Как казах "Сбогом" на ПР

[skorpi]

По първата част те разбрах - така е, и то не само при патологичния страх. Твърди се, че например много богаташи са забогатели именно от страх да не обеднеят - страхът е движещата сила, бензина, който ни кара да върнем лентата назад, да си зададем много въпроси, и не само за нас, а и за света, за живота, за смъртта, да научаваме много, да четем, да се интересуваме от духовността, да работим върху личността си. Никой и нищо не би ме накарало да хвърля такъв огромен труд по себе си, ако не бях принудена от страх. И това е най-трудоемкото нещо, което съм правила в живота си досега.
Относно втората част - за търсенето на причините, според мен не ти се получава, защото се опитваш по логичен път да си обясниш нещо, което е закодирано в подсъзнанието ти и със сигурност знае как да те "излъже" и то по нов, непознат начин - имай предвид, че неврозата е доста изобретателна - тя винаги ще намери с какво да те изненада, т. е. ще ти се явява в нови форми и облици, иначе как ще е ефективна и ще продължава да те плаши?   Но каквито и лица да придобива, си остава една и съща в основата си. Ако тази основа се подкопае, работата ти с нея ще приключи. Но дори и в идеалния случай това да стане, бивш агорафобик - цял живот ще е с единия крак вътре, затова ако изградиш новото си АЗ, ще трябва да го поддържаш ежедневно, за да не те връща към старите навици. Колкото и да е странно, тази последна част ми се вижда най-трудна - защото докато си зле, ще си мотивиран да работиш, но мине ли ти... може да забравиш за необходимостта да се профилактираш и да попаднеш отново в собствения си капан. Това е моето виждане. Може да се съгласиш с него, но не е задължително Всеки избира в какво да вярва. Успех!

[rums]

Господин Т.Тодоров,Вие какъв вид психотерапия препоръчвате като най-ефективна при паническо разстройство?

[t.todorov]

Това е сложен въпрос. Все пак различните видове терапия си поставят различни цели. При човек с ПР, който много дълги години не е обърнал внимание на това, е много трудно чрез осъзнаване, или някаква житейска промяна да се разградят симптомите. Тогава целта е клиента да живее по-добре въпреки симптомите си, а не отстраняване на ПР. Тази цел имат и лекарствата. Тази цел би могла да е адекватна и при определена личностна акцентуация, т.е. ако проблематиката е породена от трайни личностни конституции, които не могат да бъдат променени.
Ако все пак се предположи че дълбинната терапия насочена към осъзнаване на причините би могла да разгради симптомите, това е решението.
Ако трябва да обобщя, моето мнение е, че психотерапия има само тогава, когато се работи върху личностна промяна, т.е. психотерапията никога не е насочена към симптомите, а ги използва за да въведе промяна в личността и взаимодействието и с нейната реалност, действителност, ежедневие.
Виждате, че отговора е труден, защото не може да се каже, че всички с ПР са под общ знаменател, дори и при това, че имат сходни симптоми на повърхността. Избора на подход зависи, както от клиента, така и от терапевта. В практиката си аз работя и дълбинно и краткосрочно. Не мога да скрия, че кратката терапия "закърпва" положението, но никога няма претенции да лекува. Съвременните подходи обикновено са смесени и включват двете възможности. Така че ако трябва да бъда конкретен ще ви отговоря, че по-скоро терапевта е по-важното в случая, отколкото метода. Ако действително работите с професионалист, той знае до къде стига неговата компетенция и може да прецени, до колко ще ви е полезен. Ако например аз съм обучен само в кратка, консултативна терапия, но виждам, че ако вие успеете да осъзнаете истинските си мотиви за симптомите ще решите проблематиката си аз ще ви препратя при специалист, който работи дълбинно. Такива са етичните норми.
Когато се определя терапевтичната цел винаги се започва от най-трудната - психотерапия, осъзнаване на скритите мотиви, осъзнаване на това кое е довело до тук. Ако това обаче по различни причини /често и недостатъчната подготовка на терапевта/ удари на камък, целта може да се смени към чисто поведенческа промяна, което не е терапия а по-скоро психологично обучение. Някога и това е прекалено висока цел, при което лекарствата стават единствения облекчителен вариант.
Все пак ако съдя от моят опит, мога да кажа че при по-младите хора, да кажем до 30-35г. е много по-лесно да се постигне финална и трайна промяна която гарантира че никога тази проблематика няма да се появи отново. Ако обаче човек е по-зрял и трудно може да се отдели от гледната точка за нещата, която е градил дълги години, по-скоро се цели не да се излекува, а да страда по-малко.
А сега и директният ми отговор - за мен психодрамата в група е един от най-мощните и ефективни подходи, който работи дълбинно, с всички възрасти и винаги достига личността, а човек няма как да не се сблъска с това, което трябва да промени, просто не позволява бягството да продължи и то по много деликатен начин. Да не говоря че хората с ПР имат една свръхемоционалност, а психодрамата работи само с чувства и преживявания, като обикновено ги вади на повърхността.

