evropea.com - форум за паническо разстройство

Докато писах нещо, свързано с престоя на открито, ми дойде идеята за тази тема. Тя е насочена към хората с агорафобия, които продължително време изобщо или твърде малко и за кратко излизат от вкъщи. Тук оставяме настрана причините и симптомите, както и лекарствата, и всичко, за което се говори в останалите теми. И искам да обърнем внимание на ограниченията, с които ни се налага да живеем и как се справяме с тях? Говоря за това, че ако не излизам така, както всички други хора или както съм излизала по принцип, означава, че:
- дишам много по-малко въздух (колкото и да е мръсен, все пак е въздух) на открито
- виждам много по-рядко слънце, а то е жизненоважно за здравето ми
- правя много по-малко крачки от необходимите за деня
- ако излизането ми е с кола, на практика все едно не съм излизала, защото отново съм в затворено помещение
- прекарвам по-голямата част от времето си в седнало или легнало положение, между четирите стени
И така, наред с всичко останало, настъпва трайно обездвижване и един доста нездравословен начин на живот. Как може да бъде компенсиран, при положение, че фобията не е преодоляна? Да речем, че е временно, но докато се върнем към нормалния активен начин на живот, какво бихме могли да направим, за да не се влошава общото ни състояние? При мен излизането на балкона или на разходка из района за малко е единственото, което правя засега. През останалото време съм на закрито, в кола или в стая. Парковете и градинките са ми табу, лятото на плажа беше по-лесно, там поне събирах лъчи за по един час, сега и това не мога. Да не говорим, че се губи и навика. Разстоянията ми изглеждат все по-големи, а знам как съм вървяла с часове пеш... предполагам, би могло да се облекчи донякъде положението с прием на витамини, здравословна храна и физически упражнения, но това само отчасти помага.
Споделете своите идеи по темата или опита си в тази посока. Благодаря :)

П. С. Ще ми бъде изключително интересно и полезно също ако има някой, който е страдал от агорафобия и дълго време е стоял само вкъщи, да разкаже как е преминал отново към обичайния си ритъм, защото дори и фобията да я няма вече, е останал навикът да не излизаш и самото тяло вече е привикнало към такъв режим... особено ако е продължило с месеци, дори с години. Не е лесно да хванеш пътя отведнъж и все едно не е било, нали? Колко време ви трябваше, за да излизате отново и как го постигнахте?

Браво за темата,ще я следя с интерес!
Аз проблема с движението си го реших с кростренажор.Но по-големия проблем според мен е ,че се губи навика да ходиш по улиците,в навалицата..Честно казано аз се усещам,когато ми се налага да вървя по доста уживена улица,как хората ме изнервят...все едно съм попаднала в рояк с пчели.И гледам по най-бързия начин да се измъкна.Знам,че никой не обича да се блъска в хора,но при мен е особено осезаемо.Става ми чак нереално.
Сега ще ви дам един пример,на който може би ще се смеете  :).На село дядо си купи конче.Когато за първи път го изведе на улицата,то беше толкова плашливо...стряскаше се на всеки шум и беше трудно да се укроти.Всеки ден го извеждаше по-малко,докато накрая вече не му правеха впечатление нито фучащите коли,нито звуците.Ами това е - аз се оприличавам на това конче  ;D

Много добре казано. Същото е и при мен. Нервнича, все едно всички са ми врагове и им се дразня, ако се приближат, сякаш ми навлизат в територията и само аз имам право да се движа по улицата.


При мен кучето беше така. Толкова се тръшкаше, приятелят ми казваше, че го е срам така като прави и че от него нищо не става, докато веднъж ни срещна едно момче и каза: "И моята беше същата. Сега не мога да я прибера". Тогава нито той, нито аз повярвахме, че и нашето ще се отвори за света и дори ще иска да играе с останалите. Когато го уверявах, че няма нищо страшно навън, бях в дългогодишна ремисия и почти забравила, че някога съм се чувствала така. То ми припомни и искрено му съчувствах, но все пак знаех, че за да го преодолее, трябва да продължа да го извеждам, докато свикне с обстановката и хората. Така и стана. Сега той се кефи и ходи наперено, а аз треперя ;D Сменихме си ролите.

Агорафобията е много страшна, направо ми стана тъжно. Аз да чукна на дърво нямам такива проблеми дано никога не ми дойдат на главата.
Скорпи я кажи от какво точно теб те е страх като излезеш на вън.

Че ще припадна и от начина, по който се чувствам... всичко се върти и съм на ръба на припадъка  :-\ Дори и нищо да не ми стане, съм скапана и изтощена от цялото треперене, сърцебиене и пр. отвратителни неща. Това е. Кратко и ясно. Важи за всички места, където няма домашна обстановка, или не съм в кола. А иначе много ми се излиза.

"Скорпи я кажи от какво точно теб те е страх като излезеш на вън."

Позволявам си да отговоря и аз.Първо,когато вървя по улиците ,се чувствам толкова отпаднала,все едно кръвното ми е 0.И основното от което се притеснявам е,че като съм далеч от нас,ще ми стане толкова зле,че няма да мога нито да виждам,нито чувам и няма да мога да се прибера....общо взето ,че ще трябва да търпя ужасни симптоми.Знам че няма да умра,нито ще ми навредят,но това въобще не ме успокоява.Между другото такава ПА(с такива ужасни симптоми) не ме е сполетявала от 1 год.,но това сякаш няма значение-страхът винаги е огромен.

