Симптомите - приятели, или врагове?

[t.todorov]

..............
"Почти всички симптоми ни принуждават да променим поведението си и тези промени могат да се разделят на две групи: от една страна, симптомите ни пречат да вършим нещата, които обичаме, а от друга - карат ни да правим неща, които не искаме. Един грип, например, ни възпира да приемем някаква покана за гости и ни принуждава да си осaтанем в леглото. Един счупен крак ни пречи да спортуваме и ни принуждава да почиваме. Подчиним ли на болестта намеренията и смисъла, то именно предотвратените и принудителните норми в поведението позволяват да се направят изводи за умисъла на симптома.
Една принудителна промяна в поведението е принудителна корекция и трябва да се приеме сериозно. Болният е склонен да се съпротивлява толкова силно на принудителните промени в начина си на живот, че обикновено се опитва с всички средства, колкото е възможно по-бързо, да анулира тази наложена от симптома корекция, за да може необезпокоявано да се върне към старите си привички.
Според нас, напротив, важно е да позволим на дадено смущение отначало наистина да ни извади от строя. Един симптом коригира винаги само някаква едностранчивост: свръхактивният е принуден да си почине, свръхподвижният е възпрепятстван да се движи, а на общителния е отнета възможността за комуникация. Симптомът принудително „съживява” непривлекателния за нас полюс. Би трябвало повече да се съобразяваме с него, да се научим да се въздържаме доброволно от онова, което той ни отнема, и да одобряваме наложеното ни по принуда. Болестта винаги е криза, а всяка криза изисква развитие. Всеки опит да се постигне статусът преди заболяването е наивен, или глупав. Болестта отвежда към нови, непознати и неизживени брегове - едва когато съзнателно и доброволно откликнем на този повик, придаваме смисъл на кризата."
.................
Един симптом наистина прави човека здрав, като осъществява в тялото онова, което липсва в съзнанието му, но този обиколен път не може да разреши окончателно проблема. Защото в съзнанието си човек остава болен дотогава, докато не интегрира това което е в сянка. При това телесният симптом представлява необходимия обиколен път, но никога - самото раз¬решение. Единствено в съзнанието си човек може да узнава, да научава, да изпитва и да преживява. Дори когато тялото създава необходимите предпоставки за придобиване на подобен опит, трябва да призна¬ем, че процесът на възприемане и преработване на информацията протича в съзнанието.
Например преживяваме болката изключително в съзнанието, а не в тялото си. И в този случай тялото служи само като посредник, който помага за натрупването на опит на това равнище (че в последна сметка тялото не действува принуждаващо, се вижда ясно от болката-фантом ). Струва ни се, че е важно - въпреки тясното взаимодействие между съзнанието и тялото - да умеем да правим мис¬лено ясна разлика между тези две равнища, ако искаме да схванем правилно поуката от болестта. Образно казано, тялото е мястото, където един идващ отгоре процес достига най-ниската си точка и затова после сменя посоката, за да се изкачи отново нагоре. Една падаща топка се нуждае от ма¬териална среда, за да може отново да отскочи на¬горе. Ако се спрем на тази „аналогия за горе и долу", ще видим, че процесите на съзнанието се „спускат и пропадат" в телесното, за да се превърнат там в противоположния си полюс и отново да могат да се издигнат в сферата на съзнанието.
.............

"Болестта като път" - Torvald Detlefsen

[skorpi]

