Паническо разстройство

[vesi2003]

Чисто любопитство,част от характера ми е ,всичко да знам.Никога няма да си предпиша АД.сама.Единственото,което от форума съм чела и купувала са лекарствата на билкова основа.Ципралекса съм го пила близо 3 години.Беше ми подтиснало симптомите,но не ме излекува.

[anonimen_]

Не знам, докторе. Кажете какво да правя, че вече се обърках.

Другият вариант е да си вземеш куче. Ама пак трябва да излезеш. Мадамите много се радват на малки кученца. Преди имах едно мъжко пинчерче, ей, то вършеше цялата работа вместо мен. Отиваме на плажа, нагнездваме се до някои хубави мъжленца, кучо отива и се изляга директно на техните хавлии.  Оттам тръгва всичко. Та, може и да си вземеш кученце, не е задължително да е породисто, в кучкарниците има много голям избор, а и ще се чувстваш полезен като си отървал едно живо същество.

Но трябва да се насилваш и да излизаш. Задължително. Малко по малко, леки разходки. Постепенно и с постоянство. 

Аз съм мислел за куче, но като че ли не ми се ангажира засега, а и ако взема няма да е малко, а немска овчарка най-вероятно. Сигурно няма да му се радват мадамите, но поне на мен ще ми харесва.
Значи, ти си доста отворен човек като те гледам (чета), щом лятото сваляш мъжаги по плажа с кучето.

[Little Овненце]

Добър вечер на всички,
Трак аз съм също на Ципралекс от около 2 месеца, започнах с половинка после на едно и сега съм на едно и половина. Вечер нищо не вземам, само при голям зор половин Атаракс. Също и терапия правя. Симптомите ми лека полека намаляха, но остана едно леко стягане в главата и тежест в челото. Много ме измаря това. Скапана съм. Ходя си на плаж,карам си колата, изключително спокойно ми е, все пак съм в отпуска и на почивка, но това напрежение в челото ме побърква. А за страха няма да говоря пак, макар че ми се иска, но той не престава.....не минава..не намалява...искам,опитвам се, давам всичко от себе си да го превъзмогна, но той е с мен от момента в който се събудя сутрин до мига в който заспя вечер 
Вече не знам какво да кажа, да не стана досадна и повтарящя се,но това е положението и съм безсилна и се побърквам...
Благодаря ти също за изчерпателния отговор относно мъжете. Но аз отдавна съм загубила надежда да намеря такъв, който да ме приема и да ме разбира....явно така ми е било писано. Имала съм мъж,знам за какво говориш, да бъдеш с някого и същевременно да бъдеш сам. За това избрах да бъда поне наистина сама...Но при всеки е различно, хората са различни,ситуациите,положението...
Много съм изморена и главата ми е камбана,ще се опитам да заспя без хапче.
Лека нощ на всички

[anonimen_]

Marusia, и аз по същия начин разсъждавам понякога, че няма такава която да иска да е с мен, такъв какъвто съм, но реално знам че греша. Може би от липса на самочувствие някои като нас търсят човек със сходен проблем, макар че според мен всичко опира до това да имаш контакти. И аз понеже нямам, си оставам сам, ти ако имаш контакти - не се колебай да започнеш някаква връзка, все пак си в голям град и сигурно любовта те дебне отвсякъде.
Не се заблуждавай че няма мъж който би те приел такава каквато си, напротив - със сигурност има много такива, но не им пише на челото, това е лошото.
Лека нощ...