В общи линии същото чувствам и аз. А пък не можете да си представите колко нелепо ми е точно на мене, че го имам това, защото е в тотален разрез с личността ми. Поне половината си живот съм прекарала на сцена, а останалата по медийни събития и официални срещи, където на всички им се разтреперват гащите, а аз съм оставала спокойна. Както и по изпити, изнасяне на публични речи, доклади и всякакви такива... Изключително съм общителна, социална и живеех на пълни обороти, изобщо не съм се сещала кога ще се прибера и не съм го мислила. Сега сякаш съм вързана с каишка да седя у нас и идея си нямам защо е така. Който ме познава, главата би си отрязал, но не и да предположи, че точно аз имам такъв проблем. Винаги навсякъде съм правила впечатление и съм приковавала вниманието и не само, че не ме е притеснявало, ами и ми е харесвало. Нелепото е, че дори и сега продължава да ми харесва, въпреки че провокира усещанията. Каквото и да правя, винаги съм в центъра и в главната роля. И то за много по-отговорни и трудни неща от това да крачиш по улиците или да стигнеш от точка А до точка Б. Не е ли абсурдно?

" ...Сега сякаш съм вързана с каишка да седя у нас и идея си нямам защо е така. "

До къде стигна в терапията си? Аз мисля че тези изказвания показват, че си в началото на пътя, отново. Въпроса, който съдържа и отговора в себе си е: Кога за първи път получих ПА или нещо друго?  и С какво може да се опише моят живот тогава?

До под кривата круша, прекратих я. В момента съм без терапия, нито медикаментозна, нито каквато и да била друга. Просто се опитвам да оцелея, живеейки сама, без близки в града, в който съм. Ходя на работа и се прибирам, това е. И едвам го правя. Имам някакъв план, който ако успея да реализирам, ще мога да си обърна внимание. Защото направя ли го, животът ми може да се промени коренно. Както написах в началото на темата, приемаме, че положението е временно. И моля да обсъдим докато тези ограничения продължават да съществуват, как да се справя с гореспоменатите проблеми, за да възстановя по някакъв начин и да укрепя здравето си? Защото човек като не е добре, и с, и без ПР, пак си му е кофти. Не съм пуснала темата, за да будя съжаление, а за да си помогнем взаимно и да помислим как да процедираме. Не искам някой да седи и да реве с мене. А да стане така, че да нямаме поводи да плачем повече ;)


На този въпрос не знам какво да отговоря, мн пъти съм казвала, че не знам дали съм имала ПА изобщо, камо ли да помня първия път... животът ми винаги е бил пълен с някакви драми, обаче преди не ме беше страх да излизам, въпреки тях. После какво ми стана, не знам.

http://www.evropea.com/agoraphobia.html
Това, което е описано тук, се отнася напълно до мен и мн добре описва състоянието ми. Ако аз го бях написала, щеше да звучи приблизително по същия начин.
Ще цитирам и частта, която е най-точна:
"В поведението на агорафобиците се появява нов модел и ново мислене "какво би станало, ако …". Така разсъждава страдащия, когато взима решение да направи нещо или не.
Докато в един момент агорафобикът решава, че най-сигурното място на света е неговия дом и той се превръща в доброволен затворник." - Точно така обмислям всяко едно свое действие, дори и действията на другите, цялата ми реалност е пречупена през този модел на мислене и поведение. Това налага всекидневно премисляне на всяко нещо, даже понякога няколко дни предварително го обмислям, за да намеря начин да се измъкна. В главата си имам безброй варианти - откъде ще мина, по кое време, какво ще предприема, ако се наложи да се прибера, проучвам обстановка, хора, всичко от до. Така преценявам "опасността" и съответно решавам колко точно да се тревожа ;D
На покана за излизане отговорът, разбира се, е "не", облечен във фразата: "Не мога да кажа отсега, но ако мога, ще дойда" или "Нищо не обещавам"... за да не будя подозрение, все пак. Иска се много акъл, за да внасяш разнообразие във всичките си версии защо не можеш да отидеш някъде ;) И е доста уморително.  :-\ Не само че трябва да живееш с куп ограничения, с които нон стоп да се съобразяваш и да се лишаваш от много неща, които другите могат и правят, ами се налага и да придобиеш солидни актьорски умения и да се превърнеш в изпечен лъжец...
Това, надявам се, внесе известна яснота относно спецификата на състоянието ми, макар че целта на темата беше друга.

Влезе ли веднъж в главата,няма отърване и ПР и ПА и др .Фобиите си са след тях за съжаление  :'( Има и ремисии,но всичко пак се връща,не може да го изтрием като писано с молив и отгоре да играе гумата,не става,но всичко е временно даже и ние  :'( :'( :'(

Ако сте близо до болница или спешен център не се ли чувствате по добре ?

Не съм съгласна с това. Първо, както казах, след като ми мина първия път, ми излезе от главата и още как. Изобщо не съм мислила за преди - както като те тръшне вирус, ти е кофти, но като ти мине и си ок, не си мислиш как те е бил тръшнал преди 1 година... нали така? Съвсем бях забравила, че изобщо има такова нещо. Не съм съгласна и че фобиите са след ПР и ПА, тъй като очевидно аз нямам ПР и ПА, а само агорафобия.
Колкото до това, че всичко се връща, и то не е задължително. Познавам достатъчно хора, които са минали през агорафобия и им е минало завинаги. Защо пък да не съм от тях?

