... когато те взимат за хипохондрик и предпочиташ да мълчиш

[тъга]

 Здравейте, предполагам тук има ритуал непознати съфорумци да влитат и да ви заливат с чувствата си, май и аз така ще направя

Не зная откъде да започна - може би направо? Страданието на човек, който се бори с биохимията в тялото си и последващите чисто вегетативни нарушения е необяснимо за онези, които никога не са изпитвали паниката на това да се чувстваш зле, не защото си си ударил пръста с чук, не защото те боли зъб... а защото нещо става с теб, уж си добре... а не си добре. Избягвам докторски филми, книги и разговори, понеже все още има болести, за които не ми е хрумвало или пък симптоми, които не съм усещала. Прилепчива съм на внушение, ранима съм откъм страх.

Четох доста форума ви... всичките сте като едни топли, настръхнали врабчета на улука и се гушите едно в друго, хубаво е при вас... защото не отричате страданието на човека отсреща, не се плашите от него и не лепите етикети за хипохондрия. Понякога майка ми ме пита, как си и аз мълча, защото зная, че ако кажа как съм, отговора ще е - аман от твоят хипохондрия, всички лекари ти казаха, че си здрава и нямае никакви увреждания по органите. Да, де - здрава съм, ама ми е кофти, ама че работа, нали:) Здравите не могат да разберат страдащите, нещо повече... аз самата не се разбирам, когато ми е добре, не мога да повярвам, че само преди минути съм била на ръба на ужаса и съм си казвала,че ето този път е развръзката на страданието ми и сега вече ще се случи най-лошото и ще умра... че и никой няма да ме намери, понеже няма да допусне, че здрав човек като мен може да не си вдига телефона, пък да е умрял. То пък като умреш, много важно какво става после, ама че съм намерила за какво да се тревожа. Но пък е странно, че част от тревогата ми покрай паническото разстройство е че мога да се изложа пред други хора и да ми се наложи да обяснявам защо ми е така, а от друга страна като ми е зле ми се иска някой да е до мен и да ми държи ръката... И после отминава - край на овлажнените длани, свит слънчев сплит и разстроен стомах, гадене и чувство, че всеки миг ще ми се завие свят и няма да мога да излезна от това нереално чувство за страдание и че този път ще умра. Когато отмине пристъпа.... все едно не е било. На всичкото отгоре и мигрената, която носи със себе си почти всички предпоставки да се чувствам завлечена в паниката да няма спокойно, здраво, щастливо тяло...

Уморена съм... тъжна... неспособна да  се отъждествя с друг човек, защото когато това се случи, ще трябва да му обясня какво ми е, а как се обяснява нещо, което няма конкретна визия. Имах дълъг брак и нещо, което отключи този панически ад... преди време се справих, но сега пак се връща. Какво да направя?! Да чега книги за автосугестия ли:)) Точно вие тук знаете, че самовнушението върши работа само, когато не си в криза! Такива ми ти работи...

Все пак, вие ще ме разберете, защото и вие като мен търсите брод към онова спокойно състояние на дух и тяло, което позволява човек да се радва на живота.

Благодаря Ви, че сте тук!
И честита Коледа:)

[t.todorov]

Защо не опитате нещо старомодно и със 100% доказана ефективност - психотерапия.

[skorpi]

Здравейте, предполагам тук има ритуал непознати съфорумци да влитат и да ви заливат с чувствата си, май и аз така ще направя

А на мен пък ми стана навик да приветствам новодошлите, така че ти казвам: "Добре дошла".  

Четох доста форума ви... всичките сте като едни топли, настръхнали врабчета на улука и се гушите едно в друго, хубаво е при вас.

Топла и настръхнала да, точно на кой улук съм не знам, но определено не сме чак толкоз сгушени, колкото си мислиш - е, с някои повече, с други по-малко, а понякога и се кълвем - нали сме врабчета
Само не си мисли, че ще получиш разбиране 100 % от себеподобните ти - може и всичките или почти всичките да имаме ПР, обаче все пак сме мн различни - ще го видиш това и по разнообразието от симптоми и фобии.
Интересно е, че си се кръстила "тъга", а не "паника", което ме навежда на мисълта, че повече се отъждествяваш с депресивното си настроение от неразбирането на околните, отколкото със самото си състояние.
Написаното от теб ми събуди един детски спомен - бях не повече от 6-7 годишна (първи клас), когато в класа ми имаше едно момиче мн притеснително в сравнение с останалите - всеки път като я изкарваха на дъската да я изпитат, дланите й се потяха. А когато ни нареждаха да се хванем за ръце, всички я избягваха, защото потните й длани ги отблъскваха. Понякога отивах да се хвана за нея, мъчно ми беше, че никой друг не иска. Но така и не разбрах защо така се потеше това момиче и какво й има... бях забравила, че съществува, докато не прочетох това, което си написала. Давам ти този пример, за да видиш, че и без да те разбират докрай, ще има хора, които ще ти подадат ръка - и буквално, и преносно....  

Искам да те попитам

Все пак, вие ще ме разберете,

Това с какво би ти помогнало? Спокойствието на душата и тялото, мила, ще дойде, когато спре да ти пука какво мислят останалите. Търси го вътре в себе си.

[тъга]

Още не съм съвсем сигурна как точно се борави с форума и как да отговарям конкретно на някое мнение, но скоро ще се ориентирам.

Не се притеснявам от хорското приемане, по принцип имам богат вътрешен свят и се отъждествявам повече с онова в мен, отколкото онова покрай мен. То и ако не си правех такава интроспекция вероятно бих живяла по-спокойно. Ето само преди минутки отбих или посрещнах поредното изливане на течен метал по вените ми, вместо кръв. Сега премина и все едно не е било и всичко изглежда пак възможно.

Преди години почти изгубих детето си, но после всичко се подреди и сега е чудесен 20 год. мъж, здрав и силен и кошмарите останаха назад. Посещавах психиатър, проведох и два курса психотерапия, но после се опрях на лекарство... и в началото бе трудно, стана ми по-зле дори,  после всичко се стабилизира. От 6-7 години съм нямала проблеми в тази посока и сега... отново. Никът ми тъга - избрах то, защото с тъга усещам, че отново се връщам там, където бях - с тази разлика, че сега животът ми е в друга позиция и всичките ми близки са далеч от мен на доста километри и няма как да звънна и да проплача - Мамо, ела... лошо ми е...

Май на вас звъннах, ой ))

[t.todorov]

Аз не зная, какво разбирате под "два курса психотерапия". Все пак добре е да знаете, че обикновено психотерапията се практикува от психолози-психотерапевти с известен клиничен опит, а медикаментозната терапия от психиатри. Психотерапията е дълъг процес и средно продължава от около 6 мес. до 1г., като интензивността на срещите е един път седмично. Това са някакви средни норми, които винаги варират според проблематиката.
Лекарствата не са начин на лечение, а способ да се притъпят симптомите за да започне истинското лечение. Това понякога е необходимо, когато периода е по-изострен и демотивира човек поради по-бавния резултат от психотерапията. Ако то не започне човек се оказва с години наред притъпени симптоми от лекарствата.