Пиша стихове и кратки разкази, уча чужди езици, рисувам. В по-пасивната част от свободното си време просто пийвам по нещичко с приятели.
А ако се науча да живея така, че съществуването ми да е равносилно на хобитата, ще е прекрасно!

Ще се възползвам от това, че споменът ми е доста пресен.
Тук съм, защото рових из гугъл за лекарства, психолози и всякакви подобни утехи. Това е конкретният повод, така да се каже. А причината: ще цитирам нещо, което написа Mari в една друга тема - не дословно - понякога  на човек му е по-лесно да сподели с непознати.
Е, може би в целия процес ще станем и познати с някои от вас, кой знае.
Но при всички положения засега си мисля, че не сбърках. Изчетох доста полезни неща. И продължавам.

Не съм свикнал да споделям и да разговарям директно по този въпрос с други, които изпитват същото. Затова на мен лично ми е странно, поне в началото, това имах предвид
Иначе естествено, че нямам предрасъдъци, още по-малко към хора, които всъщност доста добре разбирам какво изпитват.
И е ясно, че няма как да те регистрират по излъчването и външния вид просто така на секундата. Макар че на човек и такива неща му се въртят из главата понякога. Чувстваш се изключително прозрачен.

Ще се включа и аз:
Забелязал съм, че когато се намирам в друг град/ чужда държава, агорафобията чувствително намалява. Обяснявам и го  с две неща -  основното е, че когато човек се намира на ново място, на което все още нищо травмиращо не му се е случило, е по-малко вероятно да получи пристъп.
Другото е може би културно обосновано - свикнали сме да приемаме, че малките градчета, както и т.нар. "бели страни", които съм обитавал за по малко (мразя го този ксенофобски израз, но както и да е, за запада иде реч), са уж някак по-спокойни и безопасни.
Още нещо ми се случва, когато се намирам в далечно от дома място: ставам трескав (по-скоро в положителния смисъл), хиперактивен, почти не спя и не се храня, но се чувствам кипящ от енергия.
Застоя ли се обаче някъде, страховете се завръщат, с тях и депресията.
Така че не знам това с подновяването на обстановката доколко реално помага, но ако ви се върти нещо подобно - споделете.

Благодаря за посрещането и за вдъхновяващите думи, които споделяте!
Интересно, но като че ли "ние" (все още ми е странно да се почувствам приобщен към група от хора със сходен проблем, но скоро ще свикна) понякога сме доста добри в това да утешаваме и да помагаме на другите. Може би защото така успокояваме и самите себе си...
И аз ще се опитам да помогна с нещичко
Що се отнася до дилемата към какво професионално лице да се обърна: ако ще е психолог/психотерапевт, държа да е доста над нивото на приказките в обичайната self-help литература, която бълва от книжарници и сергии.
От друга страна, не бих се хвърлил през глава и към медикаментозно лечение преди да съм изчерпал всичко останало.

Здравейте!
Нов съм тук, затова пиша в темата, която ми се струва най-обща и най-подходяща за представяне.

Страховете ми обаче никак не са новост: още в най-ранна детска възраст се зародиха за пръв път симптомите. Другаде бях чел, че не е типично това състояние да се проявява в толкова начален стадий на живота, но съвсем отчетливо си спомням, че изпитвах истински ужас както от слизането по стълби, така и от приближаването до прозорец, макар и с висок парапет.

Тогава бях на 5-6 годинки. Сега съм на 23. През всичките тези години фобиите ми са отминавали за известно време, но винаги са се завръщали с различна интензивност.
Страхът от височини беше водещ в ранния пубертет, но постепенно се нароиха и други - да не ме нападне и убие нещо на улицата, даже и в дома ми. Станах доста изобретателен в намирането на причини да избягвам определени места, защото паническите атаки неизменно се повтарят там, където е имало вече прецедент.

Например: преди известно време влязох в метрото (по-рано често го използвах и нищо ми нямаше), но този път внезапно се появиха обичайните усещания (стягане в прасците и бедрата, сърцебиене, виене на свят, изпотяване, изобщо абсолютна паника и очакване на инфаркт). Бях си въобразил, че ще падна пред влакчето - съзнавах, че е пълен абсурд, но в такива моменти логиката няма никакво влияние върху тялото ми. Опитах отново - още по-зле. Оттогава избягвам този танспорт.

Всъщност напоследък избягвам изобщо да излизам от вкъщи...като че ли толкова тежко не е било досега. Оразява ми се на много неща - аз от няколко години се занимавам с изкуство, получавал съм доста ласкави отзиви (тук се самоизчетках, но ако не беше това, просто наистина наистина нямаше да имам никаква опора). В последно време съм обсебен от толкова много натрапчиви страхове, че не мога да се съсредоточа, да творя, нищо...

Изглежда доволно съм закъснял с търсенето на професионална намеса. Затова извинете и за дължината на мнението - нещо като репетиция за пред психиатъра е.