ИЗЛЕКУВАХ СЕ ОТ ПАНИЧЕСКО РАЗСТРОЙСТВО

Здравейте, приятели! Аз съм администраторът на сайта. По-долу публикувам статия на едно момиче, което се е излекувало от паническо разстройство. То споделя философията и начина на борбата със страданието. Момичето, което ще наречем Радостина М., е готово да отговори на вашите въпроси, затова спокойно можете да коментирате  историята и да й пишете. Тя е готова да помогне на всеки. Екипът на фондация "Европея" й благодаря сърдечно!
17.01.2010 г.
...

РАЗКАЗВА РАДОСТИНА М.:
За силата на човешкия дух или как преодолях пристъпите на паника и страха си от
смъртта, без успокоителни и терапевт



Ще започна с извода, който си направих от цялата история, която ще ви разкажа. Всички проблеми на човек (здравословни, психически, в отношенията му с хората и несправянето му в живота) идват от неправилното му мислене и недостатъчното му добро отношение към себе си и към останалите. Никой не можем да виним за това, което не са ни научили в училище, нито за родителите, които са ни се паднали. Ярките личности обаче светят именно с това, че не са се пречупили въпреки обстоятелствата. Малко хора могат да променят обстоятелствата. Но всеки може да промени себе си. Процесът е бавен и труден, но е единственото нещо, което си струва.