[rums]

Благодаря за изчерпателния отговор.Аналитичната психотерапия ли се има впредвид,когато се говори за дълбочинна терапия и смятате ли,че в България въобще има добре подготвени специалисти в областта на тази терапия,освен това знам от специалист,че тя може да продължи с години и дали един средностатистически човек в България може да си го позволи,при условие че цената на един терапевтичен сеанс се движи между 30 и 50 лева?Иначе е ясно,че нещо във възприятието ти за света е погрешно за да се стигне до тази симптоматика,няма пълно излекуване без да промениш начина си на живот и отношението си към нещата,това аз и сама установих в годините на лутане м/у психиатри,психолози и психотерапевти.Човек сам трябва да осъзнае къде греши,да се отърве от желанието си за перфекционизъм/гаранция,че всички в този форум сме такива/,дори да стане малко егоист,да се грижи и за себе си,освен за другите,да се научи да се щади и да отделя повече време за почивка,спорт и приятни занимания,да бъде със самочувствие и да гледа по леко и с чувство за хумор на живота,перфекционизма никой няма да го оцени,в противен случай нито една психотерапия,лекарство,леене на куршум и темподобни щуротии няма да помогнат 100%

[t.todorov]

Има много видове терапии. Съвременните са еклектични, т.е. комбинират различни теоритични и практични подходи, за да са по-ефективни. Така идеята е да се стигне до същото,до  което стига една твърде дългосрочна терапия за по-кратки срокове. Всичко е компромис между време и дълбочина.
Краткосрочните терапии по тази причина търсят начин да елиминират важността на това какво се е случило в миналото на личността, за да бъде такава каквато е. Тя насочва усилията в бъдещето, към това какви промени би могла да извърши, за да функционира по-добре.
Дългосрочната терапия от своя страна отделя сериозно време и усилия да разработва миналото на личността, нещо което може да продължи както казвате с години. Съвременните терапии прявят определен компромис. Според тях ако се разработи не цялото детство на човек, а определен фрагмент от него, който пряко е свързан с актуалната проблематика, това би могло да осигури така необходимото осъзнаване и бъдеща промяна за по-кратки срокове.  При ПР биографичните основания за развитие на тази проблематика винаги се коренят в два от детските етапи на развитие - 2-4г. и 4-7г. В първият етап се "отглежда" така наречената тревожна личностна конституция, а във втория хистерична.
Първият етап е свързан с основният конфликт "искам-трябва". Така от решаващо значение е как родителския стил на поведение възпитава и въвежда социално приетите норми, и до каква степен по този начин задушава анархичните детски импулси. Когато родителите са прекалено строги и не  предлагат подходяща алтернатива детето да канализира своите егоистични импулси, то ги изтласква и това става с времето траен конструкт. Така всеки такъв импулс /тъй като те не изчезват никога/ поражда тревожност и налага да не бъде допуснат на яве.
Вторият етап е свързан с половата роля, как човек за първи път определя себе си в света като мъж и жена /респективно момченце и момиченце/. В този етап в който малкото момче иска да се ожени за майка си като порастне а малкото момиченце за баща си. В тази едипова ситуация поведението на родителите в отговор на тези нормални за развитието на човек импулси е особено важно. Така детето намерило някакъв изход от тези два етапа вече е изградило основата на своя Аз. Тази основа се завръща и доизгражда в пубертета, като във втората част започват да си проличават "компромисите", които то е направило в детството. Така ПР е характерна проблематика за късният пубертет и ранната младост. Моделите които са проработили в детството вече не вършат работа.
Дългосрочната терапия, или дълбинната терапия /без да назоваваме различни школи/ опитва да свържи всичко това и клиента да осъзнае основната си проблематика. Много често терапията е един своеобразен "поправителен изпит" за човек и го връща там, където не е успял да научи нещо, или поради обстоятелствата го е научил по начин който му пречи в сегашният му живот. Не случайно най-краткото описание на ПР е:
" ... причините се въртят около адаптивна неспособност след значими събития, излизане от собствения ритъм и нарушаване на границите на взаимоотношения."

