Въпроси към г-н Тодоров!

[alabala]

Интересува ме следното:

Как човек сам да си направи самоанализ за да достигне до събитието (някога в миналото), което е накарало мозъчето му да изработи даден механизъм за овладяване на реалността (било то ПР, ОКР или нещо друго, свързано с перкомерна тревожност)? Доколкото разбрах от Ваште обяснения винаги има едно такова ключово събитие или момент. След това просто механизмът се доразвива. С новите ситуации, с които се сблъсква човек в живота си, които предизвикват подобно чувство на това, което е потиснал при първоначалния момент, се прилага същия механизъм, но с по-голяма вариативност. Докато накря човек забравя какво (емоция, чувство) е породило този механизъм, тъй като той се е прилагал милион пъти след това.

Какви въпроси трябва да си задава човекът - аз вярвам, че ако често с задаваш точния въпрос, в едни момент отговорът ти се поднася( защото подсъзнанието си работи по него).

Винаги ли отключвщият момент е точно един (момент, събитие, човек)? Задължително ли се корени в детството?

Благодаря.

[Шашмагюл]

-

[t.todorov]

" ... аз вярвам, че ако често с задаваш точния въпрос, в едни момент отговорът ти се поднася( защото подсъзнанието си работи по него)."

Малко отзад напред ще почна. Безсъзнаваното работи по това човек никога да не си зададе точният въпрос. Именно за това човек с "напъни" нищо не може да направи сам.
Защо не може сам все пак? Човек сам не може да се анализира, поне в такава степен че да направи необходимите смислови връзки, защото дори в момента в който "иска" да си отговори, той всъщност не иска.
Да се търси събитие няма смисъл. Това обикновено са поредица от събития, преживявания и ситуации благодарение на които психиката си изгражда имунитет постепенно. Именно от този имунитет човек страда после, защото ситуациите не са същите, но той има точно определен имунитет. /тук може да се търси коя ситуация е отключила нещо, но просто за да се навлезе към механизма/. И за да сработи този механизъм човек несъзнавано влиза в такива ситуации, в които имунитета да заработи.  Така ако аз, като дете съм се страхувал от тъмното и в този момент съм получавал от майка си подкрепа, а когато всичко ми е наред не съм получавал, аз имам чудесен механизъм който да следвам - получавам подкрепа, когато се страхувам. След като порасна това ще ми служи по същият начин: там където имам нужда от подкрепа, но колкото и да се страхувам тя не идва, сменям човека докато дойде "правилният". Така ще си намеря човек, който откликва на моите страхове и ме обгрижва. Ситуацията е преповторена и всичко е наред. Колко пъти във форума се изприказва " ...той не ме разбира, не разбира какво ми е ....". Това наистина е сериозен проблем. Човек все едно си казва " уплашен съм, моят модел не работи! Колкото и да се страхувам, никой не ме подкрепя. Защо така?" В първият момент човек засилва това, което прави с идеята да е по-лесно на другите да разчетат от какво има нужда и да му го предоставят. " на мен ми е толкова зле, а терапевта ми нищо не прави по въпроса, що за терапевт е той?" - примерно
Разбира се тук изхождаме от първият опит, който дадох за пример в детството. Опита може да е съвсем различен при всеки и той всъщност е различен. Дори терапевта в началото не знае кое е това което човек е изградил и преповтаря невротично. Именно за това винаги терапията започва с детайлно обрисуване на ситуацията около някоя симптоматична криза примерно: какво се случи преди нея, с кого, как реагирах, от какво имах нужда, как, къде и т.н. Така терапевта се ориентира в кои ситуации човек си служи със симптоми и си задава въпроса защо с тях. Всъщност се откриват някои наистина сходни неща: "страхувам се хората да не разберат какво ми е", "не мога да изразя емоциите си", "не мога да възпра емоциите си", "чувствам се виновна пред...", "искам майка ми да не ме смята за провал..." и т.н. и т.н.  Така обстойно разглеждайки няколко ситуации, в които е имал симптоми започва да открива нещо общо между тях и стига до въпроса "как съм станал такъв човек? Благодарение на какво? Какво толкова съм преживял?"
Така започва да изследва своя път на развитие и да преживява грешките, които са допуснати спрямо него. За да ги преживее е необходимо много време, много добра свързаност с терапевта си, много кураж да си позволи да мрази, да обича, да е агресивен, или да прощава. Въпроса е на кого?
Дори и някой, някога да е сгрешил по отношение на него това не е ли вече минало заминало? Отговора е не. Безсъзнателната психика не борави с величината време. Човек докато расте има способността да интегрира в себе си много образи - на майка си, на баща си, на детето в себе си и т.н.  Тук необходимостта не е след като разбере, че истинската му майка например е била манипулативна за собствена изгода да отиде и да и лепне един шамар. В случая той трябва да лепне "шамар" на образа на майка си, който е съставил в собствената си глава.  Това е трудна задача и именно за това психотерапията е изградила необходимите условия тези субективни образи у всеки един да се променят и развият по някакъв начин. Ще се учудите, че дори миналото на човек, където е преживял някаква травма да си остане същото, защото ние не можем да сменим историята, той може да постигне промяна по отношение на вътрешният си свят, които е като една лента, на която е записана историята. Така човек започва д апридобива нов опит.