[Little Овненце]

Track, Ципралекса го започнах заедно с терапията. Значи няма 2 месеца още, днес се замислих. Месец и половина някъде. Терапията не знам колко ми помага, но знам че когато ми предстои посещение при психиатъра се чувствам по спокойна и чакам с нетърпение всеки следващ сеанс. След разговорите също придобивам повече сила някак си. Иначе моя страх се състои в това,че като започнат атаките си мисля, че ей сега ще умра. Мисля, че имам някакво заболяване,мисля,че ще получа инсулт,ей такива ,какво да ти кажа.Страх от нещо неопределено, страх, че всеки момент нещо лошо ще се случи Не знам как това нещо се лекува и дали изобщо някога ще отмине Страх ме е от самия страх също. Много налудничево звучи сигурно, но това е което чувствам ((

[Little Овненце]

Наистина ли толкова ти въздействат??Мен ме успокоява факта,че не съм сама и много ми помага форума. Тук хората те разбират и могат да дадат доста полезни съвети от опита,който имат с ПА-то. Не ми пречи изобщо,аз иначе нямам с кого да разговарям на тази тема, а някак си изпитвам нужда да говоря и да споделя.
Да, при психиатъра си ходя на терапия?Не е ли правилно?

[didi]

Маруся,когато ме хване ПА мен също ме е страх,че ще умра/предполагам и други се чувстват така/За мен ненормално е ако някой  не се страхува от смъртта на фона на  гадните усещания които се стоварват върху нас........Днес не ми се пише за гадости защото.....е няма да го увъртам-имам рожден ден и се надявам денят ми да бъде чудесен и най вече спокоен .Желая го и на вас!

[Ari]

Диди, честит рожден ден! Желая ти да си здрава и много, много щастлива

[Little Овненце]

Диди честит рожден ден и от мен. Бъди най вече здрава, останалото само се нарежда. Усмихвай се ,днес е твоя ден!!Весело изкарване )))

[didi]

Благодаря ви за пожеланията момичета.Купона току-що приключи.Беше страхотно,както и целият ми ден.Пожелавам на всички вас /както и на себе си /много такива чудесни дни!

[Ari]

Чудесно е, Диди, че си се повеселила! Всеки човек има нужда от малко положителни емоции. Това зарежда и дава сили да продължаваме напред.Жалко, че рождените ни дни са веднъж годишно , затова  при всяка удобна възможност трябва да си измисляме повод за радост.

[Feelings]

