Въпроси към г-н Тодоров!

[Little Овненце]

Владо, ти в коя Германия си бил,че така коментираш с лекота?
В тази,в която аз живях,цените на храната ,а даже и фитнеса са абсолютно същите както тук. С тази разлика,че нашите заплати са в пъти по ниски

Не можах всичко да прочета от начало до край,но също се придържам към коментара на Мима,че не държавата,а хората тук са дразнещия елемент,тяхната култура и манталитет. Докато не се промие мозъка на българина, държавата си заминава.

Мая спри с гледането на новини. Аз отдавна ги прескачам. Наистина там няма нищо положително и радостно,само мъка и нещастие. Аз също много им се вживявам,но моя психиатър ме посъветва от самото начало да спра да ги гледам. доста по добре се чувствам,слушам музичка и си върша нещо в къщи. След което си пускам моите сериалчета,които са доста неангажиращи и никой да не ме занимава

[queenmaya23]

Това за манталитета на българина е много вярно. Пример- снощи в училище имаше тържество по случай празника да Християнското семейство. В края водещата помоли всички присъстващи да не бързат да излизат,защото искат да направят презентация на детска книжка с продължение 5 минути. Книгата е написана от внучка на Захари Стоянов, и илюстрирана от нейната 7 годишна дъщеря. Жената излиза на сцената и започва да говори, че използват приходите от тая книжка за помощ на деца от Босна и Херцеговина и изобщо за помощ на деца в неравностойно положение и т. н и т.н Няма да повярвате какво се случва- докато тя си говори всички започнаха да излизат навън, никой не го интересуваше, ние бяхме седнали най-отзад и просто се изумихме , как може да нямат тия хора грам уважение към труда и таланта на тая жена...Просто българина има една овча психология, да си гледа в краката и да не го интересува нищо, та презентацията трая наистина 5 минути, но никой не прояви нужното търпение, ей така от уважение към другите пък и към себе си. И най- смешното беше, че в края тая писателка/поетеса издикламира някакво стихотворение, чийто думи призоваваха младите да не напускат страната си и да се лутат по света, че кат България нямало друга...Аз се разсмях, честно...

Относно гладането на новини, аз разбирам, че те оказват ефект, но не съм по сериалите. Музика слушам много, но и новини гледам. Не мога да живея в 21век и да не съм информирана. Но ще прескоча няколко дни дано се почувства по- добре!

[t.todorov]

Да стратегията на щрауса не работи особено. Когато такива събития ни влияят доста повече от нормалното /колкото на повечето хора/ истината не е, че сме по-чувствителни. Истината е, че такива моменти ни напомнят на нещо свое. Ако аз преживявам чуждото нещастие като свое, може би ще преживявам моето нещастие като чуждо. Обикновено човек е по-чувствителен към определени несправедливости около себе си, тогава когато е имало несправедливост и спрямо него. Той съпреживява това обаче, не съзнателно, а чрез "лошите" събития, които наблюдава извън себе си. Така има нуждата да подреди целия свят и чувства, че едва тогава ще се успокои, но всъщност неговия вътрешен свят има нужда от подредба. Как може да стане това според вас? Света е и добър и лош, в него има и щастие и нещастие, има добри и лоши новини, има добри и лоши хора, ние самите сме добри и лоши. Стремежа и нуждата да я няма едната половина на нещата /без значение коя/,не е случайна и не е случаен начина, по който тя се преживява, когато се появи. Именно след такива събития, или по-скоро заради начина, по който се преживяват се отключват и епизоди на ПР. Много е трудно да се каже за всички общо, защо преживяват по-различно подобни събития. Това се корени в неговата лична история. Ако се позовем на теорията, човек който мрази хомосексуалистите, повече от нормалното /за повечето хора/ се смята че е така защото има латентен хомосексуализъм и прави всичко възможно да го изтласка, да не го осъзнае. Защото тогава ще има сериозна тревожност. Така всеки един хомосексуалист за него е шанс да изтласка по-дълбоко в несъзнаваното своя латентен хомосексуализъм. Много често такива хора забелязват незабележими за другите "гейски" неща и са много чувствителни по отношение на "мъжките" работи.
Всички маневри на психиката са за да избяга от тревожността. Опитайте да прехвърлите горния пример във вашият случай.

