Симптомите - приятели, или врагове?

[t.todorov]

Да. Но преди да изчезне трябва да се "увери", че новият начин работи и доставя същата полза колкото и симптома.

[t.todorov]

Сега тук може би е уместно да кажа, че една и съща сходна симптоматика може да е ПР, а може и да не е. От гледна точка на психиатрията при положение, че медикаментите са борба със симтома това не е от значение. Когато говорим обаче за психотерапевтична работа тази разлика е от съществено значение.
В единия случай симптоматиката може да се разгради, т.е. да бъде "прочетена" и след необходимата поведенческа промяна да изчезне.
Когато говорим за симптоматика  свързана с една хистерична личностна структура например, това става много трудна и едва достижима задача. Това е така, защото симптоматиката е част от личността, а не симптом а личностната промяна е трудно осъществима. Промяната на личностната конституция е почти невъзможна, освен при много дълдосрочна дълбинна терапия и то ако клиента е все още в етап на който изгражда личността си, да кажем до 25г.
Така привидно еднакви симптоми налагат различна терапевтична цел. В единия случай е прочит, промяна и изчезване на симптома, а в другия целта е по-добро функциониране с наличието на симптома и на втори план опит за личностна промяна.
Психиатрията почти не прави тази разлика поради факта, че тя не е терапевтично насочена, а към симптома.

[reni1506]

Ето това изказване за симптомите много ми хареса:"Ако си стигнал до положение на временно спокойствие, означава, че си успял да разбереш нуждите и:без стресови ситуации/в нашата действителност едва ли е възможно/,природосъобразен живот и най-вече, когато ПР отново те посещава ,да го посрещаш като стар приятел, бързо да го нагостиш и да ЗАБРАВИШ,ЧЕ Е ДОШЪЛ."

[skorpi]

Когато говорим за симптоматика  свързана с една хистерична личностна структура например, това става много трудна и едва достижима задача. Това е така, защото симптоматиката е част от личността, а не симптом а личностната промяна е трудно осъществима. Промяната на личностната конституция е почти невъзможна

Добре, а как да разберем към коя група сме? И една хистерична личност не би ли следвало да прояви симптоматиката си много по-рано?
И да няма ремисии и рецидиви, а едно перманентно състояние - поведението на хистериците, доколкото на мен ми е известно, е доста показно и цели привличане на вниманието, докато при ПР е точно обратното - всеки се опитва да си прикрие симптомите, за да не разберат другите, че e зле и ако му прилошее, се чуди къде да се скрие - т. е. това са две диаметрално противоположни картини...
затова ми е странно как едното може да се сбърка с другото... хистериците имат ли агорафобия? Кога се появява тя?
Малко се смесват нещата и преливат от едно в друго сякаш... така например един човек с ПР може да има хипохондрия в по-лека или в по-тежка форма, но дали тя не е съвсем основателна, имайки предвид, че му се появяват симптоми, които могат да бъдат причинени от редица физически заболявания и състояния...  и дали всички са диагностицирани с точност? От друга страна човек с ПР и хипохондрия често търси болнична помощ, вика линейки, попада в лечебни заведения, изследва се, някои дори се движат с медицински персонал... което пък може да се сбърка със Синдром на Мюнхаузен... а колко още болести могат да предизвикат физическите оплаквания, съотнесени към ПР... Ето тука стигам и до вариант 3: Човекът си има някаква физическа болест, която го води до страха и колкото и да се влачи по психотерапии, проблемът си остава и му провокира паниката, т. е третира се следствието, не причината. Симптомите обаче остават, защото психотерапевтът не може да излекува физическата болест, не му е и работа...
Не са ли именно специалистите тези, които трябва да правят разликите, да улавят скритите сигнали и да правят своята преценка, за да разберат откъде тръгват нещата и да ги доведат до успешен край?
На мен ми звучи малко нелепо да речем да ходиш години наред на терапия и накрая да ти кажат следното: "Ами ти всъщност нямаш ПР, просто си си хистерична по характер, т. е. глей си работата
Дори хора с по 15-20 години "лечение" на ПР не са напълно сигурни какво им има и какво "лекуват"... накрая знаят повече от терапевтите си.   Но какво от това?

[delicacy]

При мен симптомите отслабват с  разкриване на връзката: психическа преработка /мисъл/- симптом - страх.
В момента, в които разбера каква мисъл е породила определен симптом при първата ми ПА, симптомът изчезва.Но изчезват в определена последователност. В обратен ред на появяването си.
Осъзнаването отнема различен период от време. Случаве се като вид прозрение и олекване от огромния товар, които си имал, докато си се лутал- защо определено нещо се случва по даден начин.

