Здравейте, мили хора! От една страна много се радвам, че открих място, на което мога да говоря свободно за това ужасно състояние с хора, които могат да ме разберат... от друга... ми е страшно криво, че има толкова хора в подобно положение... Но да! И аз вярвам, че взаимно бихме могли да си помогнем!
Не знам откъде да започна, за да не напиша някой дълъг и отгчителен пост... Ако се получи такъв, моля за извинение... но не съм сигурна дали ще успея кратко и ясно да систематизирам всичко, което искам да ви споделя...
Бях някъде на 5 годинки, когато за пръв път получих паническа атака... Винаги съм била адски чувствително и емоционално хлапе и благодаря на Бог, че имах мъдростта да разбера, че не умирам, а просто се страхувам и затова чувствам всички тези физически симптоми. Бях сънувала кошмар и цял ден мислех за него.. колко е ужасен, как не искам никога да се случва... и вечерта... цялата тази тревога ми се стовари във вид на паническа атака... След нея последваха много други... и все вечер... бях убедена, че само вечер се проявяват и следователно затова... вечер ги получавах... Тогава, разбира се, бях много мъничка, за да знам, че това е паническа атака, а последвалото след нея - паническо разстройство... Спомням си, че мама ме заведе при един психолог, който обаче, изобщо не успя да установи какво ми е, а уж беше добър и известен доцент... През годините различни ирационални страхове са ме обсебвали много, и до днес ме преследват... Ужасно е, но поне никой не разбира за това освен теб... Докато социалната фобия....... както и да е... Въпреки тези проблеми, бях отворено дете... Никога не съм била тиха и срамежлива... Напротив! Бях дървен философ и обичах да говоря с възрастните на духовни теми!
Една нощ обаче, когато бях затънала в анализи на противоречивата си личност си спомних, че когато бях някъде на 4... един познат на майка ми ме докарваше до страшна паника! Човекът беше много мил... държеше се чудесно с мен... Но аз се притеснявах зверски от него и като го видех ми идваше да бягам и плача... от срам! Нямам идея защо...
В училище не помня да съм имала силен панически ужас от общуване... Може би в началното повече се притеснявах... нямах много приятели, не бях от "готините"... Но чак социална фобия, не! В гимназията също не съм била от най-шумните купонджии, но пък бях "популярна" и уважавана... Никога не съм се чувствала добре, но не заради страх, а просто защото не обичах училище... нямах много близки приятели там... по-скоро добри отношения с всички, но нищо повече... затова изпусках всички купони и прочее... Не чувствах, че там ми е мястото...
Истинският проблем (който мисля, че и до днес е огромна травма за мен) се появи докато пеех в една вокална група... бях на 10... Един ден докато пеех пред всички, чух как всички обсъждат блузката ми и се смеят... тогава за пръв път изпитах осъзнат ужас сред много хора... Аз бях права пред всички тях... те ме гледаха и обсъждаха... започнах да пея фалшиво, лицето ми се разтрепери, изчервих се, целият ужас ме заля... исках да бягам колкото сили имам... и да плача, и да крещя! Всеки път съм ходила с ужас на репетиции след това... 2 години! Страхът и паническите атаки така и не ме оставиха... Имаше моменти, в които едва успявах да отворя вратата, да вляза и да поздравя всички... Тогава, разбира се, не знаех, че се нарича "социална фобия"... След 2 години опити да спра да се тревожа... се отказах от групата... С течение на времето... се оправих напълно и общувах съвсем свободно... Но така и не успях да забравя тази травма... и понякога се чудех защо се случваше всичко това...
Миналата година... при един разговор с една жена, внезапно се почувствах точно по онзи начин... адски смутена... и то без никаква причина! Паника! Ужас! Помислих си: "Какво ти става? Мина толкова време! Това не е нормално! Да не би онзи ужас да се повтори???" И преди да се усетя... онзи ужас се завърна, но този път... се беше генерализирал... Чувствах се неспособна да общувам с когото и да е... Сякаш всичките ми поведенчески навици се бяха изпарили... Помислих си, че съм шизофреничка и отидох да ме прегледат за аномалии в мозъка (така или иначе понякога получавах ужасни световъртежи... щеше да е добре да проверя дали и за тях няма обяснение... е обяснението им се оказа в емоционалността ми). Лекарката, която ме изследваше ми подаде резултатите и каза: "Ето, аз ви казах... вие нямате дупки в мозъка... имате прекалено много... помислете дали проблемът не е точно там!"
Чак след това открих в интернет диагнозата "паническо разстройство" и си я лепнах сама... Отидох на психиатър... жената я потвърди и ми изписа антидепресанти, като ме увери, че с тях щяло да ми мине завинаги...
Когато започнах да ги пия... малко по малко.. се върнах на себе си... Не мислете, че и с тях не съм имала лоши моменти... напротив! Но сякаш ми беше по-лесно да се боря със страховете си, пиейки хапчетата... Точно, когато ги започнах, бях попаднала в нова среда, сред нови хора... и изградих прекрасни взаимоотношения с тях... Не страдам от тахното пренебрежение или неуважение... нито от липса на мъжко внимание... на пръв поглед нямам никаква причина да изпадам в такива състояния... Винаги съм била възприемана като много отворена, нахакана, забавна и т.н. и в общи линии... аз наистина мога да бъда и такава... Няколко месеца след като спрях хапчетата, все още бях силна и самоуверена... След това обаче, сякаш се "сетих" за социалната тревога и сега си я върнах обратно... И става така, че отворената, готината, забавната, усмихнатата... изведнъж става изплашената, треперещата, срамежливата и безкрайно потисната... и когато се сетя как на времето не успях да се преборя с това и след 2 години битка се отказах... се ужасявам да не би и сега да не успея... и ми се ще отново да започна хапчетата... но ако го направя... това би бил омагьосан кръг... нали пак ще трябва да ги спра?
Ужас! Знаех си, че ще стане страшно дълго... Моля да ме извините, дано не съм ви досадила до безкрайност... Но след цялото това излияние... искам да ви попитам едно нещо... Понеже не видях никой от всички вас да е споделил точно този страх, бих искала да попитам дали състоянието ми е различно с нещо?
А страхът ми е най-вече... от треперенето на лицето ми! Знам, че всички го виждат... няма как да не го виждат... особено по-наблюдателните... Усещам го в очите им... Аз отивам на мястото вече разтревожена... А изпадна ли в по-смутителна ситуация, в която вниманието се насочи към мен (дори да е за някоя шегичка) аз така се панирам, че направо блокирам! Изчервявам се, лицето ми се разтреперва и съм убедена, че ще заплача! Идва ми да кажа: "Искам всичко да спре! Извинете, но сега ще поплача за малко, понеже тази ситуация ми идва в повече!" Е, не бих могла да си причиня подобно унижение, но всъщност всеки път се чудя как съм успяла да се удържа да не се разплача... И най-интересното е, че ми се случва с непознати, но е много по-силно с по-близките ми хора... с тези, за които повече ми пука... Луда работа! Искам да бъда отново онази, която бях... Но когато съм нея... тя не мисли за това как изглежда лицето й, дали то не трепери и дали се изчервява... "Нейният" мозък не работи така... Тя е печена, общителна, хладнокръвна и обича да е сред хора... Е, какво, тя само благодарение на някакви си антидепресанти ли съществува?
Извинявайте още веднъж за дългия пост... Ужасяващо дълъг е... Дано някой има нерви да го изчете докрай!
Благодаря ви!
//-->
Покажи Публикации