[Little Овненце]

Има логика. Имаше в период,в който приемах нещата такива каквито са и не се вживявах много много на това,което се говори по телевизията или пък отва което сполетява чуждите хора. Бях добре, чувствах се необременена. Но наистина нещо се случи и всичко това като ,че ли изведнъж коренно се промени. Започнах да се усещам как драматизирам нещата,как се тревожа за неща,които не зависят така или иначе от мен,страдах зараду дргугите и т.н. Но какво е отключило това ми състояние и защо се стигна до тук все още е мистерия за мен. Знам,че нещо много ме уплаши, но дали само то е ключът?
На първо време престанах с депресиращата музика, с тъжните филми и с новините по телевизията. Ако искам нещо да знам,просто отварям и го прочитам, но наистина нямам нужда да знам колко катастрофи стават на денонощие,колко баби са били убити от внуци или синове или колкото бебета са намерни по контейнерите. Това не са най важните неща ,с които трябва да сме в течение в 21-ви век,сори.

[t.todorov]

"Това не са най важните неща ,с които трябва да сме в течение в 21-ви век,сори."

Това е част от реалността. Хора се раждат, други умират. Как едното да е по-уместно от другото? Вие сама казвате, че тази непоносимост се появява в определен момент, или етап. Това не е случайно. Света винаги е бил такъв, но се е променила вашата интерпретация за него, начина по който го преживявате. Т.е. при равни други условия вие преживявате нещата различно и то от един момент нататък.
"Бях добре, чувствах се необременена."
Обикновено в живота на човек има някои неща, или хора, или нагласи, които играят ролята на буфер между "лошата" част на реалността и него самия. Така човек дори и да наблюдава, той не го преживява, защото има сигурност. Така обаче той е бил възпрепятстван да изгради "имунитет" сблъсквайки се в здравословни дози със "суровата" реалност. Така, или има нужда от стария буфер, или има нужда да изгради нов буфер. Иначе, вече пораснал ще се сблъска със сериозни количества от негативната реалност, а той няма ресурса за това. Много често болестта играе този буфер, като осигурява дистанция между лошата реалност и човек. Като гледам лоши неща ми "става лошо". За да не ми става така - спирам да гледам. И така болестта, или симптома си е свършила работата - отдалечил е човек от реалността, която не може да понесе. Проблема е, че така се отдалечава човек и от реалността, която може да понесе, която иска да преживее. Тъй като тя е неразделна смесица. Добро и лошо са в едно. Но поради фактра, че човек не  успява да се справи с едното, се лишава и от другото, защото те вървят в комплект. Тук идват на ред най-различни "кандарми" - "мисли позитивно", "обръщай внимание на птичките и пчеличките ....", но в крайна сметка човек е изолиран от своя "буфер" в еднаква степен и от едното и от другото. Човек обаче се ангажира само с това от какво го лишава. Ни най-малко не си дава и сметка от какво го пази. Защото благотворната функция на буфера ще изчезне в този случай. Най-добрият буфер е този, за който не знаем че ни помага, но много добре знаем, за какво ни пречи. Като ПР например. Идеи?

[Little Овненце]

Съгласна съм,че всичко това е реалност и че в определни етапи от живота си ние я възприемаме по различен начин. Това би означавало ,че абсолютно всеки човек би бил споходен от ПА рано или късно. Или хората си остават едни и същи от началото до край? Има ли някакво обяснение за всичко това,разбираемо и приемливо за нас? Мисля,че това си остава загадка в науката.
Да наистина човек не трябва да се изолира от заобикалящия го свят и трябва да бъде наясно какво се случва в него, но не е ли по важно да се концентрираме в собствения си вътрешен свят, да намерим покой там и все пак сами да преценим кое ни радва и кое ни прави тъжни? Аз не смятам,че игнорирайки "лошото" можем да подминем "доброто".По скоро навлизайки в едното можем да объркаме другото и обратното. Мисля ,че е абсолютно нормално ,а дори и важно човек да може да ги различава и да отсява нещата по важност и смисъл. Естествено е,че всичко е навързано и върви ръка за ръка,че сполети ли те едното ,няма как да не те сподели и другото.Макар,че не винаги е необходимо. Не разбирам,защо е нужно да си ангажирам съзнанието с нещата,които ме плашат или ме нараняват и ме натъжават? Кому е нужна този тип реалност? Да я възприемаш и да знаеш,че тя е такава ,каквато е е едно,но да навлизаш в детайли,само защото е част от света е друго.
Блажен е животът,докато живееш без умуване е казал Софокъл.

