Въпроси към г-н Тодоров!

[dragon]

Няма как да се измени поведението ако не е разрешен психичния несъзнаван конфликт. Все пак някои направления полагат големи усилия и до някъде успяват, но единствено при тях се появява явлението рецидив. Което значи че дори и да се моделира изкуствено нов тип поведение, то не е нито стабилно, нито може да се каже, че човек се е справил с проблема си. Става като оня виц:
Двама приятели се срещат и единия пита другия:
- Как си, още ли имаш проблеми с алкохола?
- Не вече не пия.
- Браво, как успя?
- Почнах да се друсам.

Е вица малко е пресилен, но се получава нещо такова: да махнем едното, та да се появи другото. Това не развива личността по никакъв начин. Моето мнение е, че такива методи трябва да се ползват, само тогава, когато не е възможно с даден човек да се проведе дълбинна терапия. Такива хора аз пращам на КПТ терапевт.

ОК обаче има още  нещо. Ние изтласкваме нашите конфликти защото нашето АЗ (ЕГО) не може да се справи с тях-прекалено е слабо. (Поне така съм чел). Здравия човек има силно ЕГО което регулира силни емоции и не се налага да ги изтласква. В този смисъл работата трябва да е насочена към промяна на ЕГО-то за да стане и моето силно като на здравите хора.

[dragon]

Ако рискувам в истинския живот да бъда агресивен ( в добрия смисъл) примерно-нещо което слабото ми его изтласква няма ли да се получи нещо като превъзпитание и Егото ми да се засили?

[t.todorov]

Не е толкова лесна тая работа. Все пак живота винаги учи. Човек учи, в какви ситуации и до колко да е открито агресивен цял живот. Ако тази способност е отдавна "заклещена", трябва да започне от "А-Б". Това не е толкова лесно, както е на думи. Особено с агресията. Възрастния човек няма защитеното пространство, което има едно дете, което експериментира и учи. За възрастния това нясто е психотерапевтичния кабинет. Това е защитеното пространство.

[dragon]

Не е толкова лесна тая работа. Все пак живота винаги учи. Човек учи, в какви ситуации и до колко да е открито агресивен цял живот. Ако тази способност е отдавна "заклещена", трябва да започне от "А-Б". Това не е толкова лесно, както е на думи. Особено с агресията. Възрастния човек няма защитеното пространство, което има едно дете, което експериментира и учи. За възрастния това нясто е психотерапевтичния кабинет. Това е защитеното пространство.

Значи ако терапевта ме издразни (което често се случва) да се престраша и въпреки изпитавната от мен вина и страх да му заявя моето различавашо се от неговото мнение вместо да замълча както правя винаги. Това би ли било терапевтично начало?

[t.todorov]

" ... а се престраша и въпреки изпитавната от мен вина и страх да му заявя моето различавашо се от неговото мнение вместо да замълча както правя винаги. Това би ли било терапевтично начало?"

Зависи от терапевта. За мен би било терапевтичен триумф. По-важното е че всъщност той ви дразни, защото ви прилича на някой друг авторитет, а вие не му противоречите или не изразявате своите преживявания, защото преповтаряте стария модел, който е създаден в старата ситуация, в детството да речем, където сте нямали друга възможност да реагирате към този авторитет, освен да търпите и да преглъщате. Все пак не всеки терапевт може да претъкува подобно отношение към себе си и да го направи сърцевина на терапевтичния процес в полза на клиента. Но при всички положения там е защитена среда за всякакви реакции - терапевтичния кабинет. Той е като лаборатория за създаване на нови неща, включително и шанс човек да учи как да изкара някои чувства навън, при което е сигурен че няма да има последствия, освен принос за терапията му. Но не мога да ви дам съвет, защото ако терапевта не е подготвен да поеме и претълкува вашето поведение ... Истината е че ако съм сигурен че срещу вас стои психотерапевт, щях да ви кажа смело напред. Но няма как да знам.

[dragon]

" ... а се престраша и въпреки изпитавната от мен вина и страх да му заявя моето различавашо се от неговото мнение вместо да замълча както правя винаги. Това би ли било терапевтично начало?"

