се държим като такива. За мен поне няма по-отчайващо от дарвинистични обяснения как трябва да се избием и изядем, понеже това е естествено, това си е нашата природа и ние нищо не можем нищо да направим по въпроса. Именно защото знаем каква е нашата природа - животинска, за това и трябва да избираме не-животинско поведение. Не знам дали се разбира какво се опитвам да кажа, много ми е размътена главата от депресия и напрежение. Трудно ми е да мисля нормално и да се изразявам.

Аз съм доста нежен и деликатен човек, чувствителен. Мисля, че вариантите ми в средата, в която израстнах, са били няколко:

да започна да пия и да се дрогирам, за да се спася от реалността
да заложа на секса и женското в себе си и да търся мъж-спасител, който да ме измъкне от мизерията
да започна да се държа като същото диво животно, като всички останали, и това да унищожи душата ми
да заложа на здраво учене с надеждата то да доведе до следване в добър университет и в последствие, намиране на добра и доходна работа

Аз се опитах да реализирам последния вариант. Но по-скоро се получи друго - просто се разболях психически и психиката ми се срина. Отпаднах от състезанието, отказах да участвам в този непоносим и неприемлив за мен живот. Така поне си мисля, че стана, като гледам назад.

И сега какво? От тук нататък какво? Ще тръгна на терапия, тя ще ми помогне, ще се дипломирам и на 30 години за първи път ще тръгна на работа и ще започна да градя някаква кариера? Че кой ще ме наеме, как ще обясня 10 години празно пространство в CV-то ми? "Здравейте, ми аз бях психично болна и до сега си седях в къщи в депресии и постоянни психо-кризи, ама вече съм добре и всичко е наред, ще ви изкарвам много пари, вземете ме, няма да сбъркате". Ето една печеливша фраза, която всеки работодател иска да чуе и направо ще ми закове желаната позиция. Нали знаете, че в живота има значение не какъв си, а какъв си на хартия. Хората не правя нещо, защото искат да го направят, или защото мислят, че е важно. Правят го понеже ще изглежда добре написано в CV-то им. Хартиени човечета с хартиени качества и хартиени постижения. Провалиш ли се в началните етапи на живота, после няма оправия. Никой няма да ти даде шанс, защото има още 6-7 милиона гладни българи, които чакат на опашката. Ранните етапи са основата, върху която после се гради всичко останало. Няма как да градиш къща върху някакви разбити руини и да си правиш илюзии, че няма да падне при първия по-силен вятър.

Искам също да уточня, че аз не минавам за затворен и необщителен човек. Не вървя по улицата намусена, със забързана крачка, забила нос в краката си. Опитвам се да се държа приветливо, възпитано, поздравявам хората. Това мога да го правя, макар и да ми коства много. Дори често аз съм този, който започва разговор. Проблемът е, че за мен това е мъчително. Правя го насила и ми е много неприятно. Правя го, защото знам, че така трябва. Че сме едно общество и аз трябва да се опитвам да участвам и да се вписвам в нео. Но се чувствам гадно, напрягам се, изпотявам се, блокирам и мозъкът ми се изпразва от съдържание, забравям за какво говорим и не мога да измисля какво да кажа.

Не знам как да се справя с този страх и едновременно нехаресване на хората. Май единствените хора, които харесвам, са тези, които не познавам или познавам бегло. Опозная ли някой, започвам да не го харесвам. Винаги очаквам най-лошото от всеки. Просто искам да ме няма.

[lotxen]

     А за името какво ще поясниш?
  Е след като описа така добре мизерията,започна да обясняваш,защо не може нещо да се направи!Разбирам,че доста потенциал имаш!!!
  И няма да го чуеш за първи път от мен"Като не искаш да свършиш нещо,намираш причини,като искаш да го свършиш,намираш начин"Въобще има хляб в теб!Дотежало ти е,така те разбирам!
   А това с хората,аз дори нарочно,като ми хареса някой човек,и понеже знам,че ако го поопозная,вече няма да е така,съвсем премерено държа дистанция!И другото,което ми заприлича на мен,но мен това не ме безпокои,е че просто се преструвам на нормална,даже в умните книги,някой беше давал съвет,да запазим лудоста си за нас!
   Почвам да си мисля,че в този форум хората най-много страдат,че са хора,искат да са нещо повече!Включвам и себе си,разбира се!