Ок. Хайде сега да преведем този теоритичен текст и да го обвържем с практиката: Ако да речем симптомите ми се появяват в определена ситуация, която мозъкът ми регистрира като "опасна" и "застрашаваща" и включва механизма за "предпазване" - и се започват познатите неприятни оплаквания, имам 2 варианта: Вариант 1 - Избягвам "опасните" ситуации, оставам си вкъщи, угаждам на симптома, той си ме "пази", но продължава да съществува, да нараства, да командва и да ме прави подвластна на него. Вариант 2 - - Игнорирайки неприятните усещания, които симптомът създава, аз го пренебрегвам, тегля му една... и излизам. Опъвам му се, опитвайки се да си възвърна контрола. Над себе си, над него и над живота си.
Съвсем логично второто е много по-трудно изпълнимо и най-вероятният сценарий си остава Вариант 1.
Та въпросът ми е: ако симптомът ме "пази", Вариант 2 помага ли или вреди при справянето с проблема? Кой е пътят, който трябва да се извърви, за да се стигне до желаната цел - оздравяването и отменянето на "програмата", на която можем иначе да си циклим до безкрай? Така и не ми стана ясно изправянето лице в лице с онова, от което се страхуваме, помага или вреди?
С прости думи казано: Ако се хвана да излизам, независимо от целия ужас, който ще преживея, правилен или погрешен подход е това? Ще успея ли по този начин да се освободя от симптомите и ако това се случи, добре ли е или е зле за психиката ми? Защото от написаното излиза, че симптомите съхраняват психичното ни здраве - тогава питам, ако тях ги няма, какво ще се случи? От друго ли ще се разболеем? Или ще се отървем от проблема и край?

[t.todorov]

Не, симптома принудително изпълнява това, от което е имал човек нужда, но не го е изпълнил съзнателно, а е пренебрегнал тази нужда.
Самият факт, че симптома кара човек да започне да се държи по определен начин показва, когато е трябвало да го направи не го е сторил. Симптома идва, като "наказателен отряд" за да "случи"  това което е трябвало да се случи.
Мисля че точно този текст не е толкова сложен. може би трябва да се прочете няколко пъти. Там дори по-лесно е обяснено отколкото аз мога го кажа.

[skorpi]

Прочетох го 3 пъти много внимателно... Имах предвид по-скоро каква практическа полза би могъл да ни донесе, а не че е неясен.

Самият факт, че симптома кара човек да започне да се държи по определен начин показва, когато е трябвало да го направи не го е сторил. Симптома идва, като "наказателен отряд" за да "случи"  това което е трябвало да се случи.

Т. е. ако не съм си давала нужната почивка и съм се натоварвала твърде много, симптомът ме принуждава да си почина и да си стоя вкъщи, както е трябвало да направя преди? Може и така да е, аз преди бях наистина в другата крайност - да не се прибирам, да съм много активна и текстът мн добре ми пасва в това отношение.  Ама вече си починах де, стига толкова!  Време е да се работи и живее. Затова пак ще попитам: излизането насила ще ми помогне ли да преодолея симптома и ако това стане, да се смятам ли за излекувана или да очаквам нещо друго да го замени?

[delicacy]

Според мен симпотмите могат да бъдат разглеждани двустранно. Те са ни приятели, защото помагат да станем това, коеот природата е кодирала в нас, но те са ни и врагове в случаите, когато ги разглежадме като период загубен живот в борба с тях. Огромният стрес и ограничения,които търпим, ги правят наш враг. Годините живот, които отдаваме на тях,за да ги разберем, ни правят малко тъжни. Но всъщност пребиваването на земята не е ли това, за да учим и да трупаме опит? А без страдание опит няма, май Ох, звучи мазохистично!

[t.todorov]

skorpi, задаваш много конкретни въпроси, на които можеш само ти да си отговориш. Постнах този цитат защото видях как много сложното разбиране за симптома и неговата роля е обяснено простичко и разбираемо.
Ти опитваш прибързано да "разкодираш" посланието на симптома. Нека се насочим към първия абзац:
"Почти всички симптоми ни принуждават да променим поведението си и тези промени могат да се разделят на две групи: от една страна, симптомите ни пречат да вършим нещата, които обичаме, а от друга - карат ни да правим неща, които не искаме. "

До тук се вижда как появата на симптома предизвиква промяна в поведението в две посоки.
1- "забранява" определени поведения
2- въвежда нов тип поведения
Тези промени настъпват без значение дали искаме или не те да се случат.
Минавам към втория абзац:

"Болният е склонен да се съпротивлява толкова силно на принудителните промени в начина си на живот, че обикновено се опитва с всички средства, колкото е възможно по-бързо, да анулира тази наложена от симптома корекция, за да може необезпокоявано да се върне към старите си привички."