За какво ми е болница, дори и вътре в нея да съм, пак не ми е спокойно. Нали не съм у нас? Следователно не ми е ок. Как точно лекарите ще ме отърват от симптомите, като ми се появят - не могат. Нито ще треперят вместо мен, нито ще прогледнат, като ми причернее, нито ще им се повие свят, докато си почина. Няма с какво да ми бъдат полезни. Защото аз нито умирам, нито се нуждая от медицинска помощ. Просто не ми е добре. Агорафобия, не ПР. Поне до този извод достигнах. Никой ли не иска да пише конкретно по зададената тема?

на
Нали не се повтаря,какво си забравила не разбрах?Фобията не е ли страх? И като излезеш,какво усещаш страх и паника.Май пак стигнахме до едно и също  ;)

 "нямам ПР и ПА, а само агорафобия."

Скорпи,ти си странен случай! Не може да имаш само агорафобия.ПР ги провокира тия фобии.Като направих рецидива ,около  месец само   като чуя за излизане ми прилошаваше,но аз не се отказах,лошо не лошо излизах.Така бързо го преодолях.А първият път ми костваше 2 години затвор и то доброволен.
След като те е страх да излизаш значи имаш и ПР и ПА.

ААА, не е така, грешиш, фобията може да си съществува като напълно самостоятелна, питай господата психолози тука. Тодор и Орлин, права ли съм?

И понеже е редно да се позовавам на независими източници, не само на частни мнения:

Агорафобия (от гръцки: ?????, площад и ?????, страх) е вид тревожно разстройство - фобия, страх, изпитван при преминаване през големи открити пространства.[1] Това състояние може да се придружава или не от пристъпи на паника. - за справка Уикипедия. ;)

На мен пределно ми е ясно какво е!!! 2 г. бях с такава фобия.Но на теб и във вас ти е зле . Незнам ...всеки сам си знае какво му е!

В нас ми е зле, само ако е по друга здравословна причина. Иначе вкъщи сама си ми е екстра. Може да ми е скучно, тъжно, самотно, или да ми се мотае главата от цикъл, ниско кръвно или от врата, обаче не ме е страх и съм ок. Само да не трябва да излизам някъде.  ;) Тогава вече ми става тревожно.

Да ви кажа аз как отидох на психиатър за първи път. Вече ми се беше случвало един път и тогава се самоизлекувах по незнаен начин без хапчета и психотерапия, от самосебе си. Та  като ми се случи рецидива вече знаех за какво става въпрос и послушно си записах час при един психиатър... взех с мене едно момче, за кураж, дето и то ходило преди във въпросната клиника и мн доволно. Влязох, казах му, че имам паническо разстройство на човека, изредих си симптомите като по учебник, изтълкувах ги и си предписах ципралекс.  ;D Казах му, че тоалетната му е твърде тясна, но се радвам, че има диван, което ми действа успокоително. Така след като анализирах себе си, него и предметите в офиса му, си тръгнах.   ;)
После се изниза една върволица от психиатри, с които се срещах (аз с мъже толкова не се бях виждала в живота си  :D) и все си казвах "нов психиатър, нов късмет". Но никой така и не ми потвърди, че имам ПР. Все измърморваха: "Друго е". Та сега новата ми диагноза е агорафобия и се надявам този път да съм точна. И, разбира се, пак сама си я поставих ;D

Това че си поставяш сама диагнози - няма да доведе до нищо хубаво, напротив ще се завъртиш в кръг - и когато си мислиш че се оправяш ще се озовеш пак в началото.
Вземи се стегни и почвай да излизаш по често, макар със страх - направи си стратегии как по бързо можеш да избягаш от дадени ситуации - изгради си свои спасителни "сламки" и тъка лека по лека ще имаш резултат.

При мен това стягане на гърлото ми се случва навсякъде - на работното място, в дома ми , на улицата, когато шофирам - и съм забелязал че това се случва когато най малко очаквам, без никаква логика или алгоритъм.
Последния път ми се случи когато шофирах - бях близо до спешен център и спрях близо до него - постоях в колата около 20-30 минути, през това време имах толкова силна ПА че направо като се сетя и настръхвам, като премина продължих  по пътя си. Това стягане на гърлото, направо ме разбива - и от там ограниченията, избягвам да ходя на такива места където няма лекарски кабинети или спешна помощ, като ми кажат за планина и веднага отказвам, или за язовир с палатки или някъкви преходи тези неща ме плашат, не е от самите места, а че не нямам спасителна сламка - именно медицинска помощ.

Ами явно ти си имаш класическо ПР с ПА. И очевидно в този форум съм единствената с агорафобия в този си вид. Колкото до нея, няма никакво съмнение, че я имам, въпросът е, че според психиатрите (защото аз при такива ходих) нямам ПР. Затова ни е малко трудно да се разберем. Просто на мен ми има едно, на вас друго. Ако има някой като мен, нека да пише. Иначе си говорим на различни езици за различни неща.

П. С. А това "вземи се стегни" ако го чуя още един път тука, направо ще си изтрия регистрацията. Излизам, като ми се налага, с ужас. Това е, което искам да се промени. И със стягане очевидно не става. По-"стегната" от това не мога да бъда.

