Въпроси към г-н Тодоров!

[track]

 

[Ema]

''БАП защитава титлата "психотерапевт" и това че ...  ''

  Аз ви говоря за професия и  професионализъм, а вие за титли.
  То и Христо Стоичков има титла "доктор хонорис кауза"
   Та освен всичко друго, БАП раздава и титли......

[Alice]

Объркана съм .
Както каза един от клиентите в " In treatment " - Механикът ти иска определена сума и колата ти е нова, лекарят ти казва от какво си болен и колко ти остава, но вие психолозите не давате гаранция ... " (нещо такова).

 Таа, "продуктът" от вашата работа не е конкретен, гарантиран, не е обвързан с период от време... Което на мен си ми звучи, като чудесна възможност и за терапевти с образование и за псевдо-терапевти да живеят на гърба на горките страдащи и отчаяни хора, тъй като резултатът от работата им е субективен !

 Един мой приятел психолог (!) се изрази така "Психотерапевта е кошче за душевни отпадъци, по-добре си намери някой, с когото да споделяш, хем ще ти е без пари" ... Аз имам с кой да споделям, не е там въпроса.Ние си плащаме, но какво точно ни давате Вие ?

Какво точно се очаква от вас - да сте състрадателни, да съпреживявате, да сте внимателни, търпеливи, сдържани, наблюдателни, анализиращи ... Или това е по желание ?
Какво конкретно ? Съвети, насоки, препоръки, изводи... ? (имам предвид освен спазването на етичния кодекс и изслушването)

Питам, защото искам да знам за какво ще плащам. То стана ясно, че трудно ще го намеря такъв, който да отговаря на изискванията, поне аз да знам какви могат да ми бъдат изискванията към него.
А и вие казахте, че психотерапията рядко се случва - в смисъл ?
Някакво условие извън нужното образование ли имахте предвид, или образованието на терапевта е единственото условие ?
Защото искам да знам нещо повече от " Не терапевта решава проблема, а клиента " ...

И няколко въпроси към съфорумците - Колко от вас са провеждали или провеждат психотерапия? Сменяли ли сте си психотерапевта/и и защо ? Намирате ли вашата психотерапия за ефективна и успешна? Каква конкретно е Вашата представа за понятие като " Успешна психотерапия " ?

[kadife]

   Медеа, а дали не си така упорита да откриеш минусите на психотерапията, защото се боиш да се потопиш в себе си.
   Етапът със съпротивата е точно стъпката преди влизането в кабинета на психотерапевта.

    Гаранция няма, но самата мисъл, че започваш да работиш с някого за решаването на проблема си, че се ангажираш в "договор"  е предпоставка да положиш максимални усилия. Виж, усещането, че човекът срещу теб е читав идва още с първите няколко посещения. Това чувство не го ли усетиш от самото начало, никоя организация и никой авторитет не могат да компенсират със същестуването си.
    Размишляваш по много дълбок, смислен и цветен начин, лично за мен би било удоволствие да разговарям с теб, както вероятно и за всички твои близки или познати. Но идеята да ползваш някого за споделяне и да ти излезе без пари, особено пък излязла от психолог, направо ме потриса:) Не съдиш ли сама по себе си колко би те натоварило да чуеш на някого страховете, терзанията, надеждите и да оцелееш емоционално, ако си ангажирана по някакъв личен начи с този човек? Именно в това е смисъла да потърсиш оторизирано лице, защото знае как да се "изчисти" от онова, което ще му оставиш и знае как да не ти дава нелепи съвети или да те поощрява в тези ти страхове, както правят повечето ни приятели или близки в желанието си да бъдат съпричастни.

  Но наистина е така.... проблемът се решава само  от нас, всеки път.

[t.todorov]

