ПР и задух

[ddiddi]

Да, благодаря Ви, ще помисля върху вашите думи. Първата ПА беше силно треперене на тялото ми, силно разтрисане. Появи се около десетина дни след пневмонията, тогава нямах задух.  Втория път, когато получух рецидив, също първата атака беше силно тресене на тялото. Когато отминаха тези симптоми плюс още страх, нереалност, и т. н. се появи задуха. Ами честно да Ви кажа, нямам нещо което в ежедневието да ме "задушава", чисто битови неща, просто задуха се появява и когато съм щастлива и когато не съм, сам си определя кога са се появи и кога да намалее. Когато получих първата ПА не съм имала притеснения, и някакви външни фактори, които биха я предизвикали. Тогава даже бях щастлива, че ме приеха в Университета и т. н. За себе си наистина немога да открия друга причина за ПР, освен пневмонията и после екземата, защото преди това не съм била затормозена с нещо фрапиращо, просто всичко е било в рамките на номалното.

[t.todorov]

Именно в това е проблема. Че вие не виждате тези важни неща. Точно тази ваша "слепота" искат да коригират симптомите ви, като ви внасят съдържание, което поради някаква причина не сте способна видите. Поради какви причини това не може да се каже, но симптома или симптомите го "казват" пре-ясно. Това не е лесна работа, да се открие истинската причина, но идеята ми беше да не я търсите във визическо заболяване, плевмония, екзема, или каквото и да било. Тези заболявания може да са свързани с определени ваши преживявания, да не говорим, че екземата е психичен отговор на психологичен стрес. Започнете психотерапия, където всички взаимовръзки биха могли да излязат на яве.

[ddiddi]

Няма лекар, лекарство, техника на дишане, или нещо друго, което да измести вашият избор настрани и съответно да махне симптома.

todorov. А защо е така. Защо няма доказан лек срещу ПР. Защо ние хората страдащи от това състояние трябва сами да се "спасяваме"
 който както може. Аз съм ходила при няколко доктори и всички ми казват: " Не се притеснявай, това е на нервно...и т. н. ". Но аз нямам ежедневни притеснения, дори една професорка ми каза: " Нищо ти няма, ти се преструваш, за да не ходиш на лекции", което е направо смешно, а аз тогава незнаех на кой свят се намирам, защото ПА бяха в пълната си сила тогава. Аз съм предприела мерки, лекувам се, тук споделям какво ми е. Но защо това състояние или заболяване не може да се "хване" от медицината. Как така ние които имаме ПР ходим по изследвания, и ни няма нищо, а не сме добре. Все нещо ни има. Как така аз едновременно дишам и недишам. А що се отнася до това да търся проблема си някъде другаде в преживяванията ми, ще го потърся, но едва ли ще го намеря, защото няма такива. Аз знам, че ПР може да се потуши, защото съм се справяла с него веднъж и пак съм се чувствала така сякяш никога не съм го имала. Просто трябва много време и " лутане" докато се справиш с проблема. И понеже зная, че всички други симптоми може да отминат, искам да попитам някой справил ли се е с проблема с дишането...

[t.todorov]

ПР не е заболяване, затова медицината е безсилна, защото няма какво да лекува така, както традиционно го прави. Вие грешите - ПР е преодолимо във всички случаи, но психотерапевтично. Защото именно в такъв процес могат да се намерят връзките между симптомите и истинските причини. Когато аз ви казвам да търсите в преживяванията си нямам предвид сама, а в терапевтичен процес, в работа с психолог-психотерапевт. Да го сторите сама е почти невъзможно. Както знаете има много поводи след които "уж" се отключва ПР. Но дали всеки след плевмония или екзема развива такава проблематика? Тогава не самата болест, а отношението ни към нея, към резултата, до който води, оформя нашето автентично преживяване.
Едно добро начало можете да поставите когато, наблюдавате и дори описвате, в какви ситуации проблема с дишането е най-силен и в кои намалява. После можете да опишете подробно хронологията на появата на различните симптоми, но вместо плевмонията и екземата да наблегнете на това, с какво бяха свързани тези етапи от живота ви, какви житейски задачи стояха пред вас тогава, какви бяха отношенията с вашите близки, приятели, партньори, какво беше емоционалното ви състояние и какви ваши нужди и желания не са били "чути" от самата вас.
Както и преди съм казвал симптомите при ПР винаги тласкат към някаква промяна, която трябва да извършите в живота си. Докато тя не стане факт всякаква "борба" с тях е немислима и необоснована.