Скорпи, моето състояние е близко до твоето. Аз имам агорафобия и ме беше страх да излизам на вън и да пътувам в МПС. Постепенно я преодолявам, както много пъти споменавах вече, и с помощта на Радостина, която от дълго време не съм засичала във форума и ми липсва. Беше ме страх, че навън мога да получа неприятния симптом на деперсонализация и това ме притесняваше да излизам на вън. Сега вече положението е по-добро, отново изпитвам симптоми на деперсонализация, но много по-слаби и не се боя от тях, както беше в началото.

Tova e edna strahotna tema!!Skorpi, blagodaria ti za neq! Chuvstvam se po absoliutno sushtiq nachin,no s razlikata che imam PR i agorafobia.Pri men sushto ia ima ironiata, che predi bqh mnogo obshtitelna, imashe li praznik,ekskurzia,teatur,diskoteka,izpit,hora,magazini,ulica,ploshtad kakvoto i da e-az bqh tam  ;D A sega, obratno na vsichko si stoia vkushti kato nakazana.Nikoi ne moje da me poznae.Naistina nqma mnogo pliusove da imash agorafobia, no puk moje da si pravish uprajnenia vkushti (na men tova ne mi prechi), pravi si dishaneto na terasata,izlizai poveche vreme na neia, nabliudavai horata,hvashtai slunchiceto dokato go ima!  :) :) radvai se na jivota dori s agorafobia! Na men lichno mi pomaga, ako nqmam kuraj da izlezna, da si predstavqm situacii, v koito bih poluchila PA ili takiva, kakvito veche sam prejivqla.i v momenta v koito zapochne da mi stava nerealno,polucha surcebiene i t.n. zapochvam da disham dulboko i da se uspokoqvam.Pri men deistva,probvai!:) Mejdu drugoto sred cqloto nerazbirane,koeto sreshtam u drugite hora, tozi sait mnogo me uspokoqva i se chuvstvam po-dobre da znam, che ima I hora, koito me razbirat I chuvstvat sushtoto I ne sam luda.:)
Pak se izvinqvam za latinicata.

Аз благодаря за това изречение, защото вече запознах да се чувствам като извънземна дори тука и да си задавам въпроса дали съм попаднала където трябва. Защото нещата, които изпитвам, и за мен са странни и необясними, и сама не знам откъде са се взели и ми е странно, че ги има, но това е положението. Аз откакто съм така, използвам времето, което имам, за да правя неща, за които преди не ми е оставало време, като не съм се спирала, като например да гледам много филми и да чета. Да си оправя дома, да възкреся някое старо позабравено хоби... да се занимая със себе си. Каня си и много гости. Едва ли не съм си съставила някакъв график, за да си имам компания, но не защото ме е страх да съм сама, а за да не страда толкова социалният ми живот, контактите, приятелствата, те са много важни за мен, особено в момент, в който нямам никой до себе си. За съжаление, адаптирах останалата част от живота си към фобията, обратното ми е по-трудно. Понякога заспивам с надеждата, че на сутринта ще е минало, но не става така. Вярно е, че днес сутринта се разходих напълно спокойно, явно слънцето е помогнало, но всичко е на моменти. Понякога получавам проблясъци (така ги наричам), когато ми се струва крайно нелепо да имам такива страхове и сякаш изчезват. Струва ми се, че са изчезнали, но в даден момент се завръщат отново... гледам ги хората навън и им се чудя мислено как си ходят така спокойно. Опитвам се да си представя (защото честно казано вече не помня) какво е това да отидеш спокойно да изпиеш едно кафе или да си на дискотека... Забравих за безгрижното скитане по магазините и всички нормални човешки (и женски) неща. Канена съм на концерт на един страхотен певец, имам лична специална покана от него и знам, че няма да мога да отида, а много искам, той също се надява да присъствам... толкова неща пропускам... така ме е яд. Как животът си минава покрай мен, а аз го гледам безучастно. Минава си времето и не си спомням кога за последно живях като нормален човек. Не кога съм била за последно на кафе, или в някой магазин, или някъде другаде... а кога бях там без да се страхувам? Без да се чувствам зле... не си спомням чувството.  :-\
Толкова свикнах да съм така, че вече не знам какво е да бъда нещо друго...
delicacy, радвам се, че се появи отново. Липсваше ми!

Иначе и аз така винаги съм била в училище на първия чин, винаги съм четяла на класа най-отпред изтъпанчена, все съм взимала главните роли в пиески, откривала съм учебната година, носила съм знамето, рецитирала стихчета пред цялото даскало, после концерти по пиано в читалището, откривах ги и ги закривах, в балета винаги най-отпред и в центъра, показвах на другите, учех начинаещите, по ресторанти са ме изкарвали да пея дори като съм била само гост. В компания винаги съм била в центъра. Все аз говоря, танцувам или каквото и да правя, съм привличала вниманието. В университета по същия начин. На упражнения водех, всички преподаватели ме обичаха, защото ги отменях. Все съм била за пример във всичко. Завърших с пълно 6 от 1 до 12-ти клас включително по всички предмети. Навсякъде съм била номер 1. То се вижда и по форума и не ми е било цел. Просто съм такава. И във връзките си съм била водещата. Дори и когато съм болна, пак всичко се върти около мен, макар тогава да не ми харесва. Обаче заострям вниманието. Не мога да се сливам с тълпата. Нито преносно, нито буквално. Не знам дали това трябва да ме радва в преносния смисъл, но в буквалния ми носи много негативи и ми усложнява излишно живота. Пак мога да съм в центъра, но без агорафобия. Въпросът е как.