Зависи от терапевта. За мен би било терапевтичен триумф. По-важното е че всъщност той ви дразни, защото ви прилича на някой друг авторитет, а вие не му противоречите или не изразявате своите преживявания, защото преповтаряте стария модел, който е създаден в старата ситуация, в детството да речем, където сте нямали друга възможност да реагирате към този авторитет, освен да търпите и да преглъщате. Все пак не всеки терапевт може да претъкува подобно отношение към себе си и да го направи сърцевина на терапевтичния процес в полза на клиента. Но при всички положения там е защитена среда за всякакви реакции - терапевтичния кабинет. Той е като лаборатория за създаване на нови неща, включително и шанс човек да учи как да изкара някои чувства навън, при което е сигурен че няма да има последствия, освен принос за терапията му.

Мился да опитам това нещо. Кой знае след това може да се престраша и в ситуации извън кабинета в реалния живот и така постепенно един ден да стана здрав нормално-агресивен човек.

[t.todorov]

Не забравяйте, че терапевта работи във ваша полза, а не вие в негова. Ако трябва да бъде "боксова круша", за да се научите да "удряте" - ще бъде
Успех!

[dragon]

Не забравяйте, че терапевта работи във ваша полза, а не вие в негова. Ако трябва да бъде "боксова круша", за да се научите да "удряте" - ще бъде
Успех!

Мисля си все пак това не доближава ли психодинамичната терапия до поведенческата?

[vladimir]

Не забравяйте, че терапевта работи във ваша полза, а не вие в негова. Ако трябва да бъде "боксова круша", за да се научите да "удряте" - ще бъде
Успех!

 
Добре че не съм терапевт че и аз щях да ям бой.
 
Иначе когато Dragon се научи да "удря" тогава биха му минали и симптомите, нали? Естествено ако именно агресията е причината де.

[t.todorov]

Нещо такова. Ако това е причината. Но "удряйки" трябва да се справи със преживяванията, които съпровождат това удряне. Там е тънкия момент. Самото "удряне" е много, много лесно.

[kadife]

Нещо такова. Ако това е причината. Но "удряйки" трябва да се справи със преживяванията, които съпровождат това удряне. Там е тънкия момент. Самото "удряне" е много, много лесно.

   Правете любов, а не война!

   Последното нещо, което би ми хрумнало да сторя на терапевта си е да му се ядосам, че не казва онова, което искам да чуя, за да се почувствам подкрепена в слабостта си.

  "Целувката" по-лесна ли е от "удара"? На мен и двете ми се струват еднакво сложни, но едното е по-възможно

   

[t.todorov]

И двете са материал за работа. Все пак позитивния пренос е за предпочитане. Но при положение че се е появило някакво дразнение, гнев или други неща е по-добре да бъдат изразени. Всъщност доверие означава да бъдете автентични пред терапевта.

[sheri76]

На какво се дължи блокажа пред терапевта? Искаш да му кажеш толкова много неща... но в един момент блокираш, спираш се... Получава се един хаус в главата ти...

[t.todorov]

Причините може да са различни. При всички положения обаче е добре да споделите на терапевта си точно това: "искам толкова много неща да ви кажа но блокирам".
Много по-важно е не какво казвате, а как го казвате и през какви преживявания минавате, докато го казвате, или не. Вие имате право да блокирате, да говорите, да плачете, или да се смеете в терапията, а работа на терапевта е да свърже поведението ви с проблематиката ви, за да видите как работят вашите неща - мисли, емоции, чувства. Все пак и терапевта трябва да усети, какво се случва с вас ако е способен да "погледне нещата през вашите очи". Но това е трудна работа. Така че, по-добре е да споделяте подобни неща, които преживявате.

[t.todorov]

" Мисля си все пак това не доближава ли психодинамичната терапия до поведенческата?"

Те са много свързани. Първо е психодинамичната работа, а после поведенческата. Не може без едното, или другото. Ако говорим за цялостен процес.
Някои твърдят, че след като човек разработи несъзнавания си конфликт, трябва да се "пусне" в джунглата на живота. Така със знанието, което има за себе си и предизвикателствата, с които го сблъсква живота ще може сам да си направи "поведенческата терапия", т.е. промяната на поведението си. Все пак няма лошо дори и в това да бъде "подпрян" терапевтично в определени граници.