[Cristo]

Не съм напълно съгласен в Вас, г-н Тодоров. Страховата невроза си е психично заболяване открай време. Определени медикаменти помагат за облекчаване, намаляване или премахване на симптомите. Това, че заболяването проявява рецидиви, означава, че не е излекувано напълно. наистина заедно с медикаментите е необходима и терапия, вникване в собствената същност, осъзнаване причините за появата на паническите атаки /макар, че не винаги има конкретна причина/. Когато организмът е бил доста време под психично напрежение и в един момент се отпусне, тогава започват проблемите....

[t.todorov]

Така е третира се и с лекарства. Има много аналгетици които помагат и облекчават от зъбобол, но те не лекуват болният зъб. В този смисъл облекчението на симптома не е лечение на ПР. Статистиката е следната:
лекарства - 30% ефективност, с чести рецидиви
психотерапия - 70% /ако е дълбинна рецидив няма, при когнитивно-поведенческа има/
смесена терапия - 95% /останалите 5% са от прекъснали терапията/

Ясно е че стреса, ако наречем така общо нещата е главният виновник. Но при всеки този стрес е различен, факторите, които го създават са различни, както и ответната реакция на човек е различна.
Причина се открива при всички случаи и тя никога не е в телесното, а в психичното и то не в болното психично. Все пак ако се влачи с години става все по-трудно справянето с тази проблематика, защото става устойчив психосоматичен модел.
Както се опитвам да обясня, всеки физичен симптом има свое символично значение в психичният свят. Ако се спрем на задуха, дори и аз много пъти съм се "задушавал" в определени ситуации. Но каква ли е тънката граница, вместо да третирам това, като физичен проблем да го изтълкувам, като психологичен, напр. "задушава ме работната среда в която работя". Ако по някаква причина чувствам, че съм впримчен там, означава, че всеки ден трябва да се чувствам така. По този начин жертвам моята нужда /да се махна от там/ и психиката взема нещата в свои ръце. И така аз от утре нямам това чувство на задух от обстановката в психологичен смисъл, но то се прехвърля изцяло в телесното. И вместо да се боря и променя моето преживяване на впримченост от работата, прехвърлям усилията си в далеч по-лесното за мен - борбата с физически задух.
Това е един примерен механизъм. Симптомите при ПР са просто здравословен отговор на психиката, на нерешен психологичен проблем, които дават информация за този проблем, чрез телесното. Това им е работата. Симптомите не трябва да се махат а да бъдат "чути". По тази причина лекарствата са просто облекчение на "гласа" на симптомите.

[Cristo]

Много вярно! Но тук е вече големия проблем от липсата на малко /в страната/ и добре подготвени психолози и психотерапевти, които наистина да вникнат в душевността и състоянието на пациента, да му помогнат да осъзнае истинските причини за паническите атаки и да го насочат към такава промяна в живота, чрез която да бъдат премахнати по-голямата част от стресовите ситуации, които са в основата на паническото разсройство..

[ddiddi]

todorov; Благодаря Ви, ще помисля върху думите Ви...но аз само казвам какво при мен отключи ПР, а явно не е само това...

[t.todorov]

"Но тук е вече големия проблем от липсата на малко /в страната/ и добре подготвени психолози и психотерапевти, които наистина да вникнат в душевността"

Има вече достатъчно подготвени психотерапевти, за сега обаче качествените специалисти са в по-големите градове и то не във всички. Това може да се отчете като проблем. По този повод има много идеи, но основната е от определени региони, където няма такъв специалист да се сформират групи, а водещият от друг град да я води като пътува. Това може да стане обаче само с активност от страна на хората, които се нуждаят от такъв тип работа.