Браво бе,Скорпи.Ти си нашата г-ца ПЕРФЕКТНА във форума.Приеми моите адмирации.
Аз не съм стояла на първия чин,не съм била на сцена,не съм преподавала ,не мога да пея,освен в колата и в банята,абе въобще не мога да се меря с теб! Аз съм лудетина. И затова победих агорафобията.Но... имам приятели,излизам където си искам,отгледах дъщеря си,подържам дома  и себе си в перфектен вид,с мъжете също съм била лидер.Абе, живея си нормален живот!(да не изброявам всичко подробно)

Защо държиш да си вечно в центъра? Знаеш ли ,че един от симптомите на БАР е -мания за величие? От това което прочетох незнам дали не страдаш от това!

Е,това да ме хванат за гърлото,няма да го напиша!!!! Първо ще си изгубя времето,второ -това си е цяла автобиография! Между другото може и приятел да те хареса с тия качества и таланти и заварката е готова.....Може и да оздравееш и на концерт да отидеш,но ме гризе любопитството,кой е той....Да не би да е ЕНРИКЕ,ако е той и аз искам и ако  може и мене да оправиш,ще бъда благодарна ;D ;D -за концерта...

Или такава е трябвало да бъда, за да компенсирам това, което се е случвало вкъщи, в детството, между родителите ми... знам ли? Не съм можела да поправя това, което не ми харесва, но съм си налагала свръхсамоконтрол...  Или техните очаквания са били винаги да съм такава, това си е голям товар, непосилен за който и да е нормален човек. И, Мари, това е само едната страна на медала. Може би съм имала и продължавам да имам своя тъмна страна, която отказвам да приема и да покажа на другите? А да боледувам е единственият приемлив начин да покажа слабостта си???


Хайде, честита ми нова диагноза ;D
Не бе, просто бях зубър ;D ;D ;D Но самочувствието ми е доста ниско напоследък, само изброих факти, но аз не ги смятам за нещо хубаво - напротив. Да не говорим, че всичко си говори за висока тревожност още от рано-рано, но не е имало кой да ми обърне внимание тогава (да ме заведе на специалист имам предвид)... Сега съм твърде плаха и неуверена, за да имам мания за величие (да не говорим, че такова чудо в психиатрията изобщо няма - на нас психото ни пишеше двойка в мига, в който чуеше "мания за...") Иначе неадекватната самооценка и мегаломанията по принцип са симптом на шизофрения.  ;) Но да не се отклоняваме, да се върнем на агорафобията, моля! И не ми оспорвайте диагнозите, тука мн психиатри имало ;)

bebe, това с Енрике много ме разсмя :D Аз съм му върла фенка, но нямам честта да го познавам лично. Иначе можеше и да ми излекува фобията с някоя песен :)))
Доста по-скромен роден певец ме покани на участие... някой ден като се оправя, ще ида. Дотогава може и да е станал световноизвестен :D

Е ,ти пък как сама си поставяш диагнози? ??? То отстрани се вижда най добре ,нали знаеш ;).

"да не говорим, че такова чудо в психиатрията изобщо няма - на нас психото ни пишеше двойка "-
Тези нарушения в някои случаи се изразяват в повишаване на настроението, увеличена енергия и активност (мания, хипомания), а в други- в понижаване на настроението, намалена енергия и активност (депресия).
Кажи на псито да си пише двойка! ;D

Добро,утро! Тука е като изповедалня ;) ;D,освен проблемите с ПР,ПА и др,вече се пише и за семейни и лични проблеми,няма лошо,така му олеква на човек! Че,кой няма проблеми? Те са навсякъде и в къщи и в службата.....Трудно се живее,но още по-трудно е за младите! Спорна седмица на всички и ако ви е хубаво ходете,излизайте,веселете се ,другото е задължение ;D ;D

Добро да е.  Ами тук може да пишем за всичко.Такова е състоянието ни.Нали личните и семейни проблеми ни докараха ПР и ПА! Кой каквото му е на душата да си пише !

Мари ме е изпреварила с отговора. И аз това щях да кажа. Нещата са свързани, никога нищо не става от самосебе си.
bebe, стига ни дели на млади и стари, на всеки му е трудно. Ако се приемахме такива, каквито сме, може би никога нямаше да сме в плен на фобиите. Това са собствените ни ограничения... Те ни показват, че нещо не е както трябва да бъде. И тогава няма значение на колко години си... Та аз ще продължавам да работя върху справянето с моя проблем, при това усилено, като правя някои значими промени в живота си и ще видим какво ще стане натам. А дотогава ще я карам както мога. ;)

Аз не се боря,защото не мисля а да оцелея ДНЕС! За теб пътя е дълъг.семейство,деца ,работа...Аз си изпълних мойте задължения,давам път на ВАС ;)

Това значи ли, че си се отказала? Според мен никога не е късно да се промениш. Може и да не мисля така като остарея, де  Но мен това, че ме чакат още много години, ме плаши, колкото и да е нелепо. Писна ми да чувам колко съм млада. Е, и?