На 10 годишна възраст беше първата повратна точка в живота ми, когато баба ми грубовато ми съобщи, че съседското детенце се набучило на някакви железни пръти на недовършен строеж и умряло. Неделикатният й подход отключи в мен бездна – ужасът, че смъртта ще споходи и мен един ден, независимо, че още съм на десет. Усещах как времето отлита с всяка секунда. Неадекватната реакция на родителите ми, които когато тичах уплашена посред нощ в спалнята им, ме гледаха сякаш съм луда, разтегна този ужас във времето. Ако бях се вкопчила в мисълта, че те са виновни за моите страхове, никога нямаше да се взема в ръце и да променя обстоятелствата. А те не бяха виновни. Нито те, нито родителите им, които ги бяха възпитали така. Всеки прави това, което е по силите му. И както всичко останало в живота, когато мина време и погледнах назад, видях, че е имало за какво да премина през всичките трудности. Страхът ми от смъртта ме научи на силна концентрация. Понеже в продължение на 20 години скачах посред нощ сама, подгонена от ужаса, че един ден съзнанието ми ще изчезне, святках лампата и първите години заставах засрамено пред врата на спалнята, където родителите ми спяха, чудейки се дали да потропам и да се сблъскам с неразбиращия им поглед, от дете се научих да изключвам мислите си тотално, защото алтернативата беше потапяне в УЖАСА. Дори когато пораснах, често се събуждах с изтръпнали от страх крака, скачах с апломб от леглото и святках лампата, а бедният ми компаньон се чудеше какво става. Исках да избягам, но нямаше къде. Бях приклещена между раждането ми и смъртта, без да си спомням някой да ме е питал дали го искам. Понякога чувствах как косъмчетата на главата ми се изправят и това ме стресираше още повече. Израснах с жизненоважния за мен въпрос: Има ли Бог? Има ли живот след смъртта? Питах всички, но никой не беше достатъчно убедителен. Четях философска, научна или религиозна теория, но никоя не чувствах близка до логиката си. Страхът ми от смъртта ме направи отворена и любознателна. Започнах да медитирам и да изучавам будизма. Може би именно заради силно развитото ми умение за концентрация, веднага се научих да изключвам тотално ума, емоциите и тялото си и да изпадам в дълбока медитация. За пръв път почувствах с всяка фибра от тялото си, че има нещо отвъд това, с което съм свикнала да се идентифицирам – нещо, с което сме едно цяло и което никога не престава да вибрира. И никога в реалния живот, с тяло, ум и емоции, не бях се чувствала толкова спокойна, толкова добре, колкото в това състояние на съзнанието. Страхът ми от смъртта ме научи, че има различни състояния на съзнанието. В следващите месеци имах удивителното изживяване да си позволя да развия мислите за смъртта, които се бях научила да стопирам цели 20 години. Установих, че навлизайки надълбоко в страха, той се изпарява! Чувствах, че може и да умра с този ми опит в този живот, но същността ми никога нямаше да умре. Бях горда със себе си. Освободих такава енергия, че се почувствах безсмъртна, силна, свободна и непречупваема. Страхът ми от смъртта ме научи, че смъртта е само момент на тотално изпускане на контрола, момент, в който се предаваш до край, за да се родиш отново. Това беше втората повратна точка в живота ми. Отворих нещо голямо, което в последствие и за моя изненада се оказа... кутията на Пандора.
Отстрани погледнато, не ми личеше с какво се боря. Животът ми се развиваше във възходяща линия. Всичко, с което се захващах ми се удаваше. Изглеждах добре, обичах да контактувам с хора, вършех си всичко сама. Немалко хора биха завидели на това, което се виждаше отвън. Но вътрешно бях непрекъснато недоволна, взискателна и нещастна. Исках още и още, все нещо не ми стигаше. И когато бях на върха, и имах всичко, бях най-нещастна и се оглеждах наоколо, чудейки се как хората съумяват да живеят в хармония със себе си. Животът ми вече нямаше смисъл. Единственият светъл лъч беше човека до мен, с който деляхме скърби и радости от много години. Той единствен знаеше как да ме успокоява. Така се случи обаче, че точно тогава го загубих, и то след грозни разправии и сцени. И сякаш загубих себе си. Изпаднах в депресия. И както винаги, реших да си самоназнача лечение – дотогава гълтах хапчета за каквото ми падне – и просто отидох при една психиатърка и й обясних подробно какви са ми проблемите и как страдам от маниакална депресия (диагноза, която сама си поставих). И тя се съгласи с мен и просто ми изписа някакви регулиращи настроението хапчета. На седмия ден откакто започнах да ги вземам се озовах в зверско задръстване, от което не можех да се измъкна. Току-що затварях телефона с бившия ми и бях обляна в сълзи, почти излязла от кожата си, когато започнах да чувствам как тръпки полазват цялото ми тяло и как губя контрол над себе си и над живота. Не можех да управлявам повече нищо. Изскочих разтреперана от колата и почуках притеснено на прозореца на джипа зад мен, обляна в сълзи и с треперещи ръце. Казах на шофьора, че нещо ми става, че не знам какво и че трябва да ми помогне. С две думи – държах се като луда. Само лъскавата кола, от която излизах му вдъхваше някакво доверие. После се озовах в спешното на Военномедицинска академия, където никой не ми обърна внимание, освен овесилите нос отчаяни хорица пред кабинета на доктора, които гледаха как едно младо симпатично момиче си говори само, сяда по пода и става, тръгва нанякъде и се връща, и клатеха обезпокоено глави (сигурно се кръстеха наум: "Да не дава Господ"). Хем бях в себе си, хем виждах жалката картинка, която представлявах отстрани. Биха ми един диазепам и се успокоих. Оттогава вече не можех да карам колата си сама. Не желаех да стъпя в столицата заради задръстванията и отчуждението. Не можех повече да остана сама. Зарязах университета малко преди държавния изпит, защото стоейки в залата сред толкова много хора, се притеснявах, че ще припадна или ще се развикам, или ще се изложа по някакъв начин. Чудех се защо няма лекари по обществените заведения и как живеят самотните неподвижни пенсионери. Не можех да ходя никъде сред хора, дори и сред приятели, защото изпитвах ужасен ирационален страх. Без да зная от какво. Просто изпадах в балон, като във вакуум. Реалността не ми се струваше реална. Гледах ръцете си и имах чувството, че не съществуват. Едно от най-тежките неща, с които се борих, беше отнемането на моята независимост. Ако някак си се бях оставила на грижите на майка ми и баща ми и бях приела, че ще съм зависима, животът ми щеше да поеме съвсем различна посока. Но аз не го приех. Всеки път, когато се почувствах по-добре, се опитвах да се справя сама. И всеки път, оставайки сама, пристъпите ми се засилваха. Минах през фазите, когато си направих всички видове изследвания, защото мислех, че имам тумор, получавам инфаркт/инсулт, полудявам, имам нещо на кръвта, на главата, на гърлото, мислех, че си гълтам езика, че се задушавам, дори веднъж си внуших, че ослепявам. Постоянно се самоизследвах. Бях се превърнала в пълен хипохондрик, а докторите ми казваха, че съм здрава като бик. Всички симтоми сочеха просто присъпи на паника (естествено, отново сама си поставих диагнозата; не умеех да се доверявам).