След осъзнаване на тази адаптивна неспособност в терапевтичен план се тръгва към експериментиране и овладяване на ново поведение, което да повиши способността човек, да се преживява в света такъв какъвто, е без за това да се налага да прибягва до симптома. Това води до съществени промени, които обаче плашат човек. Така ако е имал един брак по "необходимост" в който се е задушавал но " ... няма на къде...", той може да е изправен пред промяна на това положение. Един човек със социална фобия например може да е изправен лице в лице с наложените му от родители "идеален образ" и "правилни коловози" и да се наложи да ги разчупи, за да направи място за изграждане собствените си концепции и правила, което в повечето случаи е свързано със сериозна тревожност. Една агорафобия в своят страх от залитане и припадане пък въвежда в терапията между какво "залита" човек в живота си и тъй като не може да вземе решение и страда от това психиката го въвежда със залитане или опасения за това в тялото, походката.
Най-дълбинният метод е психоанализата. Най кратката терапия е тази фокусирана към решения. Според ресурса, мотивацията, реалната и обективна оценка за възможностите и ресурсите на клиента /по скоро личностни ресурси/ се определя и компромиса който да бъде направен за времето и дълбочината на терапията. Една съвременна що годе дълбинна терапия, без да залита в крайности може да свърши своите задачи за около 6 мес. или около 20-30 сесии.

[skorpi]

Според ресурса, мотивацията, реалната и обективна оценка за възможностите и ресурсите на клиента /по скоро личностни ресурси/ се определя и компромиса който да бъде направен за времето и дълбочината на терапията. Една съвременна що годе дълбинна терапия, без да залита в крайности може да свърши своите задачи за около 6 мес. или около 20-30 сесии.

Може, обаче съпротивлението през този период ще е по-голямо и тъй като самият клиент решава дали да продължи терапията или не, влизайки все по-навътре, има голям риск да се отдръпне от терапията или поне от терапията в този й вид - много по-"безопасно" и безболезнено е да се търсят решения в лекарства, краткосрочни методи, насочени към бъдещето и реалността, отколкото дълбаенето в миналото... ако човек в продължение на 10-20 или повече години е изтласквал неудобните за него неща, много трудно ще иска да се върне към тях, макар и с терапевтична цел и в "безопасна" среда... пак е достатъчно гадно. Психодрамата е добър начин да се заобиколи това неудобство, като пак постига същото, но по по-безобиден на глед начин... там просто можеш да изиграеш онова, което не би назовал директно дори пред терапевта си.

[rums]

Опасна ли е медитацията при тревожни разстройства и възможно ли е човек чрез нея сам да достигне до проблема в детството си,който е предизвикал в по-късен етап тревожното разстройство и е скрит някъде дълбоко в подсъзнанието?

[Cristo]

"Ако обаче човек е по-зрял и трудно може да се отдели от гледната точка за нещата, която е градил дълги години, по-скоро се цели не да се излекува, а да страда по-малко."
Забравяте лекарствата г-н Тодоров!!! Колкото и да не ги приемате - те имат своята роля в облекчаване на симптомите и лечението на ПР. Вие сам го казвате, че лекарства + терапия е най-успешния подход.

[Шашмагюл]

--

[Ari]

Без лекарства, особено в началото на ПР е много трдуно да не кажа невъзможно. При рецидив също лекарствата са първото нещо, което спасява. Но без човек да се излага на местата, който го плашат  и без психотерапия е трудно да се справи напълно със паническото разстройство.