[alabala]

Тук необходимостта не е след като разбере, че истинската му майка например е била манипулативна за собствена изгода да отиде и да и лепне един шамар. В случая той трябва да лепне "шамар" на образа на майка си, който е съставил в собствената си глава. 

Как човек може да лепне шамар на образа за някого , който е изградил?

[t.todorov]

" Как човек може да лепне шамар на образа за някого , който е изградил?"

Ами има начини. Психотерапията за това е създадена. Тя е изкуствена реалност където човек да може да борави със своя вътрешен свят. Всеки един психологичен проблем всъщност винаги е емоционален проблем в по-голямата си част. Човек се научава да познава, използва, преживява и осмисля емоциите още от дете. Това става когато наблюдава как значимите възрастни реагират по отношение на него. Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи. Детето наблюдава и отношението между възрастните и още от малко си създава правилата на общуване и комуникация. То ги запечатва и по-късно в своето партньорство ги развива, но използвайки базата която има. По същият начин човек интегрира различни правила, норми, интерпретира някои ситуации по определен начин и т.н.
В процеса на психотерапия човек преразглежда тези аспекти от личността, които му създават проблеми.  Пример: "всеки пък като застана пред шефа си и трябва да му докладвам какво съм свършила ми се подкосяват краката, имам буца в гърлото, корема ми се свива на топка и искам да избягам. - На кой човек от вашият живот от който сте се страхувала така ви прилича вашият шеф? - Ма майка ми! Тя вечно не беше доволна от това как правя нещата и вечно ме критикуваше".
Ето пример в който актуалната ситуация е всъщност едно преповторение, поне в преживяванията на клиентката. Обективно погледнато шефа и беше съвсем нормален и нямаше никаква причина тя да преживява тази ситуация по такъв начин. Но уж от "нищото" всичко това се случва. Така в кабинета образа на майка и много бързо беше материализиран, под формата на "горещ стол" и тя ридаеше 30мин. срещу нея, в които смени първо страх, после гнев и омраза, после вина че е била агресивна и после прошка. Така тя успя да преживее всичко непреживяно в истинският живот в терапевтичният кабинет в който не беше дошла истинската и майка а нейният образ за майка и.

[Шашмагюл]

Днеска на всички им се пише, даже и г-н Тодоров е много активен ))

[alabala]

"Това става когато наблюдава как значимите възрастни реагират по отношение на него. Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи. Детето наблюдава и отношението между възрастните и още от малко си създава правилата на общуване и комуникация."

Ако човекът не е бил любимото дете за някой от значимите възрастнои в неговото обкръжение по default?

"Така то научава на кое свое поведение, какво ще получи." - без значение от поведението.

 Може ли това да е ключовия момент?

[track]

 

[Шашмагюл]

--

[t.todorov]

"  Може ли това да е ключовия момент?"

Може, но може и да е нещо друго. Това както казах се изследва. Няма как да се налучка по логика.

[alabala]

Може ли да се направи успешен профил на човек, без да сте го виждал наживо - например само от това, което четете във форума? Вчера гледах един филм за профайлъри, които правеха профил на убиеца (ест. без да са го виждали) само по неговите действия и профилът се оказа доста точен накрая.хаха

Другият ми въпрос е:
След като жената се е наревала и навикала на стола срещу себе си сигурно е усетила облекчение.
Какво се случва след това, когато пак се изправи наживо срещу майка си? Не се ли включва пак същия механизъм?

[therapy]

Незнам дали г-н Тодоров може да отговори и дали този въпрос трябва да се постави пред терапевт или по скоро към лекар - каква е възката между замъгленото виждане и ПР и дали може да се бърка с обикновено късогледство?

[t.todorov]

Профил е много лесно да се направи, но въпроса е за какво ще послужи.

Относно вторият въпрос, мисля че не сте разбрала смисъла. Там не става въпрос човек да се нареве та да му олекне и така до следващият път когато е насъбрал и пак да се нареве за да му олекне пак.  Смисъла на психотерапията не е толкова плосък. Идеята е човек да реорганизира комуникацията между вътрешните образи които има в психиката. Защото след като се "нареве" както казвате, следва и реорганизацията. Когато се преживеят истинските емоции и преживявания човек "пораства" емоционално. Именно за това някои терапевти казват че психотерапията е като отглеждане на едно дете. В началото клиента е едно "емоционално" бебе, което по нов начин придобива емоционален опит благодарение на взаимодействието с терапевта или с групата ако говорим за групова терапия. Така психотерапията следва същите етапи както и човешкото развитие. Първо човек е безпомощен, като бебе и трябва да е обгрижен. После трябва да бъде фрустриран със своята действителност, така както едно дете бива фрустрирано като му се каже че не може вече да пикае където и както си иска, а в цокала. И т.н. И така малко по малко в една защитета терапевтична среда човек запълва своите празноти с нов опит. Всичко това е свързано с много емоции, чувства и преживявания - обич, агресия, гняв, страх, вина, влюбване, разлюбване ....
Идеята е вместо човек да има нужда от опорни точки, които да идват отвън, да ги изгради вътре в себе си.

[Шашмагюл]

-

[t.todorov]

Не говорим за визуализации в случая. Сам човек няма как да работи психотерапевтично със себе си. Просто е невъзможно. Все едно да играя шах сам срещу себе си. Просто не става.