evropea.com - форум за паническо разстройство

 :'(

Здравейте на всички.... случайно попаднах на тази страница... търсейки отново в интернета дали този проклет световъртеж не е някой симптом за страшна болест.... и реших да се регистрирам и да ви пиша, с надеждата да се включат хора, които подобно на мен минават или са минали вече по този път.... с тайната надежда, че във вашите отговори, ще открия лъч надежда, че не е толкова страшно и че все някога ще мога да имам нормален живот...

На 29 години съм и преди 3,5 месеца родих дъщеричката си. Живея в чужбина. Преди 3 години започна ходене по мъките с паническо разстройство, като и преди това съм имала проблеми, но само един път за 3 седмици е ставало по-сериозно.... този път, преди 3 години, аз направо се предадох... няма да разказвам подробности, с две думи от почти 2 години пия антидепресант / сератлинов хидрохлорид, с тукашна търговска марка, която в БГ май не се предлага/ почти година само в минимална доза от една четвърт от 50 мг хапче.... и не че изчезнаха гадостите, но станах малко по-смела и общителна, почнах да излизам, да ходя на лекции, да говоря с хора, понякога да ходя сама по магазините и навън доста често.... особено с колелото, защото като карам не ми се виеше свят...

Сега, след като родих дъщеря си, си намалих дозата, даже и последните месеци на брем пиех пак по минимума, защото си мислех, че се чувствам ок.... и точно около 6-7 седмици след като родих, ме удари тежко, започнах да рева непрестанно, да чувствам празнина в себе си от сутрин до вечер, само мъка, нямах очи за детето си.... сякаш всичко изгуби смисъл, започна пак тежест в гърдите и задушаване, треперене, виене на свят, отказ да излизам, да говоря, да правя каквото и било, от страх, да не припадна, да не умра, да не се задуша.....

сега след почти 2 месеца борба, излизам всеки ден, опитвам се да не се предавам, ревът изчезна почти, след като лекаря увеличи дозата на антидепресанта... преди по една малка бира пийвах, защото не че се напивах, а просто за малка част от деня успявах така да се отпусна....

даже незнам какво да ви питам тук.... просто съм отчаяна.... искам да се чувствам добре, да съм нормална, да мога да гледам дъщеричката си, да се радвам на приятеля си.... а сякаш всичките ми усилия не струват, и в дни като тези, светът не спира да се върти, главата сякаш не ми е на раменете, почвам пак да меря кръвно и кръвна захар, да чета и да си мисля, че имам кой знае какво.....

искам просто да живея нормално.... и тази гадни пристъпи да ги няма....  :'(

здравей fenja,това което пишеш ми е до болка познато.аз също имам дъщеричка на година и осем месеца е.и аз съм като теб,по точно бях като теб-сега не че съм се оправила напълно но съм една идея по добре.знам какво е постоянно да ти се плаче,да нямаш желание за нищо да не обръщаш внимание на детенцето си....най тежко е когато гледаш това малко бебенце и неможеш да му се порадваш...искаш вътрешно да си пълноценен родител да се отдадеш на детето си,но просто не се получава безсилен си.....незнам какво да те посъветвам....аз не пия ад и се старая сама да се справям-трудно е много ама много.....стоя с майките по площадките а като ми се мотае главата че се налага да се подпирам по оградите ,но не се затварям вкъщи и да се самосъжалявам-напротив-изправям се срещу тая гад и се боря с последни сили-казвам си-боже толкова пъти ми се е случвало и не съм нито припаднала нито умряла,ще уцелея и този път....мисли си само за детето..колко много има то нужда от теб и как нетрябва да се предаваш....просто сама си давай кураж-ти не си болна,това е едно състояние което се случва на всеки само че всички ние реагираме рзлично на него-едни не му обръщат внимание и то изчезва но такива като нас се задълбочават и затъват повече и повече...преди не мислех така но много хора от този форум ми помогнаха да се опитам да се справя с тази гад...започнах да посещавам и психолог и това много ми помогна-там просто изливаш душата си и после излизаш като нов....незнам пробвай да кажеш-майната му,аз съм по-силна и няма да се предам....не е лесно,никак но все от някъде трябва да се почне-почни с позитивни мисли и игнорирай страха...желая ти успех...пиши ми ако имаш нужда от каквото и да е...

до сега писах дълъг отговор и тъкмо като исках да го изпратя, и страницата ми го изтри, защото сесията изтекла!!!!!!!! :) ако това е знак от съдбата, то тя със сигурност ми казва "що за глупости пак пишеш и си мислиш"....
често пъти когато ми се случва това си мисля, че никой не ме разбира, че едва ли не това на никой не му се случва като на мен, гледам хората и майките по улиците, и всички сякаш са си на краката, никой не се поклаща или не бърза треперещ да се прибере вкъщи..... и се чувствам като луда.... а не съм....иди обесни на хората защо изведнъж получаваш пристъп, ей така от нищо.... и всеки само вика, абе успокой се и ще ти мине.... или пък сега с бебето, всички казват, абе погледни го какво е хубаво и веднага ще ти мине всичко....или пък, че с грижите покрай нея няма да ги има вече пристъпите......
и на мен ми се иска да са прави..... но уви............ мога да кажа само едно голямо УВИ....
понякога просто силите ми не ми стигат - в това при поредния пристъп да убеждавам себе си, че не е страшна болест, че няма да припадна и да се изложа, че ще мине, че ще се преборя и че ще се науча да живея с тези неща без да им позволявам да обсебят живота ми....

страхувам се, че няма да успея да се оправя....никога...... и че приятелят ми /с когото живеем на семейни начела, и баща на детенцето ми/ просто ще се умори от моите пристъпи и ще си тръгне.... той ми беше упора прези тези тежки години, не ме остави нито за миг, нито ми позволи да се крия в миша дупка..... макар и никога да не му се е случвало /и се моля никога да не му се/ и да не ме разбира напълно....

моля ви, искам да има изход, защото сили не ми стигат да се въртя вече в този омагьосан кръг.... и не искам да умирам, искам да мога да се радвам на семейството си

-