За приятелите, които не знаят...

[skorpi]

Предполагам, че повечето от вас крият проблема си дори от хора, с които се виждат всеки ден. При мен хората, които нямат ПР, но знаят, че аз имам, се броят на пръстите на едната ми ръка сигурно... дори собственият ми баща не знае, нито роднините ми, освен майка ми и сестра ми и, разбира се, терапевтите ми. Но никой, абсолютно никой от останалите идея си няма какво точно се случва с мен, нито за миг се е усъмнил. Знам, че всеки крие своите тайни, но на мен тази ми тежи. Не мога да бъда искрена докрай. Е, доста неща се промениха в ежедневието ми, но всеки го отдава на случилото се преди една година, както и на влошеното ми здравословно състояние оттогава насам. За мен дори психическата нестабилност предвид обстоятелствата се смята за нормална, така че спокойно мога да бъде оправдана по всички "обвинения"
Въпреки това, на мен ми е мн трудно да измислям оправдания защо не присъствам на определено място с определени хора. Във Варна беше лесно - чужд град, никого не познавах, никой не искаше да ме вижда, защото беше наясно, че съм далеч, че не съм добре със здравето и т. н. Да, ама сега съм се закрепила и приятелите ми ме дърпат, а аз вече не знам какво да ги лъжа... винаги си търся сигурно алиби, за да се застраховам, че няма да се наложи да излизаме... като чуя да ходим да пием кафе, лошо ми става. Да не говорим, че ми правят и резервации за клуб, канят ме на концерти, викам си "акъл нямат", ама то май аз нямам, че отказвам. Моля ви, не ме питайте защо отказвам, сърцето ми се свива всеки път като затварям телефона след поредната лъжа колко важна работа имам, за да не отида, вече спрях и да плача... свикнах да живея така. Радвам им се искрено, че те могат, но много ми се иска да съм с тях...
Пускам темата, защото искам да си поговорим за тези хора, които не знаят за проблема ни, но са ни близки - споделете как се справяте със срещите с тях и какви са вашите оправдания и извинения да не се отдалечавате от вкъщи?
Аз съм се барикадирала отвсякъде, като съм си създала и в София, и във Варна, че вече и в други градове затворен кръг от хора с ПР, които се превърнаха в мои приятели (или дори нещо повече ), така че с тях е лесно. Но с "нормалните" какво да правя, за да останат в живота ми?

[Bella]

Мила Skorpi,

и аз съм абсолютно като теб. Хората, които знаят за моят проблем се броят на пръстите на едната ми ръка. Аз се срамувам от себе си и по-точно срамувам се от състоянията в които изпадам и ми е неудобно когато трябва да си тръгна без причина от някъде, примерно от работа. Имено тази причина ме кара да не споделям за проблема си с нормалните хора. Нямам желание и знам, че само този който го е изпитвал, може да разбере за какво говоря, защото думите са безсилни. Лично аз понякога не мога да обясня с думи какво ми е, само знам, че ми е лошо и знам, че имам нужда да бъда с някой, който знае какво ми е - човекът до мен или майка ми.

Дадох си сметка, че вече нямам приятелите, които имах, не защото те не са истински приятели, а защото аз не мога да излизам с тях от страх, че ще припадна, получа сърцебиене или ще имам нужда от лекари и ще се изложа. Това ме отдалечаваше малко по-малко от тях докато накрая те просто спряха да ми се обаждат и да ме  канят. На моменти имам чувството, че аз мога да говоря само за болки, болести, оплаквания, сърцебиене, напрежение, пулс и други подобни, а това не са теми за нормалните.

Не излизам с колеги, не ходя на фирмени събития, работя с надеждата да дойде бързо и неусетно краят на работния ден. Плача често, защото така ми олеква. На пръв поглед смятам, че изглеждам добре, грижа се за външността си, имам желание да си
купувам и да се обличам с красиви дрехи. Имам хубава работа, която ме е страх да не изгубя, имам здрави родители, които ме обичат, имам си приятел, който прави всичко за мен. Имам всичко, което да ме кара да се чувствам щастлива и безгрижна. Никой не
би предположил какво ми е в главата и за това нямам желание да споделям с нормалните какво ми е всъщност, защото те не ме разбират... и така предпочитам моя си свят в който съм си аз и се боря със себе си посредством безброй начини и в този свят са допуснати само най-близките ми хора.. 