[silvana32]

Привет!Аз го закъсах с нерните преди няколко години.При мен като чета е по-скоро вид невроза.През деня уж съм добре,по-нервна съм,промени в настроението,но все пак си правя всичко.Понякога получавам студени тръпки по тялото и сърбежи .Но кошмара идва когато легна да спя.Две-три минути след като съм легнала,по пръстите на ръцете ми започват едни мравучкания,парестезии.Все едно някой е пуснал ток в палеца и показалеца най-често.А понякога и по пръстите на краката.От време на време и сърцебиене имам,но то е за кратко.В по-изострените моменти се е случвало и изтръпване на тези два пръста и пресъхнало гърло.Ужасно е,обръщам се от една страна на друга,ставам често по малка нужда...На другия ден съм като вампир.
Пия ципралекс от два дни.Това е трета моя криза,но предишния път пих ципралекса само един месец и го спрях.Девет месеца бях добре,до преди един месец.Предишните два пъти това мравучкане ми се получи след няколко ходения на фитнес.Аз съм доволна от ципралекса,няма привикване към него,само сухота в устата.Но си е химия.Преди това пробвах с валериан високи дози,изобщо не помогна.Деанксит също съм пила преди две години.Вече зная че няма да умра от това,но ме е страх да не се влошат нещата.Ципралекса го пия по 5 мг сутрин.Защо фитнесът провокира симптомите ми,нали уж е добре да се спортува.Вече ме е страх и да тичам на пътеката дори.Казват,че трябва да не се мисли за това,да свикнеш с него,аз много нощи съм търпяла,но в един момент вече нямах сили,изнервих се много.Някаква гледачка казала на майка ми,че ако не престана да обръщам внимание и да се вглеждам в себе си,може да се влоши депресията.Именно това изречение ме провокира да прибегна пак до ципралекса.В четвъртък съм на невролог в Токуда,ще видим какво ще измислят този път.

[t.todorov]

"Не са ли именно специалистите тези, които трябва да правят разликите, да улавят скритите сигнали и да правят своята преценка, за да разберат откъде тръгват нещата и да ги доведат до успешен край? "

За психиатъра няма значение дали симптомите са свързани с хистерични прояви на една хистерична личност, или е ПР на конституционално натраплива личност, защото те работят само на ниво симптом. Точно за това понякога може да се постави и диагноза ПР на някой, който е с хистерична проблематика защото лечението с медикаменти атакува еднакви симптоми.
При психотерапията това разграничение е много важно. При всички положения още в началото човек трябва да е наясно върху какво работи. Няма как терапевтичната цел да е известна само на терапевта, защото тя се изгражда с активното съдействие на клиента /ако говорим за психотерапевтичен процес, а не такъв който се опитва да е психотерапия/.
Да, при хистериците има богато създаване на симптоми, та дори парализа на крайници и слепота, която няма физиологична причина.
Когато има първо физическо заболяване, което е отключило да кажем някакъв ПР епизод, психотерапевта работи с преживяването на клиента относно болестта му и най-вече върху емоцията, върху която се е фиксирал, за да преработи тревожното събитие. Обикновено емоциите, върху които се фиксира са три: страх, агресия и тъга, мъка като депресивно преживяване.Така всеки един си има определена фиксация в емоция, с което преработва тревожността.
В психотерапията не е необходимо точното събитие, което е отключило епизода на ПР, а към каква емоция се фиксира човек, когато преработва тревожността от това събитие. Винаги се оказва, че човек преработва всяко тревожно събите по принцип с определена фиксация от горните три. Терапията изследва този механизъм и прави опит да промени тази фиксация към преживяването. Ще дам някакъв пример.
Да кажем че има смърт /това е най-сериозната макротравма/. Много е важно с какво преживяване за мен е свързано това събитие. Аз може да съм ядосан на съдбата, на живота и т.н., което е агресия насочена навън, може да почна да се страхувам за собствения си живот, да се уплаша че има край /страх/, или да потъна в мъка и тъга /депресия/. Понякога може да се съчетават и две фиксации към емоции. Проблема обаче е, когато тези емоци, към които съм фиксиран не получават съзнателен достъп. Тогава единствения начин те да достигнат в съзнанието е чрез симптома. Така например повръщането е агресия, буцата в гърлото е агресия, сковаността и дереализацията е страх, чувството за вина и самообвиненията са депресивни, фобиите са агресия /т.е. има неосъзната фиксация към агресия, която на съзнателно ниво, на повърхността е несъстоятелен страх. Така лека-полека се оформя картината, а симптома балансира нещата. Терапията се намесва в това "равновесие" за да може човек първо да го разбере и после да започва да го променя.
В този процес терапевтичната цел, кяото се оформя разнищвайки по-горния механизъм в зависимост от ресурсите на клиента може да е:
1. Как клиента да живее по-добре знаейки от къде идват симптомите му и намалявайки неговата тревожност.
2. Как се е оформила неговата личност, че да се фиксира при обработка на тревожно събитие в определена емоция. Ако се научи да и дава съзнателен достъп "навън", няма да има нужда да го прави несъзнавано със симптоми.
3. Промяна на личностната конституция която се оформя в първите 7г. - най-трудната и амбициозна задача. Психоанализата прави опити тук, както и дълбинната терапия.