Междувременно започваше световната финансова криза, бизнесът ми фалира, бившият ми ми отне къщата, която купихме заедно и се налагаше да живея на ръба на мизерията. Състоянието ми се влошаваше. Но понеже лошото никога не идва, без да съдържа поне капка добро и когато всичко се разклаща, винаги има за какво да се хванеш, тогава в живота ми се появи най-стабилният и подкрепящ човек, когото някога съм познавала. Още след първите дни запознанство започнах да не мога без него. Прехвърлих емоционалната си зависимост от родителите си на него. След като изживях една нощ, в която по пижама обикалях двора на къщата и звънях по звънците на съседите, за да ме спасят от въображаемия ми страх, се предадох и се преместих да живея при него, въпреки че не го исках и знаех, че всеки път, когато отстъпя на страха ще става по-лошо. Сега освен, че преди да заспя цялото ми тяло не спираше да трепери, имаше дни, в които дори през деня не можех да оставам сама и му се обаждах да дойде и просто да стои до мен. Имах нужда от някой, който да се погрижи за тялото ми, в случай, че припадна, умра или полудея. Имах нужда от човешка топлина и разбиране, от някой, за който светът не беше страшно място. Толкова тежко и постоянно тревожно ми беше, че бях готова да платя всякаква цена, да се откажа от мечтите си, от успехите си, от това, което съм, само и само да премахна този кошмар от себе си. По-спокойна се чувствах единствено, когато пиех. Някои вечери се наливах, само за да престане чудовището да ме тормози. Като интелигентен човек, си давах сметка, че след като страховете ми се успокояват с първата чашка, значи е на нервна почва и най-вероятно нито полудявам, нито умирам. Но когато си вътре в страха, сякаш ставаш друг човек, който не може да мисли трезво. Уж бях преодоляла страха си от смъртта, а ужасно се страхувах да не умра точно в този момент. След злополучния ми опит с хапчетата и психиатрите, не исках да видя нито едните, нито другите. Не взимах хапче вече дори и за глава, защото веднага започвах да си внушавам, че нещо ми става. Спомям си кумуването на една сватба, когато всички очи бяха втренчени в мен. По принцип съм човек, който много обича да е в центъра на вниманието. Но след пристъпите, повярвайте ми, нямаше по-гадно чувство от това всички да те гледат, освен може би това – да останеш сам. 12 часа си повтарях като мантра една фраза, която ме спасяваше. 12 часа в главата ми беше спасителната фраза. Благодаря на Господ за мъжа, който беше до мен и беше в течение на всичко, което ми се случва. Нито веднъж не се изплаши, не ме взе за луда, не ме упрекна в нещо. Няма нищо случайно на този свят. Всичко е в баланс. И всеки път, когато ти предстои да изпиташ ужас, животът ти дава и инструмент, с помощта на който да го преодолееш. Но нека не бъркаме временната подкрепа, която неизменно получаваш в трудните етапи от живота си с несъществуващия принц на бял кон, който те спасява завинаги.