[skorpi]

Благодаря ти, Бела, че се включи, вече имах чувството, че всички са се изпокрили, никой нищо не споделя вече... Аз стоя и гледам как другите излизат и в душата ме боли, че не мога да съм с тях. Не се чувствам пълноценна в отношенията си с когото и да било, гузна съм за това, че зад фалшивата опаковка крия сериозен проблем, една доста разбита психика и много скрити рани, не само от ПР. Права си, че никой не обича вечно оплакващите се, да не ти казвам, че дори пред хората с нашия проблем ме е страх да се оплаквам, за да не ме свързват само и единствено с ПР. С някои дори вече изобщо не говорим на тая тема или много рядко. Понякога искам да забравя и пред самата себе си, но знам, че и така не става. Много пъти съм се питала какво бих направила, ако вземе, че ми мине, къде ли бих отишла, с кого... имам чувството, че пропускам безброй възможности. Усещам, че и вкъщи вече не ме свърта. Благодарна съм на всеки, който не се отказа от мен, на тези, които знаят и тези, които просто усещат, че в душата ми крия много болка. Не искам да звуча драматично, но колкото повече наближава датата 29.12, толкова по-страшно ми става всичко. Не знам как ще я посрещна... с единия крак съм в ада, от който едвам излязох и то не напълно. Затова, виртуални или реални приятели, моля ви, не ме оставяйте, защото не знам какво ще правя без вас...  за другите ще се надявам, че също ще останат, поне истинските.

[Bella]

Истината е че тук има много хора, които четат, но не всички пишат. И не си позволявай да падаш духом, Skorpi! Сигурна съм, че и други освен мен те взимат за добър пример. Всеки човек има и добри и лоши моменти от живота си, но не бива да позволяваме превес да взима лошото. Ние сме млади, животът е пред нас и ни очакват само хубави неща, аз вярвам в това! Миналото не можем да променим, колкото и да ни се иска и за това е по-добре да не го мислим, а да се борим за едно спокойно и щастливо бъдеще.

Лично аз съм си задавала въпроса "Какво ще направиш ако след 10 мин се почувстваш добре, сякаш няма и помен от изтръпнали крака и ръце, замаяност и сърцебиене?" Първият път си отговорих, че ще отида до магазина и ще си избера вкусен обяд и ще се наредя на дългата опашка на касата да си го платя без да ми пука, че ще ми стане лошо. И така и стана.. АЗ УСПЯХ да направя това елементарно нещо съвсем сама и се радвам от факта. Нахраних се и се чувствах човек.
След няколко дни, когато лошите мисли и симптоми ме завладяха пак си зададох този въпрос и открих, че аз всъщност живея в страх, защото аз ГО ЧАКАМ и сама си го предизвиквам. И отговорът ми беше, че ако се почувстам по-добре ще стоя и ще чакам да ми прималее. Луда работа...
Лично за себе си вече до такава степен съм  свикнала с тази лабилна психика, за която говориш, че се страхувам от себе си, сякаш аз съм вредна за мен самата. Мога да споделям това с вас, защото знам, че вие не ме познавате и не ме виждате. Искам да споделям с вас, защото това е нещо голямо за мен, което ме кара да се чувствам малко по-добре.

Виртуални или реални, Скорпи ти имаш всички нас, а ние имаме теб и те подкрепяме! Не забравяй, че не си сама и винаги ще има някой, който да ти подаде ръка и силата е в теб, а животът носи изпитания. Ти можеш да се справиш!

[Student_21]

Никой от приятелите ми не знае за проблема. Причината е, че все още не съм намерил толкова доверен човек, на когото да го споделя, нито пък истински приятел. За ПР знаят родителите и гаджето ми и ме разбират и подкрепят напълно. А относно излизанията и пътуванията надалеч - разбира се че ПР ми пречи, но от самото начало аз не спрях да го правя. Лошото е, че всеки път имах симптоми и си "носех кръста" - вместо да се разтоваря навън, аз се натоварвах заради симптомите и си търпях. Хубавата новина е, че с всеки следващ път, негативните преживявания, провокирани от понасянето на неприятната симптоматика, ставаха все по-слаби и по-слаби, съответно и самите симптоми. В днешно време, по скалата от 1 до 10, бих ги определил като ниво 2-3. В началото бяха ниво 10. Най-много в "борбата" срещу ПР ми помогна постепенното подлагане на стресиращите фактори, както и промяна на отношението към случващото се.

