Здравейте, искам да споделя как се чувствам. Прочетох всичко до тук и откривам много общи неща.. Сега съм на 25. С годините съм установила, че се страхувам да говоря пред хора. Обикновено когато съм с група от хора предпочитам да мълча. Страхувам се, че когато се опитам да кажа нещо никой не ме чува. Думите ми остават да висят в пространствого Случвало ми се е много пъни и затова вече предпочитам да мълча. Преминавала съм през различни етапи. Понякога се отпускам да общувам. И ми харесва много. Но в един момент се стряскам. Ами ако се изложа? Ами ако отново остана нечута? Тези страхове може да се каже че се притъпиха с годините. Но сега повечето хора ме мислят за затворена. Страхувам се да говоря по телефона. Днес например ми се обади братовчедка на майка ми. Изпаднах в паника. Незнаех какво да кажа. Получи се сконфузно. Жената ме пита как съм. А аз исках да затворя възможно най-бързо. За себе си съм установива, че е по-лесно и по-безболезнено да съм затворена и да не позволявам на хората да ме опознаят. Усещам, че се озлобявам към света. Мразя всичко. Дразни ме всичко. Някой от вас изпитва ли подобни чувства?
Мисля, че се пристрастих към интернет. Мога с часове да чета форуми, статии...........Също така установих, че ми е много по-лесно да общувам по скайп. Тогава се отпускам, говоря, мисля. А наживо понякота просто незнам какво казвам.
Извинявам се за дългия пост. Имах нужда да споделя. Половинката ми усеща страховете ми. Постоянно ме побутва и в заведението ми казва „Ти поръчай”, В магазина ме побутва „Хайде де попитай, не се срамувай”. Но аз се страхувам дали ще ме разберат, когато попитам, дали ще ме чуят, дали няма да ме накарат да повторя, дали няма да кажа глупост.................
Социална фобия ли е това? Вече си мисля, че ми харесва да не общувам, а понякога са мразя