[marin90]

Здравейте, искам да ви попитам дали и при вас задуха е като при мен,че не разбрах много много.При мен се появява не само при паническата атака ами и без нищо.Примерно чувствам задух 3-4 дена после отминава после след 2 3 седмици пак се появи за няколко дена и така.... Нормално ли е?

[skorpi]

Има вече достатъчно подготвени психотерапевти, за сега обаче качествените специалисти са в по-големите градове и то не във всички. Това може да се отчете като проблем. По този повод има много идеи, но основната е от определени региони, където няма такъв специалист да се сформират групи, а водещият от друг град да я води като пътува. Това може да стане обаче само с активност от страна на хората, които се нуждаят от такъв тип работа.

Използвам възможността да се отклоня от темата и да задам въпрос, който мисля, че вълнува не само мен - защо няма специализирани места за работа с хора с ПР (клиники, комуни, общности - както искате ги наречете), където да се съберем и под ръководството на специалисти да си проведем една истинска терапия - ако трябва и месец-два да се откъснем от всичко останало, но от до да се заемат с нас специалисти, които наистина знаят какво правят. Не говоря за лудница, в която да те тъпчат с успокоителни и да лежиш безжизнено... говоря за място, където да работиш целенасочено по проблема си и да има реален ефект от терапията. Мисля, че много хора биха се съгласили да отидат на такова място, ако знаят, че ще се оправят. Какво са 1-2 месеца терапия на фона на целия ни живот с ограничения? Ако тук няма такива места, дали някъде по света има? Единственото, което знам е, че всяка година през февруари се събират в Наречен хора с нашия проблем и си правят колективна терапия, за някои е ефективна, но не това точно имам предвид... ако някой има такава информация, нека я сподели. Нека не си губим повече времето в симптоми, че той живота си мина. Дайте да видим какво да ги правим...

[t.todorov]

" ...защо няма специализирани места за работа с хора с ПР"

Това за България е трудна задача все още. Иначе в Германия и в другите страни има такива клиники за психосоматични проблематики, с престой и т.н. Но там психотерапията е регламентирана по здравна каса. Такова клинично лечение ще струва много скъпо при нас.
ПР е сравнително лесна психологична проблематика, колкото и да не ви се вярва. Както и различните фобии. Не се налага справянето с тях да се провежда в клиника. Излишно е просто. По-удачният вариант е групова терапевтична работа в региони, където няма специалисти. За сега това е варианта. А и да се осигури удобно и защитено местенце, отново съдейства за вкореняване на симптоматиката, а не за нейното разграждане.
Изобщо ПР е проблематика на цивилизиваните общества, където сблъсъка между личност и реалност е най-голям. Този сблъсък трябва да се състои, за да се преодолеят последиците от него. Така че в психотерапевтичен план хората с ПР нито трябва да се обгрижват, нито да се изолират, а да им се даде възможност да успеят да се впишат в реалността, такава каквато е.
Каква да е ролята на клиниката в осъзнаването при една жена например, че иска да напусне мъжа си и да преодолее несигурността от това? Защото в психотерапия главно се стига до житейски промени от такъв тип, които човек трябва да извърши в своята реалност, която е създал и страда от нея.