Та, разказвам всичко това, за да опиша степента на безпомощност и зависимост, в която бях изпаднала в продължение на 2 години, и как се измъкнах сама от ада, без упокояващи, антидепресанти, терапии и лекари.
за силата на човешкия дух

Никога не престанах да се боря. Някак опитвах хем да се боря, хем да не се съпротивлявам на страха, за да не го усилвам. Може би пристъпите да ме поваляха за няколко дни в отчаяние, че цял живот ще е така, но аз стъпка по стъпка си градях система за справяне, въпреки че нямах почти никакви външни стимули, които да ми носят поне малко радост. Първо изчетох един куп източна и западна литература по въпроса. Започнах да изграждам позитивно отношение към живота, което дотогава нямах. Започнах да се уча да намирам щастието вътре в мен, без нищо отвън да го предизвиква. Вместо да виждам недостатъците на всичко в българската действителност, започнах да спирам вниманието си само на хубавите неща – красивата природа, усмивката на дете, дребните жестове на внимание. Научих се да се радвам на семплите неща и да бъда щастлива с малко. Спрях да гледам новини, филми на ужасите, убийства, кръв, докторски сериали с болести и всякакви подобни, които всяваха дори грам страх и притеснение в живота ми. Заобградих се с цветя и красиви предмети. Спрях кафето, алкохола и месото. Изградих си здравословна система на хранене. Започнах да спортувам или медитирам всеки божи ден, без изключение. Започнах да почивам пълноценно, прекарвайки всеки ден по един час навън, сред природата, без мисли за работа и проблеми. Започнах да пиша и да изливам всичко от съзнанието и подсъзнанието си. Вечер обрисувах детайлно храм на спокойствието в душата си и си припомнях всички хубави дребни моменти през деня. После изброявах всичко, за което съм благодарна в живота си. Стигнах до там, че да благодаря за ужасяващите пристъпи на паника, защото те бяха огромен катализатор в развитието ми. Научих се, когато дойде пристъпът, да концентрирам цялото си внимание върху дълбокото си дишане, за да успокоя организма си. Научих се всеки път, когато ме боли или страдам, да наблюдавам болката/страданието като физическо усещане в тялото си, докато не се разсее. Научих се да се вземам в ръце и да се свързвам с Духа си. Сприятелих се със страха си – говорех с него, исках да разбера какво е дошъл да ми каже, от какво иска да ме предпази.
"Изслушвах" го, благодарях му за "участието" и нежно го подканвах да си ходи. Научих се да се смея изкуствено. Да си създавам настроение, дори когато ми се иска да се отпусна в нещастието си, защото знаех, че ако го направя, вечерта ме чака пристъп. Много, много се анализирах. Разбрах откъде идват всички видове гласове и мнения вътре в мен, кое съм аз, кое – страховете ми, кое - интуицията и кой от всичките гласове да следвам. Купих си тефтер, в който записвах всяка причина да се почувствам нещастна и да настъпи пристъп. Разнищвах я до край, до детството си, до предишните си животи, ако щете. Така открих всички причини в мен, които се бяха сглобили дотук. И основната беше недоволството – от себе си, от останалите, от живота в България, от всичко. Дълго работих върху нея. Разбрах, че съм активирала пристъпите си, за да ми обърне бившият ми вече внимание. Повече обаче не можех да ги спра, дори когато престанах да искам да съм с него. Имах си и тефтер, в който записвах всички хубави неща, които ми се случват в ежедневието, колкото и да са дребни. Имах нужда от позитивни стимули. Имах нужда да знам, че животът не предоставя само гадости. Направих си и трети тефтер, в който записвах всякакви начини за справяне или вдъхновяващи мисли, които ми действаха добре, като: Пропускай стреса през теб. Не задържай отрицателното. Всеки ад започва от една негативна мисъл. Не влизай в тъмната страна! Единственият начин да се освободиш от страха е да се срещнеш с него. Не прави неща, които не ти носят покой. Без анализи и дълги размишления! Игнорирай нещата, които не харесваш и пренасочвай вниманието си към тези, които те правят щастлива. Ако искаш ти да си добре, трябва всички около теб да са добре – всичко, до което се докосваш. Това, срещу което се съпротивляваш, упорства най-силно. Приемай. Вместо постоянно да се питаш: Защо?, се удивлявай на света: wow! Само настоящият момент съществува. Проблемите са в миналото. А желанията – в бъдещето. Нищо лошо не можеш да преживееш, ако си концентриран само върху настоящия момент. Самосъжалението е знак за високо его. Не се обвинявай. Не се критикувай. Не се наказвай. Хората, които срещаш, са отражение на вътрешното ти състояние. Смени негативните убеждения с позитивни (Животът е страшен С Животът е забавен). Където и да отидем, не можем да избягаме от себе си. Обичай тъмнината в себе си, за да я уравновесиш със светлина. Не се бори срещу нея. Благодари й. Това, в което вярваш, се превръща в действителност. Каквито представи имаш за света, такъв ще е светът ти. И т.н., и т.н.