Както казах това зависи от ресурса. При един възрастен човек, с много години симптоматичен опит не е възможна третата терапевтична цел. Може и втората да не е възможна. Първата обаче е най-лесно изпълнима - осветяване на психосоматичният механизъм. Както знаем тялото не е възможно дълго време да понася психичния симптом и някой орган, или система развива вече соматична болест. Това са действителните психосоматични заболявания, които са 7.

Ако трябва да обобщя, симптома е винаги изтласкана емоция, която се "материализира" в тялото. Дали ще е сърцебиене, дали световъртеж, дали задушаване, повръщане и т.н. това няма значение за психотерапията тъй като тя работи със значението на симптома, а не с неговата форма.
Сега действителното ПР е характерно за модерните общества /т.е. ние вече започваме да сме такова и да да проявяваме типичните психологични проблематики за това/. Обикновено хората с ПР преди това са били много дейни, социално "потентни", пробивни, дисциплинирани, активни и борбени. Всичко това е агресия, но конструктивна агресия, социално приемлива. Такива хора изпадат в трудност да реализират своите агресии, когато средата ги постави в ситуация те да не могат да бъдат това, което изброих по-горе. Какво да правят с агресията си тогава? Тук тяхната невъзможност да бъдат "агресивни" по друг начин ги тласка в задънена улица. Как да се справят с тези агресии? И така някакво събитие им отнема този начин. И когато са агресивни, но начина по-който са свикнали да са такива им е отнет, стават като "батерия", която не може да се разреди. Този заряд обаче може трудно да бъде задържан несъзнаваното си знае работата, като го разрежда със симтома. Именно по тази причина симптома е много важен и помага.
Според един психотерапевтичен модел, човек може да е агресивен с тялото си, в дейността си, в контакта с другите и във фантазиите си. Разбирате че хората с ПР са конструктивно агресивни в дейност. Когато тази възможност се отнеме, те преместват своите агресии в някоя то другите области, но там тя е несъзнавана, а несъзнаваното използва тялото като "помощник" за да я изведе навън. Така при ПР тази област е тялото.

[skorpi]

От написаното отново си правя извода, че имам ПР и то не от година, а може би съм го имала през по-голямта част от живота си, като в зависимост от ситуацията, активността ми, и взаимоотношенията ми с хората, ПР е приемало различни форми. В един момент ме е тласкало към свръхактивност и тогава е било конструктивно за мен, защото е водело до успехи, но и е натрупало много умора - перфекционизмът е крайно изтощителен... Относно агресията към тялото - когато тя не е била симптом, е била диети, анорексия, самодисциплина, изтощителни тренировки... брей, изобретателна е тая невроза, колко умело си е проправяла път през цялото време почти незабелязано... Ето защо агорафобията се е появила в момент, в който въпросното натоварване (физическо и психическо) вече не е било възможно... При втората най-сериозна макротравма (както се оказва, че съм имала) нещата съвсем се задълбочават, защото вече ПР върви с "опашката" си - депресията и те така преливат едно в друго, че сякаш взаимно се подхранват... Достигам до заключението, че единственият конструктивен начин за справяне с невротичната ми личност е пренасочването на енергията ми в работа, там където ще има полза, а не вреда от агресията... Контактът с другите и фантазиите са области, в които определено ще е по-трудно... там съвсем не ми е ясно какво трябва да направя, за да се подобря... и съм на принципа "проба"-"грешка" все още. Може ли да се каже, че ангажирането с някаква дейност и отдаване на голямо количество енергия за нея може да допринесе за подобряване на психическото състояние? Защото повечето с ПР заради това, че са зле остават вкъщи и без работа, където се депресират и фиксират върху проблема, вместо да го преодолеят, в това число и моя милост

