Всички се чудим как е станало така, че да стигнем до ПР. Говорим предимно за симптомите си и за "лечението" им. Търсим нови и нови начини за справяне и се лутаме между надеждата и отчаянието. По средата на тези 2 състояния обаче сме НИЕ. Дали ако надникнем за момент в самите себе си, ще открием така желаното обяснение? Представете си, че се намирате в
центъра на всичко, което ви се случва,
вие играете главната роля в пиесата на живота си... Разучете героя си. Дали наистина го познавате?
Запитайте се:- На колко години сте и на колко се чувствате? Имате ли усещането, че у вас живее едно непораснало дете? Ако да, какво му пречи да порасне? Да се нуждае от грижи и внимание? Чие внимание не сте получавали като малки?
- Бяха ли родителите ви твърде строги към вас като деца, изискваха ли, наказваха ли ви, страхувахте ли се от тях? Притеснявахте ли се да сгрешите? Кога и при какви обстоятелства ви беше простено? (напр. ако сте болни...)
- Колко често сте използвали прилошаването като начин да се измъкнете от някое наказание или за да туширате родителския гняв?
- Изпитвали ли сте гняв към майка си/баща си (или др. член на семейството), който не сте можели да проявите? Колко често? Тормозеше ли ви това? Изявяваше ли се този гняв физически по някакъв начин (болка в корема, в главата, гадене...)
- Припомнете си поне една случка, в която сте изпитвали страх като деца и можете да сравните чувството със сегашните си страхове...
- Помислете от какво се страхувате най-силно в момента и след това си спомнете кой е бил най-големият ви страх като дете - по какво си приличат? Възможно ли е това да е същият този страх, трансформиран и маскиран под друга форма?
- Противопоставяхте ли се често на родителите си или избягвахте конфронтацията си с тях? Показвахте ли им как се чувствате?
- Чувствали ли сте липсата на единия (или и двамата) си родители, искало ли ви се е да ви прегръщат по-често, да ви показват обичта си? Изпитвате ли непрестанна нужда да бъдете обичани и прегръщани като възрастни? Искате ли да ви уверяват, че ви обичат? Страхувате ли се да не бъдете изоставени?
- Смятате ли, че изискват твърде много от вас, а вие не можете да си позволите провал? Изтощава ли ви непрестанната нужда да се доказвате и харесвате?
- Колко е важно мнението на другите за вас? Държите ли всички да ви харесват/обичат/разбират? Какво ще стане, ако се провалите и претърпите загуби? В кои случаи може да бъдете оправдани (болестта солиден аргумент ли е?)
- Има ли нещо в отношенията ви с близките, което ви притеснява?
- Искате ли вие да имате контрол над живота си, над другите, над всичко, което ви се случва? Какво би станало, ако друг поеме управлението? Дали отново ще се чувствате като деца, зависещи от волята на родителите си? Какви усещания предизвиква това у вас?
- Изпитвате ли нужда да се грижите за някой по-малък от вас, за да се чувствате в ролята на възрастни? Как се отразява това на състоянието ви?
- Можете ли да кажете, че сте имали спокойно детство? Кое в детството ви буди най-силна тревога у вас? А сега?
- Какво бихте казали на родителите си, което не сте се осмелявали да направите като деца? Доколко им позволявате да контролират живота ви в момента?
- Какви сте вие самите като родители? Взискателни ли сте към децата си, позволявате ли им да грешат, как реагирате на грешките им?
...
Тези въпроси могат да продължат до безкрай... Сега да не вземете да ми отговаряте
Задайте ги на самите себе си. Ако искате, разбира се. Това упражнение може би ще ви помогне да си изясните някои взаимовръзки с
преди и
сега, защото няма как да сте само едното, или само другото, винаги сте и
двете.
Пожелавам ви успех в себеанализа! Можете и да допълните въпросника. Или да споделите дали е довел до някакви резултати
//-->