[Stareternity]

Г-н Тодоров,
Много Ви е висок стилът - доста асоциативно мислене се иска. Пък като се знам какъв съм асоциатор   Ето и сега се питам - от какво ПР иска да ме предпази? И какво - "от единия чорап, та в другия", мога да мисля и да премислям, да си самоизмислям разни "озарения" - иий, гледай ти, от туй ще да е... Вероятно сте прав, може би се касае за конкретни стъпки, които трябва да бъдат взети, един вид тялото сигнализира за това. Те може и да са малки - от това да не се консумира захар, да не се пие кафе с кофеин - до изясняване на отношенията с началник и други подобни. Подозирам че на мене примерно ми е пределно ясно за какво иде реч в моя случай, ама един вид се въртя като зверче в клетка. Обаче е вероятно и да се заблуждавам - то от фантазия полза никаква. Какво - да, за мене работното ми място е ад, да напусна? Хубаво, и утре като се озова на опашката в социалните служби ще цъфтя, така ли? Както ме апострофира моят терапевт - работа имало и т.н.
И още нещо, от скоро си мисля, че никакво ПР нямам - май съм си го измислил. Ненапразно ми казаха вегетативно разстройство. Нямам и нямам ПА (и не искам да имам). И да бъда честен, страхът ми е да не би да имам - един вид тревожно очакване...  
Та такива са моите идеи, чакам други.

[queenmaya23]

Трябва да отбележа, че логика в думите на Г-н Тодоров има. Но както винаги има неща с които не съм съгласна. Например, не може ли човек да бъде просто емоционален, чувствителен? Винаги когато сме съпричастни с мъката на някого трябва да бъде защото се опитваме да не изживяваме собствената си мъка?  Аз винаги съм си била така- съчувствам на хората, поставям се на тяхно място и в частност, този случай с детенцето естествено че си представих моето дете, без мен... Това е страх вероятно на повечето родители, страхът че няма да могат да изгледат децата си докато порастнат и могат да се грижат сами за себе си.
Отностно гей-хейтърите, аз също не обичам гей- хора и не точно тях, но начинът по който ни принуждават да ги харесваме. Ние всички имаме някаква сексуална ориентация, но не я промотираме на лягане и ставане, а гей хората вършат точно това- една непрекъсната демонстрация. Аз във всеки случай не съм гей, много си харесвам мъже... Познавам и доста мъже, включително моят, които малко вероятно са да бъдат латентни гейове и ги ненавиждат...

[queenmaya23]

Stareternity
много си еротичен, ох  исках да кажа ироничен 

[Stareternity]

queenmaya23, не ми вдигай акциите 
Хайде, че трябва да се стягам и да вървя на работа. Преди малко пуших цигара на терасата и ме споходи следното "озарение" (едва ли е т.н. в психотерапията инсайт?!). Размисляйки над г-н Тодоровите забележки за "предпазването", се питах от какво, аджаба, ме пази това чудо? По течението на размисъл, кой знае какви глупости мога да измисля. След което се сетих за една табела в кабинета на моя терапевт - да казвам първото, което ми идва наум. В този случай реших да се осланям на интуицията. Първото, което ми дойде наум беше думата "секс". 
И какво излиза - този ми "приятел" ме предпазва от секс. Излиза, че е така. Един вид това наред с "блокировките" ми, че съм беден и грозен е "добра" оправдателна причина да си "блея"... Само че егати и приятелят... Защо ще ме "предпазва" тъкмо от секс?! Защо? За да не претърпя разочарование, да не бъде наранено егото ми (както сочат моите пишман опити в тази сфера). И какво излиза - действително гадинката е един вид "мило другарче". Явно на това другарче трябва да му се обясни, че прави мечешка услуга и подобни "подаръци" не ми изнасят. То трябва да разбере, че предпочитам "мечка страх - мене не страх"! 

[t.todorov]

"Какво - да, за мене работното ми място е ад, да напусна?"

Ама не това е идеята. Това е бягство. Както казахме стратегията на щрауса не работи. Коя част от работата ви е ад? Това е въпроса и защо я възприемате така. Според кои свои критерии? В кои ситуации е най-голям ад и в кои по-малък?
Относно секса - мислите ви се насочват в правилна посока. Дори и да не е това, виждам, че можете да мислите по посок,а каква е функцията на симптома. Това все някога ще доведе до резултат.
И понеже вече подадохте друга тема - разочарованията в живота ви в тая посока, може би трябва да се насочите към това, кое е предопределило тези разочарования. Неща като "късмет", "съдба", "жените са си такива" и "просто съм си такъв", не ви вършат работа, да ви кажа от сега.

[t.todorov]

"Аз винаги съм си била така- съчувствам на хората, поставям се на тяхно място и в частност, този случай с детенцето ..."