[t.todorov]

Ами не точно. Ако отново се вложи агресията в дейност отново ще дойде момент, в който тази дейност няма да може да се осъществи с пълнота, за да се вложи агресията. Тогава отново ще се преработи в тялото със симптом.
По-добре би било, човек да се научи да я насочва в различни области. Така няма да е зависим само от една и по-лесно ще компенсира ситуации, в които ще има пречки да агресивно деен. Т.е. симптома подсказва, че досегашният модел не работи добре. И понеже симптома винаги по радикален начин показва това, човек трябва да извърши промяната. Трябва преди това да си отговори на няколко въпроса обаче.
Защо определени събития предизвикват тревожност в мен?
Защо когато се тревожа, моята агресия не излиза, няма "нормален" достъп, а с телесни симптоми и страх?
Как ме ограничава този симптом?
Какво ми носи, какво печеля от това принудително лишение
Как да огранича поведението си за извърша промяната аз, а не симптома ми?

И така ако аз съм бил много деен, съм загърбил нещо друго. Интересното е, че след като се появи симптома аз трябва да вложа енергия точно в онова което е било загърбено. Това му е работата на симптома. Ако аз съм бил постоянно ангажиран в дейности, работа, дейност "навън", страда моят вътрешен свят, моите контакти, моето тяло и т.н. И когато симптома спира моят дейностен устрем, то е защото ме "побутва" да обърна внимание на другите области. Тук е и основната грешка на хората да желаят да са "както преди". Точно този модел е довел до симптома. Това е нелепо желание.
Естествено това само звучи лесна задача, но изобщо не е така. Докато човек успее да разчете посланието на симптома и да работи в своето развитие, може да мине много време а може и изобщо да не проумее връзките. Така ще се влачи хем симптома, хем искреното му желание да стане нормален и здрав както преди.

[Student_21]

При мен симптомите отслабват с  разкриване на връзката: психическа преработка /мисъл/- симптом - страх.
В момента, в които разбера каква мисъл е породила определен симптом при първата ми ПА, симптомът изчезва.Но изчезват в определена последователност. В обратен ред на появяването си.
Осъзнаването отнема различен период от време. Случаве се като вид прозрение и олекване от огромния товар, които си имал, докато си се лутал- защо определено нещо се случва по даден начин.

Подкрепям. Голяма част от симптомите се дължат на нашите негативни мисли, които вдигат адреналина и предизвикат страх и телесни симптоми.

[Cristo]

Привет!Аз го закъсах с нерните преди няколко години.При мен като чета е по-скоро вид невроза.През деня уж съм добре,по-нервна съм,промени в настроението,но все пак си правя всичко.Понякога получавам студени тръпки по тялото и сърбежи .Но кошмара идва когато легна да спя.Две-три минути след като съм легнала,по пръстите на ръцете ми започват едни мравучкания,парестезии.Все едно някой е пуснал ток в палеца и показалеца най-често.А понякога и по пръстите на краката.От време на време и сърцебиене имам,но то е за кратко.В по-изострените моменти се е случвало и изтръпване на тези два пръста и пресъхнало гърло.Ужасно е,обръщам се от една страна на друга,ставам често по малка нужда...На другия ден съм като вампир.
Пия ципралекс от два дни.Това е трета моя криза,но предишния път пих ципралекса само един месец и го спрях.Девет месеца бях добре,до преди един месец.Предишните два пъти това мравучкане ми се получи след няколко ходения на фитнес.Аз съм доволна от ципралекса,няма привикване към него,само сухота в устата.Но си е химия.Преди това пробвах с валериан високи дози,изобщо не помогна.Деанксит също съм пила преди две години.Вече зная че няма да умра от това,но ме е страх да не се влошат нещата.Ципралекса го пия по 5 мг сутрин.Защо фитнесът провокира симптомите ми,нали уж е добре да се спортува.Вече ме е страх и да тичам на пътеката дори.Казват,че трябва да не се мисли за това,да свикнеш с него,аз много нощи съм търпяла,но в един момент вече нямах сили,изнервих се много.Някаква гледачка казала на майка ми,че ако не престана да обръщам внимание и да се вглеждам в себе си,може да се влоши депресията.Именно това изречение ме провокира да прибегна пак до ципралекса.В четвъртък съм на невролог в Токуда,ще видим какво ще измислят този път.