Представете си, че искате да отидете от точка А до точка С, като по презумция трябва транзитно да минете през точка В. Можете да тръгнете пеша, можете и с кола. Дори и да вземете кола обаче, от Вас зависи как ще шьофирате и за колко време ще стигнете. Може и някъде да набиете спирачките и да спрете, даже да се върнете, особено ако "пътя" през точка В не е идеален, даже е доста труден, което не е влизало в първоначалния ви план дори. Можете и да ходите пеша, макар и разстоянието да е много дълго. Психотерапия е да си наемете "кола" която да използвате за по-бързо предвижване. Няма вариант някой да ви вози, или колата ви да си върви сама. При всички положения вашето движение ще е свързано с вашите усилия, без значение със, или без кола. От модела на колата която сте наели пък зависи през какви пътища има ресурс да ви преведе. Много често колата се чупи преминавайки през точка В, дори и вие да сте перфектен шофьор. За това обучението по психотерапия, прави една кола колкото се може по-вседеходна.
Та голямата илюзия е че терапевта ще ви грабне на ръце да ви преведе през проблематиката, а това няма да стане. Той е инструмент, който можете да ползвате, който да ви служи. Терапия в която вие ще стоите до шофьора в дясно няма. Както се казва в една поговорка ние можем да закараме коня до реката, но не можем да го накараме да пие насила вода.
Относно вашият приятел психолог: психология и психотерапия са много различни неща. Така че му е простено Когато и аз бях завършил психология нямах никакви умения и малко теоритични познания. Обучението по психология ти дава основата по която може да се изучи тази наука в последствие.
Психотерапевта става такъв, след като има доста години лична терапия. Това е основното условие. Всичко останало са просто подробности.

[t.todorov]

Сега усещам и втора грешка сякаш. Психотерапията не е споделяне на терзания. Да и това го има, но само и само за да се стигне до следващата стъпка. Защото всяко едно страдание, каквото и да е то има функцията да предвижи човек крачка напред, като го преодолее. Просто трябва да се разбере в коя посока трябва да бъде тази крачка и как да се извърви.

[Alice]

 Кадифе, не съм упорита, защото търся минусите, просто искам да съм сигурна, че ще има плюсове.Особено след като днес говорих с една дама, претендираща с образование в Чужбина и тн. тн. и тя се изрази по телефона с думите " Да, лекувам паническИ разстройстА " !, аз такова нещо не знам да има... Отделно ми говореше все едно се разбираме да пием кафе или нещо такова ! Не я усетих като професионалист въобще, просто не съм сигурна дали мога да се доверявам на преценката си ...

 Относно споделянето - Да, това е другата причина да ИСКАМ да вляза в кабинета на психотерапевт, защото знам че моите проблеми и терзания товарят другите, а и те не са длъжни да знаят как трябва да постъпя аз, но ме е страх, че ходенето на психотерапевт ще бъде оценено от семейството ми като лиготия, приумица, пари на вятъра и тн.  

[t.todorov]

Заменете думата психотерапия със самопознание и ще ви е по-лесно. Всъщност психотерапията подпомага самопознанието. Вашите симптоми на ПР са 10% от проблемите, с които ще се сблъскате в психотерапията опознавайки се.

[t.todorov]

" Особено след като днес говорих с една дама, претендираща с образование в Чужбина и тн. тн. и тя се изрази по телефона с думите " Да, лекувам паническИ разстройстА "

Образованието в чужбина няма нищо лошо. Въпроса е в това, че тя лекува. Какво точно лекува? Лекуват лекарите. Психотерапевтите не лекуват, защото работят със здрави хора. Диагнозата ПР, или някаква тревожност не е диагноза за болест, а за проблематика. Шизофренията е болест.
Радвам се, че по телефона сте усетила несериозността от случката. Наистина се доверявайте на хора, които са терапевти. Не психолози, нито психиатри, а психотерапевти. Психиатрите могат да ви помогнат с лекарства и нищо повече. Там е тяхната сила. Д овладеете първично силните симптоми и страданието от тях. Това не е справяне с ПР, а смекчаване на обстоятелствата.

[Alice]

Не съм сигурна, че каза точно "лекувам" , може би на мен ми се искаше да е казала това...
По - скоро ми направи впечатление израза " Панически разстройства " .
Не знам, наблегна на това, че едва ще успее да ме "вмести" в графика си, защото била много заета - сякаш ми прави услуга или нещо такова ...
Впрочем тя е клиничен психолог и като я попитах дали има и нужното образование да е психотерапевт, тя ме попита какво ме притеснява в това, че е клиничен психолог. Нямам и доверие за сега, но ще видим утре. Имам намерение да я " пробвам " .

[t.todorov]

Ако става въпрос за Варна шанса е 1:3. Това малко на шега, ама горе-долу е така.
Клиничният психолог, все пак дори и да не е терапевт, няма да ви обърка повече. Което е все нещо. Ако и успеете да създадете връзка с нея за да споделите истинските си дерзания /знаем, че има такива, които не се разменят тук/ още по-добре.