Значи тук трябва да е ясно едно нещо: няма как личността да се върне същото функциониране както е било преди симптома. Самият симптом се е появил за да промени точно това функциониране. В този смисъл излекуване не е равнозначно на както бях преди. Колкото повече човек се стреми да е "както преди" толкова повече симптома ще му "напомня", че "преди" не е било добре за него.

Третия много важен абзац:
"Един симптом наистина прави човека здрав, като осъществява в тялото онова, което липсва в съзнанието му, но този обиколен път не може да разреши окончателно проблема. Защото в съзнанието си човек остава болен дотогава, докато не интегрира това което е в сянка. "

Какво, което е липсвало в съзнанието, т.е. е било забранено да се осъзнае се опитва симптома да "съживи" използвайки тялото?
В този случай ако се разбере, какво иска да "постигне" симптома и му се помогне адекватно, той ще си отиде. Тази цел обаче е различна за всеки и няма общ отговор.
Идеята на тази тема беше чрез този автор и неговите обяснения да се изгради една по-друга представа за симптома. Те се появяват за да настъпи здраве в най-общ смисъл. Но само "изработването" му не е достатъчно, тъй като самият той предизвиква страдание, но точно определено, такова което се опитва да освети това което е в сянка и което съзнателно е било пренебрегвано от човек, преди самият симптом.

[skorpi]

skorpi, задаваш много конкретни въпроси, на които можеш само ти да си отговориш.

Много го мразя този отговор, но го очаквах

Ти опитваш прибързано да "разкодираш" посланието на симптома.

Бързам, защото ми омръзна от анализи, докато ежедневието ми си остава същото. Така имам чувството, че тъпча на едно място и не виждам нито къде стъпвам, нито накъде вървя.

Значи тук трябва да е ясно едно нещо: няма как личността да се върне същото функциониране както е било преди симптома. Самият симптом се е появил за да промени точно това функциониране. В този смисъл излекуване не е равнозначно на както бях преди. Колкото повече човек се стреми да е "както преди" толкова повече симптома ще му "напомня", че "преди" не е било добре за него.

Под "както преди" аз разбирам да мога да изляза на кафе или кино с приятели, да водя нормален социален живот, както всеки друг. Като нормалните хора. Не казвам, че всичко трябва да е точно каквото е било, изобщо не държа на това, пък и то това преди е било отдавна, сега обстоятелствата са други - с и без ПР нещата няма да са същите и вероятно наистина не трябва да са. Ако не се лъжа Жан Пол Сартр беше казал, че не може 2 пъти да влезеш в една и съща река - нямам против и друга да е реката, стига да не стоя на брега и да се питам ще мога ли някога да плувам...

Какво, което е липсвало в съзнанието, т.е. е било забранено да се осъзнае се опитва симптома да "съживи" използвайки тялото?
В този случай ако се разбере, какво иска да "постигне" симптома и му се помогне адекватно, той ще си отиде. Тази цел обаче е различна за всеки и няма общ отговор.

Тук удрям на камък. И не само аз. От последния абзац си правя извода, че и да се съдера да излизам, пак ще ме тормозят симптомите - някои ще си ги притъпяват с лекарства до края на живота, други инатести ще си излизат и ще си търпят оплакванията, а трети сигурно ще си останат вкъщи. Честно казано, не ми изнася да съм в нито една от тези групи. Искам да съм в групата на справилите се, но очевидно нито с чакане, нито с бухване в страховете не се преодолява... тогава как... може би трябва да действам на сляпо на принципа "проба" - "грешка" - карам наред, докато нещо подейства. - горе-долу каквото правим всички тук.

А ако правилно съм разбрала темата, тя служи, за да погледнем зад симптомите и това какво се опитват да ни кажат те, вместо да ги мразим и да се чувстваме прокълнати

[t.todorov]

Точно така. В самия симптом е скрито и решението за всеки. Но основното е да се разбере, когато внимателно се погледне, какви поведения е отменил той, и какви нови поведения е създал. Тези промени личността е трябвало да направи по един или друг начин преди симптома, но не го е сторила, като съзнателно е потиснала тази нужда. Симптома точно заради това се е появил и макар и "грубо" /за нашите разбирания/ е взел нещата в "свои ръце", използвайки тялото, като инструмент.
Да, симптома не е нещо, което трябва да се мрази, маха, да се справя някой с него, да се притъпява и т.н. Трябва просто да се разчете.  Това не е лека задача, все пак. Но активността трябва да е в тази посока.