Не съм се отказала,не завиждам и на никого,радвам се,когато чуя или видя човек без проблеми.Разбирам те,имала си проблеми,но се надявам всичко да се оправи с времето,нека не те дразни твоята младост ;)

Скорпи,да не чувам такива изрази,че те чакат много години за напред.Това са ти най-хубавите години за това си ги живей,със или без ПР.Колко млади хора са болни от най-различни болести и продължават напред(инвалиди,диабетици...все страшни работи),приемат се каквито са.

Аз предпочитам да живея дълги години с П,отколкото с някоя друга болест! Веси,е права много млади хора боледуват от нелечими болести нямам представа как се справят ???.

Ами ако никога не се оправим от това ПР. и я караме цял живот така,няма да легна да умирам,приела съм си това състояние.Аз скептично съм настроена за моето състояние,защото за 11 години се наслушах на обещания от страна на психиатри,че ще ме излекуват,но уви,не им вярвам,вярвам повече в мен отколкото на тях,но пак до тях допираме.Живея си,приела съм се такава,мъжът ми ме е приел,семейството ми съдейства винаги(знам че много им е омръзнало от моите хленчиния),но са до мен,има моменти ,в които им писва,но е за кратко.Не се отчайвате,може пък с времето всичко да отшуми,дай Боже.

Аз пък съм оптимист,знам че ще намеря изход и този път!На пси  за сега нямам намерение да ходя,но последното което ще направя за себе си е да си изследвам нервно-вегетативната система,по тая причина ще пътувам до София.Дано лекарите в София са по компетентни ;).

знаеш ли как протича това изследване?

може ли повече инфо за изследването?  ???

Не съм сигурна, че ме разбрахте съвсем правилно. Не само заради агорафобията го казах... а и по принцип за мен светът се промени, защото не си представях живота без моя любим човек. И да прекарам толкова време без него, тук, сама, ме плаши.


Ето това е, вас са ви приели, имате близки, които са до вас, оженили сте се, родили сте. Аз обаче тепърва имам да ги правя тия неща, бях ги започнала, едно по едно градих всичко и то взе, че рухна. И сега не знам накъде. Не мога да разграничавам тези проблеми от психичното си състояние, просто защото са навързани. Започвам живота си от начало. Сама. С фобия. Това е.

SKORPI,света е шарен,и хората и цветята и ти и аз и те и това ни прави различни.Всеки има различна съдба,а ако може да е променим,бихме върнали времето назад,за да сме с хората ,които сме обичали,но сме ги загубили  :'( :'( Нека не се натъжаваме,а да мислим,по-позитивно :-* Тях не можем да ги върнем и никой,не може да ги замести :( :( Имаш добра и любима работа,ежедневието ни среща с много хора,в офиса ,на улицата,в таксито ;) и това ни прави щастливи,но понякога страхливи ;) ;) Съвети има много,но трудно се изпълняват,но лесно се дават :-[ Да бъдем добри към себе си ,да се обичаме и щастието ще ни се усмихне,въпреки годините ;) Успех :-*

може ли повече инфо за изследването? 

Компютърното изследване на вегетативна нервна система/ВНС/ се препоръчва при:

невро-вегетативна дистония,
невроза,
депресия,
страхови и тревожни състояния,
повишена раздразнителност и възбудимост,
отпадналост,
сърцебиене,
главоболие и др.
Вегетативната нервна система/ВНС/ осигурява инервацията на вътрешните органи и системи, съдовете и жлезите в организма. Тя осигурява двигателната и психичната дейност, дейността на сърдечно-съдовата система и обменните процеси в организма по време на психическа и физическа активност. Компютърното изследване на ВНС се прави докато пациентът е в легнало положение - по тялото се поставя система от датчици и електроди. Те регистрират сърдечните и мускулни импулси. Едновременно се измерва и кръвното налягане в различни интервали, при промяна положението на тялото /седнало, легнало, изправено/ и при натоварвания. Така получените резултати заедно с антропометричните и анатомични данни на пациента се обработват от компютър. Диагностицира се състоянието на симпатиковата и парасимпатикова нервна система.

Предимства:

+ безболезнено и безвредно
+ обективно и с висока диагностична стойност
дава едновременна оценка на сърдечната дейност и вегетативната нервна системa

Това е изследването което ще си правя!

Супер! това изглежда обещаващо! само в софия ли го правят ?

Добро ,утро на всички! Абе вие не се ли ровите в нета,защо сляпо се доверявате на новаторски неща!?Ако беше това лечението,ние тука щяхме,за любов да говорим ;D,а не за страх!Ако има положителни отзиви,ще бъда мн щастлива ;)Човек е длъжен да пробва,ако има сила и воля-УСПЕХ!!

Mari дай адрес в софия.Какви ли не изследвания не съм си правила на главата и тялото,та това ли ще пропусна,нищо не пречи да се опита.Може и само за пари да е направено.

Който иска да вярва ,който не иска да не вярва! Аз съм решила и ще си направя това изследване! Все пак 21 век сме ,bebe,медицината напредва ;D! Защо мислиш,че са новаторски неща? Това ,че сега сме прочели за това не означава ,че такова изследване се прави от скоро.Напротив, защото се ровя в нета и предполагам(да не кажа сигурна) от къде ми идват проблемите затова ще се доверя НЕ "СЛЯПО",а съвсем оптимистично. ;).Да имам волята и силата за това.