[skorpi]

Тодоров, искам да попитам възможно ли е ПР да започне още в детска възраст, но едва по-късно човек да си даде сметка, че го има... т. е. говорим за предучилищна възраст, още преди пубертета и съзряването? И ако да, какви са шансовете на човек, който от дете има ПР, да се възстанови? Извинявам се, ако съм задала този въпрос по-рано, но не си спомням дали питах или само възнамерявах да попитам. Благодаря!

[t.todorov]

ПР е симптомокомплекс. Това е психиатрична диагноза основана на симптомите и нищо повече.
Всяка една психологична проблематика се корени в детството и то с натрупване. Какво имам предвид? Първият етап е до 1г. Ако този етап не е преминат успешно се изгражда определена черта, която се пренася и впреминаването на втория етап - 1-3. Така преодоляването на втория етап е белязан от неправилното преодоляване на първия. Дори и да се премине ще е  с определен акцент. Така стигаме третия 4-7г. В този етап имаме наследство от 1-ви и 2-ри. Така се преминава и през третия. Идва един застой, в който, като че ли тези етапи загубват своята сила - 8-12г. /не винаги/. Така човек влиза в пубертета. В този етап се случва сложната амалгама между всички досегашни етапи. В този етап кризата е в идентичността. В този смисъл човек се връща към своя начин и го доразвива, какъвто и да е бил той. В крайна сметка излизайки от този етап, да речем на 20-22г. той е това което е. И се сблъсква със следващото изискване - да е възрастен. От това как е преминал през всички възрастови кризи, как е минал през последната - идентичността, как реалността около него е оказвала натиск, или не, или го е направила изведнъж, зависи как ще се оформи индивидуалната проблематика. Именно в това е проблема. През живота си човек изгражда своите приоритети около едни неща, а живота му сервира други, за които не е готов. На всичко отгоре и не може да се адаптира, защото не е развил определени ресурси за това. Принципа на реалността забива сериозен шамар върху човек, когато неговите възможности и очаквания изобщо не са включвали такива удари. Тук на помощ се появява например ПР, като единствен начин да се овладее реалността и ударите, които предлага.
Тази динамика е характерна за всеки един вид проблематика - тревожна, депресивна, хистерична, смесена .

[track]

 

[skorpi]

Зададох този въпрос, тъй като след психотерапията ми започнах да си давам сметка за много неща назад във времето, които съм позабравила, всъщност не си ги спомних в хода на самата терапия, а месеци след това, без да съм си поставяла за цел да ровя в миналото- напротив. Просто си дадох сметка за някои неща, които  съм си обяснявала по друг начин до момента, защото тогава дори не съм подозирала, че съществува нещо, наречено Паническо разстройство, нито съм знаела какво е деперсонализация, но симптоми съм имала. Може би дори и агорафобия, но тя е била маскирана под други форми и не ми е пречела да излизам, всъщност, пречела ми е вероятно, защото съм се чувствала различно от останалите, но тогава не знаех с какво точно съм различна. Просто след като винаги съм я имала, не съм знаела какво е да я нямам и съответно не съм отчитала присъствието й в живота ми. И това е продължило до един определен момент, в който нещата са се сринали до там, че вече нямаше как да не обърна внимание. Вече съм повече от убедена, че на около 5-6 г., ако не и по-рано, съм развила ПР и примери мога да дам мноого - това са "маскирани" примери, защото там нещата не са толкова ясни, каквито са сега, обаче са си симптоми на една тревожност, която с времето се е изразявала по всевъзможни начини. Досега мислех, че съм имала много проблеми  психически, но вече съм абсолютно убедена, че проблемът е един и същ и че в зависимост от обстоятелствата, зрелостта и степента ми на сигурност те са приемали един или друг облик, но никога не са изчезвали. Не знам дали това е добро или лошо, т.е. дали това осъзнаване нещо променя и дали помага. Не знам и дали фактът, че толкова много време съм го имала, намалява шансовете ми да го нямам. Само знам, че тази официална версия, която съм разказвала пред терапевта си за началото на ПР не е цялата истина, а само финалният етап от нея. Целта на тези ми размисли е да преценя каква част от мен може да се възстанови и да се изгради наново, предвид тези факти. Какъв е шансът един зрял човек, който цял живот е градил тревожни начини за справяне с действителността, да заживее по друг, различен начин? Не знам доколко е реалистично да се очаква да се извърши такава мащабна промяна и дори да е възможно, колко ли време е необходимо да се случи?? Ами ако тревожността е пропила личността до там, че да е станала част от характера?