[delicacy]

И все си мисля, че симптомите са резултат от изживяна травма. Симптомите повтарят ситуацията, при която тя се е случила. Иначе трудно бихме могли да си обясним само с погрешно поведение паническите атаки, който се появяват при деца на 14-15-16 години.
В 80-90 процента от случаите, според мен ПА са предизвикани от някакъв шок, стрес,някакво насилие.И симптомите са отговор на това насилие. И при всяка ситуация, където човек не може да се измъкне веднага, те му напомнят на ситуацията на насилие или травма, или някаква заплаха за здравето му, където той не е могъл да се измъкне и симптомите се появават.

[skorpi]

В 80-90 процента от случаите, според мен ПА са предизвикани от някакъв шок, стрес,някакво насилие.И симптомите са отговор на това насилие. И при всяка ситуация, където човек не може да се измъкне веднага, те му напомнят на ситуацията на насилие или травма, или някаква заплаха за здравето му, където той не е могъл да се измъкне и симптомите се появават.

Или по-скоро не самата случка и преживяване, а нашата реакция спрямо ситуацията... защото има много жертви на насилие, които не развиват ПР или в семейство с две деца, малтретирани наравно от родителите, едното ще развие тревожно разстройство, другото не. Носят един и същ ген и тип нервна система, отгледани са и възпитани по един и същ начин. Тогава кое е нещото, което произвежда симптома? Очевидно не е само средата, ситуацията - според мен ключът се крие в субективното преживяване на обективната реалност и това какво си направил с емоциите, които си изпитал тогава - дали си ги потиснал, изтласкал, преживял, а впоследствие и с натрупването на нов опит от подобни случки, ако реакцията е аналогична, се получава един вид затвърждаване на механизма за справяне (който се явява във формата на симптоми) и той се задейства всеки път, щом припознаем "опасността", прехвърляйки я върху хора и ситуации, които реално не ни застрашават.

[t.todorov]

Много важно е да преминете от разсъждения "по принцип", към "при мен".
Да събитие има и то показва несъстоятелността на поведенческия модел. Т.е. симптома запълва празнотата в "справянето". Така една несправяща се личност, благодарение на симптома започва да се справя в точно тази определена област. Защото ако симптома диктува "не оставай сама, защото ще те е страх и ще имаш ПА" означава че личността, някога, преди симптома не си е доставила нужната близост с някой и сега симптома "насила", я заставя да го направи.

[reni1506]

Много интерестна и полезна тема!!!
Честно казано никога нямаше да се сетя за това,че "не оставай сама, защото ще те е страх и ще имаш ПА" означава че личността, някога, преди симптома не си е доставила нужната близост с някой и сега симптома "насила", я заставя да го направи."

[skorpi]

Това не са ли вторичните ползи, които си набавяме чрез "болестта"?
Някой да ни обръща внимание, да ни обича, да се грижи за нас и то точно определен някой, който няма да е по този начин до нас, ако "оздравеем"...
Спомням си преди време едни данни, които ми бяха представили за децата с астма и алергии (които в голямата си част също са психосоматични) - обикновено се срещаха при деца, които не получават достатъчно внимание от родителите си, които са пред развод... и болестта на децата им ги събира - те спират да се карат, обединени в грижата по тях... а дали ПР не е именно това? Начин да постигнем иначе непостижимото?

[t.todorov]

Топло, топло ....
А защо е иначе непостижимо? Заради тази непостижимост симптома се явява единственият начин, който подсказва, че трябва да се направи постижимо по други пътища, да се постигне същият резултат, така както той успява да го постигне.

[skorpi]

Топло, топло ....
А защо е иначе непостижимо? Заради тази непостижимост симптома се явява единственият начин, който подсказва, че трябва да се направи постижимо по други пътища, да се постигне същият резултат, така както той успява да го постигне.

И тогава ПР ще изчезне, защото няма да има смисъл от него ли?