Здравейте и от мен
Първата паническа атака получих преди около година (сега съм на 26). Една сутрин, както си пиех кафето и пушех цигара, бях се и замислила за това, как една близка позната се осмели предишния ден да ме обиди и от това почти не бях спала и изведнъж почувствах сърцебиене и... нещо различно се случваше с мен, не бях го изпитвала до сега. Усещах как кръвното ми се вдига, защото по принцип съм с ниско кръвно, започна да ми става все по-топло и аз веднага накарах приятеля ми да викне линейка. Измерих си кръвното преди това - какъв ужас 130 на 90. Приятеля ми. тъй като не разбираше какво става а и не се паникьосва лесно, каза да се успокоя. Взех телефона и започнах да звъня да викам линейка. Вдигна ми една госпожа и ме пита какво ми е? Аз отговорих, че кръвното ми е високо и като й казах колко е, тя отговори: "Ооо, за такова кръвно не се вика линейка - пийте някакво успокоително и си потопете краката в топла вода." Аз още повече се побърках. Започнах да моля приятеля ми да ме заведе в болница (беше неделя) и след дълго молене тръгнахме към първото най-близко спешно. Там ми измериха кръвното, но тъй като вече беше паднало от подръчните успокоителни, които бях пила и ми казаха, че нищо ми няма - да си взема валидол и да ида на следващия ден при личната лекарка да ми каже какво да правя. Прибрах се, бях се поуспокоила, но не спирах да мисля какво ми се случва. Като седнах да ям, пак започна да ми прилошава и аз пак тръгнах да моля да тичаме в някое спешно. И така при всяка атака, аз все исках да ходя в болницата, даже исках да остана там да стоя. Атаките ми бяха по-чести събота и неделя, когато знам, че личната ми лекарка не е на работа и през нощта също. Лекарката ми ми предписа атаракс и ми каза, да се разхождам повече, да не стоя само пред компютъра и т.н. Забрани ми да чета в нета за различни болести. Даде ми болничен и ми каза, да се прибера на село да си почина малко (по-принцип живея в София). Тъй като приятелят ми не можеше да си вземе отпуск, се наложи да се прибирам сама. Пътувах с такси до автогарата и само като си помислих, че ще пътувам около 4 часа с непознати хора, а и, че по пътя няма да има болница и започна пак да ми прилошава. За мое щастие в автобуса имаше един познат и си помислих, че ако ми стане лошо, той ще ми помогне. Седнах на пърава седалка, зад шофьора - да ми е под ръка. Но малко преди да тръгне автобуса не издържах и му казах, че ще слизам и не ме интересува дали ще бъде така добър да ми върне парите. Той ми ги върна. И какво да ви кажа - само като слезнах от автобуса, изведнъж се почувствах толкова добре. Прибрах се вкъщи и започнах да се ровя в нета, защото все още не знаех какво всъщност ми се случва и че това е някаква нова болест, за която няма измислен лек все още (нали е нова) и така ще си умра. Не знам как попаднах на статия за паническото разстройство, но като започнах да чета симптомите, разбира се всичките ги имах, с изключение на това, че слава богу не се задушавах. И знаете ли - като разбрах какво ми е и че това е "болест", от която не боледувам само аз, толкова много се зарадвах. И така, вече бях спокойна и въобще не разбирах, защо получавам атаки ей така - от нищото, при положение, че няма за какво да се притеснявам. И въпреки това - при всяка една атака - пак и пак исках да ходя в болница. Знаех какво се случва в организма ми, знаех, че ще премине, но в момента на атаката никой не можеше да ме убеди, че няма да умра и няма да получа удар и т.н. Реших да ходя на психолог, но откъде да си намеря свестен? Една позната ми препоръча един мъж, който бил психиатър (аз в началото не правех разлика между психолог и психиатър) и аз веднага си записах час. Тъй като мислех да го посещавам често, от значение беше и това колко пари ще ми взима на посещение. И така, най ниската му тарифа, както се изрази той, беше 40 лв. Отказах се. Но от въпросите, които беше ми задавал, започнах да се досещам от къде всъщност ми идва проблемът. Разбрах, че въпреки че не съм изживяла голям стрес, паническото разстройство ми се е отключило изведнъж от нещо преживяно, а преди това всичко се е натрупвало в мен малко по малко. Да, аз съм си виновна - когато ми беше тъжно, обичах да слушам още по-тъжни песнички и да гледам много тъжни филми, да плача заедно с тях, да се обвинявам за всичко, което се случваше покрай мен. Бях такъв човек, че бях съгласна мен да ме наранят, но не и другите да страдат. Плачех за най дребната глупост - такива сме ние - емоционалните хора. Е, вярно е, че се радвах за много дребни неща, но кой гледа сега радостите. Всички бяха свикнали аз да отстъпвам - така ги бях научила. Казваха ми как да живея - това според тях бяха съвети де. Чакайте малко - не съм ли достатъчно голяма за да преценям сама как трябва да живея? Но не - трябваше да преживея много неща + всички ужасни атаки за да си помисля, че трябва да променя начина си на живот. Приятеля ми свикна с моите панически атаки. Все по-често отказваше да ме води в спешното. Вече имах чувството, когато изживявах паническа атака, че наистина ще започна да получавам инфаркт и той няма да ми повярва. От това още повече започнах да се страхувам. Споделях с доста хора - някои не ме разбираха и това ми пречеше да разкривам душата си пред тях, други се правеха, че ме разбират и ми казваха да не се притеснявам, трети ми казваха да спра всички хапчета и да се стегна, че всичко зависи от мен самата. Но по дяволите, какво значи да се стегна - като аз бях