Неврологът едва ли ще ти помогне. Товаса все симптомина ПР. Лекарствата, които помагат са трициклични антидепресанти- Ципралекс, золофт, анафранил, ленуксин, серопрам, асентра, лароксин, + някое от тетрацикличните - лудиомил, еспритал, тритико + ривотрил по схема. След два месеца и много упоритост се връщаш към нормален живот.

[silvana32]

Cristo,написаното от теб ми действа обнадеждаващо,благодаря ти!Днес се разходих по пътеките във Витоша,дишах чист въздух,ще го правя по-често.Една моя приятелка миналата седмица беше при Момера Пенчева,екстрасенска от Стара Загора и е много очарована от нея.Тя има проблеми с гръбнака,но след 3 сеанса с Момера,се чувства много добре.Аз по принцип не вярвам много на такива,но се чудя дали да не опитам.Чудя се как да си помогна сама,когато е изострено мравучкането,само за него мисля,ставам нервна.
А за симптомите,при мен определено са врагове.Когато ги получих за пръв път смятах,че това е краят за мен.Дойдоха из невиделица и ме "разбиха".И то след фитнес,бях решила да се стягам,може би съм се претоварила и отделно си късах нервите и ето...Нали уж това което не ни убива,ни прави по-силни....За мен май важи-Това,което не ме убива,ми е--ва майката...Искам да се овладея,да контролирам нервите си.Дали това вече не ми е слабото място и винаги ще се появява ,ох не трябва да мисля така пораженчески.Няма да се дам.А за невроложкат и аз не знам защо си записах час,след като вече съм минала по този път и знам какво ще каже...Може би на психотерапевт трябва да ходя,но ..Какво ходене по мъките беше,докато открият,че е на нервна почва...то не бяха уж шипове,плексити...побъркаха ме допълнително тези лекари.Трябва да се каляваме,контрастни душове,ходене боси,разходки,хапване на черен шоколад,повишава нивото на серотонин,дълбоко дишане,хубава музика..

[skorpi]

Лекарствата, които помагат са трициклични антидепресанти- Ципралекс, золофт, анафранил, ленуксин, серопрам, асентра, лароксин, + някое от тетрацикличните - лудиомил, еспритал, тритико + ривотрил по схема.

При ПР се изписват не трициклични антидепресанти, а от групата SSRI - селективни инхибитори на обратния захват на серотонина. Смятам, че уточнението е важно, тъй като принципът им на действие не е еднакъв. Трицикличните се изписват предимно при депресии и психози. Колкото до ривотрил - това е "хероинът" на бензодиазепините - почнеш ли го, няма спиране...
За невролога - при такива изтръпвания е добре да се направи консултация (ако не е правена), за да се изключат диагнози като МС... При ПР в повечето случаи тревогата е фалшива, но все пак пътят е от изключването на физическите причини към търсене на психологически такива.
Освен това не мога да разбера защо каквато и тема да се пусне, накрая се стига до обсъждане на лекарствата... наготово ни се поднася информация, за да видим какво стои зад симптомите, обаче не, ние упорито ще си говорим за ПР като за болест...   Само мен ли ме интересува кое откъде идва??? 
Направи ли ви впечатление кой имаше промяна в състоянието си, подобри се или се справи напълно тук, докато останалите си говорим? Ето delicacy е такъв пример, и други има, няма да ги цитирам. Това бяха в общи линии хората, които мислиха и действаха активно в посока себеанализ, "разгадаха" симптомите си, разшифроваха какво искат да им "кажат" и това промени картината за тях. Помислете върху това.

[silvana32]

Диагнозата МС е отхвърлена отдавна и аз за това се притеснявах.Не трябва да се възприемаме като болни,така е.При мен причината е неудовлетворение и слаби социални контакти,особено като заминем в Италия за известно време.Там съм адски нервна и напрегната...Миналия месец изпаднах в истерия през нощта ,че искам да си идвам в Бг. ::)Аз не разчитам основно на лекарствата,дори се дразня,че пак ги почнах .Но няма да е за дълго.Вече осъзнат проблема е на половина решен.

[Cristo]

"При ПР се изписват не трициклични антидепресанти, а от групата SSRI - селективни инхибитори на обратния захват на серотонина. Смятам, че уточнението е важно, тъй като принципът им на действие не е еднакъв. Трицикличните се изписват предимно при депресии и психози. Колкото до ривотрил - това е "хероинът" на бензодиазепините - почнеш ли го, няма спиране... "
 Да, уточнението е вярно, така е. Колкото до ривотрила, помага много в началото, но после трябва да се спира, ако трябва и  инат.В момента казвам само "Довиждане" на симптомите, защото рано или късно те сезавръщат. За това трябва да сме подготвени