Успех,МАРИ! :-* :-* :-*Първото място е твое,защо надушвам серевнование,тука сме равни всички и това ни свързва,форума не е наш,а на други,които печелят от такива като нас ;) ;) Кой прост ,кой грозен,кой умен и красив,но всички сме в кюпа.....

Мари, а като излезе резултатът, какво следва ??? Надявам се да получиш отговорите, които търсиш и най-вече, след като знаеш точно какво се случва, да знаеш и какво да направиш, за да го промениш. Защото иначе само да го констатират е безполезно. После се надяваме да ни разкажеш по-подробно.

bebe,
Няма такива работи, всички сме хубави тука ;D ;D ;D

След като излезнат резултатите ,веднага те пращат при невролог да ги разчете и ако има проблем започва лечение.Вчера така ми казаха.

Абе ,за какво съревнование ми говориш и за какво първо място? Не се имам за нещо повече от вас! Същата съм .13 г. се боря.И няма да се предам. Ти ако си се отказала
аз не съм.Но поне не настройвай и другите на тази вълна ,че няма изход и всичко е свършило.Винаги има светлина в тунела!  Имам чувство ,че някой ако дръпне с една
крачка напред и се започва една злоба едно оплюване. Защо е това?

Който е мотивиран, няма да се повлияе от това и пак ще си гони успеха. Освен ако не иска да му е кофти до края на живота. Направи ли го, значи точно това иска.


Вторични ползи. Подсъзнателно не искаме да се оправим, защото някъде вътре в нас е скрита определена изгода. А ако вземеш все пак да успееш да се оправиш, много ти пука има ли злоба и оплюване?! Какво значение има? Ти ще си СВОБОДНА.  ;)

Ей,миличка,на таблото за постове сте ВИЕ-първи ;D,за това говоря,не се засягай :P Ти злобата къде е видя,а оплюването? Не ми дърпай езика....няма за какво да злобея а и никой не е перфектен ;D

Хайде, като сме първи, да продължа в същия дух да съм първа, да не вземе Мари да ме измести ;D ;D ;D

За времето, прекарано в агорафобия, преосмислих доста някои неща (в което намирам и смисъла на състоянието си), направих си равносметка и стигнах до следните изводи: Животът е такъв, какъвто ние изберем да бъде. Ако внасяме в него само горчилка, събуждаме се с негативните мисли, цял ден се ядосваме за дреболии, нервничим, недоволстваме от мръсотията, от държавата, от хората, мразим всичко и всички наоколо и вечер отново си легнем мрачни, това и ще получаваме в отговор. Ако очакваме да ни се случват лоши неща и виждаме света през черна завеса, той ще е такъв за нас. Ако имаме очи за доброто и красивото, ще го намираме дори там, където е невидимо за другите. Негативните обстоятелства ни носят най-големите уроци. Те ни помагат да израстваме, макар да е болезнено и трудно. Но не и негативно настроените хора: те с енергията си ни дърпат назад, разбира се, ако им го позволим. Аз вече много старателно селектирам хората, с които общувам, не им позволявам да ме вкарват отново в мрака. Аз съм тук и сега и мога да избера дали да рева и да се тръшкам, или да си пусна хубава музика и да си сипя една лимонада. Мога да реша дали да бъда жертва или човек, който се стреми към промяна и оценява дори лошите неща, които са му помогнали по пътя към духовното израстване. И ако съм избрала да бъда черногледа и пасивен наблюдател на собствения си живот, не мога да очаквам друго в отговор. Изобщо не мисля, че съдбата е отредила на някого да има фобия, или ПР. Не сме наказани. Никой не ни мрази. Напротив. Просто имаме върху какво да работим.

Айде,бебе дърпам те за езика! Излей всичко тук, напиши го! Така  ще ти олекне!
  А Скорпи ,ти до мен...на стартовата линия! ;D

Знаете ли какво, мисля, че въпреки че сме малко по-чувствителни от другите хора, ние сме много по-оптимистично настроени, готови и решени за промяна! Само така, момичета и момчета!! :)  ;D Продължаваме пък каквото ще да става! Другите нека затъват с негативните си емоции щом така са избрали и за тях света е лош.

Ще се включа и аз:
Забелязал съм, че когато се намирам в друг град/ чужда държава, агорафобията чувствително намалява. Обяснявам и го  с две неща -  основното е, че когато човек се намира на ново място, на което все още нищо травмиращо не му се е случило, е по-малко вероятно да получи пристъп.
Другото е може би културно обосновано - свикнали сме да приемаме, че малките градчета, както и т.нар. "бели страни", които съм обитавал за по малко (мразя го този ксенофобски израз, но както и да е, за запада иде реч), са уж някак по-спокойни и безопасни.
Още нещо ми се случва, когато се намирам в далечно от дома място: ставам трескав (по-скоро в положителния смисъл), хиперактивен, почти не спя и не се храня, но се чувствам кипящ от енергия.
Застоя ли се обаче някъде, страховете се завръщат, с тях и депресията.
Така че не знам това с подновяването на обстановката доколко реално помага, но ако ви се върти нещо подобно - споделете.