достатъчно спокойна и им обяснявам, че съм добре, но като ме споходи паническата атака всичко е различно. Само човек, който го е преживял може да те разбере. Една колежка от университета, като и споделих какво преживявам, ми препоръча психиатър, който е помогнал на нея. И представа си нямах, че тя е страдала от същото. Записах си час и отидох. Като започнах да разказвам, как не виждам никаква цел в живота, не виждам бъдеще, разказах за всичките си притеснения, за всичките си атаки, за нещата от които се страхувам, казах й (тя е жена) за причините, които са предизвикали това мое състояние, защото вече бях наясно с причините. Тя просто трябваше да ми каже какво да правя - защото, повярвайте ми - аз не знаех. Казах и с какви лекарства съм се лекувала до тогава. Тя ми изписа други, естествено и да не ви описвам какво изпитвах като преминавах от едните лекарства на другите. Тя беше страхотен човек, но беше психиатър. Работата и беше да ми назначи лечение и да ме наблюдава по време на лечението. А аз толкова много исках да си говоря с нея - тя ме разбираше. Предписа ми Стимулотон и при нужда - Ривотрил. Почти не е минавала една моя паническа атака без да пия ривотрил. Просто не можех да се справям без него. След известно време започнах да се чувствам по-добре. Мислех си - обичам го тоя Стимулотон.
 И така, при подробното ми разказване, трябва да знаете, че спестявам ужасно много неща.
Мина известно време. Психиатърът ми каза, че като усетя хапчетата да действат, след това трябва да минат поне 6 месеца, тогава да ги спра. А аз се страхувах да ги спирам. След като вече ми действаха започнах малко по малко да променям живота си. Трудно е, когато си научил хората около теб, да се държиш по един начин и после изведнъж започваш да се държиш различно. Спря да ми пука за много неща. Започнах да се противопоставям. Започнах да казвам всъщност на мен какво ми харесва. Започнах да не се ръководя от другите и започна да не ми пука какво мислят те. Харесваше ми така. Но много от близките ми не искаха да ме приемат такава. Въпреки всичко продължавах. Спрях да гледам новините, за да не се отегчавам - нищо хубаво не казваха. Започнах да правя много неща, които до тогава съм мислила за неправилни - просто така се чувствах добре. Започнах да ходя на Пилатес - толкова добре се чувствах след всяка тренировка и не само след нея.
Като се замислих, какъв човек бях преди, осъзнах едно от нещата, което ми беше се отразило отрицателно. По принцип съм много общителна. Като дойдох в София от място където всички се познават в място, където никой не познавам, изведнъж изгубих контакт с предишните ми приятели. Хванах се тук на работа. Хората бяха различни. Нямаше с кого да споделям, защото няколко пъти се опитах и се подиграха с мен. И тогава бях започнала - от работа в къщи и от къщи на работа. ЕДНООБРАЗИЕ. Това ме съсипа. Затворих се в себе си. Когато се опитвах да споделям с приятеля си, той отговаряше да не се притеснявам за глупости. Спрях да споделям и с него. И така - това беше една от причините за състоянието ми.
Но както казах, вече се бях променила и то почти до неузнаваемост. Започнах да чета книги за положителното мислене. Забранявах на хората около мен да ме депресират с разни тъжни истории. Гледах по-положително на нещата.
Дойде време да спирам хапчетата. Но... тъкмо тогава се наложи да напусна работа. Психиатърът ми каза, да изчакам, поне докато си намеря друга. Намерих си, нооо... нова работа, нови емоции, нови хора, нови шефове. Никой не познавах. Ами ако ми стане лошо пред тях? И то по време на работа? Какво ще обяснявам? Какво ще правя? Предишното ми състояние се опитва да се възвърне.
Повярвайте - антидепресантите не лекуват проблема. Те просто го подтискат - някъде дълбоко в нас. И от нас зависи дали ще се появи отново. Но при положение, че сме толкова чувствителни и силно емоционални, няма начин според мен да не се появи. И паническото разстройство НЕ Е БОЛЕСТ. То е СЪСТОЯНИЕ.
Имам една позната, която от скоро се занимава с хомеопатия. Свързах се с нея и я помолих, да ми направи профил. Да определи с какво да се лекувам. Тя в началото не смееше - все пак е нова. Но после се съгласи, тъй като аз и имам голямо доверие. И така, преди да определи с какво да се лекувам, трябваше да мина през така нареченото интервю. Все едно говорех с психолог - така протече интервюто. Сега - някъде от около седмица започнах да пия хомеопатични, в началото заедно с предишните изписани ми от психиатъра хапчета, който след два дена от лечението с хомеопатия спрях и то без притеснения, защото усещах вече действието на хомеопатичните лекарства.
Научих и друго - освен хората, които тук се подкрепяме, трябва да има на кой да разчитаме винаги. Аз се обърнах към Бог. И преди съм била вярваща, но явно не достатъчно. Защото, когато съм сама, знам, че има на кой друг да разчитам - ЗНАМ, ЧЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СЪМ САМА. Знам, че има висша сила, която може да ми помогне.
И се надявам, скоро да споделя тук и не само тук, че вече съм напълно излекувана. Чувала съм, че хомеопатията не подтиска проблема - тя просто помага на организма да се пребори напълно с него. Но далеч не е безвредна - вредна е, но в по-малка степен в сравнение с другите лекарства.
Има и друго. Искрено препоръчвам, на всеки, който има свободно време, да прочете книгата "Вероника решава да умре" на Пауло Куелю  (не знам дали правилно изписах името му). На мен лично много ми хареса и ми помогна. 