[Мая]

sadgirl, От първото ти мнение поне аз останах с впечатлението че ситуацията/проблема ти са много тежки.
Каза в първото ти мнение че си глупава и грозна, но от второто ти мнение  аз а виждам че и други съдя че това че си глупава не е вярно………….и че проблема ти не е чак толкова страшен.

И сега какво? От тук нататък какво? Ще тръгна на терапия, тя ще ми помогне, ще се дипломирам и на 30 години за първи път ще тръгна на работа и ще започна да градя някаква кариера? Че кой ще ме наеме, как ще обясня 10 години празно пространство в CV-то ми?

Ти тъй или иначе ще станеш на 30 години това никой не може да го спре………..но имаш два варианта:
1. Да си на 30 тръгнала на терапия, тя да ти е помогнала, и ти да си се дипломирала....и т.н.  хубави неща.
2. И да си на 30 години в състоянието в което се чувстваш в момента или по тежко.


А защо на 30 години след евентуалното ти дипломиране да тръгваш за първи път на работа това не ми става ясно?!
Аз първия ден в който работих е то си пада и малко незаконно де, но това е друга работа, нямах не висше ами дори и средно образоване.
Повечето хора започват от най ниското, престижната или добре платената работа обикновено идват в последствие.
 

Искам също да уточня, че аз не минавам за затворен и необщителен човек. Не вървя по улицата намусена, със забързана крачка, забила нос в краката си. Опитвам се да се държа приветливо, възпитано, поздравявам хората. Това мога да го правя, макар и да ми коства много. Дори често аз съм този, който започва разговор. Проблемът е, че за мен това е мъчително.

Аз не те познавам и не ти знам физическото състояние, но от този абзац съдя че ти и сега веднага си в състояние да си потърсиш и намериш работа, че физическото ти състояние го позволява. Това че няма да е престижна/висок пост и много добре платена…… не трябва да те спира. Ще си намериш работа каквато и да е, а дипломирането паралелно с работата......загубено време аз не виждам.

[t.todorov]

sadgirl, аз също си мисля, че сте достатъчно интелигентна, прозорлива и самокритична, за да успеете с подходяща психотерапия да прозрете, какви са всъщност вашите способности. За хората от форума вече сте прочетена книга, искам да кажа, че тук хората са много сензитивни и веднага видяха вашият ресурс, дори на моменти несъзнавано ви се ядосаха, че вие не успявате да го видите, а дълбаете в теми и мисли, които да поддържат вашето състояние, и които потвърждават че "умиране има, но отърване не". В този смисъл аз бих ви препоръчал групова терапия. Първо защото както и тук, хората в групата много бързо ще се превърнат в коректив на вашият начин на мислене и второ защото просто е по-евтино. Груповата терапия в София вече възлиза на 50-60лв. на месец. Има различни групи и различни водещи, едни групи работят един уикенд месечно, други по 3ч. седмично, но резултата е сходен. Препоръчвам ви терапевт обучен в психодрама за това начинание. Просто това е най-ефективният групов метод за момента. Ако имате конкретни въпроси можете да се обърнете на лични, или ако сметнете, че ще е от полза и за други хора - в тази тема.

[karindar]

Здравейте!
Какво човек трябва да почувства, за да разбере, че се излекувал от ПР? Само симптомите ли трябва да изчезнат или да почувства нещо по-различно в поведението? Възможно ли е човек да спре да се страхува и нищо да не пробужда страх у него?Това няма ли да е опасно за човешката психика?
Благодаря!

[t.todorov]

За всеки е различно какво ще почувства. Но най-силното чувство е, когато всеки разбере, каква роля играят неговите симптоми, каква работа вършат и какъв смисъл имат в ежедневието му и в общуването с другите. От там нататък е въпрос на време човек да внесе промяната в живота си, такава, каквато би го накарала да се чувства повече себе си.

[Ema]

ПР е просто един навик и заучено поведение.

А как разбираш, че не си болен от грип? Нямаш температура, нямаш кашлица, не те втриса. Същото е и ПР. Когато не изпитваш страх, когато нямаш пристъпи на паника,  които да ограничават живота ти и не се страхуваш, че ще ги имаш отново някога. Тогава си се разделил с ПР завинаги.

Най-важното е да се разбере, че това не е болест, а един навик.

[karindar]

Добре, разбирам, благодаря. Но ме интересуваше, човек като се излекува въобще ли спира да се страхува?