Радвам се, че се включи. Ето ти и още една причина към изброените: за да си стигнал до ПР и агорафобия, най-вероятно наоколо имаш някакви дразнители, които активират симптомите и им дават поле за изява в определени моменти в живота ти, при определени обстоятелства. Затова при промяна в обстоятелствата може да изчезнат или да намалеят оплакванията. Може години наред да живееш "излекуван" в чужбина и завръщайки се, да получиш с нова сила старите оплаквания. Това показва, че нещо (някой) тук ги активира... Иначе всичко, което си изброил, е вярно. Смяната на обстановката би могла да помогне. При мен беше крайно наложително, но не заради фобията, а по други причини. Прекарах 8 месеца в друг град, преди да се върна отново да живея сама, пак в същата обстановка. Но където и да си, от себе си не можеш да избягаш...

"Но където и да си, от себе си не можеш да избягаш... "

Това много ми хареса.Не трябва външните фактори да определят вътрешното ни равновесие.То е дело само и единствено на нас самите.

Mari -"В началото е така, искаш да избягаш! Но от какво и къде? ОТ СЕБЕ СИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗБЯГАШ! "


Skorpi- Но където и да си, от себе си не можеш да избягаш...


Е ,скорпи започнахме да се повтаряме ;D.

Така сме първенците, борим се за финала  ;D
Поне знаем каква е наградата ;)

Между другото, днес се сетих за още една съществена разлика между мен и класически страдащият от ПР индивид  ;D При мен нещата се случват по следния начин: освен, че агорафобията ми е перманентна, не само тя ми създава проблеми. По-скоро тръгвам по обратния път - от другите проблеми към нея. Давам и пример: да кажем най-общо, че все нещо ми има. Или ме боли корем (от цикъл), или съм болна от грип, или съм с цистит, или имам някакви други оплаквания, несвързани с фобията (в смисъл доказано несвързани, защото като ида на лекар, не ми казват, че всичко ми е наред, а ми посочват какво точно не е наред за момента), или си влача някоя бактериална инфекция, или съм се контузила... абе няма ден, в който да съм ОК. И все чакам блажения момент, в който ще съм по-добре, за да изляза и да направя еди какво си. Само дето като видя, че този момент така и не идва, започвам да се влача както мога с оплакванията си. Това доста ме уморява. Ето например днес ми се засилиха тези неща, дето ги виждам пред очите - проверих на какво се дължат на очен преглед и се оказа, че и там си има проблем (не си го измислям!). Обясни ми лекарката от какво са ми мътнините пред очите, обаче евентуално само с операция се оправят. Или с прием на специални витамини, които в момента взимам. Така - слагаме това в кошницата с болестите. Прибавяме към него ниското кръвно, причерняването, болките в корема, заглъхналите уши, нестабилната походка, тези боклуци, които ми плават пред очите и даже и със затворени очи пак ги виждам вече, да сложим и една тревожност (другото няма да го изреждам, че отиде мястото във форума...) и какво се получава? Една пълна каша. Мога с цялата тази каша да изляза на разходка, както направих днес, опитвайки се едно по едно да игнорирам всяко от неприятните усещания, и да речем, не ме е страх, спокойна съм. Обаче пак не ми е добре.  :-\ Горе-долу така стоят нещата.
Ако пък случайно някога доживея ден, в който да нямам оплаквания (което е едно на милион), тогава просто си ми е ок и нямам никакви притеснения, няма причина, защото като не ми е лошо, всичко си е наред.

"Така сме първенците, борим се за финала,
Поне знаем каква е наградата !

Аз съм на финала ,скъпа.От доста време не съм имала кризи,излизам,всичко вече е както преди.

А награда за ПР ,ооо не мерси ;).Това чудовище ми отрови живота.Не му искам нито наградите,нито първенството!

Не ме разбра. Наградата е СВОБОДАТА, към която всички се стремим. Нали не забравихте, че целта ни е обща?

скорпи а какви са твоите дразнители?

Не са 1 или 2 и не всичките мога да премахна, но които мога, един по един разкарвам. Да не си помислите сега, че говоря само за хора... не е само това. И обстановка, и елементи от ежедневието, които са ми стресиращи и всякакви такива неща.  ;)

 Здравейте.
Страдам от АГОРАФОБИЯ.Лекувам се от седем години с Антидепресанти! :-\
Мислех че аз съм единствен на света с този проблем,как се справя те, излизам с кола само тоест не шофирам аз,гледам да е максимално близо за да мога като се почувствам зле да ида в нея!Желанието за излизане ми е огромно,но не мога да преборя физическите симптоми като замайване,треперене, замъглен поглед,ускорен пулс.
Преди беше някакъв ужас беше ме страх да сляза до магазина който е точно до нас.
Пил съм какви ли не хапчета!  :'(
Като на пример; Ципралекс,Тритико,Лирика и много други за които не мога да се сетя в момента,понеже не съм се лекувал с 2 или 3 медикамента....  >:(
Просто се отчаях вече и седя и се чудя  какво ще стане с мен,ще водя ли някога нормален живот,като пълноценно живо същество ?!  :-\

да ще водиш ние сме с теб, бъди по смел, дори и да трепериш и да се замайваш няма да умреш просто бъди по смел и излизай по малко трябва ти време но най-важното е първата стъпка да повярваш че можеш и да го направиш дори и на 2 метра от блока постой повече време колкото и да се питош притесняш држ се, не се предавай