[t.todorov]

Няма смисъл да се излага на местата които го плашат, защото всеки разбира че това е необоснован страх. След като е такъв идеята е да се осъзнае какъв е механизма та страха да се проектира на привидно безопасни обекти, ситуации и т.н. Когато се разбере кой е действителният страх, там трябва да се излага на опасността /например страх да "порасна"/.
Лекарствата наистина са важни за определени случаи и клиенти. Ако актуалната проблематика е много изострена трябва да се вземат, спор няма. В повечето случаи обаче с тях се злоупотребява, тъй като не са нужни и не водят до лечение.

[skorpi]

Няма смисъл да се излага на местата които го плашат, защото всеки разбира че това е необоснован страх.

Принципно е така, ама една част опира до навик (например при агорафобия - да се излиза и да не се излиза)... и колкото повече се упражнява този навик, толкова по-слаби са симптомите, може да има приливи и отливи, но като цяло много си зависи от ритъма на живот. Да не говорим, че колкото и избягващо поведение да прилагаме, неврозата винаги си намира начин да пробие и да си проправи път.
Ако дълго не си излизал, самото прекрачане на прага е достатъчно, за да започне сърцето ти да бие с бясна скорост, но ако го правиш всеки ден, става малко по-поносимо. Това не е нито справяне, нито е трайно решение, но облекчава живота ни донякъде. А това не е малко. Като цяло с всичко се претръпва, рано или късно.

[delicacy]

Няма смисъл да се излага на местата които го плашат, защото всеки разбира че това е необоснован страх.

Без излагане на този страх няма успокоение на психиката, а оттам следват натрупването на още страхове. Нямаше да успея да достигна до корените на моите страхове, ако не си правех тренировки почти всеки ден, за да намаля  напрежението, което имах от агорафобията.  Докато изпитваш страх от затворени пространства и такива, където не можеш да напуснеш веднага, трудно би се справил и със самата психотерапия. Има психолози, които дори придружават агорафобикът до плашещите места и там анализират ситуацията. Аз съм го правила, особено в началото, когато не разбирах какво се случва с мен. Затова казвам, че без постоянни тренировки на местата, където се страхува човек, трудно би се постигнало овладяване на състоянието, защото, както казва Скорпи, агорафобията мимикрира и трудно бих ме я разбрали само с психотерапия, без излагането на ситуациите, които ни плашат.

[t.todorov]

Вие говорите за поведенческа терпаия. Там изобщо идеята не е да се осъзнава каквото и да било. Сама разбирате, че агорафобията не е страх от обективна опасност, т.е. човек се държи така, все едно, че има опасност, но такава няма. Опасността изобщо не е в пространствата. Просто там е пренесена. И няма никакъв смисъл човек да се бори с пренесения страх. Ако пристъпите са силни се започва с медикаменти. Дори и чрез системно излагане на "опасността" и овладяване на ново поведение, дълбинният страх който е бил в основата на фобийният страх скоро ще се появи отново като симптом, който най-вероятно ще е страх от нещо друго. Точно по тая причина излагането на очевидно несъстоятелната опасна ситуация не променя много общата картина.

[skorpi]

Точно по тая причина излагането на очевидно несъстоятелната опасна ситуация не променя много общата картина.

Променя живота ни, който си тече междувременно. Едно е да не можеш да направиш 2 крачки навън, да стоиш гладен, защото не можеш да идеш до магазина да си напазаруваш, да нямаш пари, защото не можеш да почнеш работа, или дори да не успяваш да си изхвърлиш боклука, защото не може да отидеш дори до кофата и съвсем друго е да имаш ПР, но въпреки това да имаш елементарното си ежедневие, да водиш някакъв живот, макар и да излизаш със свито сърце, да ти е напрегнато или да ти прилошава. Все пак правиш нещо. Защото ако и това не правиш, затъваш не само в една посока, а отвсякъде. Ако си сам, може да затънеш много дълбоко и да удариш дъното. Стигне ли се до там, пътят е само един. Нагоре.