Такааа.. ето че с последните постове ме подсетихте за нещо, което смятам за една грешка, която доста дълго време допусках: смятах, че задача номер едно ми е да елиминирам ПР и после да правя каквито и да било промени в живота си. Е, да, ама не. Колкото повече опитвах, толкова повече скапвах и малкото, което ми беше останало. За сметка на това ПР не само, че не си отиваше, ами и ме превземаше все повече. И тогава реших да тръгна по обратния път- да го зарежа и да почна да правя промени в др аспекти - смяна на работа, на местоживеене, на ежедневие, на обкръжение - и нещата леко тръгнаха към подобрение.
Та какъв е изводът: ПР трябва да ни стимулира да променяме живота си ПРЕДИ да сме го преодолели и именно ТАКА да го преодолеем. Защото него заради това го има, за да ни юрка да действаме, да мислим, да преосмислим нещата. Да ги променим към по-добро. Ето това е много трудно за осъзнаване. Не, когато някой хубав слънчев ден си добре, тогава ще имаш хубава работа, хубаво ежедневие, еди какво си, а тук и сега, за да си добре. Отлагането просто ни спечелва още време с ПР. И така, докато ни втръсне и не направим каквото трябва. А какво трябва? Всеки сам ще си усети. Аз засега пробвам. Инстинктите подсказват, промяната в състоянието също насочва. С терапия също може, но донякъде. Терапевтът може да даде насоките, но той няма да ги изпълни. Никой не може да живее нашия живот, вместо нас.

Понеже така казано, изглежда много просто и лесно, ето я и "черешката" на "тортата" (че без нея не е интересно ): Всеки път, когато се опиташ да внесеш промяна в живота си (колкото и положителна да е), неврозата "услужливо" се опитва да те върне в стария коловоз с целия си арсенал от симптоми, за да те убеди всячески, че не е момента за промени и да ги саботира. Поддадеш ли се, ето те отново на стартовата линия. 100 пъти се връщаш отначало и се питаш вървиш ли изобщо нанякъде или се заблуждаваш... Горе-долу така става и с терапията, особено пък ако е успешна - докоснеш ли се до идеята за промяна, бягаш панически и си казваш: "Така съм си добре" - оставаш си в познатото, неприятно съществуване, с което си свикнал. Просто излезеш ли от него, не знаеш какво те очаква. Ето я и символиката на агорафобията - вкъщи всичко е познато и под контрол, навън - непредсказуемо и променливо. А промените, както стана ясно, плашат. Дотолкова могат да те уплашат, че да си останеш вкъщи. Какъв избор ти остава? Или да се примириш с това, че не можеш да контролираш света, или да си останеш в малката територийка, която смяташ, че можеш да управляваш. Така с неврозата си можеш да въртиш всички наоколо, включително и терапевта, при който отиваш за помощ... Ето и защо психотерапията е криворазбрана и не жъне големи успехи сред такива като нас, които просто се предават в ръцете на друг човек да им оправи той живота, че ние не можем. Ако откаже, се сърдим, търсим следващ, "загрижен", "разбиращ" и "съчувстващ". Такъв, дето ще ни храни неврозата, вместо да ни отърве от нея. Едно нещо научих аз със сигурност - помощта има много лица и най-ефективната не винаги е с най-красивото "лице" - понякога тя е скрита зад садомазохистични методи, обаче единствено те те изваждат от коловоза, в който упорито си се движиш.. трябва нещо дотолкова да те разтърси из основи, че да нямаш абсолютно никаква друга алтернатива, освен тази да се промениш.