Как казах "Сбогом" на ПР

"Ако си сам, може да затънеш много дълбоко и да удариш дъното."
Така е, симптомите винаги са "повик" към другите.

Искам пак дебело да подчертая че ПР и агорафобия са напълно преодолими състояния /стига да не са станали част от характера,т.е. да са "отглеждани" дълго време/ при правилно насочване на усилията. Ако човек се чувства крайно неспособен и ограничен да се справи с актуалните си симптоми се налага да започне медикаменти. Неща от рода че много вредят на здравето, че създават зависимост и т.н. не са състоятелни.
След като влиянието на медикаментите започне е много важно какъв терапевтичен път ще поеме. Те са два.
1. Краткосрочна терапия - при нея причините за появата не се разглеждат. Всички усилия са крачка по крачка човек да се изправи пред страховете си и малко по малко да увеличава тази борба. По този начин заучава ново поведение, което използва в определено състояние. Този подход дава добри, краткотрайни резултати и е приложим главно за фобиите. За ПР е малко по-несполучлив.
2. Дълбинна терапия - при тази терапия фокуса е не в симптома, а каква е причината за неговата поява, какво е неговото значение за човек.
При положение че човек може да подържа дългосрочен терапевтичен процес, без значение дали лекарствата са "закърпили" нещата, или краткосрочната терапия, трябва да премине към т.2
В процеса на дългосрочната терапия се прави опит от несъстоятелните "заместващи", ситуационни страхове да се премине към "оригиналните", които са екзистенциални. Както знаете нито ще ви спре сърцето по време на ПА, нито ще припаднете по време на агорафобиен пристъп, нито хората ще ви "накажат" ако се издъните при социална фобия. Но въпреки това знание и логика, усещането за ужас си е много действително. Идеята на психотерапията е да си дадете сметка, за какво ви е страх действително в живота. Това става, като се тръгне от симптома и се стигне до въвеждане на неговото съдържание. Във всеки симптом има ценна информация. Ако тя се проследи и разгледа, човек ще се окаже измежду основните си проблеми, които може да са различни - да стане по-самостоятелен, да се научи да е открит в общуването с хората, да поема сам отговорност за себе си и т.н. Подобни неща стават целта на истинската терапевтична работа /както и въпроса как се е стигнало до тук, че личността да не е успяла да ги усвои през жизнения си път/, т.е. терапията и успеха в нея е пряко свързан с куража да променим себе си, гледната си точна за света и хората, и това как си взаимодействаме аз и света, който включва много аспекти. Точно последното е много плашещо и напира за промяна чрез симптома. Когато казваме неща като " ... искам да съм здрав, да съм като другите, да нямам симптоми" ние насочваме нашето внимание към симптомите, а се отдалечаваме от истинските промени за които подсказват самите симптоми. Така прекалено дългото занимание със симптома и страданията от него ни "застраховат" и отдалечават от сблъсъка с истинските, реални страхове. Другите нямат нужда от симпоми за да се впишат в света. За да станете като тях, трябва да откриете, какво е значението за вас и за другите около вас на вашите симптоми. Симптомите винаги заместват някаква ваша способност, която ви липсва, за да се приспособите успешно към нещо ново, с което ви сблъсква живота. Вместо да се вглеждате, какво губите от тях, трябва да осъзнаете, какво печелите, какво променят те в света около вас, в общуването ви с другите, в дейностите ви и лично във вас. Ако сте готови за това начинание, значи сте мотивирани за дългосрочна терапия, чрез която ще успеете да внесете адекватни промени в живота си.