[didi]

здавейте момичета и момчета! Аз също не съм споделяла пред познатите си за проблема ми.Той се появи след смърта на сестра ми.........и с времето с повечето от тях почти спрях да се виждам,останаха ми само четири   ПРИЯТЕЛКИ ,които свикнаха със странностите  ми и ме приеха такава каквато съм.С  тях ми е приятно,чувствам се спокойна......и незнам как ще прозвучи,но някакси напълно нормална.Скорпи,покрай годишнините е още по трудно,но доколкото те познавам/ от това което си писала/аз вярвам че ще се справиш.Ти можеш!Ти си силна!С теб сме!

[lora]

Истинските ти приятели те приемат, не какъвто искат да бъдеш,а какъвто си.

Аз вече нямам приятели ,които да не знаят за проблема ми и така разбрах кои са истинските,верни приятели.Те не могат да си обяснят каква е тази промяна в мен,какво изпитвам,но приеха "малките"ми странности и се съобразяват с тях.Дълго време криех за проблема си,знаете как е...то бяха лъжи,то беше чудо.Чувствах се гадно,че лъжа приятели,само изолирах се,а това не беше добре.Трябваше ми време, аз да се приема различна и тогава споделих с приятелите ми.Веднъж като си го казал,вече е по лесно,споделих и с колегите.Вярно е,че с колегите малко прикрих подробности,но знаят достатъчно,за да не се притеснявам,ако не се чувствам добре.Разбира се, всичко зависи от хората около вас и доколко те ви интересуват.
Предупреждавам,истината може да ви донесе неочаквани разочарования,но повярвайте, струва си.

[dani29]

скорпи кураж момичето ми благодарение на теб аз съм в този форум . Редовно чета но нямам възможност да пиша защото не мога да се вредя на компютъра а не искам домашните да знаят.Когато ми е много тежко препрочитам писаното от теб и всички други и започва да ми олеква.Скоро прочетох една мисъл------ "Знай че и това ще мине"----- пожелавам ти го от сърце защото ти си борбено момиче и ще успееш.А аз дори нямам избор мъжът ми заяви на нова година сме на ресторант и край и аз от сега треперя какво ще бъде.До скоро и смелост на всички и знайте че писаното от вас ми е помогнало много повече от всички доктори и хапчета .Добре че ви има!!!!!!!

[Mari]

Имам повече виртуални приятели с ПР ,и само 1 реална. С други не съм споделяла за състоянието си. Ще ме гледат като натровени с гъби. А и какво да им обясня??? И да им обяснявам колко ми е било зле няма да ме разбере никой.Нали знаете ,че не ни личи на външен вид. Но колкото и да ми е било трудно никога не съм се лишавала от ресторанти,кафета ,банкети,та аз съм банкетна личност как да се лиша от това удоволствие ,виках си : и на дансинга да ми стане зле отивам. Даже и фобията не можеше да ме спре. Скоро се записах на танци... и се замислих дали от всички там има някой с ПР? Иначе удоволствието е неописуемо...запознах се с много хора,добре ми се отразява .

Скорпи към теб! 

Момичетата те дават за пример! Признавам те в писането но... не теорията е важна нали знаеш а практиката . Преодолявай я тази фобия ...и покори света. Вярвам в теб и знам ,че можеш!

[skorpi]

Момичетата те дават за пример! Признавам те в писането но... не теорията е важна нали знаеш а практиката . Преодолявай я тази фобия ...и покори света. Вярвам в теб и знам ,че можеш!