Направих всичко, което знаех и можех. Извърших огромна работа по себе си. Смених целия си мироглед. И този път станах наистина самостоятелна. Като че ли се преродих. И тогава дойде краят на моите пристъпи. По най-неочакван начин. Като последен пристан отидох при една ясновидка, която ми каза да спя една седмица на запален тамян и да се помоля на Богородичка. На третия ден от тамянената сецмица тревожността ми се изпари, сякаш никога не е била. Бях озадачена. Две години се борих сама, без нито веднъж да се доверя на Господ. Това беше последния и най-ценен урок.


Радостина М.

[mara]

Чудесна история, като отговор си позволявам да публикувам едно мое писание, което написах в предишната ми криза, от която излезнах по същия начин....и което дори спечели  един конкурс и беше публикувано в капитал лайт, защото ми се струва удивително сходно:) Но, голмото но е, че отново се върнах там, в страховете и ужаса, а този толкова очакван миг не се появява. Някъде бъркам или просто този път съм се предала ? и второто Но, се радам искренно за това, че това момиче е успяло, това е единствения път.Благодаря сърдечно за тази история, вдъхва надежда и светлина.
ето и текста:
"Това се случи в ден, сив като гълъбови пера. Тя се събуди и опита да избърше сухите си сълзи от предната вечер. Помисли, че трябва да направи нещо за себе си в този ден, но предусещаше само, че ще отиде при своя доктор, който трябваше да й предпише поредната доза хапчета. Изправи се бавно, опита се да разкърши ръце, да разтегне тялото си, сковано от мъката и болката и се отправи към кафеварката.
   Справи се някак, сложи си две лъжички захар и се замисли. Погледна към часовника,  вече беше късно- трябваше да излиза. При докторите винаги се ходи в определен час. Излезе и отново срещна бялото куче, което всеки ден беше на едно и също място и  се увърташе около хората на спирката в желанието си да получи близост. Тя му се усмихна, така както се надяваше един ден и на нея някой да  се усмихне, поглали го и в този момент тролеят дойде.
   Качи се в него – както го беше правила през целия си живот. У нея се зароди онзи копнеж да се случи нещо, но то така и все не идваше. Затова си пусна музиката, която носеше винаги със себе си и неусетно стигна до мястото, където трябваше да отиде. Вървеше бавно, броеше крачките си и се заглеждаше в покапалите листа, осеяли алеите наоколо. Болницата все пак беше правена отдавна и в нея можеше да се усети духа на времето.
   И докато си мислеше  това, тя стигна пред отделението, което изглеждаше като излязло от филм на ужасите. Качвайки се нагоре видя табелка, която гласеше “Психиатрично отделение”. Направи й  впечатление, че на вратата не пишеше “Час за свиждания”, а “Час за виждания”.
   Влезе. Беше - както винаги – не толкова приветливо, колкото би и се искало. Докторът я посрещна със своята типично докторска усмивка. Поговориха малко. Той всъщност никога не казваше почти нищо освен “Да, трябва да увеличим дозата”. През цялото време тя всъщност тайно се опитваше да надникне в стаите и да види хората в тях, а отнякъде звучеше цигулка. Една от пациентките свиреше през цялото време, разказвайки своята тъжна история.
   Единственото, което й направи впечатление, когато излизаше от лудницата-зачуди се защо ли хората наричат това място така-беше едно пиано. Прииска и се да седне и да посвири на него, но си каза, че това може би не е добра идея. Излезе отново навън и отвори чадъра, за да се скрие от заръмелия ситен дъжд.
   През главата й мина мисълта, че болката й никога няма да бъде толкова голяма, колкото в този момент. Тогава се запита “Докога така и какво оттам нататък?”. Единственото, което можеше да направи в този момент е да не помръдва и да следи движението на птиците в небето. Тогава реши да отиде на църква и да попита Бог защо и кога е дал тази болка на хората. И го направи.Това беше нейното малко чудо, което тя толкова дълго бе чакала. "
Пожелавам на всички искрено неговото малко чудо да се появи и да го преобрази.Каквото и да е, за всеки има едно такова чудо, което го чака на следващия ъгъл.  :)за мен може би този пост е едно такова малко чудо, което да ми вдъхне куража да не се предавам, затова си и позволявам да пиша. благодаря отново!