[Ari]

Здравей,feelings! Доста си преживяла и ти, важното е, че си успяла да се справиш в тежките моменти. Повечето от нас  с години не са разбирали какво се случва с тях. А ти си успяла, което е голям плюс в борбата с нашето състояние.
А, що се отнася до Паулу Коелю и "Вероника решава да умре" съм я чела и много ми е помогнала, изобщо Коелю познава в детайли човешката душа и нейните проблеми. Препоръчвам книгата на всички, които не са я чели.

[t.todorov]

"Чувала съм, че хомеопатията не подтиска проблема - тя просто помага на организма да се пребори напълно с него."

И как ли точно хомеопатия би предотвратила чувствата които сте изпитала когато вашата приятелка се е държала грубо и вие сте го преживяла по определен начин? Как ли тя ще промени гледната ви точка за нещата, взаимоотношенията и света който ви заобикаля и начина по който го възприемате? Как ли ще ви помогне да сте по-справяща се с предизвикателствата с които всеки се сблъсква в живота си? Как ли ще ви научи дадена билка каква да е вашата позиция в конфликтни ситуации? Как ще промени отношението на вашите близки, ако се подобрите и съответно промените, като начин на мислене, чувстване, поведение? Как се казва тази билка? Сигурно много хора биха искали да чуят името и?

[Feelings]

"Чувала съм, че хомеопатията не подтиска проблема - тя просто помага на организма да се пребори напълно с него."

И как ли точно хомеопатия би предотвратила чувствата които сте изпитала когато вашата приятелка се е държала грубо и вие сте го преживяла по определен начин? Как ли тя ще промени гледната ви точка за нещата, взаимоотношенията и света който ви заобикаля и начина по който го възприемате? Как ли ще ви помогне да сте по-справяща се с предизвикателствата с които всеки се сблъсква в живота си? Как ли ще ви научи дадена билка каква да е вашата позиция в конфликтни ситуации? Как ще промени отношението на вашите близки, ако се подобрите и съответно промените, като начин на мислене, чувстване, поведение? Как се казва тази билка? Сигурно много хора биха искали да чуят името и?

Да доуточня - хомеопатията ми помага да не изживявам по ужасен начин паническите атаки, а оттам насетне и по-горе съм казала, че човек сам трябва да се справи с това - да промени начина си на живот, за да премахне предпоставките, които знае (ако естествено знае), че ще го доведат до притеснение и т.н. Разбира се, ако не си наясно защо се е стигнало до това положение - трябва да говориш със специалист. Нали споменах, че именно от психиатрите, с които говорих и от въпросите, които те ми задаваха, разбрах до голяма степен къде ми е грешката. Имам желание да ходя на психолог, но средствата, с които разполагам, няма да ми го позволят. За това се налага да се справям почти сама.
Ииии... на мен ли само ми се струва или и някой друг е забелязал, че вие г-н Тодоров, нещо се опитвате да се заяждате с мен???