Те и в училище ме даваха за пример, обаче това не ме правеше особено щастлива Колкото до практиката, най-трудно е да решиш собствения си случай - ето, аз съм жив пример и нищо чудно да остана последният динозавър тук Чак да покоря света... хех, имам малко по-скромни мечти... Благодаря ти, че вярваш в мен, както и на останалите, но знаете ли, питам се дали именно тези очаквания на другите, че съм можеща и справяща се, не са ме уморили и произвели "пристана", под който да се подслоня, за да избягам?
Колкото до танците - чудесно е. През повече от половината си живот съм се занимавала с тях и е мноооогоо разтоварващо. Продължавай! 

[Mari]

Забравих да сложа покори света в кавички . Точно това имах предвид скромните мечти които ни правят щастливи. Прекрасно знам какво да е да си можеща и справяща и колко голям товар е това. Аз продължавам да съм си такава,колкото и да натискам спирачките.

Белла .защо се срамуваш от себе си???
Ами ако бяхме с някакъв физически недъг или някакво друго заболяване какво щяхме да правим? ПР дори не е болест,а някакво състояние нещо дълбоко складирано което напира да излезе от нас. Аз лично не съм се срамувала от това ,но както писах не съм го и споделяла с "нормалните" си приятели. Приех го ,но адски ме изнервяше заради него да не мога да живея нормално.Затова бях мазохист със себе си. Показах му кой командва .
Убедена съм ,че както ти така и другите във форума ще се справите .

[exilensse]

Здравейте,момичета! Позволете да се присъединя към вас.Аз имам същия проблем и толкова добре ви разбирам........а не мога да ви и опиша ,колко ми олекна,само от мисълта ,че има някой,който може да ме разбере,аз не познавам никой с ПР Изгубих си всичките приятели .....поне дотам ,че вече никой не ме търси.Никой не знае какво ми е,на никой не съм споделяла .........и отстрани и в очите на другите държанието ми изглежда абсурдно.Имам в предвид,че вече няма човек ,който да не съм излъгала ,когато ме е поканил да изляза ........постоянно лъжа и измислям какво ли не.Вече даже започнаха да се шегуват с мен,когато кажа на някой ,че ще му се обадя да излезем ,никой вече не вярва на това ,което казвам.И понеже те не знаят ,защо се държа така ......вече никой не ме взима на сериозно.

[skorpi]

Заповядай в нашата компания, skorpi винаги се радва на новите членове
Разбирам те и всичко ми звучи познато, но ще ти кажа, че аз в стремежа си да компенсирам това, че ми е трудно и ограничено излизането, сега се виждам с много повече приятели, отколкото преди, като можех да излизам. Просто бях много социален човек и все още съм, просто бях навсякъде и нямаше как да допусна да се изолирам съвсем. Намирам си начини, нали знаеш, като Мохамед не отиде при планината... не можеш да си представиш колко съм изобретателна в оправданията и извиненията, досега никой, който не знае, не се е усетил. Мога да карам така с години... да не ти кажа, че съм им спретнала график кой кога да идва, но не защото ме е страх да оставам сама, а защото ми е неприятно да бъда самотна - има разлика Пием си кафенце, гледаме някое филмче, каня си гости на вечеря, измисляме някакво занимание. Дори домашни партите сме правили - по пижами или без Искам да кажа, че за всичко си има начини, човек се приспособява. Все пак аз живея с намерението това да е временно, не искам цял живот да се съобразявам с ПР, но засега поне съм му хванала цаката, за да не ме погълне изцяло. Аз ходя и по гости - подбирам си такива, при които мога да отида или ако се разхождаме, да е с кола. Без те да знаят, подреждам нещата така, че да ми е спокойно. Може да е избягващо поведение това, но е най-доброто, което мога да си позволя в момента. Сигурна съм, че всеки може да си намери начин да живее въпреки ПР. Ако ти е толкова трудно, събери се с такива като нас. Аз го направих и не съжалявам, но за да не загубя представата за нормалния свят, все пак имам и други приятели. С тях, както казах, е по-трудничко, защото на моменти се изчерпвам, но аз съм ги приела с недостатъците ми - защо и те да не ме приемат такава? Ако едно приятелство е толкова крехко, значи не е истинско. Истинските приятели ще дойдат при теб, когато ти не можеш. Но трябва да ги допуснеш до себе си, не ги гони.