[skorpi]

Съжалявам обаче този път няма да се съглася. Има най-различни случаи, при които такъв престой в клиника е абсолютно необходим като начало - аз не казвам да ме отглеждате и дункуркате, това е безсмислено, а да ми се даде посоката - първо, да се махна от дразнителите, да погледна на живота си отстрани, да работя целенасочено по проблема си, да бъда сред такива, които също работят и да правя всичко онова, което трябва да се направи, за да има положителна промяна. И да има някой, който контролира целия този процес. Иначе отивам си аз на психиатър, той си ми дава хапченца, аз си се пристрастявам, гълтам си ги, в един момент искам да ги спра, ама не мога. Или не искам. Или мотивацията не ми стига, или отлагам за после. Отида ли там обаче, няма не искам, няма не мога, ще се работи и това ще е и то както трябва, а не само да се отчита някаква дейност. Така си ги представям нещата и съм сигурна, че някъде това се случва и е факт. И че има и резултати. Искам пример за такова място, ако ще и в чужбина да е. Не е задължително да се чака да стане факт в България, може би част от хората могат да си позволят да отидат и на др място... всеки си знае възможностите. Начини ще се намерят, ако си заслужава.
Наркоманите да не би цял живот да живеят в комуна? Много ясно, че ще се върнат пак в средата, в която са били, но след известен период и след известно лечение, определен режим и начин на живот... Това не могат и няма как да направят сами, или ако ходят на терапия... а после вкъщи. Всички знаем как завършват тези "терапии". Да не би да е по-лесно да се откаже хероин, отколкото да се излекува ПР? И смятам сравнението за уместно, предвид колко зависими към лекарства, алкохол, и дрога има сред хората с тревожни разстройства. Не мисля, че идеята е лоша, даже е необходима. И не е задължително да е лудница, пак казвам. Достатъчно е да си сред хора, които наистина знаят какво правят.
Истината е че трябва много работа, много ежедневни усилия, следване на програма (пак давам пример с комуните, където се работи и се живее в опр режим) и тогава може би ще има някакви реални резултати.
Иначе домовете на много от нас ще си останат със затворени врати, а зад тях ще се крият психически и физически здрави хора, които просто не са попаднали на подходящото място, за да оставят тревожността зад гърба си. Междувременно са погубили собствения си живот, този на близките си, кариера и всичко останало, да не говорим каква загуба е това за цялото общество, за икономиката, да не продължавам нататък. Би трябвало да ни интересува колко изгубен и неизползван ресурс е това, най-ценният от всички - човешкият. И ако държавата не прави нищо по въпроса и не отделя пари по каса, то поне някоя неправителствена организация (например фондация Европея, която не съм съвсем наясно с какво се занимава и какви са целите и методите й на работа) би могла да разработи проект или програма, или не знам и аз какво, с някакъв срок за изпълнение - то ще си покаже дали е ефективна. Не знам къде трябва да се постави този въпрос, само казвам каквото мисля.

[t.todorov]

При зависимости този подход е наложителен. Но когато се работи със зависимости говорим по-скоро за депресивни личности, а когато говорим за ПР за тревожни личности.
Самото ти искане да се осигури безопасно място, където да се случва нещо, не ти ли прилича на същата безопасност, която се опитваш да си осигуриш по принцип? Аз за това казвам, че психотерапията не подкрепя ползите от симптома. Човек трябва да пребивава точно в средата, в която е произвел симптомите си, докато работи терапевтично, ако говорим за ПР и агорафобия, или социална фобия. Така може да вникне в смисъла им.
Естествено би било добре да има специализирани места, които дори да не са с клиничен престой, да работят целенасочено с определени проблематики. Но ние сме бедна страна  и това едва ли скоро ще се случи. Дори и да стане ще се започне от приорителните проблематики, а това са психосоматичните - диабет, хипертония, анорексия/булимия, колити гастрити ... и т.н. Тревожните разстройства са с по-слаб приоритет. Ако разбира се има НПО която да защити някакъв проект и получи финансиране да работи по програма с ПР-проблематика би било чудесно, макар че имам опит как напрактика се случват подобни проекти и не съм особено очарован от  практическите ползи.

[reni1506]

Т.Тодоров,знаете ли в Стара Загора дали има специалисти относно ПР?Ходила съм при 1,но след 3 посещения ми каза,че нямам нужда от помощ.Съветът му беше да ходя на местата,които ме плашат и така в един момент ще свикна и ще спра да се страхувам.Това естествено не помага много и сега бих искала пак да ида при някой специалист,но незная при кого...