[dolcetopolina]

Да, страхотна история. Аз мога да напиша същата за моята първа паника 1995 година, но ето, че сега отново се боря с това. Сега е още по-ужасно като усещане и симптоми.
Дано да не те споходи наистина отново, проклинам те 

[princess7]

страхотна история наистина. не мога да повярвам, че има хора, които могат до най-малката подробност да изразят как съм се чувствала през целия този ужас през който преминах и сега отново преминавам. колкото и глупаво да звучи, радвам се че не съм сама, макар че на никого не бих пожелала да се чувства така.
 и аз 2006 се преборих с паниката и страха от смъртта, но още тогава знаех, че има нещо, което трябва да свърша, но егото ми не ми го позволяваше... през 2009 ми се отдаде тази възможност- обърнах се отново към БОГ

[Boyana]

Поздравления и от мен за успешното преборване. Това си е успех, за който всеки от нас мечтае и надявам се, всеки да постигне!

[ru]

        Радостина М, поздравления и от мен за всичко, което си успяла да направиш! Борбата със себе си често е най-трудната борба. Много от нас страдат от ПР от дълги години и почти всички сме имали периоди, през които сме мислили, че то вече не е част от живота ни. Факта, че днес сме в този форум е достатъчно красноречив и ясно показва, че сме се заблуждавали. Мисля, че от твоят разказ всеки може да извлече нужната поука за себе си. За мен тя е едно потвърждение на извода, до който успях да достигна през годините, борейки се без лекарска помощ и без лекарства - тотална промяна на мирогледа и отстраняване на "пагубните" мисли и навици чрез много работа над себе си, борбеност ,постоянство и не на последно място вяра . Благодаря ти, че сподели поучителният си опит с нас!

[toni_d]

физически нищо ви няма всичко е в съзнанието а лекартсвата ви вредат физически, най-добре е ако не сте доволен от психологи ви да го смените, спортувайте, посещавайте релаксиращи места спа, козметични салони и др. живота не е гаден и жесток просто в съзнанието ви е такъв физически може да бъдете щастливи и да видите хубавото в хората.

[princess7]

съгласна съм с ru, борбата със себе си е най-трудна. нищо друго не ми е било по-трудно от това да се преборя със страха си. и пак казвам, на мен ми трябваха 3 месеца и благодарение на хапчетата, на психоложката ми и не на последно място на мен самата съм успяла.
 проблемът обаче е, че сме много чувствителни и едва ли някога ще бъдем напълно душевно спокойни.

[co4i]

Да, страхотна история. Аз мога да напиша същата за моята първа паника 1995 година, но ето, че сега отново се боря с това. Сега е още по-ужасно като усещане и симптоми.
Дано да не те споходи наистина отново, проклинам те 

zna4i ima lek dori procesa da ne e lek

[Радостина М]

здравейте всички:)

аз съм авторът на статията и я написах, защото съм чела много такива форуми (включително и в чужбина) и знам какви са опасенията на повечето хора, страдащи от паническо разстройство - че няма да се оправят никога.