П. С. Ако това на снимката си ти, ми се струва подходящо да ти цитирам един от моите терапевти: "За мъжкия свят е голяма загуба, ако не излизаш навън"  

[exilensse]

Заповядай в нашата компания, skorpi винаги се радва на новите членове
Разбирам те и всичко ми звучи познато, но ще ти кажа, че аз в стремежа си да компенсирам това, че ми е трудно и ограничено излизането, сега се виждам с много повече приятели, отколкото преди, като можех да излизам. Просто бях много социален човек и все още съм, просто бях навсякъде и нямаше как да допусна да се изолирам съвсем. Намирам си начини, нали знаеш, като Мохамед не отиде при планината... не можеш да си представиш колко съм изобретателна в оправданията и извиненията, досега никой, който не знае, не се е усетил. Мога да карам така с години... да не ти кажа, че съм им спретнала график кой кога да идва, но не защото ме е страх да оставам сама, а защото ми е неприятно да бъда самотна - има разлика Пием си кафенце, гледаме някое филмче, каня си гости на вечеря, измисляме някакво занимание. Дори домашни партите сме правили - по пижами или без Искам да кажа, че за всичко си има начини, човек се приспособява. Все пак аз живея с намерението това да е временно, не искам цял живот да се съобразявам с ПР, но засега поне съм му хванала цаката, за да не ме погълне изцяло. Аз ходя и по гости - подбирам си такива, при които мога да отида или ако се разхождаме, да е с кола. Без те да знаят, подреждам нещата така, че да ми е спокойно. Може да е избягващо поведение това, но е най-доброто, което мога да си позволя в момента. Сигурна съм, че всеки може да си намери начин да живее въпреки ПР. Ако ти е толкова трудно, събери се с такива като нас. Аз го направих и не съжалявам, но за да не загубя представата за нормалния свят, все пак имам и други приятели. С тях, както казах, е по-трудничко, защото на моменти се изчерпвам, но аз съм ги приела с недостатъците ми - защо и те да не ме приемат такава? Ако едно приятелство е толкова крехко, значи не е истинско. Истинските приятели ще дойдат при теб, когато ти не можеш. Но трябва да ги допуснеш до себе си, не ги гони.

П. С. Ако това на снимката си ти, ми се струва подходящо да ти цитирам един от моите терапевти: "За мъжкия свят е голяма загуба, ако не излизаш навън"  

Много ти благодаря,че ми отговори толкова скоро
Аз също мисля всичко това да е временно,но докато го променя.......много съм общителна,обичам да се запознавам с нови хора.Ще се опитам да измисля нещо и от някъде да започна....Желание не липсва! ........и леко по леко да започна да ходя най-малкото на кафенце или разходка........Благодаря ти и че си ми разказала твойте начини ...
Хеххе това за снимката ми хареса )) Не съм на нея аз .......въпреки,че се доближавам  до тази визия .......но съм си създала толкова комплекси покрай всичко това,че дори и някой да ми направи комплимент,винаги търся скрит умисъл и вместо това да ме радва се чувствам неудобно и  мисля ,че не  го заслужавам.

[skorpi]

Не съм на нея аз .......въпреки,че се доближавам  до тази визия .......но съм си създала толкова комплекси покрай всичко това,че дори и някой да ми направи комплимент,винаги търся скрит умисъл  и вместо това да ме радва се чувствам неудобно и  мисля ,че не  го заслужавам.

Абсолютно същото е и при мен. Ако ме зяпат, решавам, че е защото нещо ми има и почвам да се критикувам, да "взимам мерки", да се комплексирам. Ако го кажа, никой не вярва. Давам бърз пример: отивам в офиса на майка ми с една къса пола и тя изпраща пациент, който ме познава от дете. Той е възхитен от начина, по който изглеждам сега, прави ми комплимент и тя му казва: "А, така, кажи й, защото тя не вярва и няма самочувствие" - той изумен отвръща: "Не ми се вярва да няма, така като я гледам"... и по какво отсъди? По това, че съм го прикрила по всякакъв начин с визията и поведението си? И той като повечето вижда какво е на повърхността. А малкото момиченце, което се крие вътре, кой го вижда? Много малко хора. Аз обаче го чувствам през цялото време.