Можете ли да пренесете тази информация към вашият конкретен случай, или поне да опитате
Аз ще опитам
На част от участниците в експеримента пък бил даден бутон, за който им било казано, че спира дразнещия звук. Дори когато те не натискали бутона, резултатите от представянето им се подобрявали значително. Самият факт, че можели да спрат шума по всяко време, че имали контрол над ситуацията, им бил достатъчен, за да се справят с разсейващия ефект и да не се чувстват безпомощни.
Това е точно като моята система за подсигуряване, която никога или почти никога не се налага да използвам, но това, че я имам ми носи сигурност - като например ако съм навън, да държа ключовете за колата в ръцете си, така че по всяко време, ако поискам, да мога да се върна в нея. Ако я виждам (колата) и знам, че прилошее ли ми, мога да вляза вътре и да се "спася", мога да седна в някое кафене, или изобщо да отида навсякъде, защото нещата са "уредени" и са под моя контрол. Затова ми е спокойно и вкъщи - и да ми прилошее, веднага имам къде да седна и легна, затова и рядко ми прилошава, освен ако не е от нещо съвсем друго, несвързано с ПР. Валидолът в джоба може да си остане там, неизползван, но ако усетя, че го няма, идва паниката. Сигурността изчезва. Голямото пространство, от което не мога да се измъкна когато си поискам, т. е. веднага, претъпканите заведения, навсякъде, където се чувствам притисната, безпомощна, ме ужасяват... но при определени обстоятелства мога да снижа тревожността - т. е. ако аз планирам и контролирам нещата - ако съм избрала крайна маса с изглед към изхода, може и да не ми се наложи да избягам, но мисълта, че когато поискам, ставам и си тръгвам, е достатъчно успокоителна, за да ме държи относително добре. И т. н., и т. н.
Затова си правя извода, че ако се почувствам достатъчно комфортно и уютно в дадена обстановка, аз започвам да я припознавам като своя - т. е. вече нещо познато, от което знам какво да очаквам и съответно мога и да го контролирам... така бих могла да се чувствам спокойна и навън. Например по време на едно пътуване и предстояща служебна вечеря в ресторант, на която трябваше да присъствам (вече имайки този проблем), няколко часа по-рано отидох да огледам ресторанта, вече и секунди са ми достатъчни, за да преценя веднага "опасността" - преценила съм всички предмети, обекти, изходи, набелязала съм "зони на сигурност" и така по-късно присъствах на вечерята относително спокойна.
Ако съм успяла да впечатля някои от присъстващите с нещо и съм им се харесала, ги печеля за свои "съюзници" - не ги приемам като заплаха и се чувствам уютно и сигурно в компанията им... ако са ми непознати, ще се страхувам от оценката, която ще ми дадат и няма да се успокоя, докато тя не е положителна... В ситуации, в които аз съм ръководила, съм се чувствала много по-спокойна и уверена, защото аз съм взимала решенията и то не само за мен, но и за другите.
Установено било също така, че за разлика от животните, хората могат да придобият чувство за безпомощност и по друг начин – като наблюдават как някой друг е безпомощен в ситуация, която не може да контролира. Колкото по-неконтрулируеми и непредвидими изглеждат събитията, толкова повече стрес изпитват хората и постепенно губят надежда и желание да направят някаква промяна в живота си.
Преди години, когато още не се бях сблъсквала с агорафобията, видях на релсите на трамвая едно припаднало момиче... Не бях сама, а с тогавашния си приятел и много се притесних дали ще се оправи - насъбраха се хора да я гледат, а тя просто си лежеше... в безсъзнание. На пътя... и то на няколко метра от болница. Дойде линейка, взеха я. Така и не разбрах какво стана с нея. Нито от какво е припаднала, нито дали се е оправила. Няколко дни ми беше гадно, почти не говорех и не спирах да я мисля. След не повече от седмица за първи път ми прилоша на същото място - тогава се оказа, че имам физическа причина, но все пак не мисля, че е случайно. Просто и днес като се сетя, ми е пред очите. И аз нищо не направих, за да й помогна. Не защото не съм искала, просто не можех, защото стоях като вцепенена.
Рецидивът ми миналата година се появи след разпита ми в полицията относно злополуката с приятеля ми. В продължение на 2 часа и половина разказвах в най-големи подробности всичко около съвместния ни живот и когато вече приключвахме, аз помолих инспектора, който го е открил на мястото на произшествието, да ми опише как е изглеждал, за което по-късно съжалих. Образът на това, което ми каза, не излиза от главата ми и до ден днешен. Точно това беше усещането - че е бил безпомощен и сам... а аз също съм безпомощна да променя това. Тъй като не присъствах и на погребението му, у мен остана това усещане, че съм го изоставила, че не мога да се погрижа за него... Още на следващия ден след разпита вече бях зле. Самонаказах се за вината, която смятах, че имам... за всичко.
//-->