но това не е така. аз се оправих само за две години и ви гарантирам, че никога повече това няма да се повтори. няколко пъти вече огромният страх се опитва да ми се стовари на главата, но вече владея всички техники за неутрализирането му. просто няма шанс не че външните обстоятелства в живота ми са се променили особено. аз промених вътрешните обстоятелства, за които се улавяше страхът. вече няма за какво да се хване.

пиша всичко това, защото съм отворена да помогна на всеки, който има подобно страдание. така че, който иска, нека пита тук. работата е доста сложна, защото изисква самопознание и самостоятелна работа по себе си т.е. няма да мога да отговоря подробно на човек, чиито вътрешни терзания и противоречия не познавам, но мога да дам някои техники.

прегръщам ви силно и топло, и искам да ви дам много кураж, защото ви разбирам напълно! щом аз съм се справила, значи всеки може!

радостина м.

[didi]

Здравейте.радвам се,че попаднах тук и прочетох как се справяте с ПР.2003 година се преборихсъс стаховете и паническите атаки........до преди четири месеца.сега отново съм в отбора на борещите се.моля пожелайте ми късмет.

[princess7]

здравейте всички:)

 щом аз съм се справила, значи всеки може!

радостина м.

Като, че ли всички ние тук сме излезли като от калъп. Същото повтарям и аз Радостина "щом аз съм се справила, значи всеки може"!!! Дори дадох статията на майка ми да я прочете и тя ми каза, че все едно аз съм я писала, описвайки всичко до най-малки подробности. Знам, че всеки може да се пребори със страха. И знам, че той няма друг избор, освен да си замине някой ден, за винаги...
Поздрави на всички и не се предавайте

[Dimcho]

Здравейте.радвам се,че попаднах тук и прочетох как се справяте с ПР.2003 година се преборихсъс стаховете и паническите атаки........до преди четири месеца.сега отново съм в отбора на борещите се.моля пожелайте ми късмет.

didi,смело напред момиче, с теб сме!  Щом веднъж си успяла ще се справиш пак. Какво  предизвика връщането на гада ПР?

[Радостина М]

didi, пожелавам ти късмет, от сърце! През 2003г. явно си се справила с помощта на външните обстоятелства - нещо хубаво се е случило, животът ти се подобрил, срещнала си някой или си взимала хапчета. Сподели, ако желаеш. За да "пребориш" напълно и окончателно атаките, е необходимо да се справиш сам, без външна помощ, за да имаш куража, че като ти дойде нов пристъп, знаеш какво да правиш и ще минеш ПРЕЗ него. Много е важно да се подготвиш да минеш ПРЕЗ страха, да го изживееш спокойно, наблюдавайки го. Само така ще видиш, че не е толкова страшен. Още по-добре е, ако се сприятелиш с него, поговориш си с него, да го попиташ какво иска да ти каже, защо е дошъл. Но за да направиш това, трябва първо да се научиш да си приятел със себе си. За да се отнасяш нежно с някой/нещо, вкл. и страха, трябва да се научиш първо да се отнасяш нежно със себе си. И най-важното е да намериш първопричината, която предизвиква страха. Ако пробваш какво ли не и нищо не действа, това означава, че нещо друго действа зад това. Трябва да откриеш кое е то и да работиш върху него. Нищо не пада от небето. Всяко нещо си има причина. Можем да се радваме на живота, само ако сме се потрудили да култивираме тази радост. Колкото по-дълбоко познаваме себе си, толкова по-близо се доближаваме до трайната радост и безпроблемие.

[Радостина М]

princess7 - това е най-хубавото, че не сме сами в изживяването на нещо непознато, а всички сме влезли в една и съща схема, където симптомите се повтарят. Сложното е, че у всеки първопричината, породила този страх, е различна и няма кой друг да я открие вместо него. Но пък ние сме тук, за да го ориентираме.