Това е удобен момент за една история. Един психиатър много искал да се срещне с Фройд за да учи анализа. Когато Фройд го приел той му разказал, как на идване му станало много жал за едно момче, което срещнал в парка заедно с майка си, която непрестанно го напътствала, какво, къде и как да прави. Фройд отговорил:
- Вие ли бяхте това малко момче господине?

Та, човек вижда и страда за неща извън себе си, за които не е успял да преживее у себе си. Но всъщност всичко зависи до степента. Ако това прерастне и човек започва да страда от него, значи има нещо "гнило" зад него. В този смисъл много е ценно да се самодаблюдаваме какви събития които не ни касаят пряко предизвикват нашата емоционалност и силни преживявания. Там има нещо наше, което сме забравили, изтласкали, отрекли и когато го видим го преживяваме, на "гърба" на ситуацията за да разтоварим емоционално нашият нерешен проблем.
Давам и друг пример - терапевт, който много силно иска да оправи клиента си. Мисли за случая извънредно, преживява много силно случая и т.н. Кой иска да излекува всъщност и кого е припознал в своя клиент? Да видим дали ще познаете 

[queenmaya23]

Г-н Тодоров,
да разбираме ли, че всяка емоция която изживяваме или всяка ситуация която ни впечатлява силно е испирирана от подтисната такава у нас самите? Аз за себе си признавам- имам много подтиснати емоции, както положителни така и отрицателни. Не мога на глас да изживявам, както някои хора. И в крайна сметка ако е така какво да правя? Ако примерно имам подтиснат някакъв гняв трябва ли да се поставя в същият вид ситуация и да я изживея както ''трябва''?
Заговори се тук за работно място и шефове, ако примерно човек изпитва подтиснат гняв към шефа ,трябва ли следващият път да го излее тоя гняв..? И така до кога? Ами ако човек ежедневно се сблъсква поне с 10 ситуации при които подтиска емоциите си? И все пак искайки да се наричаме с етикета ''нормален'' тази нормалност не се ли корени точно в способността да подтискаме някой вид емоция. То нали тия които не умеят да правят това се озовават в Диспансера

[queenmaya23]

Stareternity
считай ги за вдигнати... това де- акциите Ти имаш нужда да ти се вдигнат, много си неуверен и себекритичен.  

[t.todorov]

Много основателни въпроси задавате. Проблема е в това че някои хора успяват да потиснат гнева или други преживявания, там където е невъзможно да се изразят, но намират други средства с които това да стане. Хората с ПР обикновено са или-или. Или ще избухна че ше ги попилея, или ще мълча и ще избухна вътре в себе си.
Но това е единия аспект. Другия е защо моят шеф предизвиква толкова силен гняв? В терапията се следва същата последователност. Първо човек да усвои някакви начини да отреагира, да кажем гнева и после да изследва какво го провокира. Но не говорим само за гнева, има вина, срам, страх и други преживявания, които не могат да намерят изход навън, нито могат да се преработят "вътре" в психичния свят на човек. Т.е. основния въпрос не е какво да правя с гнева си който се провокира много често, а защо моят гнев се провокира често. В повечето случаи потиснатия гняв се е появил много отдавна в дадена ситуация. От там нататък всяка подобна ситуация го провокира. Ако стигнем до дъното първия гняв на детето е като се ражда. Тогава всички чакаме с радост то да се разгневи   След това всеки един момент който е свързан с гняв е някаква фрустрация. Отбиване, махане на биберон, ходене до тоалетна/а не в гащите/ и т.н. Така гнева е ответна реакция срещу някаква наложена норма на поведение според приетите стандарти или някакво лишение или незадоволено желание. За всеки етап от живота на човек има различни норми, които надграждат останалите. Много е важно още от самото начало гнева да се канализира по социален начин. Това обаче може и да не стане. Така в точно определени ситуации човек има емоционален изблик и не знае какво да го прави. Знае че си е патил ако го изкара и най-вероятно го потиска. Това потискане е всъщност способност гнева да се преработи вътре. Най-често това е тялото. Така човек за да се отърве от социален конфликт прибягва до вътрепсихичен конфликт за да преработи емоциите си. Какво може да се направи? Човек се учи да използва емоциите си в своето развитие. Така да се каже това развитие предполага да създаде една голяма гъвкавост между двете крайности, като стотици нюанси на двата цвята черно-бяло. За да стане това обаче, трябва да има пространство където човек да стигне до истинските си емоции насочени към истинските обекти или ситуации, да ги изрази, да се почувства облекчен и някак мярата му да премине от едната и другата крайност в по-приемливи нюанси. След това трябва да започне да трупа опит с тези нови нюанси на своите емоции за да стигне до извода, че когато емоцията е премерена няма лоши последствия ако излезе навън.