Здравей Жужи!!

Прочетох прекрасните ти постове и просто не се сдържам да ти кажа колко прекрасно се почувствах след това. Искам и аз да сложа нещичко, което много ми помогна преди 3 години да се изправя на крака, бях си го закачила на огледалото и го четях много често, когато изгубвах пътя.
Но най-много ми помогна филмът Тайната и тогава повярвах истински и с цялото си сърце, започнаха да ми случват само хубаво неща. По-късно попаднах на филма с Джим Кери Yes man! и грабнах идеята да казвам само ДА на всяко предизвикателство в живота ми, което ме отведе още по-надалеч. Дупката остана сякаш назад в живота ми, но ето наскоро пак започна кризата ми. Може би е свързано отчасти със стреса, от това че тази година ми е решаваща... Отново се появява дупка в общуването ми с хората, все повече регресирам към предишното ми отчайващо състояние. Не знам, ще се справя някак си, дори ми се върти една прекрасна идея, дано да събера смелост да е предложа тук, в този изключителен сайт, който намерих точно днес.

И последният ти пост звучи толкова смислено и точно той ми помогна да си спомня колко много крачки напред направих преди 3 години... БЛАГОДАРЯ ТИ! искрено и от сърце 

Умира бавно този,
~ който не пътува,
~ който не слуша музика,
~ който не открива очарование в себе си...

Умира бавно този,
~ който разрушава себелюбието си,
~ който отказва помощта...

Умира бавно този,
~ който се превръща в роб на навика, минавайки всеки ден по същите пътеки,
~ който не търси разнообразие, не рискува да се облече в различен цвят и не разговаря с непознати...

Умира бавно този,
~ който бяга от страстта и водовъртежа на чувствата, които връщат блясъка в очите и спасяват тъжните сърца...

Умира бавно този,
~ който не променя живота си, когато е недоволен от работата или от любовта си,
~ който не рискува сигурното за неизвестното, за да преследва една мечта,
~ който не решава поне веднъж в живота си да избяга от мъдрите съвети...

Пабло Неруда

Не се оставяй да умреш бавно!
Не забравяй да бъдеш щастлив!

Здравейте, проблема с трудната комуникация ми е до болка познат, днес седях и отново се самообвинявах, че не ми се получава общуването, а имам огромно желание да се отпусна и да "бъда себе си", каквото и да означава това, защото дори вече и това ми се губи като понятие. Има моменти когато всичко е нормално, но напоследък другото ми аз се проявява все по-често и ме замества. Това е едно кухо същество без мисли и чувства. Когато съм сама със себе си всичко е наред- мисълта ми тече свободно и спокойно, мога да мисля и разсъждавам като всеки нормален човек, но появи ли се някой друг до мен направо блокирам, сякаш губя чувствителност и изобщо не знам какво да кажа, как да дам мнение като просто го няма, празнина, никаква идея, а когато да речем човека си тръгне и остана пак сама всичко си идва на мястото и вече имам толкова много неща, които искам да кажа, но човека вече го няма... и така си ги казвам на себе си.
Толкова мразя тези периоди от живота си, тогава нямам никакъв контрол и просто потъвам. Отчайвам се ужасно много и почвам да чета в интернет или да мисля вариант за психолог... ставам все по сама, затворена и направо ме е страх да излезна, гледам някой тъжен филм, от което става по-зле, а така ми се иска точно в тези моменти да има с кой да разговарям точно за това, който е в подобна ситуация.
Идеята за група е повече от страхотна, много пъти съм си мислила, че трябва да намеря хора като мен, малко като Моцарт и кита, но осъзнавам, че дори и да има такава група трудно ще се накарам да отида, най-трудна пак се оказва първата стъпка. А аз изобщо не искам да признавам на първо време, че имам такъв проблем...Как да се преборя със самата себе си не зная:/
 

прочетох поста на Амбрили и искам да кажа, че за пръв път някой описва толкова добре това, което аз самата изживявам... Сякаш ставам друг човек и самата аз не мога да се позная, когато съм в група от типа на училището или университета. Държа се неадекватно, думите се губят, дори изобщо не ми идва нищо на ум да кажа и ако изобщо се насиля да кажа нещо то звучи толкова изкуствено и отвратително банално, че съжалявам, че изобщо съм си отворила устата. Ужасно е. Така беше в училище, особено когато се преместих след 7ми клас в ново училище с нови хора. Казах си, че когато отида в университета ще е по-различно, ще се постарая повече да се сближа с всички, но не се получи. Там изкарах 2 години и смених специалността, сега като се замисля донякъде е и заради това, че просто нямаше място за мен там, отново както и в класа се оформиха групички по интереси, а мен сякаш ме избягваха. Не можех да не мисля за това, да не го чувствам по този начин, че съм аутсайдер, че аз го знам и че всичко го знаят. В новата специалност, като последна надежда да се справя с проблема с изолираността ми, се постарах наистина много. Не се вписах в цялостната обстановка отново, но за най-огромен късмет се сближих много с няколко човека, с които станахме страхотни приятели. Не мога да бъда по-благодарна на съдбата.
Но така или иначе проблема остава, а напоследък май започва и да се задълбочава- когато съм в група, по-голяма от 6-7 човека усещам, че пак започвам да се затварям и да се държа странно и неадекватно. Страх ме е, че ще продължа да попадам в групи, в които да се чувствам объркана, подтисната и абсурдна без никаква реална причина.
Най-парадоксалното е, че обожавам да се запознавам с нови хора, да ходя на места където никой не познавам и да се запознавам първа/но май само там където от мен зависи дали ще си тръгна или ще остана/. Понякога си мисля, че проблема ми идва от там, че в групите се поражда някакво негласно очакване от другите, което някак си не мога да изпълня и дори не желая да изпълня.
Съжалявам че не мога да дам никакъв съвет, а и ми се струва, че темата така или иначе е позабравена. Но само заради нея си направих регистрация тук, с едничката идея, че би било прекрасно да си поговоря най-накрая с някой който би могъл да ме разбере, просто да разбере...и да си помогнем!